Отиди на страница:
Miranda, родена от любов, за любов, да ? В този кратък живот да губиш Време за омраза, и да пропуснеш истинска любов  На товар-N е всеки да ос-мисли по- стъпките си, екзистенциализъм |
| >>><<< Рури, много де радвам, че съм ти помогнал да свършиш нещо човешко.   >>> Пейчо, луната дето ми я прати като едно голямо жълто дойде и си отиде. Сега чакам новата дадойде и ще знам, че е от теб.   |
| >>><<< Спасов Ден, Джакпот не е мое стихотворение и изобщо не е било стихотворение, а най обикновено начало на един разказ от кой мислиш, Валери Станков. Взсех че я подредих както казват някои тук за да стане на ЛИТЕРАТУРА....ЛЕлееее...ми кво ако тя не си беше?...  |
Sluncho6, знам, чувал съм за пълнолунието, щастлива нощ е била, лъщиш отвсекъде  jass consultant Редактирано от - Пейчо Пеев на 02/10/2005 г/ 17:19:33 |
| Поредната еднодневка на посредствеността! Днешната мода на пошлостта. На госпожиците и младите дами със заголените кръстове и бедра, със забоденитe по пъповете дрънкулки и татуировки по гърдите... Напъните на едно поколение, жертва на епидемията "криво разбрана цивилизация", да се самоубеди, че духовно-нравствената безпътица е най-правилния път през живота днес към живота утре. Естсествено, отричайки напълно съществуването на живота вчера, онзи ден, миналата година, миналия век и прочие. Илюзиите на поколението без корени, което се вдъхновява от своите хероинови, никотинови, джони уокарови (бляк лейбъл) видения... Кой от възхищаващите се сега, може утре заран, щом се събуди, би могъл да повтори в ума си горе поместеното словосъчетание... Това не е никаква поезия! Това си е чиста чалга! |
| Ами аз това откога го повтарям, ама някои от горните – не, та не! За такива като куританец ли руританец ли, е...ли му мамата - пак да им напомня, щото май няма да им е излишно: написаното от някаква ямболска госпожа е абсолютен въздух под налягане! Слава Богу, все още има Български поети като Валери Станков, Николай Кънчев и Георги Константинов – това е тежката алтилерия икато такава заслужава да бъде четена от ТЕЖКИ ГЕМИИ, а повече от ясно е е - форумци като куританеца обичат повърхността. Бедна и жална България щом редколегията на централен столичен ежедневник пуска на страниците си жени по свой цвят, форми и подобие, а загърбва автори, които са ДОКАЗАНИ пера, показват усет и стил! Какво е силното в поезията на ямболската госпожа? Че е учила психология – хубаво, ама това ще рече - опознай себе си и прецени требе ли да стихоплетстваш за всека изтървана ерекция , моме? |
| Ето ви едно стихотворение от Валери Станков: МОМИЧЕТО, КОЕТО СЛИЗА Не съм преболедувал младостта, щом още мога за теб да мисля като за момичето, което слиза по есенните хълмове към мен – гълтач на огнените листопади и собственик на седем километра маратонски птици по Via pontica, в чиито кости асматично въздухът свисти, пастир на облаци и ненаситен генералисимус в изгнание, подкарал пред скъсаните си ботуши наежени валма от тръни и армии пленени ветрове, брадясал скитник, размотал кълбетата от пътища във бързея на хладната река, запалил огън и за теб облякъл сетната си бяла риза. Аз искам да те помня все така – момичето, което слиза с походка, от която дори вихрушките от прах в душата на септември ще се стопят от яд. Какво момиче, Господи? Не си виновен Ти, че иде то към мен от други свят. То пази равновесие по хлъзгавия ръб на моя сън, за да не мога с него да изчезна. Не съм преболедувал младостта, щом още мога ръка да му подам, за да не зъзне във бездната беззвездна на моя, прекатурил ската, ден. Опитвам се на търпеливите папируси да го рисувам като дърт египтянин, пиян от амфорните форми на страстта. Спокойната река, в която се оглеждам – плешив и стар, с брада – три пръста тежък скреж, е дълъг бит. И само мит. И миг от Нил. И див копнеж по едрите звезди над Фамагуста, съветски телевизор без антена, хладилник с натрошени сталактити “ЗИЛ”, в чиято празна и обрана пещера не искам да се взирам с очи, дълбоки като кладенци запуснати. Не са изтлели още сеновалите, запалени в душата ми от царските светкавици на Август, на плещите си тръшнал огромното ми слънце като буре с динамит, а съм на път да се превърна в пепелище под сребърния дъжд на есента. Не съм преболедувал младостта, щом още виждам – в идещия студ на Нищото – как тичаш в хвърколяци от врабци. И – смешен като тромав котарак със празни лапи – в зениците ми празното небе увисва. Сега, когато, момиче мое, най-после те обичам истински. |
Момчета, не се карайте! Поезията не е луканка, за да я обича всеки. И не всеки може да разбира  от поезия, защото за това много акъл не трябва. Трябва душа. Стиховете на Джисова са добри, повярвайте на нейния млад глас!  Тя ще ви се отблагодари. Приятна седмица на всички! Не си давайте много зор... |
