Кой съм, Къде, Какво с Кого...Накъде ?
Отиди на страница:
Sofiaman 21 Юли 2017 15:37 ДНЕС е ПЕТЪК, а в петък знаете какво става... Ох, фон Нюмъне, знаем и в събота рано сутрин какво става: ако не внимаваш по тротоара, можеш да се подхлъзнеш в повърнатото през нощта. Добре облечени, ама не могат да пият Не съм повръщал - да чукам на дърво - от времето на родната казарма в Божурище. Бяхме се накопали така яко, че се събудих в болницата. Оттогава държа. Англичаните не са като Американците, въпреки че са почти един десен. Тук и да се напиеш и залиташ, може да паднеш, но все някак ще нацелиш апартамента или къщата, докато в САЩ, ако започнеш да танцуваш и правиш зиг-заг вероятността да те арестуват не е 100, а 1000% - гърмиш веднага. В САЩ не съм видял пияни да ходят по улицата - просто НЯМА такива. Това може да го потвърди ВСЕКИ, който НЕ е бил екскурзиант там, а е ЖИВЯЛ поне година-две. Спомням си едни виц, когато Хрушчов и Кенеди се обзаложили в коя държава има повече пияндурници. Офертата била за 24 часа или който набара пияндурници в съответната държава има право да ги разстреля веднагически и без последствия за стрелящите - Хрушчов или Кенеди. Хвърлили чоп и Кенеди трябвало да е пръв. Отишли в Москва, а КГБ иззело все алкохол и окошарило вси пияндурници. Гледал, Кенеди! Пак гледал. Ха насам, ха натам. Няма НИТО един пиян. 24 часа минали. Запрашили за УСАняшко и логично в Ню Йорк. Само след около час пред Емпайър Стейт Билдинг, какво да видят: залитащи и щуращи се насам-натам яко накълвани пияндурници. Хрушчов напомнил на Кенеди за офертата и Кенеди му казал да действа. Товарищ Никита заредил Калшника и заподпуцал пияната американска сган. Не пропуснал нито един. На следващият ден в Дъ Ню Йорк Таймз, на първа страница, изскочило водещото заглавие: Комрид Хрушчов с кеф изпозастреля една пияна съветска делегация.  |
Спомням си едни виц, когато Хрушчов и Кенеди се обзаложили в коя държава има повече пияндурници. Фоне, те́ ти го вица в оригинал: Даскал Цеко 18 Ное 2009 16:15 http://www.segabg.com/replies.php?id=162317&p=3 По повод на намерението на Хрушчов да отмени цензурата в СССР също има виц – Хрушчов стигнал до тази невероятна идея, след като загубил бас. Отишъл Хрушчов на официално посещение при Айзенхауер във Вашингтон. Вечерта, естествено, домакините дали тежък банкет в чест на високия гост. Като подпийнали обаче, двамата ръководители се спречкали. Айзенхауер казал: - У вас в Москва вечерно време е пълно с пияни, направо се търкалят по улиците. Хрушчов му отвърнал: – Ха, като че ли у вас във Вашингтон не е същото! Айзенхауер му възразил. И така от дума на дума, работата станала дебела. Тогава ядосаният Айзенхауер извадил личния си пистолет, мушнал го в ръката на Хрушчов и му казал: - Ето ви моя пистолет, излезте по улиците и колкото пияни срещнете, застреляйте ги – аз поемам отговорността. Ако обаче не срещнете пиян, ще отмените цензурата в СССР. Хрушчов се изсмял злорадо, мушнал пищова в джоба си и хукнал сам из улиците на нощен Вашингтон да гърми пияници. Ходил час, ходил два, но не срещнал пияни. Взел едно такси, забил се из покрайнините, почнал да наднича по долнопробни кръчми и барове - нвсякъде виждал хора да си седят кротко и да си пият питиетата, ама пиян-залян не срещнал. Минало полунощ. Хрушчов, ядосан и изморен, решил вече да се прибира и тъкмо тогава, минавайки покрай някакво мърляво барче, чул отвътре пиянски гласове и шумотевица. Надникнал в барчето и видял около една маса неколцина мъже кьор-кютук пияни, а един даже бил паднал под масата. Зарадван, Хрушчов нахлул в барчето и с кеф застрелял всички пияни. После се прибрал доволен в хотела си. На другата сутрин секретарят на Хрушчов му донесъл новите вестници. На първа страница всички пишели с огромни букви: «Кървава касапница в бар «При Джо»». Отдолу следвал текст: “Късно след полунощ в бар «При Джо» е нахълтал нисък дебел гангстер с пистолет и е застрелял с неописуема жестокост петима членове на руска група специалисти, дошли в САЩ на конференция”.  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Даскал Цеко |
