Топ четива за месеца
Отиди на страница:
| Коментар на статията на нашия колега и приятел проф. Жоро Каприев (прочетох я в Медиапул преди няколко дни), постната от д-р Тормозчиян. * Най-силните й страни са там, дето се отнася до бълг. средновековие и заимстването на бълг. култура от византийската и после - от османската. Донякъде са добри и редовете за възраждането. * Забележката ми е, че тая зависимост от западния или източния Рим не била нещо специфично българско, а се отнасяла за всички "нови" ("варварски') народи в средновековието. С една разлика - че докато другите нови народи обикновено пишели заимстванията си на латински, българите ги пишели на български - пак благодарение на византийското влияние. И това, че българската култура в 12 в. вече изоставала от върховите достижения на западната, не било специфично български кусур, а общовизантийски. И това, че пренесените древногръцки текстове от падналия Константинопол във Венеция породили италианския ренесанс, а не били породили нищо подобно в Константинопол, дето били добре известни от време оно, било заради особеностите на развитието на Италия в сранение с Византия, а не заради самите текстове. * Слабостите на статията са там, дето авторът без никаква сериозна подготовка (макар с уговорки) пише за "американската империя" и желанието на "някои бълг. политици" след 1989 "да я опериферят". Това е една банална теза, която интелектуално служи за замъгляване на реалните проблеми на историята ни след 1989, а пропагандно служи на противниците на промяната. Разглеждането на съветската и американската "империи" като астрологични близнаци е традиционна банална теза на западните левичари още от 40-те години и е абсолютно несъстоятелна. * Антиамериканизмът в сегашна Западна Европа (и Гърция), която е 100% продукт на американската победа във ВСВ и американската помощ след ВСВ, е хапче за амнезия за собствените стари грехове, и успокоение на гузното съзнание за собствения не съвсем спечелен със собствени сили просперитет, и четкане на уязвената национална и регионална гордост, и проектиране на собствената слабост извън себе си, изобщо - рационализация на упадъка. * Антиамериканизмът у нас няма чак такава сложна етиология. Той е въздишка на соцносталгиците, комплимент към реваншистите Душковци. Ако и да изглежда просто интелектуално подражание на немския и френския антиамериканизъм. |
| Това момиче, жена, и т.н когато пише, първом онемявам. Половин час се щипя и чуда-възможно ли е това?Сетне почвам да го чета ред по ред, по няколко пъти-но повервайте ми, хич, ама хич не са много нешата, дето чета повече от веднъж, а повечето не изчитам и докрая. Тук обаче чета, вадя, подчертавам-докато наизустя. Това е бестящ и уникален ум! Посочете ми подобен ум, подобен маниер, подобни философско есеистични обобщения, подобен финес, подобен стил, език и т.н. В нашите хоризонти се сещам за Пантев, донякъде, н е доста по различно-не и по добро, за Сирак Скитник.. Лявото, дясното и глобализацията Калина Андролова, в-к Гласове „Ниското е: хаосът, масата, колективното. Ниското е лявото. Вдясно, горе, е куполът, йерархията, ангелът.” Салвадор Дали, /Vida secreta de Salavador Dali/ Преди време Ню Йорк Таймс излезе с една забавна статия, в която се казваше следното: „Руснаците вече не са наши смъртни врагове. Такива са нашите деца, които по осем часа на ден гледат телевизия”. Брилянтно обяснение на следващия наш свят, в който ще говорим за политика по един следващ начин. Казвам това, защото взеха да ми омръзват нелепите коментари за липса на кауза в дясно. Значи левицата има кауза, пък десницата няма! Ще падна от смях! Не, просто левите натовариха десните с ужаса от прехода, а запазиха за себе си ръкоплясканията и евро парите. Много моля да не се забравя, че политическите капиталисти на левицата имат достатъчно икономически ресурси, които им позволяват да определят правилата на играта. Включително и на дясната такава. С непрестанните си опити за контролиране и пазаруване на хора. С колониализма върху основните медии. С използването на „новите интелектуалци” тип „пиша за Азис”, пея с Азис, завися от обезкосмяването на Азис. Интелектуални идиоти, които направиха наистина много за днешната моно власт. Защото политическата власт е власт на въздействието. А въздействието, не е политическа реч, напротив, то е всичко друго, което се поглъща безсъзнателно. И така, дясното у нас загуби тези избори. Но спрете да се тръшкате и да крещите. И най-вече спрете да злорадствате. Глобализмът постепенно извиква други политически тези. Навремето, когато са се появявали парламентите, защитниците на съществуващия ред сядали в дясно от председателя, а противниците в ляво. Лявото и дясното са най-конфликтните понятия в политиката. Казано на един приказен език, дясното е грижата за собствеността, а лявото - завист за притежанието й. В световната политическата култура лявото мислене е подривното, революционното, рушащото. То е представлявало опита за освобождение от класите, съсловността, привилегиите на расата и аристокрацията. Развявало е ужасния буквализъм на „равенството”. Заради което нациите векове избиваха сами себе си. Власт на народа! Дясното мислене, обратно, е защитавало консерватизма, йерархичния ред, семейната собственост. Консервативният възглед разглежда „властта на народа” като деспотизъм с обратен знак: мнозинството налага своята некомпетентна воля на малцинството. Простолюдието срещу аристократичните, творческите, образованите елити. Не е зле да припомня, че всички ние живяхме точно тази крайна фаза на левичарството, на „народната власт”. И забележете, това което живяхме беше именно онзи огромен културен страх, опасенията на консерваторите за хода на обществото: народен абсолютен деспотизъм. Макс Вебер определя народовластието като система, в която хората избират лидер, който след това казва: „Сега млъквайте и ми се подчинявайте!”