Народът и “реалният социализъм”
Към началото на Втората световна война България заема свое достойно място в демократичната европейска общност, а нейният народ е показал завидни качества и духовна зрялост. Преживяла крушението на националния идеал, загубила почти 50% от етническите си територии, залята от огромна емигрантска вълна (над 600 000 души!), подложена на непосилни репарации по Ньойския договор, доведена почти до икономически колапс, терзана от терористичните актове и бунтовете на комунистите, страната постепенно се изправя на крака през 20-те години. (Питам се, когато днес много хора роптаят от “големите лишения” при управлението на Костов, колцина си дават сметка при какви условия нашите баби и дядовци са построили нова България?) Българинът, в огромното си мнозинство селски стопанин или дребен занаятчия, се залавя за работа с увереността на собственика, разчитащ на своя ум и сили, а не на държавното подаяние. Резултатите започват да се чувстват към средата на 30-те години. Стопанското оживление и стабилност благоприятстват и културния живот - започва да се оформя художествена и научна интелигенция на европейско ниво. Въпреки липсата на държавни и културни традиции, българското село и град излъчват свои достойни синове и дъщери, които дават облика на едно свободно и будно общество.

Но свободно и будно общество е несъвместимо с комунистическа власт. И първата работа на превратаджиите от 9.IХ.1944 г. е да го обезглавят, като унищожат неговия елит. В стратегически план, това е най-успешният и най-пъкленият ход на червената диктатура - тежък удар върху българската нация, от който не можем да се опомним до днес. Нека си припомним към коя прослойка са принадлежали онези 30 000 души, избити със или без присъдата на “Народния” съд или намерили смъртта си в лагерите. Почти без изключение - към интелигенцията и към стопанския елит. Учители, учени, творци, духовници, обществени деятели, търговци, предприемачи, изобщо носителите на буден и независим дух, са безскрупулно унищожени. Това са били хора на таланта и честта, изградили се като личности с големи усилия и постоянство и без да се ползват от някаква държавна грижа или закрила. Обикновено започнали своя път от низините, те са имали богат житейски опит и копнежите или болките на народа никога не са им били чужди. Затова и са били истински елит на страната, без да се затварят в елитарни, откъснати от действителността, кръгове, така характерни (да речем) за интелигенцията в дореволюционна Русия. Те бяха опасни за “реалния социализъм” и за тях нямаше място в него. И тъй като системата, уви, издържа твърде дълго, те нямаха възможност да създадат свои ученици и да осигурят приемственост в културното и обществено развитие на България.
Но злият гений на комунизма не се задоволява само с обезглавяването на нацията - той иска да пресече нейния корен. Опората на българина през всички превратности на историческата съдба е била селската собственост. Дребна или средна, често недостигаща, но собственост: ниви, ливади, бостани и кошари, изхранили много поколения и поддържани с грижи и тежък труд. Имот, недокоснат от никоя власт (чужда или наша) и даващ на човека известна независимост от политическите промени. “Независимост от политиката ли?”, пита човекът “с прихлупен до уши каскет” (Смирненски), “На това положение трябва да се сложи край. Партия и народ вече ще бъдат едно!” (Разбирай, народът вече трябва да очаква партията да го храни и облича - както куче гледа стопанина си в ръцете.) Следва второто злодеяние на комунистите спрямо собствената нация: колективизацията на село. Предали всичката си земя и добитък в ТКЗС-то, хиляди семейства остават без перспектива и започва масова миграция към градовете, където социалистическата власт строи огромни заводи и панелни жилища за новосъздадения пролетариат. Кръвта на България, нейното селско население, изнесло на плещите си войни и лишения и, въпреки всичко, произвеждало “от пиле мляко” и раждало по 5-10 деца на семейство, бавно започва да се изцежда. Залага се онази огромна бомба със закъснител, която избухна към края на 80-те и особено през 90-те години и пося грозни разрушения: пълен демографски срив, цветущи някога села и малки градчета, пълни главно със стари хора, пустеещи земи, порутени селски къщи. Откъснат от корена си, със смачкано самочувствие, българинът неусетно попада в плен на омразата - онази омраза, която според Маркс трябва да дава тласък на класовата борба. Обикновеният човек намразва интелигенцията: “Напишат нещо или цапотят по платното, накрая си вземат паричките, а ние се потим!” Работникът намразва чиновника: “Седят и си пият кафето по канцелариите, а ние бачкаме”. Селянинът намразва гражданина: “Живеят си уредено, имат удобства, а ние тук се трепем от сутрин до вечер”. Възниква едно абсурдно обществено устройство, при което никой не си е на мястото и всеки завижда на другия за неговото положение. Появяват се невидими линии на напрежение между всички групи на обществото и логично се стигна до неговата дезинтеграция, наблюдавана през последните години.
Както при всеки гнилостен процес, отвън не личеше нищо. Годините течаха в мирен ритъм, конгрес след конгрес и петилетка след петилетка, а сред народа - нито следа от недоволство. Заплатите бяха малки, за купуване на кола се чакаше по 15 години, за да излезеш в чужбина ти трябваха връзки, с банани и портокали бяхме ощастливявани по празниците, за хубави филми или книги се виеха опашки още от предишния ден. Нямаше свобода, но имаше сигурност: измамната сигурност на еснафа, състояща се в една карта за почивка на година, жилище и ядене и пиене на корем. Народът се веселеше и викаше: “Да е жив бай Тошо, поне докато уредим и децата с апартамент и работа!” И малцина виждаха страшното духовно падение на българина, постепенното оскотяване, което не можеше да доведе до нищо добро.