Ами оная Заарска мастика... Помня я! Преди десетилетия един приятел ме почерпи и ми каза, че тя няма нищо общо с обикновената мастика. И наистина беше така: над 50 градуса, охладена близо до абсолютната нула (но все още течна!), ароматна и пивка. Повече такава не пих. А за повръщането естествено нямах теб пред вид - споменах за английските чиновници, които не носят. Едва ли чак падат в несвяст като руснаците, но повръщат яко.  |
Даскал Цеко 21 Юли 2017 17:14 Спомням си едни виц, когато Хрушчов и Кенеди се обзаложили в коя държава има повече пияндурници. Фоне, те́ ти го вица в оригинал: Казват, че този навик е една твърде специфична българска национална особеност. |
Sofiaman 21 Юли 2017 17:16 споменах за английските чиновници, които не носят. Едва ли чак падат в несвяст като руснаците, но повръщат яко. Да, повръщат, защото в Лондон пият много бира и нямат вомитории, като в древен Рим. Тази вечер с вързани очи да съм няма начин да не видя около Шерлок Холмс пъб поне десетина така яко зарязали, че на следващият ден не могат да си спомнят къде са се намирали. Не, не ти говоря за някакви бъмове или джанки, а за хора зад които стоят десетки и стотици милиони, с Пиер Кретен костюми, с ризи за 100 паунда, вратовръзки - за 50 и так далее. Прибират се с такси, ъндърграунд, автобуси или пеш, защото не са в състояние да говорят, тъй като са с блокирал артикулационен апарат. Е, няма да снимам, защото може да уцеля по грешка ЕмПито Фарадж или някой от неговата свита, знае ли се?! Оня пие като смок, че и мен подвежда понякога. И понеже ми знае мутрата все ме черпи с цигари, а знае, че не пуша. Фарадж е голямо шоу, но след 5-6 бири (количеството мерено в пайнтове) става миризливо лайно и никой не иска да говори с него. В САЩ, почти същата работа. Абе, гледаш го метър и деветдесет бабаджан, а след една "котешка пикня" (така наричам "Бъдуайзър"  се изцъкля, не знае какво прави, приятелите му поръчват такси, плащат, качват го в талигата, а шофера го изхвърля пред съответния адрес или звъни на роднини и съседи, да вкарат абасралия се пияндурник в дома му. Между другото, бира пия само през лятото. През хладните есенни или пролетни дни - понякога, а през зимата - никога. Зимата съм на Джак Даниелз двойно с две бучки лед. В Лондон има някаква традиция да се осират от пиене, че и мен подвеждат съмтаймз, но аз съм българин. Установил съм, че в нашата славянска кръв има наследствен контрагент, който разгражда алкохола и не позволява повръщане и търкаляне по улиците и предпазва от бързо натаралянкване. Майни, майни.... Отива къде четири сахатя, а чакам едно обаждане и факс от един американски кютюк. Може да е за добре. |
| Йезуите, не ме подскукоросвай (подкокоросвай, според Геновева), че точно в този момент директно отивам към хладилника, за да цапна една набързо, като аперитив към тазвечершният спектакъл. Е, не с тая бира, но в момента имам Хролш и чешки Бъдуайзър - произведени и бутилирани в Холандия и браЦка Чехия. И без това съм сам на моите четири етажа и чакам ли чакам.  Аве, да я подкараме. То се е видяло. Ха наздраве! |
АвакумЗахов 21 Юли 2017 17:59 Мнения: 179 От: Bulgaria Скрий: Име,IP Даскал Цеко 21 Юли 2017 17:14 Спомням си едни виц, когато Хрушчов и Кенеди се обзаложили в коя държава има повече пияндурници. Фоне, те́ ти го вица в оригинал: Казват, че този навик е една твърде специфична българска национална особеност Това се дължи на факта , че българите са късопаметни , не си вадят поука от историята и когато нещо не помнят или не знаят - си го измислят ! За това имат няколко варианта на историята си , както и на вицовете си . |
Това се дължи на факта , че българите са късопаметни , не си вадят поука от историята и когато нещо не помнят или не знаят - си го измислят ! За това имат няколко варианта на историята си , както и на вицовете си . Значи не разбираш нито от вицове, нито от история, нито от българи. В градския фолклор (към който спадат вицовете) на всеки един народ голяма част от вицовете имат по няколко варианта и редакции в зависимост от времето и обстоятелствата. А най-голямото извариантване на българската история беше извършено по време на соца. Ти варианти да видиш - да ти хвръкне шапката! |