. Ха, ха. Важно е да се знае, че понятията ляво, дясно и демокрация са твърде относителни. Тяхното съдържание се изменя, заедно със света: с монархията, с републиката, с комунизма, с посткомунизма, с глобализма. Така десница у нас е символ на промяната, реформата, еманципацията. А левицата бе ретроградната, остарялата, обърнатата към своето минало. В този смисъл, европейските епитети „лимузинена левица” и „простолюдна десница” на професор Пантев от изборната нощ, е хубаво, да си ги прибере в джоба. И да извади балканските истини за крайно примитивното ляво и ултра културното дясно у нас. Истинското дясно мислене в България е аристокрацията на ума срещу драстичното опростачване на нацията. Силата на десницата винаги ще идва от грамотния вот на избирателите и тя трябва да се обяви незабавно срещу дефицита на мислене. Пред десницата, честно казано, стоят най-ясните цели и тя ще ги формулира, и ще ги представи на обществото. Ако не го направи, „креативът” в политическия маркетинг на десницата, нека се самоубие веднага от пълна липса на талант. Разрешаваме му! Десните отдавна не бива да разчитат на врага си. Той огледално е заел същата поза. Докато левите и десните говорят приблизително едно и също, тяхното разграничение за аполитичния избирател ще бъде все по-безсмислено. Жан- Пол Сартр е един от първите, който нарече лявото и дясното две празни кутийки, разочарован от източния провал на левичарството. Днес глобализацията бавно изменя смисъла на полюсите като поставя съвсем нови теми. Глобализацията е международна система. Не е някаква смешна кръгла думичка. Да си купиш американски пържени пилета на остров Тамбукту или нещо такова. Глобалното е повече индивидуално, отколкото колективно, повече дясно, отколкото ляво. То е повече лична свобода и по-малко национална. И на десните, и на левите правителства ще им се налага да водят единствената възможна политика на участие в европейския процес. Време е дясното да започне да мисли за себе си като за търговска марка. Образът на дясното в съзнанието на потребителя. Онова, което не е политика, е рекламна политика. А маркетингът на личността е способен да затрие всяка партийна идеология, изправена срещу него. Как възниква колективната воля? И колко струва това. Ако десницата е наясно с отговорите на тези два простички въпроса, не е нужно да си задава никакви други. Защото тази моно власт на екс комунизма в България, не е огромна електорална сила, а пазарно-капитален продукт. Дълго подреждан. Добре изтъргуван. Тази власт започва от устните на някоя поп-фолк-кокошка, минава през интересите за АЕЦ - Белене и стига до бай ти Ганьо от Атака в Европейския парламент, който простря българския национален флаг като гащи на простир. Страната ни беше незаконно отмъкната от западната цивилизация. И десницата в България е задължена да я върне там! Не като тъмен циганизиран балкански компонент. А като част от Европа на изкуствата, на идеите, на изящните човешки умове. |
| За мен - номер 1 за годината досега. Вместо интелектуално-уманитарно бла-бла нещо от човек на действието в памет на човека на мисълта - но не на бла-бла мисълта, а на мисълта, ориентирана към нещо реално за реалните хора: Революция на Милтън Фридмън Нобеловият лауреат поведе интелектуалната борба срещу кейнсианството ЛЕШЕК БАЛЦЕРОВИЧ* Натиснете тук _______________________ Можеш ли да докажеш на човек, видял розови слонове, че те не съществуват? |
| (Нe)обичайните заподозрени Защо деца, психично болни и клошари са “удобните” извършители на тежки престъпления адв. Михаил Екимджиев 22 Ноември 2006 . Миналата седмица шокира с убийствата на две деца. Тялото на осемгодишния Мурад беше намерено на сметището до Хасково. Пак на сметище, край плевенското село Буковлък, откриха мъртво момиченце. Преди да бъде зверски убита, четиригодишната Михаела е била изнасилена. Според полицията убиец на Мурад е 9-годишният Асен. . След няколкодневен престой в полицията, “под полицейски надзор”, Асен си “спомни” и призна и друго престъпление - че на 20 юли 2004 г. е ударил с камък по главата и едва не е убил двегодишната Кичка Колева. Само че тогава полицията обяви за извършител 27-годишният Станимир Гиргинов, който страда от тежка олигофрения. Под надзора на полицията, той също направил пълни самопризнания, а МВР съобщи, че Кичка е жертва на педофил, който е блудствал с нея (вж. в. “Труд” и в.”Стандарт” от 17 ноември 2006 г.). . На този фон не беше изненада, че за убиец на малката Михаела отново беше посочен човек с психично заболяване – 48-годишният Мартин. Подготовката за тази “новина” започна още на 16 ноември 2006 г., когато наблюдаващият прокурор Искра Ганева обяви пред медиите: “Надявам се, че убиецът няма да е невменяем, за да може да носи наказателна отговорност, но не изключвам и тази версия”. На същата дата Мартин e арестуван. Според в. “24 часа” от 20 ноември 2006 г., цяло денонощие той е държан зад решетките заедно с мъжа на майката на убитото момиче. . Без да се омаловажават усилията на разследващите, непредубеденият прочит на тази информация поражда безпокойство. Зад лаконичните полицейско-прокурорски “сводки”, възпроизведени в медиите, всеки юрист би могъл да “прозре”, че точно безпризорните деца, невменяемите и клошарите са най-удобните заподозрени, когато зверски убийства провокират обществено напрежение и завишени очаквания към МВР. . http://mediapool.bg/show/?storyid=123676& srcpos=7 |
| Не, четивото, за което ще пиша, не е от този месец. Старо е, от 2003, но вчера се подсетих за него - по повод на вайканията за това как България се оказала в класациите за демокрация сред страните с "некачествена" демокрация. То в момента всички са вече наясно с демокрацията - с нея стават, с нея лягат, и всеки е готов да ти цитира Чърчил, че била лоша, ма по-добро нямало измислено... и т.н. Оттук до това да не бива да се критикува демокрацията или да й се търсят слабости има само една крачка. А все пак слабости има, иначе всичко в демократичните страни щеше да е цъфнало и вързало. И след като има слабости или противоречия, е интересно да се прочете какво мислят хората по въпроса. Една интересна статия в тази насока (поне за мен) беше публикувана в Economist през 2003 г. Повод беше книгата The Future of Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad (от Fareed Zakaria), и статията е рецензия на възгледите на автора. Оказа се, че все още я има свободно (а не само в платеното издание на Economist). Интересно е, че и България е упомената там, и то не в обичайния отрицателен аспект. Натиснете тук Редактирано от - Юмжагийн Целденбал на 24/11/2006 г/ 12:03:30 |
