99,
Отиди на страница:
Той не ни е вече враг - живите от враговете бурна ги вълна помете нейде към отсрещний бряг. Ето, в хлътналия слог легнал е спокойно бледен с примирена скръб загледан в свода ясен и дълбок. И по сивата земя, топлена от ласки южни, трепкат плахи и ненужни с кръв напръскани писма. Кой е той и де е бил? Чий го зов при нас доведе, в ден на вихрени победи да умре непобедил? Клета майчина ръка, ти ли го в неволя черна с думи на любов безмерна утеши и приласка? Смешна жал, нелепа жал, в грохотно, жестоко време! Не живот ли да отнеме той живота свой е дал? И нима под вражи стяг готвил е за нас пощада? - Не, той взе, що му се пада, мъртвият не ни е враг! Д. Дебелянов, Един убит |
| Ще бъда стар, ще бъда много стар, ако остана след погромите, разбира се, като окъсан рибен буквар модел хиляда осемстотин и четирийсе. Тъй както малките деца разлистват и почват със картинките от края, така и мене днеска ми се иска за бъдещето да си помечтая. Защо пък не? - В мечтите няма цензура, мечтите греят с синкава прозрачност. А по-добре е да подгониш вятъра, отколкото да седнеш и да плачеш. Тогава аз ще имам син, синът ще бъде двадесетгодишен. Н. Вапцаров, Ще бъда стар, ще бъда много стар |
Е ние па си искаме деветку обратно.  _____________________________________ Кво искате от общество, чиито пастири са или доносници, или вербовчици. |
| 99, както писах страница-две по-горе, започнала съм нов проект, в който съм те кастнала за главна роля. Пействам началото. Ако имаш забележки, допълнения или конкретни желания, сега е моментът да споделиш, после ще карам както си знам. Обръщам внимание, че това е последно предупреждение :-) ВОЕНЕН РОМАН(С) Градът още спеше в ранната пролетна сутрин. Слънцето, неочаквано топло за средата на май, вече огряваше каменната фасада на Министерството и жълтият паваж пред него блестеше меко, още запазил нощната влага. По пустата улица с буботене и мирис на изгоряла нафта бавно премина оранжево-белият камион на Волф 96 ООД и прибра в спретнатото си туловище отпадъците от предния ден, изпратен от кухото ламаринено дрънчене на върнатите по местата им кошчета. Едно бездомно куче премина с предпазливи подскоци към градинката и улицата, необичайно широка без все още непристигналите автомобили, отново опустя. После се чу шум от гуми, усилен до глух тътен от едрия паваж и стените на сградите, и на служебния паркинг спря сиво-син Форд. От Форда излезе мъж в униформа. Полковник Девятников опъна куртката си и си сложи фуражката. Нямаше нужда да проверява дали кокардата е точно над средата на челото, дългите години в униформа бяха направили движенията му съвършено точни. По навик огледа паркинга, както винаги празен до неговото идване, вдигна поглед към прозореца на кабинета си на втория етаж, после тръгна към градинката. Не погледна часовника си, знаеше, че има много време до началото на работния ден. Обичаше тези ранни часове, когато хората и фургончетата на доставничиците още не задръстваха улицата с нервните си маневри и градът сякаш беше само негов. Тръгна бавно по тясната асфалтова алея, покрай още неутъпканите лехи с новозасадени теменужки. Люляците вече прецъфтяваха и ронеха повехналите си цветчета в крехката млада трева. Премина край празните пейки с бирени бутилки, изоставени изправени край металните им крака и спря при ръба на фонтана. Прозрачната вода се полюляваше тихо с гирлянда от пластмасови кафени чашки покрай глезените на гимнастичката, а на каменния перваз гълъбите чистеха перата си. Полковникът извади от джоба си козуначна кифла, внимателно завита в найлонова торбичка, и отрони първите трохи. Гълъбите изоставиха заниманието си и с тихо гукане се струпаха около лъснатите му обувки. Настъпи обичайната суетня и надпревара за най-голямата троха. Полковникът изрони цялата кифла, изчака да бъде прилежно изкълвано и последното захарно кристалче, прибра торбичката в джоба си и тръгна обратно към сградата на министерството. Не погледна часовника си, но знаеше с увереността на практиката, че