Значи не разбираш нито от вицове, нито от история, нито от българи.  Това , да се дават прибързани и некоректни оценки и също типична българска черта ! Твърде се съмнявам , че в някоя друга държава историите се повтарят така , както в България , както и вицовете за да може да има по няколко варианта ! Българите сме уникални в това отношение . Само късопаметен народ може да избере внукът на Фединанд довел ни до две национални катастрофи и синът на БорисIII , довел ни до третата , за министър председател на България !!! Може да бъркам броя на катастрофите - да са четири , ама и аз съм българин !  |
Iezuit 21 Юли 2017 18:04 Мнения: 17,115 От: Pitcairn Йезуите, ударих няколко - мисля че бяха шестица и щяхме да продължим, но заваля, а доста от моите хора пушат: кой пури, кой цигари, но им писна да стоят вътре в пъба и си тръгнахме. Между другото, тази бира е като наркотик. Пийнеш ли една и създава зависимост - поне аз така мисля, но другите в кръчмата казаха, че съм направл много добър избор. Дъждът развали купона и се уговорихме утре да продължим по почина на Авакум - скара с бира в един ресторант недалеч от Bank Station - супер е.  Поръчах една дузина. Доставка по домовете, утре сабахлен (вече е утре ) в 10 часа, бирата е кацнала на масата в скромното ми апартаментче, за което thank you very much indeed.  |
Една доста дълга, но пък доста смислена публикация на Димитър Бочев, появила се днес тук . Чини ми се, че има доста допирни точки с темата  -----------------------------> Позорът на българския гурбетчия Димитър БОЧЕВ 22.07.2017 „Никога не бъркай движението с действието.” Хемингуей Неотдавна под заглавие „Измисленият свят на българския емигрант” „Площад Славейков” фокусира вниманието върху една сродена със съдбата ми, неотлъчно преплетена с биографичния ми път тематика. Става дума за един блестящ текст, който прави сравнителен анализ на истините и измамите, на фактите и мистификациите, които придружават обилните горчивини и оскъдните радости в участта на нашего брата емигранта. Въпросната публикация, която аз бих окачествил жанрово като есе, разобличава митологизирането на темата, която, като всяка обществено-политическа материя, е позната на аудиторията по-скоро с клишетата, отколкото с реалиите си. Какво да се прави – светът е не обективно, а субективно явление, той се състои не от това, което е, а от онова, с което фигурира в съзнанието, от онова, което изживяваме като биографичен опит. Казаното е валидно с особена сила за емигранта, защото, психологически погледнато, емиграцията е израз и проява на скрити вътрешни дефицити, на себенедостатъчност, на недостиг на цялостност. Емигриращият човек емигрира преди всичко от себе си, той търси по чужди земи липсващите парченца от Аз-а, за да се себесбере в една идентичност, търси своето собствено място под слънцето по задгранични маршрути – именно защото не го е намерил в родината си. Поради което родината е престанала да бъде родина и се е превърнала в чужбина, а чужбината е станала негова нова родина. А при най-неуморните, при непоправимите, при ноторните емигранти, които никъде под слънцето не могат да се себенамерят, родина става, в родина се превръща не новооткритата държава, а вечно недоизвървеният път между старата и новата земя – безотечествеността придобива ролята на отечество. Цялата тази трансформация е болезнена като интимно изживяване – толкова непоносимо болезнена, че обезболяване, противоотрова човек може да открие само в себезаблудите, в онзи най-често неосъзнаван процес, който психоаналитиците наричат изтласкване или избирателна слепота. След като не може да го направи наяве, човек изхвърля от битието си мислено непосилния товар на изгнаничеството, защото иначе той ще го смаже. За целта човек започва да гледа избирателно, селективно, себецензурира възприятията си така, че те да регистрират само животворните елементи на действителността, а смъртоносните да игнорират. Таза тактика за оцеляване е донякъде успешна и неуспешна донякъде. Без да го цели и без да го съзнава, всеки от нас е прибягвал до нея в кризисни моменти, а доколкото биографията на емигранта е една перманентно тлееща криза, тази тактика се превръща за него в бит и битие, в житейска ситуация, от която няма изход – понякога цял един живот. Емигриралият, емигриращият човек е по правило провалил се в една или друга степен и форма у дома си човек. Този, който си е