| Айде да вдигнем тая темичка. НЕВИННА ЛИ Е ЧАЛГАТА? Калина Андролова, в. "Новинар, 13/4/2006 "Hey you, dont help them to bury the light Don't give in without a fight." "Hey You" , The Wall , Pink Floyd Ние сме направили много за българската култура! - каза Мара Отварачката в едно горещо предаване. Госпожо, един чифт копринени чорапи не е СКОК в ПРОСТРАНСТВОТО, но вие не познавате сюр-манифеста на Бретон. Няма друга музика освен чалгата - констатация на една зъбата певица във футболно-манекенското предаване "Сблъсък". Вярно е. И заради този факт трябва нацията ни да си засмуче палците на краката, толкова ниско е паднала. Болна от остър гастрит. Сред всичкия този духовен глад. Боли ли ви? Ако не ви боли, бегайте да се търкаляте по ГОЛЕМИ срамни устни. Има правила: първо те ебат, после те внедряват, закачат ти цици, създават ти скандал. И през цялото време те дават по "тиливизура". Културата у нас е изгубена. И е изгубена по възмутителен начин! Тази нация, принизена до състоянието: нужно - ненужно, един ден опасно късно ще разбере, че чалгата не е просто културен проблем. Тя е средство за общуване, тип общество. Чалгата е разгърнат гинекологичен преглед. С елементи на натривка и намазка. Разбирайте, дълбока криза на ума. На социалния ум. Най-голямата ценност на съвременното демократично общество е свободата. Но у нас има демократична НЕсвобода. Защото политическата свобода е протестът на индивида срещу политиката, върху която той няма ефективен контрол. Rule again, my friend? All you have to do is follow the worms. "Искаш ли да си пак на власт, трябва само да тръгнеш с червеите" - Pink Floyd. Истерията на чалгата се развива по естествен път и отлива, отклонява критичното мислене. Чалгата като състояние. Като натюрел. Има огромна вещна, материална зависимост, която е граница на мисленето изобщо. Хората разпознават себе си в своите вещи. Докато скандалният Eminem пее: See I'm a nice man but money turned me to Satan. Азис проповядва: всеки ден нови коли, всеки ден броиш банкноти. Това е натрапената измамна свобода на чалгата. Превръщането на българина в малоумник е в пълен ход. Нали разбирате? Никой не се пита как става партийното финансиране, докато Мара пее: "Мой, мой каубой, ти от сой си и си мой! Ти мустанга в мен познай и с любов го оседлай!? Що за текст, Боже Господи! Като в списание за душевни болести. Човек така е устроен, че харесва голите жени и лукса. Прекрасно. Но дори в разгара на световната вълна от антиамериканизъм, обърнете внимание на музиката на гетото. Тупак: "Изглежда толкова сложно да избягаш от съдбата. Господи, грижи се за моето неродено дете!". Песента завършва така: "Работи здраво, учи, подреди си ума! Мое неродено дете." Това е прословутата улична гангста-музика. Текст, който възпитава. You and I are master of our destiny - този е на "Юрая Хийп". А ето го на чалгата: "Ако искаш да си с мене, трябва да си на колене. Че голям е всички знаят, много, много е голям. Дръж го здраво, дръж го. Запомни, че ще боли, ще боли до зори." Драги български поети, напуснете собствената си еугленна култура и непременно спрете да пишете! Не надписвайте дори коледни картички. Глупостта е социално зло, а не музикално, литературно или друго. От това, че се пее или съблича, глупостта не престава да бъде глупост. Когато обаче пожелае да вземе връх над всичко, тогава е страшно. Когато се превърне в депутатщина, телевизия или книга, тогава вече е МНОГО страшно. Като създърма от 20-годишно кучешко. Като салмонелени пуйки. Толкова страшно като казуса "сестрите Белнейски". И животът в комунистическата мимикрия. Обидно е, разбирате ли! Обидно е да се живее в тази държава! В която "Камънити пад-а-а-а-т, падат от нибето-у". Държава, в която кралят на гъските, травеститите и циганите е обявен за певец номер 1. И в носа да си бръкнеш, и от там ще изпадне Азис: "Напипай го-о-о... със задни части бий ме". Много печален е фактът, че България дори не подозира кой е нейният най-добър музикант. Както не знае кой е нейният най-добър управник. И писател. Чалга-репресията въвежда невежество. Стадионите се пълнят с хора, чели за последно в осми клас. Бюлетинопускачи, за които хай-фи културата е друслив кючек с много гъз и малко ум. Защо бе, хора, не ни владее европейският латинизъм?! Онзи шизоиден de-cadence. Арт-рок, фюжън и Джералд Скарф. Джералд Скарф, гениално непознат за чалгаджийския Олимп. Човекът, който направи анимацията във филма на Алън Паркър "Стената". Един филм на Флойд с огромна степен на съпротива. Срещу тясната човешка граница. Чалгата, чийто печатен вариант е жълтата преса, дори не е "суб". Вуду. Някакъв цигански out of the mainstream. Тя не е алтернативното изкуство на гетото. Болка от съдбата. Просто е нападението на простащината. На несвободата. Защото интелектуалната свобода означава индивидуална мисъл. "Знам, че имам лице в себе си, което ми показва всичките ми грешки. Ти също имаш лице в себе си." - Linkin Park. Но чуйте пак: "във десета глуха, как ще те издухам, как ще те извозя / зная аз един ловджия, тарикат и мераклия, пушката му е голяма". Духът, образуван от чалгата. Просташкият анадолски турцизъм на чалгата срещу "knock, knock, knockin' on heaven's door..." заплашва да помете огризките от националния ни смисъл. Големите, великите неща не са паркинги и гаражи. А състояния на ума. Етапи. И няма еврофондове за запълване пространствата в главата. Както няма презервативи с лика на папата. Знаете ли, писна ми от чалга! На фланелката ми пише: аз не искам да участвам.   |
Eтика на джунглата в преддверието на Европа Огнян Минчев 12 Декември 2006 Има нещо езическо в суеверното примирение, с което разглеждаме сполетелите ни нещастия като необясними "наказания свише". Както и в нахъсаната враждебност, с която се нахвърляме върху първата - най-лесна възможност да излъчим виновния за поредната сполетяла ни трагедия. "Необяснима агресия в училищата", "Черна серия през август (февруари, ноември...)", "Почернихме се преди Коледа" - тези заглавия освен всичко друго изразяват и дълбокото нежелание на българското общество да вникне в същностната причина на своята болка. Българите воюват безмилостно един с друг и със самите себе си. Яростта на тази битка, непризнаваща правила, норми, общо пространство на съгласие и примирение е - разбира се - основната причина за нарастващия брой бездиханни тела по българските пътища. Враждебността и гневът, с които се разминаваме като врагове по тротоарите - заливайки се взаимно с отрова, се превръщат в непосредствено оръжие за физическо поразяване, облечени в стоманата на новия "Опел" или раздрънкания "Фолксваген" по българските пътища. Ние живеем в необявена гражданска война - като държава и общество ние нямаме най-малък общ знаменател, общо пространство на ценности и взаимно признати норми на поведение. Сами сме се лишили от основното благо на цивилизацията - от инструменти за подтискане на агресията и трансформирането й в творческа енергия в полза на себе си и на обществото. При все националните катастрофи от началото на ХХ век и последвалите ги граждански конфликти, българското общество от преди епохата на комунизма имаше свои споделени национални ценности и способността да различава добро от зло. Патриархалният морал бе силен и