Самата дума Коледа (която се среща и у другите славяни, напр. каледа, колядки у беларусите и украинците, коленда, колендование у поляците) иде от римските Календи (‘началото на месеца’, отдето и думата ‘календар’).

"За Колад, трети крал илирически
След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа."

" За Илирик, първия български крал
Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 преди Христa/ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния по името на праотеца Мосох; на север от Дунава тая земя се нарече Малка Мисиния, а на юг от Дунав се нарече Голяма Мисиния. Първият, който се постави за крал бе по име Иллирик, и този Иллирик първи се би с тракийския крал Ираклий и го победи и го прогони зад морето. Беше Иллирик голям юнак и се биеше с околните народи и винаги побеждаваше. И разшири своята земя от Черно море дето се влива Дунав, към запад от двете страни на Дунава, даже до река Слава или Сава, дето сега е Белград. И построи три града над Истър, сиреч Дунав: първия Радостол - Силистра; втория град Преслав, тоя град беше недалеко от Шумен и беше разрушен от гръцкия цар Цимехв лято господне 992, сега едва се разпознават градските стени. В следващото слово ще разкажа подробно; третият град бе Тернов, гърците го наричат Мисипопол, а четвъртия град построи над река Сава и го нарече на своето име - Иллирик. И защото беше голям юнак и славен, нарече народа и земята на името си Иллирик - иллирици.
За Бладилий, втори крал илирически
След Иллирик дойде втори крал на име Бладилий в годината от сътворението на света 4685 /823 преди Христa/. Той първи се би с македонските царе и ги победи, и ги направи поданици, и като живя достатъчно време, умря.
За Колад, трети крал илирически
След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината от сътворението на света 4745 /763 преди Христa/. Той беше много нечестив, зъл, сластолюбив, блудник, суров и, просто да кажа, баща на всяка неправда, а най-много мъчител немилостив. Поради това сатаната го залюби и го постави отдясно на себе си, отдавайки му чест, достойна за делата му. Когато се смесиха с елините и римляните, иллирийците видяха, че те имат кумири и идоли и им се покланят. И Колад пожела да бъде бог и да му се покланят като на бог, а не като на крал. И роди два сина: името на първия бе Болг или Боу; и когато се роди първият му син Болг, заповяда на народа си по цялата негова земя да тържествува, сиреч да празнува в месец декември, 24 ден - да ядат и да пият и да пеят песни сиреч "Болг се роди, Коладе, тази вечер, Коладе", и прочие /словa/ повтарящи многократно и споменаващи името Колад. Даже и до днес има такъв празник у българите. Ако и да се покръстиха, българите не забравиха този дяволски обичай. След това Бог го уби с гръм и така измоли окаяната си душа.
За Брем, четвърти крал илирически
След смъртrа на Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината от сътворението на света 4785 /723 преди Христa/, и защото много крале победиха и много земи завладяха, възгордяха се и не мируваха помежду си: разделиха своята земя на две части, сиреч Брем взе /земите/ на север от Дунав и на запад и завоюва земите даже до Балтийско море до Померания, и се заселиха там и /народа му/ се назова по името на своя крал - бреми или пеми - сегашните чехи. Померания, която е земята Брандбурия и не само Брандбурия, но и Сведия и великата Скандинавия, която сега се нарича Данимарко. И когато се върна отгам, отиде срещу сарматите и русите и ги победи, и град построи в земята им и го нарече Нов-город. До тогава русите нямаха град, ни села: живееха като диви в къщи по полята, сиреч прехождаха от място на място. И когато се върна оттам в Сармация, бе убит от своите.
За Болг, петия крал илирически
Болг беше брат Бремов и завоюва Тракия, Македония, Далмация, /стигнa/ даже до Бяло море и Рим. И той бе подобен на своя баща - голям мъчител: заповяда на народа да се нарича на неговото име болгаре, и от това време иллирийците се наричат болгари, а не както някои мислят, че от река иде /името/ болгари. Гърците като нямат словото "буке" /буквата "Б"/, не могат да кажат болгари; а римляните, имащи буквата "Б" могат да кажат болгари.
За Лил или Ладо, шести крал български
След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 /588 преди Христa/. Зунар пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, и излезе да го посрещне римския цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на /деня/ на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, /в които/ често се споменава името на този бяс: "Ладо, тъй Ладо", сиреч вечерта срещу свети Василий, слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни - щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен - на когото е пръстена, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.
За Перун или Пеперуд, крал български
След смъртjа на Ладо, дойде Перун или Пеперуд. По това време се роди Александър Македонски, и той /Пepyн/ взимаше данък от Филип Македонски, докато порасна /синът му/ Александър. Когато Александър възмъжа, дойде срещу Перун и разби войската му, уби Перуна и зароби двата му сина.
Сега българите почитат Перуна по време на суша: събират се юноши и девици и избират един, или от девиците, или от юношите, и го обличат в мрежа като в багреница, и му плетат венец от бурени в образа на крал Перун, и ходят по домовете, играят и пеят и често споменават този бяс. И поливат с вода и този Перун и себе си. Хората са безумни, дават им милостиня, а те като съберат милостинята, купуват ядене и пиене и правят трапеза. Ядат и пият за славата на този Пеперуд. И като правят това, кланят се идола, и не считат това за грях. Така и във вечерта на Рождество Христово ходят цяла нощ, пеят песни богомерзки и не считат това за грях.
За Александър Македонски
След смъртта на Перун, Иллирикия остана под властта на Александър. И взе Александър цялата войска иллирическа и двата сина на Перун и тръгна да бие вселената. Когато Александър се завърна от Индия, иллирийци поискаха от Александър част от земята си и той им даде Македония, своето отечество, в годината от сътворението на света 5038 /470 преди Христa/; и им даде писмо написано на кожена хартия със златни слова: "народ славен и непобедим"; /даде им/ още и царска титла за преголямата храброст и за преславната победа, с която победи с тях вселената, а сам остана във Вавилон. И от тогава приеха българите името славяни и македонци да се наричат. И така, както рекох:/българите/ владееха не само изток, но и запад, Германия, Франция, Италия, и самия велик Рим, даже до годината 5604 /96 след Христа/."