спретнал някакси животеца на родна земя, не тръгва да гони Михаля през девет земи в десетата – тръгва само онзи, който не е намерил себе си, не се е себепостигнал в отечеството. Не го виня – само се опитвам да го идентифицирам. За него емиграцията често е въпрос на живот и смърт – не избор, а изход, последен шанс за социално, за морално, а понякога и за физическо оцеляване. Неуспял в родината, в името на себесъхранението си той е обречен на успех извън нея – трети шанс той няма, резервен вариант не съществува под слънцето, няма повече къде да се пресели, освен в отвъдното. Обречеността е зла участ, не е хубаво, не е здравословно да е обречен човек – дори на успех. Непосилният натиск, породен от обречеността, може да изиграе и стимулираща роля и да ни мобилизира да надмогнем себе си, дори за подвиг може да ни мобилизира, може обаче и да ни обезсърчи и депресира, да ни доведе до предварителна капитулация – зависи преди всичко от собствените ни волеви качества. При което пораженческият вариант съвсем не е изключение. И когато това (не)изключение стане от потенциал факт, на емигранта не му остава нищо друго, освен да захвърли старата си кожа и да надене нова, да си съчини живот, който да му прилегне. Този въобразен, този метаживот, е пренаселен с всички онези блаженства, които в първичния, в битовия живот са останали непостигнати. И не само непостигнати – в бита на нашия човек те са станали и непостижими. Макар и открай докрай измислен, този красив втори живот, който изтласква, изхвърля зад борда грозния първи живот, се изживява от индивида като напълно реалистичен – така, както изживяваме като действителни най-вълнуващите си сънища, колкото и абсурди да са те. Абсурдът, с други думи, придобива реалност, а когато абсурдът стане реален, реалността става абсурдна – едното предполага другото. Тази подмяна на екзистенциалните платформи върши работа, тя има за пациента наркотизиращ ефект, а изживяваната болка от провала е така непоносима, че не истината и не моралът – обезболяването е най-неотложна необходимост. Така се стига до онова виртуозно пресъздадено от авторката на цитираната статия състояние, при което всички завърнали се временно или дългосрочно обратно в родината емигранти се себепрепоръчват като предприемачи, като едри собственици, като директори, като президенти на могъщи и най-често несъществуващи върху лицето на земята корпорации. Всъщност малцина от тях са такива, но преди да тръгнат да подвеждат и лъжат сънародниците си, те са подвели и излъгали много убедително, много достоверно самите себе си. Психологически преливащата в заблуда себезаблуда е толкова автентична и толкова искрена, че реемигриралите, емигриралите обратно в родината фантазьори трудно биха могли да бъдат обвинени в лъжа. Няма съмнение, че, погледнато фактологически, те измислят и лъжат – те не са задграничните милионери, за които с толкова плам в очите се представят пред роднини и приятели. И в новите одежди те са си останали старите неудачници, редови труженици, които на хиляди километри от род и родина си изкарват с много усилия насъщния. Фактологическата лъжа, с други думи, е налице, но в автентичността на психологическия генезис, който е трансформирал убийствената истина в животворна лъжа, съмнение няма. Както няма и нищо обидно в това да миеш чинии в ресторантите или да чистиш чужди домове – всеки честен труд е морално легитимен – недостойно е, за сметка на това, да бягаш от собствената си социална реалност, да се себеизмисляш такъв, какъвто не си и какъвто много искаш да си. А това уморява, изразходва психически. Ако всички небивали усилия, вложени в етаблирането на тази лъжа, която, именно защото е лъжа, се нуждае от непрекъсната защита и самоотбрана и пред собствения Аз, и пред аудиторията, бяха пренасочени в постигане на американската мечта, може би копнежът по благополучие щеше да бъде превърнат от метареалност в реалност. Феноменът не е от днес – и от вчера не е. Още когато аз избягах преди кажи-речи половин век по един авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете в бърлогата на класовия враг, българските емигрантски общности и в бежанските лагери, и извън тях бяха пренаселени от авантюристи и криминални елементи (политическите