дълбоко свързан с народното християнско наследство. Градското гражданско общество бе пряко повлияно от водачеството на един елит, социализиран в университетите и институциите на тогавашна Европа, макар и политически и идейно разделен след 1919, 1923, 1925 г. Комунистическият режим след 1944 г. унищожи гражданското и маргинализира градското общество Постави гневни и жестоки селяни начело на утопичния проект за социално равенство. Забрани практическото изповядване на християнската етика, но не можа - и не можеше да преодолее ценностите и общността на патриархалния селски морал и светоглед. Патриархалната социална йерархия мигрира в индустриалния град на социализма и се превърна в основа, в първообраз на йерархията на централизираното комунистическо общество. Това е време на безмилостно насилие и безправие, но то има своя ценностна идентичност. Патриархалният морал, интерпретиран през идеологическата утопия на комунистическото равенство и "социална справедливост", налаган с концентрираната репресия на тоталната власт, създава чувство на общност - изключвайки буржоазните елити и част от техните наследници от участие в "единството на българския народ". "Класовият" характер на този "социалистически морал", по определение елиминиращ част от обществото, му придаде статут на ерзац-ценностна система, която се пропука безвъзвратно след средата на 70-те години. Постепенното отслабване на репресивността на режима открои все по-ясно пропастта между идеологическата претенция за равенство и справедливост и реалността на йерархичните кастови привилегии сред "строителите на социализма". Тоталното разминаване на "голямата" и на "малката правда" съвпадна с навлизащите покрай "разведряването" примамливи образи от живота на нормалното западно общество. Всички ние, урбанизираните български селяни жадувахме този друг свят до прималяване, но малцина подозираха, че зад лъскавата витрина на консумативното общество се крие реалност на лична отговорност за собствения ти живот. Когато комунизмът рухна, той остави след себе си пустиня. Християнската етика бе потъпкана преди половин век. Етиката на комунистическата социална справедливост бе поругана от "тихия шум на маздите" (както писа един тогавашен дисидент - днес свръхбогаташ), с които бяха започнали да се придвижват номенклатурата и децата й. Репресивната държавна машина, осигуряваща обществен порядък - какъвто и да е порядък - се разпадна за броени месеци. Обществото бе изгубило както вътрешното единство на минимален брой споделени ценности, така и външната принуда на институциите, поддържащи граждански минимум на обществено функциониране. Еуфоричната надежда за чудотворно избавление, заляла площадите, бързо угасна в развихрилите се партизански страсти. Тогава на ред дойде законът на джунглата. За няколко години обществените йерархии се преподредиха неузнаваемо. На върха застанаха хищниците с най-малко задръжки на човечност и социалност. Демокрацията, с която трябваше да гарантираме свободата си се превърна във фасада на големия пир в джунглата - на който българското общество бе разкъсано и поделено по йерархията на зверското могъщество. Вместо "невидимата ръка" на пазара - получихме видимия железен юмрук на мафията. Вместо общество на демократична гражданска солидарност - дегенерация обратно до равнището на прото-патриархалната общност, оглавена от мутрата и интегрирана от механизмите на криминалната солидарност: от върха на държавата до местния квартален гангстер. Законът на джунглата разви етика на джунглата. През 1994 г. мнозинството гимназисти в едно елитно училище в северна България заявиха, че искат да станат ... мутри. Мутрата се утвърди като модел на успех и като процедура, етика на елитарност Малцината едри хищници, победили в пост-комунистическото преразпределение на обществения ресурс се превърнаха в обект ако не на възхищение, то на подражание сред все повече представители на изгубилите в битката на прехода. Днес все повече експанзира социалният тип на намръщения самец, с остригана нула номер глава, мрачно надвиснали вежди под кратко чело и злобен поглед на неудовлетворен завоевател, чиято единствена цел е да изтласка себеподобните си колкото се може по-встрани от себе си. Не, не говоря за мутрата на прехода - с нейните беемвета, ланци, улични престрелки и анекдотична тъпота. Говоря за масата обикновени момчета, които й подражават като мерило за успех. Тези обикновени момчета се зъбят и мразят... Те хвърчат по изкопаните пътища със 180-220 км. в час със скапаните си 15 годишни "Фолксвагенчета", изпитвайки почти сексуално удоволствие да разритат и да оставят зад гърба си останалите участници в движението. Днес мутрата (респективно - "мутресата"  вече не е образ на мощен бандит, пробил си път с удари и изстрели до върха на обществото. Днес мутрата е образ на средностатистическия "мъжкар", избрал агресията за единствен модел на личен просперитет и обществено признание. На война - като на война. Законът на джунглата управлява съвременното българско общество и лицемерни са жалбите за отсъстващата човещина. Няма откъде да дойде при нас човещината. Самодоволно вегетира синодалната църковна агентура, която не дължи нищо на паството си. В държавните институции законът на джунглата работи на пълни обороти, леко гримиран от текущи дебати по юридически и законодателни проблеми. На "пазара" безименни роби заработват хляба си без договор, без осигуровки, без утрешен ден. Училището... Семийството... Стига, стига - ще каже някой - как пък не видя хубавото, икономическия растеж, Европа след 20 дена...? Не ни вършат работа, сами по себе си, ни Европа, ни икономическият растеж Човекът е висшата ценност сам по себе си. Едно общество, което не дава възможност на членовете си да се докоснат до тази проста истина няма място в Европа. А икономически растеж е имало винаги - например в процъфтяваща древна Финикия, където са горили живи деца в жертва на бог Ваал... Спешно имаме нужда от отговор на въпроса "Защо живеем заедно?". Ако не ни свързва нищо друго, освен мъчно потисканото желание да си навредим един на друг, за да се утвърдим. Без шанс за почтеност, човещина и удовлетвореност от един смислено изживян живот... Настървено търсейки виновния за това, че обитаваме ада, който сами си създаваме всеки ден... |
КАУЗА ПЕРДУТА на Денков-от миналата събота-убийствено!  Натиснете тук |
