АТАКА!!! :-)))
Отиди на страница:
fierce: Накъдето и да се завъртиш, дупето ти все отзад остава!  Мао Дзе Дун  Който си крие главата в пясъка, задникът му остава безпризорен! ________________Моя Милост Редактирано от - Чарли Дарвин на 22/8/2005 г/ 19:45:04 |
| Статията на хумориста г. Беров е предвзета и глупава. "ДПС - проклятието на България", "етническия модел на Доган" - са само заклинания на Костов. ДПС е само книжен тигър. Ахмед Доган държи в шепа поминъка на голяма част от българските турци най-вече защото СДС, воден от погрешни марксистки съображения, им върна "земята в реални граници" и ги направи заложници на мафията. За България не е проклятие, а шанс, че при тези условия начело им е Доган - български интелектуалец, философ скептик, не екстремист, макар типичен източен капо. * Ако пък Костов много искаше политика, свободна от хора на ДС като Ахмед, можеше да отвори досиетата и да приеме лустрационни закони. Не го направи. * Атака дразни Костов, понеже показва несъстоятелността на идеите му за "национализъм", "консерватизъм", "християндемокрация" (Атака иска православието да станело официална религия). За да се разграничи от Атака, Костов трябва да се откаже завинаги от тези догми. Пред портата на ЕС "национализъм" значи "анти-ЕС". Атака е против ЕС. Костов трябва да е за ЕС. * По тази причина е погрешна и другата статия за "нуждата от национализъм". Истинските български патриоти искат България да влезе час по-скоро в ЕС. "Националистите" стоят ма ярко антибългарски, егоистични кастови позиции. * Безсмислено е да умуваме дали Атака е повече лява или повече дясна. Фашистките партии обикновено съчетават социална демагогия и националистическа истерия. Границата нежду нея и нормалните партии минава по браздата ЕС - не-ЕС, демокрация и тоталитаризъм. ДСБ наистина малко прилича на Атака по култа си към личността на Костов, с който е просмукана и статията на уж иконобореца Беров. |
Любопитна дисекция (макар и половинчата) на костовизма от един негов афиширан гласоподавател. Това е едно добро начало  |
| Това, за началото, и аз го забелязах, Митни, с известно стряскане, защото почвам да виждам една конвергенция, която ме плаши, просто по принципа - too good to be true, но и това ще го приемем, както сме приели всички движения в това мило Брауново пространство тук...и изобщо извивките на живота. |
| Ах, какъв трогателен "риюниън"! Днес да не е прошка по модернолев стил? Во имя мира сичкото плюнка е избърсано и сичкото донос забравено. Така де, сега сме у властта заедно, бой по злия Костов и фашагата Сидеров! Кръвта вода не става. И му се чудят на последния що искал кръвната група на кандидатите |
| Значи за овчарския скок от спортно-комерсиална гледна точка... Бубка правеше рекордите сантиметър по сантиметър. Ако имаше милиметри щеше да ги ниже още по-бавно и славно. Сега има едно девойче, пак по тази система я кара. Щото са професионалисти. Костов и Сидеров са лаици. Не че не взеха пари, взеха си... но надскочиха ръста си стремглаво и нагло. |
| За чест и слава, бгтоп, затуй са малко темерути и двамата Премиите и другите далавери са за модернолевите, турската орда, царските мижитурки, роднините им и всекви други гяволета и експерти |
| fierce, ти си зарови главата в пясъка, пък аз мойте ще си ги държа вирнати и двете. И да видим после кого ще го боли гъзът и ще му е призорен и кой ще си е направил кефа!  |
| Чарли, Мао още е рекъл: Когато се наведеш и видиш между краката си два чифта, да знаеш - врагът те е издебнал! |
| Хи-хи Мао малце се е объркал. Първо - не е чифт, а тек Второ - няма да го видиш, а преди това ще го усетиш |
| Широко ви е на вас около врата и забравяте за предупреждението на др. Мао “Ножът е дървен, но все пак е нож!” |
| Смирненски няма да ми се сърди за днешната истина , колкото и да ви е неприятно ! ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА - Кой си ти? - попита го Сайдеров... - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората! Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река вумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделнии силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие. - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие... Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци. - Вие мразите ония горе? - попита Сайдеров и лукаво се приведе към момъка. - О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме! Сайдеров се усмихна: - Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам. - Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си. Сайдеров пак се усмихна: - О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си! - Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека... - Ти пак ще чуваш! - успокои го Сайдеров и му стори път. - Мини! Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Сайдеров го дръпна: - Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя! Момъкът спря и се вслуша: - Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече. Сайдеров пак го спря: - За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти! Момъкът отчаяно махна ръка. - Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя! Сайдеров: - Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи! Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Сайдеров му напомни: - Виж голите им кървави меса. - Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози! През всеки три стъпала Сайдеров взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си! - Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци... - Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си. Момъкът махна ръка: - Сърцето ли? Не! Това е много жестоко! Сайдеров се засмя гърлесто, авторитетно: - Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици. Юношата погледна зелените иронични очи на Сайдеров : - Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко. - Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си. Момъкът се замислил, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби: - Да бъде! Вземи ги! ... И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни. - Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Сайдеров. - Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората! |