изгнаници сред тях бяха рядко изключение – останалите използваха политически доводи, за да политизират и узаконят икономическата си емиграция като политическа), чиято първа работа на западноевропейска земя бе да се снимат, нехайно облегнати на предния калник на някоя луксозна паркирана на улицата кола, и да разпратят на близки и приятели снимките като свидетелство за новопридобито благосъстояние и блясък. Снимаха се със същия успех и пред луксозни къщи, в които никога не заживяха, и пред луксозни круизни кораби и яхти, на които никога не се качиха, наемаха дори фракове, в които да се фотографират и популяризират. Те копнееха светът да ги види преуспели – ако не в действителност, то поне на снимка. Познавам дори емигранти, които станаха ченгета – не от любов към комунизма и не дори за облаги, а единствено и само, за да се почувстват значими: преди всичко в собствените си очи. Всички те бяха по-скоро нещастници, отколкото злодеи. В едно от многото си писма до любимата си Луиз Флобер се възмущава срещу господстващото през втората половина на ХIХ в. в родината му клише, според което във всеки роман, във всяка театрална постановка, във всяка новела положителният герой трябва винаги да бъде работникът, а отрицателният герой – работодателят. Бедните, онеправданите, експлоатираните, социално слабите, несретниците са по правило добрите и благородните, честните и чистите, а богатите и успелите социално – негодниците. Тази негативна селекция е вече чиста проба социалистически реализъм, чийто основоположник явно е не Максим Горки, а духът на тогавашните времена във Франция. Този шаблонен начин на мислене е злокобно ехо от Великата френска революция. Всички знаем докъде доведе неговата декаденщина – към края на живота на Флобер излиза и се популяризира „Капиталът”, над цяла Европа литна злокобният призрак на Маркс, с настъпването на ХХ в. марксизмът (де)градира в ленинизъм, за да опустоши първо Русия, а после – и цяла Източна Европа с нашата страна барабар. А сега ще се опитам да разкрия връзката на казаното с нашата тема. Настъплението на пришпореното от частните науки безбожие, експанзията в обществената сфера на политизираното и схематизирано мислене през епохата на Флобер, когато духовната плебейщина на първите левичарски работнически движения набира сили, разстройва традиционната ценностна скала. Политизирайки и схематизирайки с лека ръка и фундаменталните морални и духовни ценности и провъзгласявайки благосъстоянието за порок, а бедността – за добродетел, този манталитет доведе до господството на онзи аморал, който подготви социалнопсихологически най-колосалното зло на всички времена – т. нар. Октомврийска революция. Докато идеализирането на бедността и заклеймяването на имотността е социалистическо клише, идеализирането на богатството и заклеймяването на бедността е капиталистическо клише, което от четвърт век насам е на мода в новокапиталистическа България и което бележи мисленето на нашенските гурбетчии. Да си беден, да не успееш да забогатееш в една обрулена, в една свирепо грабена от вчерашни комунистически номенклатурчици и днешни мутри (те са най-често от едно котило) страна като България, е все пак поносимо. Да се преселиш в Америка обаче, без да осъществиш американската мечта, е вече истински позор, с който никой уважаващ себе си гурбетчия не иска да се опозори. Така се пораждат и така се популяризират легендите за богатите ни печалбари, за доблестните рицари на капитала, покорили света. И тъй като ние, българите, сме хора не на аналитичното, а на митичното мислене, чаровните легенди без усилие подменят суровата действителност. Изводът от цялата манипулация е един: и двете (социалистическото и капиталистическото) клишета са еднакво зловредни, и двете изопачават действителността – истината за човека, за Бога и света битува встрани от клишетата. А само на базата на истината е постижимо щастието – всяка подмяна на тази истина с една или друга митология води до крушение. Всъщност, психологически погледнато, подмяната на живия живот с миражи е естествен продукт на извечната ни национална комплексарщина – колкото неосъзната, толкова и налична. Тъй като не ни се ще да се примирим с обстоятелството, че сме си отвеки веков един сбутан балкански народец без собствен принос в цивилизоването на света, ние тръгваме да се себевеличаем. Лао-дзъ предупреждава обаче, че който се изправя на пръсти, не стои стабилно върху земята. Казаното важи с особена сила за онези нашенци, които често се завръщат от богатите западни страни по-бедни и смачкани, отколкото са тръгнали. Тъкмо затова не бива да ги съдим прекалено сурово – горчивата им участ на изгнаници и от двата свята вече го е направила с една колкото неумолима, толкова и незаслужена жестокост. ---------------------> | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: АвакумЗахов |