| A aз съм особено впечатлена от коментара "Гей браковете и семействата" В последните години в глобален мащаб придоби актуалност една до голяма степен абсурдна теза… Трябва ли да се разрешат гей-браковете? На някои супер-либерали подобен въпрос може да им звучи догматично, но обективната истина е, че гей-браковете изобщо не са обект на либералното мислене. Човек не обича ограниченията. Той обича да е напълно свободен. Но чисто природно са обусловени някои ограничения, които са от полза за самия него. Може и да сме в епохата на отричането на всякакви лимити на каквото и да било, но истината е, че част от лимитите са полезни. И винаги ще бъдат такива. През 70-те години Световната здравна организация (СЗО) извади хомосексуализма от списъка на психическите заболявания. Това е основен аргумент на всякакви гейове и лесбийки, за да твърдят че правеното от тях е нормално и обратната сексуална ориентация е естествена. Всъщност СЗО, както и всяка друга човешка организация, не е безгрешна. Някой може ли да каже, че ООН е безгрешна? Че всичките и резолюции са правилни и справедливи? Може ли да се каже, че НАТО няма никакви грешки? Може ли да се каже, че договорите за ЕС са идеални, или пък Евроконституцията? Може ли да се каже, че „ЮНЕСКО” или Организацията за борба с глада са перфектни? Защо тогава трябва да приемаме, че СЗО не греши? И защо някакъв правен документ на СЗО определя дали нещо е болест или не? Ами ако този документ е грешен? Преди време СЗО взе решение да се спре ваксинацията срещу едра шарка, защото вирусът и бил унищожен. В момента милиони хора не са ваксинирани, а вирусът се оказва жив – в тайни, и не толкова тайни, лаборатории. Твърди се, че терористи имат достъп до него. Едно решение от преди десетилетия застрашава днес живота на милиони, като спасението е съвсем просто и съществуващо. Ако днес започне производството на нови ваксини, ще трябва да минат години, преди неваксинираните да могат да бъдат предпазени. Истината за хомосексуализма и обратна ориентация е, че това е леко психическо заболяване. То не е опасно и не застрашава живота на човека, нито може да го тласне към безумни решения. Но все пак това трябва да се възприема като заболяване, защото за всички е ясно, че то е напълно противоестествено и е продукт на презадоволяването в развитите общества. То е и признак за падението на тези общества. Всички велики цивилизации към края на съществуването си, са изпадали в поголовни сексуални извращения. Грешката от 70-те години фактически обрече милиони гейове да останат без шанс да бъда излекувани. Хомосексуализмът не е нелечим. Това е доказано. Много хора биваха връщани в правилни път преди това решение. Сега това не се прави. Освобождаването на един порок и превръщането му в нещо нормално, закономерно води със себе си следващия. След като вече разбрахме, че хомосексуализмът е нещо нормално, сега идват и гей-браковете. През 70-те години такова нещо не можеше и да се помисли, когато беше взето предишното решение. Но днес виждаме резултата. Днес се тръби надълго и нашироко, че става дума само за браковете, а не и гейовете да могат да осиновяват деца. Това е немислимо. Но дали ще е така след 30 години, ако днес приемем браковете. А след още 30 дали няма и да гласуваме за основаната в Холандия партия на педофилите. Въпросът с гей-браковете е пряко следствие от предишния въпрос. Сега развитието му пряко засяга основната градивна клетка на обществото – семейството. Когато говорим за гей-бракове, ние възприемаме брака едва ли не само като правен договор за управление на общо имущество. И защо да не може да се прави и между еднополови партньори? Но всъщност общото имущество е само едно от следствията на другата – основната цел на брака – възпроизводство на обществото и осигуряване на стабилна среда за израстване на поколението. Това е целта на семейството, това е причината хората да се женят и да живеят заедно. Семейството не е просто резултат от любовта на двама души. То е резултат, насочен към това тази любов да даде някакво следствие. Именно на тази цел е подчинена и цялата структура на семейството, утвърдена от хилядолетия опит. Семейството се състои от мъж – който като цяло трябва да осигури издръжката му, жена – която преимуществено се грижи за децата, от самите деца – които са бъдещето, и от семейното имущество, което е общо, защото семейството е едно цяло. Всички досегашни размествания в самото семейство са неголеми и са свързани с определени прехвърляния на функции – например и жената да работи, а в замяна да ражда по-малко деца, с които пък да се ангажира и мъжът. Това е някакъв вид вътрешна еволюция на семейството. Появата на самата идея за гей-брака е разрушаване на семейството. Гейовете не могат да създадат поколение. Съответно – най-важната част от семейството я няма. От това следва и липса на изначалното разделение на труда. Фактически в такова семейство всеки може да прави каквото си иска и неговата цел е всякаква друга, но не и възпроизводство. Не съществуват нито семейните задължения, нито отговорности. Казано по-просто, гей-бракът не е нищо друго, освен узаконяване на сексуални партньори. Но такова понятие в живота не съществува. Хетеросексуалните двойки не могат да узаконяват просто факта, че правят любов заедно. Това е правен абсурд. Никой на никого не пречи да прави секс с когото си иска. За какво е нужно семейство? Семейството е за да има деца, и те да се отгледат. Защо е нужно тази свята цел и утвърденият механизъм за осъществяването и, да се принизяват до нивото на публично оповестяване кой с кого прави секс? Гей-двойките нямат нужда от семейства, защото това няма да са истински семейства. Това ще са някакви мини-общества от типа на хипарите. Някакви хора живеят заедно. Само че в случая обединението е на основа на първичен секс и на нищо друго. Гей-двойките нямат нужда от общо имущество, защото то трябва само ако семейството изпълнява задълженията си. Общата собственост произтича от невъзможността на жената да натрупа такава, защото трябва да се грижи за децата. Но тъй като тези деца са и на мъжа, то собствеността му е и на жената. Това е всичко. Така е било от хилядолетия. Тази собственост гарантира, че ако мъжът изостави жената, тя няма да остане на улицата и без нищо. Тя гарантира оцеляването и израстването и на децата. Затова е необходима. При гейовете за какво им е? А ако пък много държат да имат общи имоти, нищо не им пречи да ги имат и сега. Статутът на съ-собствеността съществува и като желаят, да си направят имуществото по тази схема… Голямата опасност от гей-браковете идва с това, че те ерозират естественото семейство. Ако ги приемем, след години самото семейство ще стане еквивалент просто на съжителството на 2 души, и ще загуби статута си на възпроизводствена единица. Това неминуемо ще