| Хм, добър текст! Добро начало на годината. |
От светът на спомените изплува "Суматоха" и тъга, как не съм разбирал, че се прави вечност. И още...великият Парцалев с ' Изповедта на един клоун ' Но остава утехата - жив си докато те помнят ![]() |
"Всичко е въпрос на възглед. Една суматоха – също. Всеки според възгледите си участвува в нея. Един селянин например нито се втурна, нито си остана в къщи, нито потъна в пряспа. Той се въоръжи добре, обиколи околните улици, надникна, където трябваше, по пътя си срещна и други, също тъй с котешки стъпки, срещна мнозина дебнещи, но при никого не се задържа. Той обичаше винаги преди да влезе в суматохата, най -напред да я проучи, да види къде й е слабото място, как може тя да бъде преобърната с краката нагоре или пък с главата надолу, как да я поставиш на колене или пък да я проснеш по гръб. Суматохата е като човека понеже е човешко дело, и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея."[/b] Редактирано от - bot на 03/1/2005 г/ 11:59:13 |
| Епичната радичковска зима навън е чудесен повод да си спомним за Радичков. Поздравявам автора. Ето един текст по темата, който вече се е появявал на форума когато Радичков си отиде. ** Бродски в нобеловата си реч казва, че не езикът е средство на писателя, а писателят е средство на езика. Радичков беше великолепно средство на БГ език. Няма писател след Вазов и Пенчо, който да е направил колкото него за верблюда на нашия език. След Радичков езикът вече не е същия, пейзажът не е същия, ние сме други. И настина сме други - можете ли да погледнете някой пейзаж в "предзимието", докато "зимата вече клечи на покрива на планините", да видите голите дървета, прелитащ мишелов, някоя река, димящата и уханна пръст и очите ви, със своята собствена памет, да не бъдат поне малко очите на Радичков?! След него вече никога няма да падне сняг, без по него да дойдат белите вълци от Турно магуреле и край вас да мине празна каруца с подплашени коне. Зимите вече винаги ще бъдат едно измиване лицето на Богородица и някъде в нея винаги ще има един гарван, който гледа снега, валящ над Къкринското ханче, след залавянето на апостола. Разказването също никога няма да е същото след него: нима можете да се насладите истински на една история без тя да е подквасена с поне малко Свирепо настроение?! Нима след Радичковите фуги на простотата можете да забравите колко възможни начала и краища, и версии, и смисли може да има една история, как всеки следващ неин разказ се различава с нещо - но не защото има лъжа, а защото историята е променила разказващия и слушащия? Вече никога няма да могат спокойно да съществуват линейни "т. А - т. Б, по най краткия път" истории. Радичков по прекрасен начин ни върна това, което доиндустриалният човек знае - че историите са живи и се променят със всеки следващ разказ и преразказ, че думите са заклинания, че ритъмът на разказа е не по-малко важен от информацията, защото го превръща в движение, дава му живот и го заселва в ума като клюводървец на световното дърво и че този ритъм е един канон между дишането на разказващ и слушател. Че никога не можеш да влезнеш два пъти в една и съща история и че и най простата случка може да бъде космогонична суматоха. Суматоха, в която можеш да скочиш на всяко място и дори за едни това да е край, за теб ще е начало на някаква история. Езикът е нашето шесто, общо сетиво и както човек се случва като вижда и слуша, така ние всички се променяме чрез промяната на езика. Светът за нас съществува благодарение на езика. Радичков промени този наш свят: който има уши да слуша - нека слуша. Радичков не пишеше нито за урбанизацията, нито за селото като такова. Той пишеше за човека и мирозданието. За живота на историите. За пейзажа като случка. За думите като живи същества и за живите същества като небесни явления: За живота като феномен. В неговите йероглифи времето присъства само като вол с димящи хълбоци, който тегли каруцата на разказа. Той не пише за определена епоха, а за космоса. Затова негови герои са както смоци и селяци, така и тенеца и халеевата комета. Епохите за неговите истории са просто змийски съблекла, веещи се по синорите на вселената на Бибино Лице, Петлова Чука, Чеказки и пр. Това са все индивидуални теми. Няма и помен в тях от социална критика и масовки от бодри хигиенизирани и битово задоволени железной рукою селяци, вливащи се в заводи "с много врати и прозорци". Като писател той се случи до голяма степен паралелно с епохата. И това беше прекрасно: всеки остров на различност и на частен живот, всяко лице, запазило идентичност, всеки глас, който не пееше с априлска отвратителност за мирА в светА и единството-творчеството- красотата, носеше надежда. Защото тоталитарен режим значи всепроникващ, който не оставя нищо незасегнато и не променено. Там, на самото дъно на язовира на тази левиатанска епоха, в пущинака и безвремието на родните си места, Радичков съгради за нас едно такова крехко, незабележимо и незасегнато прибежище. И всеки от нас можеше понякога като врабче да потърси топлота в това странно, килнато като турска керемида гнездо от думи. Нека и ние като врабчетата, след като сме пили глътка от водата на словото му, да вдигнем човки към небето и да благодарим Богу, че прати този причудлив човек. |
Crow, Някаква дяволска шаренийка, какво общо има това с Радичков? . Иначе статията си я бива, ама вече наистина... не ми харесва някой да мрънка. От мрънкане на никого не му става по-добре за съжаление. Не знам. |