Лятото, флиртовете
Отиди на страница:
мани го тоя 3 х 69, улав от манечък си е: баба му го изгледа, а па той се и викаше "маце" ...  Редактирано от - Старшината на 20/8/2005 г/ 13:42:35 |
Може пък да е с добра работа - бял служебен автомобил комби с надписи "сервиз и доставки по домовете"  |
Не се надай - фукльо си е той ...| Защото Ели, летата идват и си отиват независимо от потентноста, но флиртовете, поне при мъжете са в пряка зависимост от потентноста! И по-точно не от путентноста, а от хуентноста! |
| "Аре бе, Жоро. Стига си се пудрил пред огледалото. От един час ти звъниме". "Не съм пред никакво огледало, а в тоалетната"- лъжа аз. "А, ясно, пак четеш нещо, а около тебе -мъртви души. Хаха- ха, -хи-хи" чувам дуетен смях. Тоя пак е с оная досадница, мисля си. Само той не разбра, че тая го муфти яко... Извинете, в суматохата забравих да ви се представя- Жоро се казвам. Бате Жоро. Така ми викат. Тоя тупан позна. Наистина съм се изтипосал пред огледалото и избирам с коя риза да излезна. Аз съм от онези - над нормата, дето не могат да си видят рибата без огледало, заради камъка над нея, кхм-кхъм. Ризите са ми хубави, екологични, гледам само, коя ще поскрие повече, доколкото е възможно, наднормения ми камък. "Аиде, бе. Ше тръгнеме без тебе" Това не е заплаха за мен. Аз и без това ще ходя с моита кола, но все пак слизам бързо по стълбите. На такъв купон е по-добре да отидеш поне с познати. Излизам. Те двамата стоят надалеч - до вратата на двора, ядът праскови и ми се хилят насреща. Знаят, че ще ме ядосат. "Абе, нали съм ви казал да не берете от прасковите, че ще си имам разправия със старата" - Крещя аз, а те хукват към колата си заливаики се от смях. Откъсвам дузина по-зрели прасковки, натъпквам ги в джобовете на бермудите си и хуквам към колата. Знам, че следва състезание, кои пръв ще стигне. Стигаме. Те се правят, че ме чакат дълго и се смеят ужким гадно. И аз се смея така. Забравих да ви кажа, че тръгнахме към Созопол. . Там се е събрала една компания, към която ще се присъединя за събота и неделя. Предварителната програма - плаж, нощен купон, успиване, пак плаж и обратно. Излизаме на плажа, където са се събрали учудващо много купонджии. Всички са по двойки и на групички. Пак нямам късмет. "Много гларус- малко рибка", както викаше един мой познат. Всички насочват поглед към нас, новопристигналите. Малко съм смутен. Започнах да раздавам прасковите от джоба на бермудите си на "дамите" - така им рекох. Ето, остават ми само две праскови. Тамън да отхапя от едната, оглеждам се, и виждам две ангелчета да лежът по-в страни. Късмет. Отивам към тях. Подавам им прасковите с усмивка и полягвам до тях. Струва ми се някак естествено, за завършек на едно благородно, макар и кратко дело. Представям им се: "Жоро, бате Жоро". И двете са много красиви. Едната, обаче, е малко по-закръгленичка, а другата се казва Елинор. Ели, както накратко реших да я наричам е по-хубавката. Тя не ме одобрява много. Сигурно, защото съм дебел. Понякога се чудя, защо хората обичат да гледат неща, които не им доставят удоволствие. Дори предизвиквайки отвръщение у тях. Това си мисля, докато си приказвам прятно с Бианка на екологични теми, а гледам как Ели ме гледа през тъмните си очила. Тя може би не знае, че очите се виждат твърде ясно при слънчево време, дори през тъмни очила. Очевидно отегчена от обкръжението, тя става и се насочва към морето. Поглеждам скришом часовника си - 16:14ч.. Аз оставам с Бианка насаме. Тя има едни, много светло-сини очи, като на хъски, които ме гледат с приятен, нестихващ интерес. Сутиенът на банския й се е смъкнал малко повечко, откриваики една много мила бемчица на лявата й, сочна гръд. Опитвам се с различни теми за разговор да се разсея от тази възбудителна гледка. В това време, Ели се връща мокра и леко понастръхнала. Завиваики се с кърпата си, тя ни казва малко разочаровано, че часовникът й, които е водонепроницаем се е повредил и е бил спрял на 4, 25. Бианка се засмива. Аз си