има още половин час. Тежката врата се затвори зад гърба му на безупречно смазания си автомат и след ярката светлина на настъпващия ден фоайето го обгърна в мрака си. Изчака докато очите му свикнат с оскъдната светлина на още неизключеното нощно осветление. Съзнанието му попиваше шумовете на несъбудилата се сграда, усети влажната миризма на току-що измита мозайка и ароматизатор от тоалетните в началото на коридора. Предметите постепенно заеха обичайните си места във фоайето и полковникът тръгна към стълбището. Заизкачва бавно стъпалата. Влезе в кабинета си и окачи фуражката си на празната виенска закачалка в ъгъла. Огледа подредената стая, бюрото с безупречно подравнени към ръбовете му папки и включи компютъра. Вентилаторът се събуди с тихо жужене и мониторът бавно посиня. Докато устройствата се проверяваха с обичайното пиукане, отключи сейфа. Известно време остана втренчен в сивия метал на вратичката, после я отвори с тренирана през годините дисциплина и извади синя пластмасова папка. |
| Маамим го, мааамим го, мааамим го, тц, неема го. Мамка му и деветку. _____________________________________ Кво искате от общество, чиито пастири са или доносници, или вербовчици. |
| В синия класьор от изкуствена кожа се криеше друг, по-стар картонен класьор, озаглавен "ДЯЛО No..." Отдолу едва личаха, излинели от времето, "Наченато на... (ръкописно, с перодръжка) 09.09.1959" и "Свършено на..." Полковникът извади от папката тъмночервена брошурка, вестникарска хартия, озаглавена "Българска работническа партия (комунисти). Наръчник на агитатора", и докато я разлистваше с лявата ръка, погледна екранчето на монитора и кликна два пъти една от картинките на десктопа - стилизирани сърп и чук. Тя беше шорткът към любимото му МП3 с Интернационала, на руски, изпълнение на хора и оркестъра на Метрополитън опера, архивен запис, направен по Коледа в 1941 г. в Ню Йорк. Риъл плейър се отвори след кратко пърпорене и от озвучителното телО гръмна бодрият марш. "Весь мир насилия мъй разрушим до основания, а затем..." - затананика тихичко полковникът. "Кто бъйл никем, тот станет всем!" "Е-ех, 1941 г.... - по туй време Интернационало все още беше химно на Саюзо" - помисли си разсеяно той, облягайки се на скърцащия канцеларски стол. - "А ние - а ние бехме млади... Eдва у 1943 др., хм, Сталин - той хвърли кос поглед към портретчето му в рамка настолен формат, срамежливо затулено зад купчина преписки и троянска пирографирана бъклица в далечния ъгъл на писалището - "одобри новио химн, "Саюз неруш..." Междувременно курсорът беше вече щракнал съседната картинка - сърп и чук, изискано гравирани върху щит и меч - и Риъл плейър засвири песента в архивно изпълнение на английски език на американския чернокож бас Пол Роубсън. "The Greeeat Soviet Union will liiiive through the ages, the dreeeeam of the people, its fortress secure. Lоооong live our Sоviet Moоооtherland, buiiiiilt by the people's miiiiighty haand" - пусна в леко вибрато опушения си от цигарите баритон полковникът, който го владееше английския още от времето на езиковия минимум на разузнавача. Tежкото предноезично "рр" на Роубсън, повече африканско, нежели английско, обаче малко смущаваше езиковите му понятия. "И днеска па успех заблаговременно да смЕна плочата, такмо да почне онаа, хм, мириканска боза, The Star-Spangled Banner, на пръвата емпетройка" - мислеше неспокойно той. - "Дотука обаче, хм, с удоволствията. Работата преди сичко, момчета". Изключи "радиограмофона", както още наричаше вътрешно Риъл плейъра, и разпиля в творческо безредие на писалището наръчника на агитатора, няколко изрезки от вестниците "Нова зора", "Защита" и "Атака", и разпечатки от сайта на Руската национал-болшевишка партия (Лимонов). Беше четвъртък, вечерта в клуба на БРП (к) на бул. "Комунистически манифест" ("Ка му беше новото име, попско некво?" ) в жк "Красна поляна" предстоеше политинформация по текущите събития. Може би щяха да дойдат и двама бивши колеги от другата поляна - ул. "Хайдушка поляна" в кв. Овча купел, на чието мнение полковникът докладчик доста държеше. Редактирано от - Чичо Фичо на 03/06/2006 г/ 01:43:21 |