Назряваха условията за настоящата тежка духовна криза в България: криза на идеалите, криза на ценностите, криза на идентичността. По мое мнение, докато тази криза не бъде преодоляна, “преходът към демокрация” няма да завърши по същество. Веднага след девети септември е избита една част от будните и образовани българи. Друга част е осъдена от народния съд и изпратена по затвори и лагери. Други са принудени да се разделят с професиите си на адвокати, лекари, учители и университетски преподаватели, инженери и експерти в производството и са изселени в малки провинциални градове. На децата на тези врагове на народа, които пък са потомци на българските възрожденци, е забранено да получат висше образование.

Българското общество е обезглавено чрез убийствата и репресирането на неговата будна част и чрез маргинализирането на децата на тази прослойка. Има една анекдотична история за госпожа, която ринала кюмюр пред дома си. Минава един милиционер и казва: “Виждаш ли, госпожа, че можеш!”. Старата дама отговорила: “Абе, аз да рина кюмюр мога, ама ти да свириш на пиано можеш ли?”. Внуците на тази госпожа в много от подобните случаи вече на са можели да свирят на пиано и са станали слушатели на чалга.

След тези осакатявания българският дух преживява и още други. Страхът се настанява в хората веднага след деветосептемврийския преврат, с партизанските групи, които измъкват хора посреднощ и те изчезват, убити в кариерите на Богров край София (а всеки български град има в околностите си места като Богров или партизанска група като водената в София от Цола Драгойчева). След това страхът става основното в обществената атмосфера, преследвани са не само “фашистите”, но и съюзниците от Отечествения фронт, които също са подписали като Никола Петков указите за Народния съд и за създаването на концентрационните лагери. Преследвани са и комунистите като Трайчо Костов. Страхът е основното в атмосферата на онези години. Предпазливостта е стигала до такива детайли, до толкова незначителни подробности като това дали ще си от ЦСКА или от Левски, защото симпатизирането на Левски се е смятало за вид опозиционност и е носело риск. Чел съм за човек, който проектирал камината в дома на виден комунистически функционер и от денонощен срах, че не я е направил добре и тя ще се срути се побъркал.

Комунистическата власт извършва нещо, което обикновено е практика на мафията – тя изисква от обществото да стане съучастник в престъпленията й. Кара хората да стоят пред мястото, където се извършва народния съд и да крещят “Смърт!”, изисква доносничеството (Когато умрял Димитров големият музикант Трифон Силяновски не скрил задоволството си. Някой го обадил и Силяновски вместо да замине на специализация в Москва, заминал на лагер и бъдещето му било опропастено, а в Москва заминал неговият издайник.), превръща малки деца в обвинители на съучениците си, на които родителите им имат, примерно, един камион и значи са експлоататори, нищо, че бащата го кара сам по цял ден, учители карали пионерчета да пишат писма с настояване за смърт на народните предатели.
Усещането за страшната сила на колектива, заплахата да бъдеш изключен от него – ние не можем да си представим тези неща. Децата на “бившите хора” са преживявали изключването си от комсомола като справедливо и тежко наказание за СВОЯ ВИНА. Те са стигали до там да обвиняват в себе си или дори пряко родителите си, че са били буржоа или интелектуалци.

Това моделиране на обществото чрез избиване, репресии и маргинализиране на будната му част, чрез насаждане на страх, подозрение, доносничество, стадно чувство, обезценяване на отделната личност и приемането на колектива за основна ценност, унизяването на човешкото достойнство, всичко това е планомерно и съзнателно направено от комунистическата власт под диктовката на съветските служби – НКВД, КГБ.