мълча, загледан в бемчицата, която подскача от смеха. Време е да си тръгваме. Предлагам им да ги заведа да видиме Ропотамо. Да си кажа честно, Ели не ми е нужна, защото и без това не ме харесва, но няма начин, те са приятелки, а приятелките вървят в комплект. Сядаме в колата. За мое щастие Бианка сяда на първата седалка. Може пък да са се наговорили, нали са приятелки. Ели сяда на задната седалка, до един кашон с вино, които отдавна трябваше да съм занесъл на братовчед ми. ... Тя разправя историики от интернет. Тя явно има опит в тия неща и неините разкази ми напомнят за моя опит в интернет запознанствата, което ме кара да се смея от сърце, защото тя сякаш забравя за нас, тримата и се отдалечава продължаваики да говори. Бианка сякш използва ситуацията и ме хваща под ръка като се притиска здраво в мен. Чуствам неината близост, меката й топлина и дъх, които предизвикват онова мравучкане в стомаха на всеки нововлюбен. Несъзнателно, с треперещи ръце вадя някаква мидичка от джоба си и започвам да съчинявам глупости на тема мидички. Бианка ми вика:"А, така ли!? Вярно!?" и се притиска все повече у мен. Не подозирах, че се интересува от мекотели. Срещаме се за вечеря в Стария град пред жената с питона. Помайваме се накъде да тръгнем, оглеждаме се уж дали няма да дойде още някой от следобедната компания. Ели е облечена с една фанелка, на която долния ръб свети. Тя ми изглежда като една прекрасна нимфа и аз без да искам въздъхвам така: "Въздъх". Приближавам се към нея и полагам нежно дланта си върху кръста й. Кожата й е хладка, тя е напрегната. Аз я поглеждам в очите. В тъмнината те изглеждат дълбоки и красиви, но не издават никакви чувства. Мигът е прекрасен. Но е само миг, след което под ръката ми се настанява топличката, мекичка и усмихната Бианка. Тя ни подвежда към ресторанта, където вечерта продължи във вечния, същия стил: Хладната Ели и горещата Бианка.... (следва, може би) Бате ви Жоро Z |
| Ели, дълго се чудих къде да сложа това ми обръщение към теб. Преди, по средата или в края. Когато четох онова, за приятелката ти от англия ми доиде идеята да напиша три (контра)разказчета за: От страна на приятелката ти. Същото, но при положение, че тя не е успяла. И ако твоита приятелка бе.... - твои приятел. Накрая се получи това - по-горе. Надявам се да го приемеш като пълна измислица, каквото всъщност е. С  Твои: П. Редактирано от - Perkoles на 22/8/2005 г/ 02:23:42 |
| Перколес, супер е Колко много неща си намериха логичното обяснение. Само съжалявам, че не си намерил времето да напишеш три отделни  Но съдейки по себе си, знам че е времеемко и ще е твърде егоистично да кажа "Хайде, напиши още две", макар че щеше да доставиш безкарайно удоволствие на всички, сигурна съм. Значи помниш, че очите на Бианка са светлосини? |
| Благодаря ти Ели :-) Първо искам да ти кажа, че помня не само цвета на очите на Бианка. ; -) Самото писане не ми отнема много време. Горното го написах твърде бързичко и сега ми се струва, че може да се "пипне" тук-там още малко :-)) Докато се кандърдисам да седна да пиша минава доста време. Пък и мислите незаписани си отлитат като есенни жерави. Виж, ако обещая - гледам да го изпълня. Обещавам ти да ти напиша още нещо, с удоволствие. (ако после и ти напишеш нещо:-) |
Старши, ти прочете вестника, реши кръстословицата и сега скучаеш  Ще се върнем и тук, сега флъдя темата на Чичо Фичо. А ти ако си се наобядвал вече, защо не споделиш някоя твоя истинска случка от морето? |
Абе какво да разказвам - по-добре да показвам, ама от лани, че тази година, покрай селската къща, дъждовете и копането .... не остана време ... |