Върви , върви ! Разтоварва задръстените психически и сексуално участници !  Туряш путретя на Ленин или Сталин , една петолъчка или сърп и чук на стената и маструбираш заплашително ! Ех , Фориин Експерт , кой да ти обере паяжината ! Редактирано от - Чок觧 на 03/06/2006 г/ 05:47:36 |
| Съдокладчик на полковника беше другарят Цоко Меворах - българин от еврейски произход родом от Тутракан, завършил техникум по механизация и електрификация на селското стопанство в Русе около Априлския пленум. След избухването на демокрацията Цоко зарязал работата си на майстор специалист научна апаратура в Института по пшеницата и слънчогледа - гр. Ген. Тошево и емигрирал в Израел. Там криво-ляво намерил работа като изкопчия в една строителна фирма, изпълняваща държавни поръчки по оградата на Шарон из арабските села. Поради смуглата му портретност арабите често го взимаха за свой и го титулуваха "Абу" (татко). Съвестта го гризеше и той гледаше по-често да си прескача до България да помага колкото може в партийните дела. Цоко беше твърде много българин и твърде малко от еврейски произход: обичаше комунистите много повече от евреите и мразеше антикомунистите много повече от нацистите. Към последните изпитваше даже някаква срамежлива симпатия, като към сродни арийски души, макар да не можеше да я осмисли хептен категориално с работническия си ум. Редактирано от - Чичо Фичо на 03/06/2006 г/ 06:59:05 |
| По същото това време в една тъмна манхарлемска квартира един бивш консул и далеч не бивш боец на тихия фронт, кръстосваше нервно из стаята, изпаднал в нервна криза от случващото се с досиетата на тайните служби. На края на силите си той обмисляше сърцераздирателна изповед за това, как притиснат и шантажиран е подписал декларация за сътрудничество, а жена му, скубейки чорлави сколуфи, повтаряше в транс: Ами сега?!? Ами сега?!? Няма страшно!-успокояваше я той. Нали и тука съм подписал, ще се оправим! |
| Координаторът на БРП (к) за Смолянския регион беше възпрепятствуван да участвува в заседанието поради пристъп на базедова болест. Така или иначе никой нямаше да забележи отсъствието му. |
| Координаторът отпиваше от джинтоника си и се кефеше на суматохата, защото отдавна си беше прочел досието и знаеше кои от осемте милиона мишлета са цвъкали вътре! Сега беше ред на котараците да търсят миши дупки за спасяване!  |
| Една вечер, като не можел да заспи, Иванчо отишъл до стаята на родителите си и ги заварил във вихъра на любовни упражнения с повишена трудност... Клатейки глава, той притворил вратата и промърморил: "И тези хора си позволяват да ми правят забележка, когато си бъркам в носа?!?" |
| Елинор, и най-добрите намерения на хората и мишките остават неосъществени. *** остави го да се оттече и гледай отстрани ... |
| Иванчо бе дете от новото поколение, израсло без приятели, затворено между стените на апартамента, където единствен приятел му бе компютъра. От него за първи път разбра и какво е любов и секс, попадайки случайно на еротичен сайт, докато подготвяше домашното си и търсеше инфо с Гугъла ! Майка му и баща му така се бяха увлякли в любовните си упражнения над лаптоповете, че не го забелязаха ! "Ах, как ще го .... на Илинка-милинка !"- сумтеше баща му. "А пък аз как ще му бръкна на Лоцмана в ..."-протяжно стенеше майка му. И все за някакви досиета, лустрации повтаряха... Редактирано от - Чок觧 на 03/06/2006 г/ 10:37:06 |
| Но полковникът много разчитане на присъствието на проф. Любка Кискинова от Централната езикова лаборатория по перпендикулярно моделиране при БАН. Тя трябваше да осигури refreshments, както казват империалистите, за вечерта, ала в последно време женицата нещо нефелаше - остеопорозата я принуди сегиз-тогиз да опира кръшния си стан на едни патерици. |
| Възпалението на мозъка се лекува трудно. Най-често се развива по-нататък и има латентен край... Нещо, което за даденият случай с нищо не може да ни опечали! |