се отрази и на нормалните семейства, което пък ще доведе до намаляването им. Защото много хора ще се запитат защо изобщо е нужно да има такива семейства. Ще се загуби „душата” на семейството и то ще изчезне. А това не е нещо, което можем с лека ръка да вземем като решение. Гей-семействата са „троянски кон” – бомба със закъснител, за всички семейства. Разбира се, общо философски, можем да бъдем спокойни за бъдещето на човечеството. Историята е доказала, че настъплението на порока и извращенията в едно общество не водят до унищожаване на човечеството. Те просто ерозират самото общество и то бива изместено от други – може би текущо по-изостанали, но по-здрави общества. Хомосексуализмът, а и още доста извращения, унищожават западния свят. Но на света съществуват и други светове, които ще го заместят. Днес те може да ни изглеждат ниско цивилизовани, но когато заемат мястото ни, в качеството си на нови варвари, те доста бързо ще се променят. Така както сме го направили ние спрямо предишните велики цивилизации. Ислямският свят, както и азиатският, са много назад по отношение на пороците, и много напред по отношение на стабилното семейство и възпроизводството. Ние ще се позабавляваме с гей-сватби, после с педофилия, а накрая – кой знае с какво. Но истинските хора ще са онези, които ще дойдат след нас и ще върнат човешкото у човека. Има малък шанс и ние да останем, или поне здравата част сред нас. Но за това не трябва да гледаме с насмешка и с криво разбрана толерантност към очевидните извращения, които се опитваме да превърнем в нещо нормално. Това е пътят към пропастта… Добри Божилов 13.11.2006 г. Показва много точно обстановката у нас и в чужбина и погазването на исконните ценности. Може и да бъде наречена примитивна, но за мен думата "семейство" наистина е свещенна. Редактирано от - Tekila на 14/12/2006 г/ 17:55:35 |
Бае ти Добри е вездесъщ. Следващата студия се очаква да е върху ролята на дифтонгите в сексуалната вербална комуникация на полинезийското население.  |
| Нещо, за което говорихме преди време; не видях в друг вестник подобно мнение. . Презумпция за виновност Властта избра на сляпо най-удобния виновник за катастрофата край Бяла Росен БОСЕВ . Човешка грешка. С тези думи по-единодушно от всякога президентът Георги Първанов, вицепремиерът Даниел Вълчев и вътрешният министър Румен Петков успяха за няколко часа да "разследват" и преценят кой е виновникът за станалата на 7 декември тежка катастрофа край град Бяла. . Към тях се присъединиха високопоставени полицаи и магистрати. Всички заедно посочиха - виновен е шофьорът на тежкотоварния автомобил, ударил автобуса. Това обаче стана, преди да има готови експертизи и да са разпитани ключови свидетели на инцидента. Държавните мъже действаха, пренебрегвайки презумпцията за невинност (обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда) и може би без да осъзнават ефекта, който ще има тяхното поведение върху обективното разследване на инцидента. . http://capital.bg/show.php?storyid=300437 Редактирано от - веролом на 16/12/2006 г/ 17:07:59 |
| А портрета от стената... . Значи, било е след 10 юни 1990. Бях много млад и наивен и вярвах твърдо, че нещата тук ще тръгнат и ще настъпи рай и едва преживях загубата на СДС на изборите. Такова отчаяние ме обзе, че не намирах никакъв смисъл да остана и исках да се махна час по-скоро(като сега) Срещахме се с приятели само по посолства и опашки за визи. Така попаднах, случайно, пред либийското посолство. Трябва да се провери всяка възможност, да се почука на всяка врата. Беше някаква стара бяла къща, на ъгъл. Имаше високи дувари и отворена порта, от портата се качваш по едни стълби и си във огромно фоайе. От него се минаваше в някаква стая, където те приемаше чиновника, оторизиран да ни обърне внимание.Стигнах аз до фоайето и се огледах. Фоайето беше пълно с млади жени, вероятно медицински сестри. Каква е офертата?-попитах-Ами еди колко си динара, които правят еди колко си долара. За еди къв договор. И кви търсят-изброи няколко професии. Влизах. Разбира се, точните параметри съм забравил. Биваше. Пък и ние твърде не отбирахме-бяхме готови където и да е. И тук трябва да оотворя скоба. През соца Либия беше единственото масово направление за гурбет. Рассея, в часност Коми, или степите, или Либия. От Рассея се връщаха с чугунени радиатори и преводни рубли, а от Либия-със злато и долари-за Кореком. Купуваш си лъскаво Пежо, или Лада седмица-от ония, с високите седалки и кожената тапицерия, дето ги даваха само с валута. Една торба злато и пръстени за бъдещата челяд-да си слагат на секи пръст, да висят по гърдите им по пет герданя..Мнозина, изкарали си договорите точно по това време, на връщане от Либия спряха в по добри места. Сигурен договор, бачкаш година, ако ти хареса-две и отиваш нейде в бяла държава с кинтите. Беше възможност. . И тогава го видях. Огромен портрет на вожда- може би най-големия, който бях виждал. Ся позата точно не помня- дали беше прав, подпрял едната си ръка на стол, дали правеше друго-но но беше в цял ръст с униформа. Гледаше смело, целеустремено, даваше вяра, сигурност и спокойствие. . Само че ний това много добре го знаехме. Таман от него бягахме, напарили си кашлицата. Стреснах се. Пак хвърлих поглед на обстановката-никой не Му обръщаше внимание-суетяха се и си говориха по двойки и тройки, улисани във вълнения. Ще ги огрее ли, май списък някакъв правеха, ами документите, дали, ти кой ти легализира дипломата-Дани 60 ли, ами как ще обръщаме динарите в долари..Обърнах се кръгом и не усетих как насметох разстоянието до любимото ми тогава софийско бистро.. . Автор: zemaria Категория: Политика Прочетен: 172 Коментари: 2 Последна промяна: 20.01 11:38 |