| Преди да пристъпя към анализ на статията, която Авакум е предложил на зрителите, ще направя блиц интродукция към този вид "белетристика". http://www.ploshtadslaveikov.com/izmisleniyat-svyat-na-balgarskiya-emigrant/ Ето как авторката съдейки по един единствен - или няколко случая - генерализира цялата ситуация на нашего брата "илюзорний имигрант" и нещастник, като се опитва евтино да преметне читателите, че всичи се представяли за мениджъри. Тази история можеше да мине за вярна през 80 или 90-те години на миналия век, но СЕГА нещата стоят по коренно различен начин, защото зад гърба ми съм оставил почти 6 петилетен живот из западни държави, вкл. САЩ, от която стартирах. Няма да крия от вас, че съм попадал на подобни "преуспели цървули", но не повече от 4-5 пъти, което не означава, че не са много повече. За съжаление проблемът идва от факта, че не съм между тях, но за това след малко. Последният случай беше в Хага, Нидерландия. Запивахме недалеч от Дам Скуеър с мой познат от посолството на САШ, който говореше български и естествено след чуване на разговора, някакв българи се присламчиха на масата до нас. Единият се представи за 'мениджър на Корпорация в Ню Йорк', но не му се удаде да си спелва името след като Джон го попита. Мениджърът търсеше работници и осигуряваше 16 долара на час, квартира и "Бяла Карта" (прелюдия към "Зелената карта"/ плюс най-необходимото SSN, срещу скромно заплащане от 1000 евро. Когато го попитах къде живее в Ню Йорк, (познавам града, като дланите си), оня заяви: "Авеню оф дъ (правилно "ъф" "ди"/ Ъмерикас* и бил там от 20 години.". /*НИКОГА нюйоркчанин или имигрант няма да назове 6-то Авеню по този начин./ Когато уверено изтрещя и дестинацията, или 23-rd Street & Avenue of the Americas, му казах: "Браво! Много хубаво място за живеене!" - и попитах, от коя страна на улицата - там където е Chase Bank и HRC или от срещуположната дето се намират CitiBank и Burlington. Оня беше започнал да се изчервява, а СЕГА започна и да вибрира. Американецът разбираше всичко или почти всичко и на свой ред го попита на английски нещо, което нашенеца НЕ разбра. Казах му: "Да ти преведа ли на български какво каза американеца". Нашият щеше да се разреве. Реших да доубия онзи недоубит цървул, и го зачесах: "Я ни кажи на коя улица и на кое авеню се намира Empire State Building ?! От коя улица започва Central Park, и от коя - Harlem ?! Коя е улицата (авенюто), което пресича ВСИЧКИ улици и АВЕНЮТА в Manhattan ?! Как да кажа на английски "познат". (Отговорът на оня гласеше: "ФРИЕНД" /Всички на масата, вкл. и останалите българи потънали в слух, започнаха да се смеят. Цървулът скочи и избяга. Спирам до тук, преди да продължа, за да имат време уважаемите зрители да си помислят и поемат въздух. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: von_Newmann |
Емигриралият, емигриращият човек е по правило провалил се в една или друга степен и форма у дома си човек. Този, който си е спретнал някакси животеца на родна земя, не тръгва да гони Михаля през девет земи в десетата – тръгва само онзи, който не е намерил себе си, не се е себепостигнал в отечеството. абсолютни глупости  |