| ... Ушите ми са заглъхнали. Завъртам ръката си и поглеждам часовника си. Кацваме съвсем навреме и докато другите ръкопляскат на пилота или на съдбата, че сме кацнали благополучно, аз вадя огледалцето от чантичката си и се оглеждам. Въпреки полета, изглеждам много добре, но все пак пооправям с върха на малкия си пръст черния молив, които малко непокорно се е стекъл в краичеца на окото ми. Оглеждам се отново. И червилото е наред. Доволна от от общия си вид аз се усмихвам вътрешно и прибирам огледалцето в чантичката си. Огледалцето ми е подарък от една моя добра приятелка още от миналото. Ех, какви взех да ги говоря, не съм чак толкова стара. Приятелка от детството ми е тя. Тя наистина е едно мило и отзивчиво същество. Виж, от много ангажименти как пропуснах да и се обадя. Тя със сигурност е единствената, която щеше да доиде да ме посрещне от летището. Сега ще трябва да си взема такси, а таксиджиите са едни... Нищо, аз печеля добре и парите на са проблем за мен, както приятелите и приятелките. Може би е редно да и се обадя сега... Офф, какво съм се замислила чак толкова за нея, по-добре е да побързам да си взема багажа. Дано да е здраво всичко в куфара, че като знам как хвърлят куфарите от самолета, направо лошо ми става. Накупила съм един куп подаръци, но още не съм решила как да ги разпределя. Сервиза за кафе, обаче, ще го подаря със сигурност на маика ми. Ох, толкова е сладичък, с тези малки, милички чашчици и кафениченце, направо се гордея с избора си. Няма начин да не им хареса на всички. Ето го и моя куфар излиза на светло върху лентата. Тамън се приближавам да го издърпам и някакъв дебел тиквеник застава току пред мен, взима някакъв смотан спортен сак, повдига го с тресящите си телеса и крещи ухилен към една двоика: "Този ли е вашия, а?". "Този бе, Жоро, този е, аиде да тръгваме" му отвръщат те в един глас. Докато ги гледам изпепелително изпускам момента за улавяне на куфара си и ще трябва да почакам за втората му обиколка. Дотътрям се до стоянката за таксита почти последна и се приближавам към първото свободно такси. Цената не ме интересува вече изобщо, искам наи-после да се прибера, да се изкъпя, да хапна и да полегна в хладките чаршафи на мама. *Отварям вратата на таксито и промушвам главата си вътре. Тука ме очаква нова изненада, от която дъхът ми спира и аз не мога да измълвя и дума. Този миг трае, като че цяла вечност. Срещу ми, разплйоснал се пред волана, се хили онзи-дебелият, дето ми попречи да си взема куфара. "Свободен съм! Моля заповядаите!" прекъсва тишината тои. Казах му адреса. Оказа се любезен. Качи ми багажа и ми отвори любезно и с усмивка задната врата на таксито, където седнах до някакъв кашон с вино. По пътя тои ми обясняваше, как много се извинявал, ама кашона току-що го получил със самолета и трябвало да го даде на братовчед си. Успокоих го, че това не ме притеснява, докато ровех в чантичката си за телефона. А, ето го, точно зад огледалцето. Толкова е мъничък и сладичък, последен модел- с камерка 1, 2 мегапиксела, супер джаджа.. Огледалцето ми напомня за Ели. Ели, е онази моя приятелка, за която стана дума малко по-рано. Всъщност тя се казва Елинор. Елинор Ригби. По дяволите, ако знам защо са я кръстили така техните. Неиното огледалце ме подсеща, че е краино време да и се обадя. Тъкмо търся телефона й в менюто (Искам да ви кажа, че имам много телефони в телефона си) и телефона завибрира. Аз включвам телефоните си на вибратор, защото обикновенно ги държа в джоба си и е някак си приятно да почувствам как тои, това мъничко нещо -сякаш оживява. Обаждат ми се от Лондон. Говоря на англииски и просто ми е приятно да слушам перфектното си призношение, с което се сдобих при 2 годишното си пребиваване там. Ох, извинете, в суматохата забравих да ви се представя, но вие сигурно ме познавате вече. Аз съм твърде известна. Сутрин е. Кошмарите от пътуването ми са приели един по-благороден образ. Отивам в банята и си мия зъбите. После си търся гребена в чантичката. Тои се оказва зад огледалцето. Наи-после ми остава малко време, да се обадя на Ели. Чувам гласа й. Тя е притеснена и напрегната. Не ме обвинява, че не съм и се обадила предварително, но го чувствам в гласът й. Може би само така ми се струва. Казвам и да доиде веднага, и че ми е липсвала (дали не лъжа?). Тя ми отвръща "Идвам веднага", след което връзката прекъсна... Решавам