| Мно-о-о-ореклама за таз ямболийка, бе мнооооо мастило мнооо нещо изляхте, и за кво – че си е изскубала веждите и се е снимала в полупрофил с напън да мяза на Мона Лиза....Лиза, лиза, ама само некви батковци дет се облизват, иначе поезията и е куха като тъпан. Славо Богу намират се хора, дето отбират /колежката от америка от по-горе имам предвид/. И добре, че му се вижда краят на форума, щото госпожицата довечера кат си отвори УРЛ-А и кат понечи да го покаже на тъп.....ча си и на родата от катуна, съвсем ще си глътне граматиката. Ама така и се пада – много жълто има около устата, ама много, нищо че е напърчила устни |
Има една жена. Обича ме с любовта на мъж. Обажда ми се винаги пияна и отхвърлена. На сутринта гърбът ми е във кръв. Не помни нищо. Има нещо в тези стихове!... Има, щом предизвиква спорове... Нека пише, пък може и да запомним... |
| О СОВРЕМЕННОЙ ПОЭЗИИ Поэзия мысли - обязательно акт открытия Чего-то, что удовлетворит людей. От нее не всегда Требовали открытий: сцена не менялась, твердили Сказанное в тексте. Затем театр превратился В нечто иное. От прошлого остались лишь памятки. Поэзия должна пожить и понять язык Места и времени. Сегодняшним мужчинам и женщинам Посмотреть в лицо. Помыслить об этой войне И найти такое, что удовлетворит людей. Построить новую сцену. Оставаться на сцене. И подобно взыскательному актеру, произносить, Не торопясь и обдуманно, такие слова, которые В нежнейших извилинах не уха, но разума, Повторяли бы то, что разум хочет услышать, Слова, при которых невидимая аудитория Прислушивается не к пьесе, а к себе самой, Как если бы выражены были чувства двоих или два Чувства слились в одно. Подобный актер, Как метафизик во тьме, на ощупь ищет Свой инструмент и щиплет проволочные струны, Чтоб звук внезапным озарением истины выразил полностью Содержание разума, поэзия не имеет права Оказаться ниже, а выше не хочет. Она Должна удовлетворить людей, о чем бы ни говорила: О мужчине, несущемся на коньках, о танцующей женщине, О женщине, расчесывающей волосы. Поэзия - акт мысли. Уолъс Стивънс |
| Wallace Stevens OF MODERN POETRY The poem of the mind in the act of finding What will suffice. It has not always had To find: the scene was set; it repeated what Was in the script. Then the theatre was changed To something else. Its past was a souvenir. It has to be living, to learn the speech of the place. It has to face the men of the time and to meet The women of the time. It has to think about war And it has to find what will suffice. It has To construct a new stage. It has to be on that stage And, like an insatiable actor, slowly and With meditation speak words that in the ear, In the delicatest ear of the mind, repeat, Exactly, that which it wants to hear, at the sound Of which, an invisible audience listens, Not to the play, but to itself, expressed In an emotion as of two people, as of two Emotions becoming one. The actor is A metaphysician in the dark, twanging An instrument, twanging a wiry string that gives Sounds passing through sudden Tightnesses, wholly Containing the mind, below which it cannot descend, Beyond which it has no will to rise. It must Be the finding of a satisfaction, and may Be of a man skating, a woman dancing, a woman Combing. The poem of the act of the mind. |
| 1879-1955 СТИВЕНС Уоллес -американский поэт. Основная тема - творчество, бесконечность перехода от реального факта к художественному образу (символу), сложность поэтической метафоры как выражение диалектичности и противоречивости сознания (сборник "Гармония", 1923). В сборнике "Идеи порядка" (1935), в поэме-трактате "Заметки к созданию высшей формы Вымысла" (1942) философствует о поэтическом творчестве (которому придавал сакральное значение утраченное религией) и воображении как единственном способе преодолеть видимый хаос бытия. В сборнике "Осенние зори" (1950) изощренная символика выражает трансцендентное значение обыденных явлений природы и повседневности, сохраняя все богатство их оттенков |
| ясен си ми Пеичо с тоз полизеиски емаил - сал си от редакторите, КВО ПРАИТЕ ТУК бе, за туи ли е тоз форум, не ви ли стига зел вестник?????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ????????????????????????????????????????? ?????????????????????? |
| Аве ти да не си Джо.....двама каубои яздят из прерията. Изведнъж чуват женски глас, който вика за помощ...Приближават се и виждат красива жена, завързана за едно дърво. - Момчета, моля ви, отвържете ме.. - А, какво ще ни платиш? - Ами ще платя в натура... - Джо, на теб натура трябва ли ти? - Не! - Да вървим нататък тогава... Оставили я и продължили. След известно време: - Слушай, Бил, а какво е това "натура"? - Знам ли... - Да се върнем и да я питаме, а? - Няма проблеми. Връщат се и питат: - Слушай, момиче, какво е това "натура"? - Ами, вие ме развързвате, скриваме се в храстите...Аз ще си сваля гащите.... - Джо, трябват ли ти женски гащи? bg1peev@netscape.net, но....букети не гушкам, нищо нямам за удължаване, обратно, нито някъде сметки, или роднини в зянзибар с огромно наследствоРедактирано от - Пейчо Пеев на 02/10/2005 г/ 22:19:54 |