Чичо Фичо.
[Отблъскващ]
от USA

Общо мнения: 389

Най-леснo се проверяват иеромонашеските претенции, че българите измислили топлата вода, в случая - че "Коледа" било българска дума, като се види дали я има и в другите славянски езици
....
Като почнах да цитирам на румънски, я и текстчето на хита Dragostea din tei на O-Zone, който чухме лятото в София и после разбрахме, че станал номер едно в Италия (!) и едва ли не цяла Европа

"А в Румъния, със залеза на някогашната българска владетелска прослойка в румънската народност, където българското народностно име се е превърнало в съсловно име на благородничеството, то гласи “бояр” (boiar)."

"На старите българи е била присъща силна чувственост. За сургучите и гагаузите това се говори и днес. В същото време българите са се отличавали с една не по-малко силна, усърдна набожност. В представите на древните българи феите са играели забележителна роля. Трите сестри орисници — на румънски “Ursitele” — определяли съдбата на всеки смъртен. Българите били населили с феи всички извори, реки и води, върховете и вътрешността на планините. И внес в България по Петдесетница се празнува празникът Русалии. От животните на особена почит се радвали змията, вълкът, конят и кучето. Особено обаче змиите, които носят на човека всичкото щастие или нещастие, според това дали са добре или зле разположени към него. Румънските приказки познават цяло едно змийско царство, владяно от змийски цар. Освен това те знаят и лоши змии с огромни тела и няколко глави. На вълка в България и Румъния са посветени особени дни. В България те се наричат “вълчи празници” и траят от 10 до 17 ноември. В тези дни не се върши никаква работа. А се правят всякакви магьосничества, за да се запушат очите, ушите и носа на вълците. На голяма почит се е радвал конят. Конска опашка е служела като знаме. Но и за закрила на дома и двора и полето, срещу лоши духове и хора, по плетове и на колове са набучвали конски черепи. Когато се давала клетва, това ставало пред извадена гола сабя, при което бивало разсичано куче. Накрая се пийвало. В Румъния са известни порода земни кучета, които живеят дълбоко под земята и чието лаене означава убийство или нещастна смърт.

От езическите религиозни обичаи и днес в Румъния е останал танц със саби, изпълняван в определено време от избрани танцьори. В нощта преди Благовещение в България се организират процесии за защита на добитъка срещу лоши духове. Тракат се лъжици, дрънчи се с вериги, добитъкът се прекадява. За отблъскване на епидемии по добитъка се изгася напълно всеки огън в огнищата, за да се запали нов, свещен огън, от който след това се пали и огънят в огнището. Вечерта на Еньовден навсякъде в България се палят огньове, през които скачат млади и стари. С това почитане на огъня е свързано и трупоизгарянето, което при древните българи е било обичайно. Но покрай това се е прилагало и погребването в гробни могили.

