Баба Гицка (от форума в mediapool)

Не бива да има никакво съмнение, че ключът от бараката на беззаконието, неефективното наказателно правораздаване, безнаказаната престъпност и ужасната корупция е в прокуратурата. Прокуратурата има монопол над обвинението по сериозни престъпления- ако някой извърши престъпление, нейна е в кайна сметка грижата да бъдат събрани годни доказателства и да бъдат представени убедително в съда. Ако някой полицай или следовател затрият доказателствата срещу скромна помощ за пенсионния си план или някой съдия си затваря очите за тези доказателства, за да се скокне в Касационния съд, ако на някой адвокат, женен за съдийка в местния съд, нещата много му потръгнат - прокуратурата е тази която трябва да ги погне, ако същият адвокат протака дело с фалшиви болнични листове - може би е време вместо Филчев да дава пресконференции с Бате Бойко по въпроса и да пишат страстни възвания до парламента, някой лекар да направи демонстрационно кръгче до Развигор, ако някой призовкар все не намира някого - ами нека прокуратурата да го попита какви са му проблемите с ориентацията, ако някой политик натиска съдията или полицая - пак прокуратурата трябва да пресече това. Това са все неща които САМО и ЕДИНСТВЕНО прокуратурата може да задвижи. Както и да се диагнозират пороците на борбата с престъпността - решението винаги в крайна сметка опира до прокуратурата. Просто защото прокуратурата е “спусъкът” на наказателно-правната система.
***
При днешното й устройство, обаче, няма никаква яснота чий пръст стои на този спусък. Съмненията, че г-н Филчев като един Вълкадин си говори направо с бога, съвсем не са случайни. Не ясно в кой точно бог вярва той обаче. Веднъж в годината прокуратурата получава туптан пари от бюджета, за които никой няма представа как се харчат. Нито детаилен бюджет, нито отчет за тези средства няма – нито в Държавен Вестник, нито ВСС, нито парламента. Прокурорите, като едни барони, се отчитат когато благоволят и си споделят с нас чрез факсове, пресконференции и белетристични доклади каквото те намират за нужно. По тези лирични прояви обсъждане няма, защото обществото нито може да възложи някакви задачи, нито да търси сметка за неизпълнението им. Нашата прокуратура просто не си върши работата. И причината е проста и човешка - никой не работи когато не се налага, да не говорим - ако може, с това как точно не работиш и кога почваш да си даваш вид, че ей сега ще се разработиш по един въпрос и даже извикаш едни хора, да направиш някоя кинта и да завъртиш някоя политическа интрижка.
***
Когато се говори за проблемите на прокуратурата вечно се жонглира с две понятия – независимост и отчетност. Независимостта е просто гаранция за безпристрастност. Съставните на независимостта - несменяемост и имунитет- имат същата цел и трябва да съществуват само доколкото я обслужват. Разделянето на властите на три независими има не за цел тяхната изолация една от друга, а създаването на сложна система от взаимни връзки, контроли и баланси. Всяка от властите е контролирана от останалите две и нейните правомощия се балансират от техните, така че никоя няма достатъчно сила да узурпира властта и да разруши баланса. С просто око е видно, че днешната ни прокуратура не отговаря на този модел.
***
През 90-91, както се твърдеше от страх от повтарянето на социалистическото минало, структурираната по сталински модел паравоенна прокуратура, беше прикачена към съдебната власт без да бъде реформирана и получи магистратски имунитет и не сменяемост. И днес защитниците на “незавимата” прокуратура говорят за опасения от политическото й използване. Има една тънкост: когато говорим за независимостта трябва да разграничаваме независимостта на конкретния прокурор по отношения на решенията по конкретно дело от независимостта, по-право недосегаемостта, на цялата прокуратура от общестото и останалите институции. Днес имаме модел, при който прокуратурата като цяло е хипертрофирано независима, докато отделния прокурор е атрофиращо зависим: неговият шеф може да се намесва практически във всяко действие по делата и да дава всякакви указания, същите тези шефове имат тотална власт да възлагат дела на този или онзи, за когото се знае, че ще действа така или иначе, от тях зависят повишенията, наградите, заплатите и т.н. Прокуратурата, за разлика от съда, е изградена на принципа на крайната централизация под единоначалието на своя господар и командир – Главния прокурор, който може да се намеси по всяко дело и да решава всички административни и персонални въпроси. Така “независимите” прокурори са просто едни продължения на ръцете му. Този модел – на затвореност спрамо външния свят и крайна вътрешна централизация, лишаваща от значение отделната “бурмичка” е добре познат, но не от цивилизованите институции и го няма практически в никоя развита страна.