да поразтребя багажа си. Вчера просто отворих куфара си набързо и извадих сервиза за кафе, онзи - сладичкият. Здрав е. Подарих го на мама, а тя ме гледаше с онзи поглед.. вие го знаете, де, погледа. Черни, прозрачни, дантелени бикини, черно комбенезонче.., ах, тези красоти си ги купих за по-спецялни случаи, каквито се надявам да има при пребиваването ми тук. Събличам се гола и поставям бикините над мястото, където би трябвало да стоят. Мъже. Улавям се, че скоро не съм мислила за такива неща и в коремчето ми, под лъжичката запълзяват хиляди мравчици... Какъв прекрасен миг, но е само миг, защото телефонът отново завибрира. Отново разговор от Лондон. Отново включвам прекрасния ми англииски. Докато разговарям така - гола, се ровя из куфара. Навик. Върша по няколко неща наведнъж -за пестене на време, което, като че ли все повече ми липсва. В дъното на куфара намирам и една гривна. Гривната на Луис Армстронг. Тази глупост пък кога съм я взела. Много е модерна, неще и дума. Ще я подаря на Ели, тя обича такива неща, си мисля аз и я хвърлям я на кревата. Прекарвам следобеда в телефонни разговори, а чувството ми за безпокоиство расте. Вече е 5, 55, а нея още я няма. Последен разговор и решавам да изключа телефона. Вече съм разпределила багажа, но съм все още гола. Поглеждам през прозореца. А, ето я. Ели виси пред заключената врата на двора, пуши нервно и се оглежда притеснително. Тя е толкова красива в притеснението си. Ако бях мъж, може би... Хм, ама и аз какви глупости си мисля. Обличам се набързо, взимам гривната на Армстронг от кревата и хуквам по стълбите да и отворя. Прегръщаме се топло. Бузките са и хладки, а очите - тъжни, напрегнати и някак виновни. Много хора в България носят тези очи, дори и маика ми. Подарявам й скапаната гривна. Знам.. не, сигурна съм, че за нея тя, тази гривничка, струва повече от голфа на папата. Седиме на двора, където сякаш винаги сме седяли. Пиеме кафе от новия ми сервиз- моита гордост. Ели дори не го забелязва. Неиният поглед ме избягва, докато обяснявам пред компютъра си за своите постижения в света на изкуството, на снимковото дело. Тя спомена плахо , че пишела. В днешно време кои не пише. Аз самата пиша по над 300 СМС-а на месец, за което си плащам. Идват и някакви съседки. Никога не съм подозирала, че са ми приятелки. Сипвам им кафе и на тях. В новия сервиз, естественно. Те се хилят и кудкудякат някакви си възхваления. Не забелязаха новия ми сервиз за кафе. Не мога да ги понасям. Патки. Ох, добре, че е телефона. Звъни. Включила съм го на звънене, за да се чува колко много говоря и колко познати имам. От Лондон е. Включвам прекрасния си англииски и се оставям на всички да ме гледат в устата: "..йес, йеис пърфект, ..йес..дъ бест, о йе.. фулл оф меджик.. бюти анд опортюнити. Ъв корз из уан сърпраиз, лотс оф сърпраисис, ...йе..!" ... След вечерята, Ели си тръгва понасяки чудните си очи, със себе си. Малко ми е мъчно, но бързо ми минава. Телефонът отново звъни. След няколко седмици отново съм си в Лондон. На връщане към дома, тя може би слуша онзи диск, със саундтракът на хотел за милион долара, носеики гривната на Армстронг, музика която и подарих преди много години... Но какво говоря... Не съм чак толкова стара. |
| Да ти призная, Ели, там при звездичката, бях обещал на твоита приятелка да я срещна с един много готин пич-таксиджия от когото тя взима накрая една визитка. Но, в последния момент реших да я прекарам и друснах Жорката зад волана. Изненадах я гадно, което си е видно. |
Ма вие само това ли правите ?? Да се ебавате във въздуха със хората които ви четат без да пишат ??!!??? Уф , ужас , за какво влязох де ?!?  |
Ами да се чува и нещо добро та дори и за секс да се говори ( кога спа за последен път със чистокръвен балгарин)??! не харесвам когато хората се вземат насериозно и правят върли глупости за да се доказват кой по и най ! Примери бол ! Иначе харесвам всички теми и постинги коректни , и не се стига до най-по !   Нъл ма знаеш ?! |