| Веролом, Тенкю фор дъ мюзик.  Поздсравявам те с едно мое текстче. Нещо не го харесаха редакторите на сайта-но аз имам мнението, че повече струва от "Аз вече не нося прашки. А вие" Натиснете тук Демек, вервам си, че има обратна селекция. Сичко наопъки, като при соца. Инак тряя да призная, че съм по тъп от авторите, които избират и не щат за носят прашки. Аз пък харесвам прашките, . Някак си ми е криво от такава оценка, разбийш ли, смачква ми егото. Та ето го текстчето. Что я в жизни сказал Ветер слова разбросал. Что я, в жизни успел, Песню сейчас я вам спел..Ммм Като заваляха едни анонси-та цяла неделя. Ден и нощ, тихо и кротко, до в събота, когато изтерзаната ни земя ще се напои със справедливост, па сетне, като духне ветрецът на модерната ни журналистика, ще очисти хоризонта на затлачените ни с чернилка души. Само да потраем до събота , когато ще разберем „Кой уби сестрите Белнейски ” Представяш ли си, читателю- чудо!!! Отива Мартин и екип и разкрива мистерията, която години наред пипнивата ни власт не може. Разказва им играта! Нека бъдем наясно. Мартин е явление и изключително кадърен журналист. Смятам, идеите да ръчка забравени трагедии-като случаите с майките на убитите ни шофьори и сестрите Белнейски, за отлични. Пишем тези редове, фокусирайки се върху него, защото първо, че носи най-характерни черти на медиокрацията-властта на медиите. Второто, обаче, е изключително важно и дано го разберете от текста надолу И така, делото за сестрите Белнейски наново е удължено, но надежда комахай нийде взора не види. Отиваме до родителите и роднините. Влизаме, в тези изпепелени от мъка места и правим репортаж. Питаме жестоки въпроси-естествено, се извиняваме, де-хората питат, не ний. Дълбаем до дупка, до кръв и кост, изгорели от скръб и плач родители, караме ги отново и отново да съприживеят най-ужасните неща, които могат да се случат на един родител. Дори когато милиционерите щадят родителите, Карбовски не щади никого. Той чагърта, рови в едва хванали коричка рани , пита: защо чак на третия ден; ами не бяха ли проститутки; ами защо се примирявате-ами кво да правят, да вземат по един кол ли; защо вярвате в полицията-ами в теб ли да вярват, какво им остава-тц, той не е доволен от такива отговори.. Защо бе, изроде Карбовски, кому беше нужно това? Заради истината. Вий какво разбрахте от тази словесна оргия, която направи той над жертвите-разбрахте ли истината? Не чухте ли отново стотици пъти повтаряни пред полиция, вестници и медии, едни и същи приказки. Там ли търси пукнатината, истината, топжурналистът-в жертвите? Карбовски обича да прави черни реквиеми на фона на „”Комбат” и ”Дед „ на Любе-но върху рефрените „мммм”. Значи, виновни са родителите-мммм-че не са взели овреме мерки, че не са си възпитали децата модерно-ммм-да дават, вм да се опъват, за да оцелеят. Че са закъснели да реагират, чунким, ако бяха обадили навреме, няма достатъчно случаи, когато резултатът е същия. Да ни предпази нас, обществото, ммм- щото незнаейки истината, утре може да се повтори; убийците скитат-ммм-а ний, да вземем по един кол и -ммм. Мм, това последното не го е казал, ама му иде на човек извътре, мм. Понеже сме тъпи-ммм, верваме на институциите..мм-аве всички сме виновни-мм-щото сме овце.. И така, виновни са жертвите, виновни сме всички ние, открихме заровената истина. Любимият похват на тези, които ги мързи, на статуквото. Винаги убиецът е някой, който винаги можеш да хванеш, който не бяга и е на една ръка до теб. Жертвите. И сега уверихте ли се в това, което ви редих в първата част? Кому служат бг медиите? Какво представляват нарцисите, наречени бг гурута-цинично ровене в заредени с популистки потенциал теми, за гладене на егото и правене на собствен пр, с политтехнологията-раздуване на истории, в които да вплетат собствените си черти, вменявайки ги като обществена вина, рисувайки ги като масови клишета Вместо да отидеш и да питаш властта-така и така, другари, нищо не направихте-дайте да видим до сега какво. Дайте да видим по тая версия, по оная..Вместо да изтезава отново и отново жертвите, да пита тези, които това им е работата Да не е луд. Първо, че няма да излезе реквием-ще го отрежат и туй то, второ, толкова неприятности може да си навлече.. Що му е-от това ни месомелачката се надънва, ни рейтинг расте. Българската журналистика не бута в опасни теми, тя не се ебава с властта, хеле пък със силовата. С никоя, по точно-само ако е безопасно, ако славата е повече от риска.Тя се ебава с нас. Бунтуваме се за простотии-за ракията, представете си, вм да си плащаме като попове. Прости сме и не се обаждаме на властта-ни внушава тя. Услужливо извайва образи на властници, създава нагласи, и хич не се занимава с това да служи на слабия, на тоя, който няма нищо, а обслужва онзи, който има всичко.Силният.Само, че ние това много добре го знаем-от близкото минало. Ако има нещо, което да е ясно, то е че нищо не се е променило, въпреки думкането о щитовете. Осемнайсет години. И второто, за което написах тези редове. Колкото повече се ебава с нас, чрез войнстващите хора на словото, които всъщност обслужват системата, толкова повече обаче създават глад за вяра у масовия човек-гледалец и жертва на упражненията. Защото той не може да живее без вяра, която нарича и справедливост. Разбира се, неговата вяра има и други компоненти. Но иде реч за връщане към старото. За онова време, където бяхме монолитно цяло, обхванато от фанатична сляпа вяра-във вожда. Съмнението във всичко и неуважението, посяти като ценност, раждат дивия фанатизъм. От десет века насам винаги се е получавало едно и също- развенчавайки и сривайки господстващите предразсъдъци, възгледи, лоялност, вярвания, ценности, присмехулните хора на словото са жънели взривове на фанатизъм-национален или революционен, който утихва бавно. Защото, когато: Най-добрите са без убеждения, докато най-лошите - изпълнени със страст и напрежение. Безспорно иде откровение, Безспорно иде второто пришествие." Сцената вече е подготвена за фанатиците. Когато слугите на миналото ще бъдат заедно с жертвите му-демек, заедно ще сме към Белене... Ммм..Всьо. Натиснете тук |
| Четох го тва, четох и парт уан, само за прашките съм пропущил... Нооо мъдър редакционен избор наистина... Гледам, в творчески подем си, откак стана европеец; сори, че го казвам, предвид сичко останало, ама си е така... |
| Повелята да умреш щастлив Исак Гозес Тази сутрин Спиро дойде в кафенето видимо жаден, защото вместо кафе поръча направо бутилка "Сиромашко". - А мезе? - попита старшината Зографски, но въпросът му увисна като питане при парламентарен контрол. Вместо това Спиро бръкна в пластмасовата торбичка Billa от 20 стотинки, извади нещо загънато във вестник и го сложи на масата. После седна удобно и зачака. Непознатият, който вървеше плътно до него, се инсталира на съседния стол и запали цигара. Зографски веднага прибра саморъчно направената табелка с едра зачеркната димяща папироса и надпис No smoкing и сложи пред него друга: "Маса за пушачи". Апетитна пара, един своеобразен "Кристиян Диор", плъзна из кафенето, след като пакетът бе разгънат. - Това е братовчед ми - посочи Спиро непознатия. Мъжът стана, леко се поклони и се представи: - Първан Пешев. Мерси. Без да губи нито миг, Спиро наля и покани гостите: - Вземете мезе. - И четиримата клиенти в кафенето се нахвърлиха мигом върху пакета: - Да не си колил прасе бе, Спиро? - попита някой. - Не. От супера е. Свински бут без кост. 82 ст. за 100 грама. При