И на баварците се приписва силна чувственост. И те се отличават със силна набожност. Точни сведения за вярата в различни богове при старите баварци не са се запазили. Все пак са останали множество легенди, от които може да се извлече едно-друго. И при тях феите играят значителна роля в света на духовете. Те могат да се открият навсякъде: в реки, езера, извори, в лесове и по върхове. В Бавария са познати също и трите сестри орисници, които определят съдбата на новородените. От животните и тук отново имаме змията, вълка, коня и кучето, които най-много са били ценени и почитани. Баварските сказания поставят на змията корона. Тази корона носи на хората богатство и късмет. Вълкът е животно на духа и магията, което също носи на човека късмет. Естествено, като върколак той за него е напаст. Много показателно е, че най-старата баварска светия - Йотинг (Oeting) - има на герба си вълк. Конят е бил жертвено животно. Конски глави са били набучвани на прътове и изправяни на двора или полето като знак на жертвата, както и за отблъскване на лоши духове. Кучето се явява пазител на скрити съкровища. Особеният обичай да се разсичат кучета не се споменава, както и в сведенията за белите българи. Но клетвата и при тях се е давала пред изваден меч.

От тържествата най-разпространено в Бавария и Австрия са еньовденските огньове, които лумват на този ден по всички върхове и възвишения. След това около тях винаги настава радостно оживление, в което вземат участие стари и млади. Който може, участва в скачането през огъня. От него се вземат горящи главни и се разнасят по полетата, за да бъдат предпазени от градушка и лошо време. На Велика събота огънят в пещта се изгася напълно, за да се запали след това отново от осветения великденски огън. И обичаят с трупоизгарянето също се е практикувал някога в Бавария. Но по времето на записването на баварското народностно право той вече е бил изместен под влияние на църквата от трупополагането в гробни могили.

Тази прилика може да се проследи до най-малки подробности. За илюстрация да вземем само един пример. В България и Румъния съществува следният обичай. По време на голяма суша момичетата на възраст от 7 до 12 години се събират на особено тържество. Помежду си избират една от тях, натъкмяват я на “пеперуда” (“peperuga” = Schmetterling; така е в текста; бел. прев.), като я покриват с листа, растения и цветя, поставят Ј меден съд на главата и минават с нея покрай къщите и пеят и танцуват. Обитателите изливат вода върху “peperuga” и подаряват на момичетата брашно и мазнина. От тях момичетата изпичат сладкиш, отиват на потока, влизат във водата и така го изяждат.

На това “водно конче” в Бавария отговаря “водната птица” (Wasservogel). В Нойхаузен до Мюнхен тя носи името “sandrigl”, откъдето е възникнало името “Hansl und Gretl”. Винаги тя е свързана със защитата срещу неурожай. Тук шествието става на кон. “Петдесетнишката или водната птица”, или “Hansl und Gretl” - едно малко момче или просто една натъкмена кукла - се покрива изцяло с листа и цветя, води се из селото, при което тук и там от прозорците се полива с вода. Участниците получават брашно, масло, яйца, хляб, които те заедно изяждат. Накрая “водната птица” се хвърля във водата. Подобието на обичая в неговите детайли тук и там е очебийно.

Същото пълно съвпадение е налице и в държавното и правното устройство на двата народа. Ханът или царят и херцогът имат съвсем еднакъв ранг във властта. Най-малкото по-късният царски род е носел дори същия герб, както баварските херцози: двата лъва. Съвсем същото положение са имали благородничеството и свободните поданици при българите и баварците. И което е особено показателно: и правораздаването тук и там се е осъществявало точно в едни и същи форми. Главното лице и тук, и там е бил съдията, който е водел съдебния процес, проверявал е обстоятелствата, изслушвал е свидетелите и е произнасял присъдата. Освен това в съдебния процес в България и Румъния са вземали участие като съдебни заседатели и “добрите, стари хора”; в Бавария - “благочестивите хора” или “порядъчните хора”. Но присъдата нито тук, нито там, не е била от тяхната компетентност. Тя се е произнасяла единствено от съдията, който получавал и привилегии за правораздаване. Основно доказателствено средство била клетвата. Където клетвата на обвиняемия не била достатъчна, съдията трябвало да определя клетвени гаранти, чийто брой при дадени обстоятелства можел да нарастне до 60 и повече. В определени случаи като клетвени гаранти на заклеващия се можело да бъдат допускани само участници в тогавашната форма на колективно стопанисване на земята. Заклевали са се не по самото обстоятелство, а по благонадеждността на основния клетвополагащ. Където даден спорен въпрос изобщо не можел да бъде разрешен, като последно средство се прибягвало до “Божия съд” или “Божията присъда”. Любима такава бил двубоят, до който са били допускани и жени.

Съвпадението между българското и алеманско-баварското право е пълно; съвпадение, което стига до детайлите. Това вече не са подобия или опорни точки, а еднаквост на двете народностни правни системи.

