Отиди на страница:
| "...но в този миг вагонът отново се обърна и той сграбчи падащото тяло на бъдещата си съпруга." Нежно я прегърна и я целуна. Девойката също го прегърна и отвърна на целувката му. След малко, обаче, вагонът се преобърна отново. Чужденецът я притисна здраво в прегръдките си и двамата увиснаха закрепени здраво с предпазните колани за седалката. Висяха вкопчени един в друг в страстна прегръдка очаквайки отново да застанат нормално при поредното обръщане на вагона. Чакането обаче продължи прекалено дълго. Усещането за движение изчезна и настъпи тишина, нарушавана тук там от стоновете на останалите висящи пътници. Явно вагона беше спрял да се търкаля, като беше намерил стабилното си положение с покрива надолу. Съгласно инструкцията, сега вече всички трябваше да се отправят към изходите. Но преди това трябваше някак си да се спуснат към тавана, който сега изпълняваше ролята на под на два метра под главите им. Никой не се осмеляваше да си разкопчае коланите. Проблема изглеждаше сериозен - да тупнеш от два метра височина с главата надолу не е шега работа. Първи от шока се отърсиха, Антоанета и чужденецът. Някъде над тях прозвъча слабо пукане. Пукането прерастна в яростно пращене и седалката, която явно не беше предвидена за двойната тежест, се откъсна бавно от тавана, т.е. от бившия под, който сега изпълняваше ролята на таван. Двамата се вкопчиха още по силно един в друг наблюдавайки като хипнотизирани как и последната метална шина, на която все още се крепяха се скъса. Разнесе се звучно "Туп! Аааааа!" и двамата вече бяха долу. Антоанета се изправи чевръсто, поизтупа и намести униформата си, постави усмивка номер 7 и каза бодро: - Ето видяхте ли? Никак не е сложно. Моля всички да ме последват към изхода. Тя се наведе, помогна на чужденеца да се освободи от седалката и да се изправи и двамата усмихнати се отправиха към единия изход в предната част на вагона. Останалите пътници ги гледаха ошашавени. Явно никой не искаше да опита, въпреки нагледния пример. От вцепенението ги извади вече познатото пукане. Седалката на номер 9 бавно се отделяше от тавана. Номер 10 и номер 7 бавно я последваха. Антоанета и чужденецът седяха прегърнати край релсите и се наслаждаваха на красивата природа. Любовта се беше настанила в сърцата им и ги беше направила слепи и глухи за останалия свят. - Ах! Каква красота, каква романтика! - въздъхна девойката и младежът мълчаливо се съгласи с нея. А зад тях от вътрешността на вагона се разнасяше поредното "Туп! Аааааа! Туп, туп! Оууууу, ауууууу!". |
| >>><<< Както знаете нашето правителство ни е уредило да почваме деня седем часа след българите  за да не се нещо преуморим. Да ама то иде на калъч, сички  вече с ИQ и подкрепени добре и аз по никое време - бам.. Затва ви изпращам мойто подкрепило оттук и кило ИQ за раздаване в междучасията... Поезия днеска няма. Зает ум.  |
| По темата "Водка, студентски години и 'финландци'" - една история с отдавна изтекъл срок на давност: Москва, N-ская станция на метрото, следобедния час пик. С приятеля ми се стараем (по известни причини) да не се отличаваме много от тълпата. Но бдителното око на дежурния милиционер ни засича и учтиво (но безапелационно) ни поканва да го последваме до дежурната стая. Влизаме ние, доста смутени, а дежурният лейтенант дружелюбно ни съобщава, че ще ни използва за "поемни лица" - демек, да сме свидетели да съдържанието на джобовете на един съвсем сдал багажа "финландец", когото едва сега забелязваме на пейка в ъгъла, а под него - бая локва "от Ориноко" (по Форца). Ние облекчени бодро се съгласяваме и се подписваме под протокола. Остава да се запишат нашите паспортни данни и ние чинно вадим българските паспорти. Лейтенантът се вцепени и погледна дружелюбно милиционера, който ни беше довел, така че от последния останаха само копчетата от униформата. Все пак, като истински офицер си върна самообладанието и рече нещо в смисъл 'Ми, нали, то сигурно и при вас стават такива работи..." Тъкмо да си отворя устата, че лично аз не съм участвал чак в такива, моят приятел съобразително ме сръга в ребрата и мило отвърна: "Бывает, конечно..."  Редактирано от - The Fool on the Hill на 19/10/2005 г/ 15:44:04 |
| като фане ме морфей и ме пуска чак в елей... марин се казваше пудела... марин мутафчиев... имаше си и пуделка - мина... ама тя не лаеше толкоз... болнава се беше... и сека седмица имаше кученца... ама беха от сой и двамата, та ги шиткаха лесно... |
| Във този свят на ЖП надпревара как бързо времето лети. Пътнико, на тази малка гара поспри и куфар остави Постой на тихия перон загледан, послушай старата чешма А после без да бързаш поразкърши вдървената снага из цикъла "Траверси" на Юджийн Кондуктороу |
| като младеж доста труд фърлих да му формирам мутрата... муцуната му кой знае защо приличаше на мойта обувка... |
| Марсилез, сигурно си права... то аслъ на деколтето и със сигурност не пишеше че може да е чела Канети... за челото - не знам... ни стигнах до там... Сиби , успокои ме....  Ма , от какъв зор ша им облагородяваме пейзажа на тез тюфлеци...  |
срам ме е да го кажа - курабийка.| >>><<< Изчетох сичкия форум в тая колона и глем, Бай Вклар падна от седалката точно над мен. Поетичен един тгакъф и както винаги в ръка с подкрепилото. Глем на друга седалка виси Бирник към слънцето извърнал дирник объркал в тая провокация що става с тая гравитация къде е паднал Менелай и куче ли е туй де лай всртрани на росната трева тоз Койос майка ни е два... ______ Марсилез, Бирник >>>   |
| Няма по-хубаво нещо от колет с войнишки курабийки, събрали ароматите на сичкото БДЖ и Български пощи... |
- Ах! Каква красота, каква романтика! - въздъхна девойката и младежът мълчаливо се съгласи с нея. А зад тях от вътрешността на вагона се разнасяше поредното "Туп! Аааааа! Туп, туп! Оууууу, ауууууу!". Отпочваше поредният шлагер от последния и най-продаван в Димитровград албум на Кондьо - "Като те гепнат, колко ли щ'и лепнат" /в този момент и адвокатът му не знаеше това/. Антоанета щракаше с пръсти, леко притеснена за френския си маникюр, кършеше снага, без никакво притеснение, и припяваше, притеснявайки околните, ала Тони Партън: Хааа-хааа-ооооп-сааааааа. Младежът пляскаше с ръце, изсвирваше сегиз-тогиз пронизително с уста и неспираше да барабани по някаква дъска, с изографисано дискретно РСВ в единия й край, озовала се незнайно как в краката му. Културата в този миг сякаш им махаше приветливо "за збогом". |
| Тя беше със дълбоко деколте, обичаше и Шекспир и Канети. Обичаше от всичко да чете но най обичаше ****** *сонети или солети Слънчо Сега вече може да отивам и да гушна една финландка-07. |
Културата в този миг сякаш им махаше приветливо "за збогом". Всекакви съвпадения с некои министри на културата са напълно неволни... |