тези думи непознатият дълбоко въздъхна, отпи мощна глътка и отрони: - Ама че работа... - После замези с отвращение и продължи: - Месокомбинат. "Родопа". Фалшива работа. Държавна. Друго си е прясното, домашното, екологично издържаното... - Така е - потвърдиха и останалите, но не пропуснаха да захапят по една едра мръвка. - Сложно е сега с домашното, господа. То преживява своята Голгота, независимо дали е най-обикновена кокошка носачка или общоселски бик. - Точно така е - потвърди Спиро. - То и тази Голгота преди я нямахме. Като съдя по името й, комай е нова болест, от Европа ще да е дошла - Преди три дни, господа, реших да заколя прасенцето си - заговори пак непознатият. - Отглеждам едно добиче в Горно Уйно, където всъщност живея. Сряда беше. Слънце. Температура рекордна за сезона. Групата отпиваме още от сутринта, настройваме се. Цани, известен с псевдонима д-р Ливайн, защото с един удар може да накара животното да забрави всичките си болежки, бавно дърпа ножа си по бруса. А той - шведската стомана, "Солинген", лъщи и хвърля зайчета върху чиниите с туршия. Спиро бавно преглътна слюнката си и поръча втора бутилка. - Но от всичко най-много ме радваше животинчето. Розово, красиво и нежно като статуя от музея на мадам Тюсо. Екземпляр, достоен за колекцията на Свинаров. А за мерките му да не говоря - Наоми Кембъл. И характерът му като нейния - остър и не търпи възражение. Та затова и така я кръстих - Наоми. - Хайде бе - учудиха се останалите. - Освен че красиво, и от сой. Много далечната му баба британка от Йоркшир. А прапрабаба - й участник в демократичния процес от деветдесетте години на миналия век. С нейните рибици и ребърца хранили депутатите от гладната стачка, докато не ядели. - Брей, има ли още такива екземпляри, бе! - Има, ама само за мъка - промълви братовчедът, после пое въздух и се върна към драмата си. - Та седим край огъня. Говорим си общи неща и отпиваме. Цани прекара за последно ножа по бруса и с едри и решителни крачки тръгна към кочината. Ние, разбира се, след него. В този момент като че ли красавицата се усъмни в нашата хуманност и започна да квичи А гласът й, и той специален. Симфония. Нещо между алт и колоративно сопрано. Ама кой да ти слуша в такъв момент арии. Хванали сме я за четирите крака. Катурнали сме я и тъкмо д-р Ливайн да я прободе... - Стоп! - сякаш топ гръмна. Толкова мощно прозвуча заповедта. Обърнахме се и кой да видим - Иванчо Европееца. Селският омбудсман. Наричаме го Европееца, защото той пръв от селото си купи мека шапка - бомбе, и сложи синя вратовръзка със звездите на ЕС. - Какво е това стоп бе, Иване - сопна се Цани. - Ето, разконцентрира ме и ръката ми започна да трепери. Как сега да я успокоя? - Стоп казах и прибери ножа. В момента вие вършите едно антиевропейско и противоконституционно действие. Всички зяпнахме учудени. Гледаме Иванчо, бомбето, вратовръзката, уж всичко му е наред, но си личи, че нещо му става. Той обаче не ни обръща и капка внимание: - Вие, господа, нарушавате наредбата на аграрното министерство, в която се казва, че трябва да се намалят до минимум страданията на животните по време на клане. Тя е изготвена по най-точен европейски образец и ясно казва: "Прасетата трябва да умират щастливи." Тишина. Само Цани решава да се обади: - В какъв смисъл щастливи бе, Иванчо? - Казах го ясно. Щастливи. Ето тук е написано - и той размаха листите. В този момент даскалът Гергинов не издържа и като човек учен и с познания реши също да изложи доводите си: - Ами то, ако щастието беше толкова лесно, най-напред хората щяха да бъдат щастливи... А то виж какво се получава: стават милионери, министри, депутати, фолкпевци, но щастливи не стават. - Аз отговарям за животните. Наредбата фиксира тях. Тя държи на тяхното щастие. За хората нищо не казва. За тях не е приела документи. Това значи, че Европа е демократична и дава право хората да си умират, както си искат - И все пак да помислим бе, Иванчо. Някакъв еврокомпромис не можем ли да направим? Да пишем, че сме заколили Наоми със стара дата. 30 декември 2006 г. например. Тогава още бяхме кандидат-европейци и тези наредби не действаха. 20 дни. Кой ще обърне внимание. - Блестящата идея се роди в главата на Цани, който пак започна да прекарва ножа по бруса. По физиономията на Иванчо обаче стана ясно, че няма да приеме идеята. Тогава думата взех аз: - То, ако трябва да бъдем искрени - казах, - ние прасето действително щяхме да го колим по Коледа. Ама ме изпратиха в командировка. Да трупаме сняг по пистите в Пампорово. Отговорна задача е, казаха, спасяваме туризма. Тръгвам, ама гледам булката, между другото аз съм младоженец. Та булката хем ме гледа с някаква неясна тъга, хем в дъното на тъгата гори странно огънче. Така ли, казвам, и викам брат ми. Той е по-малък от мен, ама е як и добре сложен. Оставаш вкъщи, нареждам. Ще пазиш кака си, докато се върна. От работа - вкъщи и по-малко разговори с чужди мъже. Разбра ме момчето и вика: "Добре. Все пак братя сме". Връщам се след една седмица и гледам булката и братът увесили нос. Очите им най-напред в земята, после - в мен. Същите тъжни зеници с огън в дъното. - Ние, казва, Първане, с Мичко се обичаме. - Ами ще се обичате бе, Фанке. Нали ми е брат. Рода сте. - Така де, но ние се обичаме не като рода, а като в нощните филми Развеждам се и се вземаме. Гледам и не мога да повярвам. Софи Маринова - 2. Че като скочих и направо при майка ми. Видя ли, викам, твоята хубостница, снаха ти, какво направи. - Какво бе, Първанчо? - Сложи ми рога, и то с брат ми и твой син. - А тя знаеш ли какво ми вика: "Виж какво, моето момче. Това се казва статукво. При мен нищо не се е променило. Фанка ми беше снаха и пак си остава. Това, че ви е разменила, не влияе на двустранния ни статус." Та докато се разправяхме с тези промени, влязохме в Европа, и виж сега на какъв казус попаднахме. Докато се разправяме обаче, Наоми се измъкнала изпод ръцете ни и я видях чак в дъното на мерата. Тича елегантно, сякаш си прави джогинг. Миг по-късно потъна в гората и се не видя. - И сега какво? - посмя да попита Зографски. - Селският координатор на "Новото време" Таралеж Таралежков бил тук на съвещание и я видял. Бягай, вика, в София - ще я намериш. Слизам на гарата и пред мен шефът на общоселския ни "Бизнес блок" Банко Банкеров, и той я видял. Къде, питам. Мотаеше се пред парламента, казва, и сякаш с нож преряза сърцето ми на две равни части. - Защо бе? - учудиха се всички. - Ами, както се върти там, виж, че влязла вътре. Ще си остане с години. От това място не животинче, ами и човек не можеш изкара. Ако щеш да го гониш с топ. |