Моят дядо е съден от народния съд в Казанлък. По ирония на съдбата дядо ми и баба ми са наематели на човека, който става народен обвинител в Казанлък – Велко Захариев. Когато арестуват дядо ми Захариев казва на баба ми да не наема адвокати, защото те няма да го защитят, той знае, че дядо ми е невинен, но ако съдът е решил да го убие, нищо няма да му попречи, а парите за адвокатите ще са нужни на баба ми да си гледа децата. Не знам дали е известно, че много от адвокатите в народния съд не само не са защитавали клиентите си, но дори са пледирали за по-висока присъда от поисканата от прокурора.
Жената на Захариев една сутрин споделила с баба ми, че мъжът й бил цяла нощ на среща с руснаци и цяла нощ изисквали от него смъртни присъди за всички обвинени. Той казвал, че може да поиска само една – за полицейския началник. Спорът продължавал часове, жената на Захариев в къщи се молила цяла нощ на колене пред Бог да няма смъртни присъди. На разсъмване Захариев се върнал и й казал, че е успял да се пребори на доста хора да се издаде присъда доживот, а не смърт. Съветските другари са искали точна бройка на смъртните присъди. Доколкото знам в Казанлък са разстреляни 26 души.
Репресиите в България са организирани от НКВД и са извършени от БКП и нейната Държавна сигурност. В началото на 1945 по искане на българските комунисти пристига група съветски съветници (каква тавтология) начело с генерал Филатов, които организират работата на Държавна сигурност и последващите репресии. Всичко е планомерно обмислено и извършено, в детайли, които е трудно човек да си представи. Оскотяването на народа беше факт и че малцина от този народ си даваха сметка за това, също е обяснимо. Макар че имаше и приятни изключения. Спомням си едно мое бегло запознанство във влака Бургас-София през далечната 1991 година. (Тогава все още хората влизаха с лекота в диалог с непознати!) Събеседникът беше обикновен човечец, цял живот работил в строителството. Родното му село сега е на дъното на язовир "Искър". Жителите му, на брой под 500 души, си изкарвали прехраната с овчарлък и всеки ден снабдявали София с прясно мляко, а по някои празници - с агнета-малачета. Та човекът разказваше как към края на 60-те години в "Работническо дело" се похвалили, че Самоковска община предала през последната година на държавата 60 000 овце. "Боже, 60 000 овце!", възкликна човекът и се изсмя, "само от моето малко село за година излизаха около 45 000 овце!" И като помълча малко, въздъхна и добави: "Абе, всичко ще се оправи полека-лека, ама това че отучиха народа да работи не знам как ще се оправи!" Ето как един строителен работник простичко изрази една от основните причини за днешните ни беди.

А къде, при това духовно състояние на клетия народ, беше интелигенцията? Предполагаемият елит на нацията? След осакатяването и смазването на тази прослойка от комунистическата власт, тя повече не можа да се изправи на крака и, в известен смисъл, не може да се изправи до днес. Представителите на старата интелигенция бяха или унищожени, или осъдени на изолация и тиха смърт, без реален достъп до обществения живот. На тяхно място, в началото грубо и открито, а впоследствие - по-умело, беше отглеждана (това е точната дума!) една ПСЕВДОИНТЕЛИГЕНЦИЯ. Псевдоинтелигенция, настанена на държавна - или партийна, все едно! - ясла, възпитана в духа на социалистическия реализъм, подкупена с дребнички облаги и, за всеки случай, под непрестанния надзор на ДС. Псевдоинтелигенция, която трябваше да осигури един по-цивилизован облик на червената тирания и да поддържа измамната илюзия, че в България все пак се гради култура. Не може да се отрече, през тези десетилетия все пак се появиха и самобитни интелигенти, които се изградиха като личности и си създадоха някакво име не поради, а ВЪПРЕКИ "народната власт". Но те нямаха думата и никой не ги знаеше. Във всяка област на изкуството и науката имаше по 5-6 "богоизбрани люде", които задаваха тона и които бяха едва ли не олицетворение на своята специалност. Живописта - това беше Светлин Русев, скулптурата - Величко Минеков, Валентин Старчев и Крум Дамянов, поезията - Георги Джагаров, Любомир Левчев и Валери Петров (да ме прощава Berolina!), прозата - Хайтов и Вежинов, техническите науки - Ангел Балевски, философията - Азаря Поликаров и т.н. Повечето от тези хора бяха наистина талантливи, но предоставената им нечувана власт (с малки изключения) ги разврати. Те си позволяваха да определят кой е кадърен и кой не е, кой заслужава да публикува (излага) творби и кой - не, изобщо кой може да се нарече творец (учен) и кой - не. И когато днес чувам сълзливите изявления на някои от тях за "упадъка на българската култура", изобщо не ми е до сълзи и изобщо не им съчувствам. Защото те, които "колеха, бесеха, биеха и псуваха" остатъка от събратята си - интелигенти, носят пряка лична отговорност за днешното тържество на чалгата. Защото Вежди Рашидов, Слави Трифонов, Недялко Йорданов и други "съвести на нацията", от които някогашните богоизбрани понякога лицемерно се разграничават [предсмъртно интервю на Хайтов: "Слави ме отвращава!"] са техни образи и отрочета - само че вече в постсоциалистическото общество. Тази псевдоинтелигенция, която беше "на своя пост" при социализма, и възпроизведе чеда "по свой образ и подобие" след неговото падане, няма моралното право ПАК да ни поучава. Със своето действие или бездействие, тя допринесе за падението на българския народ и тя или нейните наследници не са тези, които могат да го извлекат от настоящата духовна криза.