SgtTroy 22 Юли 2017 18:58 Никога не съм се съмнявал, че можете да мислите, дори и да съм влизал в спорове с вас, което е повече от НОРМAЛНО в подобно пространство, но след като хапна нещо набързо - не от алпака тиганя - ще добавя още глупости от публикацията, които вероятно сте подминали мимоходом, отвратен от какофоничаната музика, която авторът се е опитал да използва за зарибяване на читателската публика.Зная МНОГО добре кой е, за какво се бореше и какво прави в момента, за да си изкарва по някой лев за кафе. Вече показах нивата на етажите и "Парижките потайности", хората с костюми и онези, които живеят в подземията. Защо акцентирах Париж, ли?! Защото подобно нещо не съм срещал нито в Нидерландия, нито в Белгия, нито в САЩ или Канада и никога в Лондон. За доуточнение на авторовите квинтесенции и изпирингечен нолидж ще подскажа, че Онези, които бяха боклуци в България останаха същите и в чужбина. No Doubt !!! | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: von_Newmann |
Онези, които бяха боклуци в България останаха същите и в чужбина. Et vice versa, фон Нюмъне: тези, които имаха стойност в България, продължават да я имат и тук. |
Става дума за един блестящ текст, който прави сравнителен анализ на истините и измамите, на фактите и мистификациите, които придружават обилните горчивини и оскъдните радости в участта на нашего брата емигранта. Това изречение говори само по себе си, че авторът е слушал истории от депортирани българи, или е посещавал места подобни на онези, които съм показал в моето предаване "Парижките потайности 2". Нямам друго обяснение. Въпросната публикация, която аз бих окачествил жанрово като есе, разобличава митологизирането на темата, която, като всяка обществено-политическа материя, е позната на аудиторията по-скоро с клишетата, отколкото с реалиите си. Какво да се прави – светът е не обективно, а субективно явление, той се състои не от това, което е, а от онова, с което фигурира в съзнанието, Ами тези субективни явления да ги обясни на Пейчинов (RIP), на съсобственика със сменени имена на казината в Лас Вегас, на инженерът в строителната компания XX, на българинът от Шикаго, собственик на компания за превози, на издателката на вестник Ххххххх, Д.Д., или на колегите й в Шикаго, на жененият за арабска принцеса, на собствениците на ресторанти, пицарии, бирарии, пъбове. На съдържателят на яхт клуба на Fire Island откъдето съм пускал предавания с мацки и рибохват в океана. За А. Славов, Кристо, фамилия Пееви, канадските милионери, продавачите на минерални води и какво ли не още, което явно за този автор са клишета в сферата на имагинерните реалии, както и сагата за измислените мениджъри, Директори на компании и фирми, както и ония БЪЛГАРИ, работещи от Борда на Директорите на Чейс, Маспет Сейвинг, Сосиете Женерал, HSBC, на реалните мениджъри в строителните компании в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Брюксел, Осло, Хага, Амстердам, Париж и даже Страсбург. Ще предложа на автора, да се свърже с мен, за да спонсорирам неговото пътуване - за визи ВЪОБЩЕ да не се притеснява - с цел преоценка на реалиите и асимилиране на една друга истина, която неговите извъртяни представи за запада са подложили динена кора на философско-политическите възгледи, заредени с евтин популизъм и ненаучно фантастичен сюрреализъм. Бих желал, като нескромен човек, да му покажа моите офиси в Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Амстердам, Брюксел и Париж, да му демонстрирам всички ЛЕГАЛНИ документи, с които са снарядени компаниите ми и да го поведа като Дух Вергилии из лоното на УСПЕЛИТЕ БЪЛГАРИ на ЗАПАД. Ще ми бъде много интересно КАКВО ще напише след това. PS -- Няма да пропусна да му покажа и подземията на Ла Дефанс, ако му държи да слезе с мен в Ада.  |
Et vice versa, фон Нюмъне: тези, които имаха стойност в България, продължават да я имат и тук. Никога не съм се съмнявал в това. Без да бъда себичен откровено мога да заявя, че ако бях останал в България или щях да бъда много богат, или да другарувам с Луканов и останалите. Предпочетох, да не съм толкова богат, да си заработя парите в чужбина и да не съм без време в Отвъдното. Хубавата страна на демокрацията е, че всеки може да избере къде да живее, къде да работи, дали да не се връща или да се връща в България когато пожелае. Заб. Нищо не казвам за средната работна ръка българи, тъй като те обикновено работят в строителството, а техните половинки са чистачки. Те също са много добре, както и тяхното поколение. Младите родиха децата си в чужбина и решиха проблемите им за винаги. ОК, пиша глупости днес. Все пак е събота и си пийвам. По-добре да се оттегля от форума до утре или понеделник. |