3. И накрая, някогашната народна общност се изразява и в езика. Древният български. Неговото влияние върху оформянето на днешния славяно-български език изпъква силно в звуковия състав, словните форми, строежа на изречението и словното богатство, колкото и малко да им се иска това на “двестапроцентовите славяни” сред българите. Влиянието на едновремешния алеманско-баварски език не е могло да се изяви в същата степен спрямо днешния немско-баварски език. За това древнобаварската съставна част на общото племе на днешните баварци не е била достатъчно голяма. Все пак и днешният баварски диалект сочи дълбоки следи от стария алеманско-баварски език по звуковия си състав, словните форми и словното си богатство. В баварския речник на Шнелерс (Schnellers) се открива голямо количество от чисто баварското словно богатство, с което човек не може да се справи чрез никой немски или така наречен германски език. Нека тук приведем като пример само някои изрази от старото алеманско-баварско обичайно право, чийто смисъл се получава от само себе си, когато се потърсят съответстващите им изрази в отличния българско-немски речник на Вайганд-Дорич (Weigand-Doritsch).

В алеманско-баварското право селянинът се нарича “purica”. В българския език “pur’ak” е груб човек. “Drappa” е облеклото. В българския “dripa” е “тъкан”, “парцал”. Роклята се нарича “rauba”. На български се казва “ruba” или “rufet”. “Разбойничеството” се нарича “scharaup”. По-точно “Straß enraub” (“грабеж по пътищата”); “sokak” = “път”, “шосе” и “repam” = “скубя”, “дърпам”. “Harisliz” е престъпление, което наравно с държавната измяна се наказва със смърт. В българския “char” или “charsyz-in” е “злодей”, “мерзавец”. От него тук е изведено “charyslyk”, което означава съюза между злодеи, делата им, тоест “размирици”, “метеж”. “Carmula” е разбунтуване на отделни хора срещу херцога. “Kramola” означава същото престъпление в българския. Думата изобщо не е славянска. Среща се само още при руснаците и при едновремешните каринтийци (от областта Каринтия, Kä rnten, Австрия; бел. прев.), където обаче тя също произлиза от туранския език. “Pulislak” идва от “pul” = “копче”, “топче”, “топуз” и “schlak-am” = “удрям, “пляскам” и означава “удар с топуз, боздуган”. “Palcprest” идва от “pelka” = “двойна брадва”, “бойна секира” и “prask-am” или “prascht’-a” = “трещя”, “пукам” и означава “рана, нанесена с бойна секира”. “Teudragil” е нараняване на крака, което води до влачене на ходилото. Думата се обяснява от българската “tytraz-a” = “влача”, “тегля” и “il” = “ход”, която е налице в “el-a” = “върв£”, “ела”, “jall-a” = “хайде напред”, “ul-ak” = “вестоносец”. “Stapsaken” е начин да се призове в съда прилагането на “Божието право”, “Божията присъда”. “Stap” на български е “прът”, “боздуган”, “кривак”, а “sak-am” означава “изисквам”: “призоваване, изискване на бой с боздугани”. Другият вид на двубоя е “campfwic”. “Kama” е “кинжал”, “кама”, “нож”, а “wik” е “вик”, “повик”, “зов”, “рев”: “извикване на бой с ножове”. “Wehadinc” е договорът, предхождащ двубоя, от “wik” = “изискване”, “призоваване” и “denk” = “пакет”, “вързоп”, “връзка”, “съюз”, “договор”. “Mahalechinga” е мястото на съда: от “mahala” = “квартал на град, село, населено място, селище”, “място”, “площад”, а “chak” = “справедливост”, “право”. “Kitribin” идва от “kotora-bina” = “сграда на обор, конюшня, кошара”. За неправомерно прекрачване на държавните граници се е полагало наказание една година затвор. Тук “Habias” означава “затвор”. “Habys” се казва на български. Тези примери са достатъчни за онагледяване на връзката между алеманско-баварския и туранско-българския език.

Така едновремешната съпринадлежност на двата народа се показва във всичко: в историята, в държавното и правното устройство, гербове и имена, в естеството, народностния характер и същността, религиозните представи и житейските навици, обичаите, традициите и езика.

Ако обае на баварската и българската народна гордост Ј се прииска да се възпротиви, то двата народа все още могат да се утешат. Днешните народи на Европа са резултатът от едно смесване с най-различен произход. Точно на тази пъстра смесица тези народи трябва да благодарят за своята силна жизнена енергия. Чистокръвни народи, в смисъла, желан от “двестапроцентовите славяни и германи”, няма и не може да има, защото не може да има народи от идиоти. Най-голямо участие в европейската смесица от народи имат точно туранските народи, от които алеманският народ, към който са принадлежали баварците и българите, е бил най-големият и най-гордият, след което германският, който е принадлежал към същото семейство, е стоял по значение доста по-назад, както това още е в състояние да извести баварското предание и традиция"

Брендито на арменците също е хубаво, нищо че им забраниха да го наричат коняк.