***
В голямото мнозинство от тях прокуратурата е в рамките на изпълнителната власт, понеже повдигането на обвинение и превенцията на престъпната дейност са типично “изпълнителни” функции. Логиката е следната: парламентът възлага политика от името на електората, със абстрактни закони (“всеки който убие”, а не “Х, който уби У”)– това наред със конституцията ограничава властта му, за да не стане той конвент, който коли и беси конкретни хора, изпълнителната власт изпълнява/прилага законите с конкретни мерки, а неутралният до тотална пасивност съд – се произнася по спорове, вкл. относно мерките на изпълнителната власт, така както са му представени от инициативата на страните. Така парламентът приема наказателните закони, с които абстрактно казва кое е престъпление и как се наказва. Решението за това, че дадено действие осъществява дефинициите (съставите) за престъпленията и какво точно наказание се следва – трябва да бъде взето от съда. А дейността по дебнененто и издирването на извършителите, събирането на доказателствата – очевидно попада в специализацията на изпълнителната власт. Работата на полицията обслужва прокурора, защото се фокусира във внасянето на годно дело в съда.
***
В някои страни – поради страх, че кабинетът може да злоупотреби със властта да преследва за престъпления има отклонения от този модел – главният прокурор се назначава и освобождава от парламента - не отборно с останалите министри като член на кабинета, а отделно. На някои места парламентът назначава и шефовете на по ниските нива в прокуратурата. Така е в САЩ – президентът предлага Гл. Прокурор и той е член на кабинета (с някои разлики от останалите), но и всички назначения надолу се правят от Конгреса по предложение на президента, а не от Гл. Прокурор. Това е мощен фактор за независимостта на окръжните федерални прокурори от Гл. Прокурор. В страните на Германското право Гл. Прокурор е министър, а прокурорите служители на министерствата на правосъдието, но също има гаранции тяхната независимост що се отнася до воденето на отделните дела. Гл. Прокурор не е член на кабинета във Унгария и Русия, но се избира от парламента. При този модел прокуратурата пак не е в съдебната власт, а е в изпълнителната, но стои паралелно на кабинета. Руската прокуратура си е все така централизирана и военизирана по модела на Вишински. За БГ моделът се твърди, че бил по италианска мода – там заради политическата корупция прокуратурата наистина отиде в съдебната власт – конституира се от съвет, подобен на нашия ВСС, а не от парламента, НО там и прокуратурата е много силно децентрализирана по примера на съдилищата.
***
Директното избиране на съдии и прокурори е Американски патент за търсене популярна легитимност и на локална физиономия, при това – само за щатското ниво (в САЩ, както знае всеки внимавал по крими филмите – има две наказателни системи – федерална и щатска). В Европа традиционно гледат с голямо недоверие на този модел, заради силните популистки изкривявания, политизиране и корупция под вид на финансиране на кампанията, до които води. Но от време на време някой и тук се вдъхновява да въвежда изборни елементи. Всеки може да види страницата в нет-а на щатския прокурор в Бронкс и да усети силния дъх на политиканство, който се носи от нея. Процесът на обсъждане на бюджета на прокуратурата в САЩ е нещо неописуемо. Мин. На правосъдието приема планове, за своята бъдеща работа в областта на наказателното преследване и подава невероятно подробни отчети всяка година. Страницата по съдебна статистка на министерството е радост за окото дори на човек като мен дето като види две цифри и веднага пие аспирин.
***
Така или иначе, никъде го няма нашият модел, който комбинира както тотална независимост от парламента и правителството, така и много силна централизация. ВСС е един орган, подобен на светия синод – не носи никаква политическа отговорност, няма лице и не представлява никого, съставен е от хора, които остават анонимни в затворените заседания, няма администрация, която да му позволява да води ефективно ръководството на системата. Някой беше изчислил, че за решенията за назначаване във системата, които формално ВСС взима, се отделят средно по по-малко от минута, за 10ината години на съществуването му се броят на пръстите на кокоши крак случаите, в които ВСС е отхвърлял предложение за назначаване на съответния бос. Това е един орган – алиби, фантом, зад който се крият много силните, феодални фигури, оглавяващи различните звена на съдебната система и регионалните им подразделения. Този наш порочен модел трябва да бъде изоставен час по скоро. Безпристрастността при вземането на отделните решения в рамките на едно дело, трябва да бъде гарантирана първо за отделния прокурор, а не ангро за цялата институция и второ това да става чрез система от различни гаранции, на всяка от която има и противотежест, гарантираща отчетността. Главният прокурор трябва да бъде политическа фигура, но не в сегашния смисъл на политически играч, а лице, назначавано, отчитащо се и освобождавано от парламента, който осъществява само общо, политическо ръководство на прокурорите от кариерата, но като политическо лице, няма прекалено голяма власт върху тях и най малко по отделните дела. Наказателната политика – т.е. на преследването на кои престъпления ще се поставя акцент в даден момент, какви допълнителни мерки ще се взимат, каква превенция ще се прави, каква ще е политиката по споразуменията (в САЩ 93-5% от случаите приключват със споразумение с прокурора и не стигат до процес, това е много спорно, но пести огромни средства, спомага за бързото налагане на наказания и най-важното е основно средство за осигуряване сътрудничеството на престъпника) – трябва да бъде продукт на парламента. Това е една от най важните функции на държавата, за които в БГ парламента не се чува и дума. Парламентът трябва да приеме детаилни изисквания за планиране работата на всяко отделно подразделение на правоохранителните органи и за подробни периодични отчети. Не на последно място - крайно време е да има национални стандарти за съдебната статистика, за да не си мери всеки каквото си иска и да става тотална шизофрения=