КАКВО НАПИСАХ?
Отиди на страница:
Здравейте, приятели.  Отварям тази тема, за да могат всички участници, които желаят да имат поле за творческа изява да го сторят тук. Поезия, проза, белетристика - за всекиго по нещо, малко или много, драматично или комично, весело или тъжно, за всичко има място тук и всички сте добре дошли!   |
| За мото на темата съм избрала следния разказ, който е написан от един приятел и има особена стойност за мен : * КУКАВИЦА /произведено от bgtopidiot/ Дъждът се бе изсипал мощно и ароматът на озона побъркваше инстинктите на всички рошави песове, що се бяха събрали на Попа. Гръмотевиците заглъхваха нейде край Кривина и само светкавиците не се смиряваха с края на поредния летен дъжд. Софийският асфалт лъщеше провокативно като проекция на задника на Азис в предизборно студио и залъгваше светофарите за поредната игра на спортнополитически нюанси. На Ели не и пукаше. Бе пристигнала в столицата от Търговище и представата й за цивилизацията от онова време включваше две-три момчета от Омуртаг с тройки-баварци, които тежко паркираха пред “Изгубения град” – местна дискотека, над която се извисяваше мутрата на Сфинкса. В “града” мерилото за просперитет бе промоционално шише “Флирт” и шам-фастък на корем, но Ели отдавна вече правеше разлика между регионалния прогрес и конвейра на метилната революция. Какъвто и дъжд да валеше над родния й град, не можеше да се сравни с бляскявата стрела на Цариградско шосе в мига, в който спираше градският транспорт. Тролеите отшумяваха като светулки, такситата заклещваха броячите и нагъваха хотдози тип “мечтата на виетнамеца”, а по мокрите брони и чистачките на колите се лепяха аналите на изминалия ден. От пет до единадесет продаваше вестници, закусваше по обяд и лягаше с идеята да се събуди привечер, защото момичешкото й сърце не можеше да се примири с изкушението от примамката на шума на шестцилиндровите двигатели. Нямаше как да си намери подходяща половинка, защото се плашеше от светлините на големия град и всеки опит за сближаване възприемаше като посегателство върху чупливата си като бутилка душа. Излизаше от мазето, в което спеше барабар с нанизите от детски колички и паяжини, излезли сякаш из под четката на “черната вдовица”, и се запътваше по Графа към Раковска. Кацваше в Байдъуея и ако имаше късмет, то освен експресото намазваше и някакъв сладникав шейк, не че й харесваше, но изглеждаше интелектуално. Беше си взела мобилен телефон с голям цветен дисплей от една заложна къща на Централна гара, но нямаше възможността да цъка свободно с лакирани нокти върху неоновата повърхност, знаеше, че нейните есемеси издаваха грамотността й, приключила още в седми клас. Природната й интелигентност, съчетана с търговищки сексапил, можеше да изкърти мивки, но не и да залъже столично реститутче. Ели смяташе, че знае границите на възможностите си и това я караше да скромничи. Токчетата й щракаха по релсите на Графа като пуканки в устата на задрямал Дракула и провокираха към полузатоплено квичене два-три пудела и една френскомалтийска булонка от пресечките. Времето минаваше, а бе вече на осемнадесет. Можеше да постигне много, но не смееше да натисне с пълна газ, страхът да се провали я парализираше. Разчиташе, че изведнъж в един слънчев летен ден на масата й в Байдъуея ще кацне малкият принц с голямото сърце и ще я покани ако не на фолк-парти, то поне на купон на орнитолози, обсъждащи лебедово езеро. Птицевъди обаче напоследък не се срещаха, а малкият принц чупеше самолети в други небеса. Ели седеше и знаеше, че рано или късно щеше да ги срещне. Живееше в нов свят, не бе чувала за “по-добре късно отколкото никога”, но се досещаше, че е вероятно. И ако не успееше да реализира образите от мечтите си, то поне знаеше какво да направи. Щеше да се предаде, бавно, нежно и безславно, да подсигури живота си, да предаде мечтите си, а водните поточета щяха да задръстят металните решетки на канализацията и тропането на токчетата й щеше да заглъхне като горда и нахална, но отиваща си младост. Пропуснала шанса да уцели гнездото. Редактирано от - Гичка Граматикова на 13/10/2006 г/ 09:30:30 |
.. хайде да повлека крак тук и с "Какво направих" ... ама аз - преди 35 годин правих ... е сега - това се получи : |
| Старши, ти си ми първият гост. Благодаря ти за подкрепата! п.п. бебешонът е като малко грахово зрънце, подало главичка от листенцата и усмихващо се на раннобудното слънце. |
... на старшините старшите, да знаеш, са такива ...  А на теб - честит празник :-) в ред.: снимката с "тънките глезени" повниш ... абе, бабешка работа :-) Редактирано от - Старшината на 12/10/2006 г/ 15:19:56 |
| МАТРИЦА /на Doctora/ - Скъпото ми храбро момиче, недей така! Не бива повече да се самоизтезаваме... Трябва да сложим край на всичко! Приближи се несигурно до нея, взирайки се в до болка познатото лице. На него се изписа остро негодувание. Присъстието му в такава близост до нея и последните му думи сломиха окончателно защитата й. Изнемогнала от борбата със собствените си сили и емоции, рухна на леглото и заплака тихо, скрила лице в шепите си. Покърпителната гледка, на каквито се беше нагледал в последно време, го разколеба отново, изпълвайки го с нежност и разкаяние. Побърза да я вземе в обятията си, сгуши я гальовно и притисна тъмнокосата й глава до гърдите си, като я успокояваше: - Недей, съкровище! Не бъди като малките деца! Хайде да избършем сълзите и да се усмихнем отново! Докато избърсваше сълзите й, видя как лицето й се преобрази и грейна от допира с ръцете му, усети как стройното й тяло затрепери в прегръдката му, а в зелените очи, извърнати към него, просветна игриво пламъче и горчив упрек. В този кратък миг на съвършенство за нея бе важно да разбере защо той непрекъснато я измъчваше с непостоянното си поведение, лъкатушейки се от това да й признава, че я обича и да демонстрира близост с нея, с това да става бързо студен и груб и да я отхвърля като ненужна вещ. Нямаше обяснение. Замъглена беше от нарастващото си любовно чувство, което трудно овладяваше и оправдаваше с кратките му визити в жилището си. Двамата се събираха тук, скрити от хорски погледи и суети. Беше й хубаво и забавно в интимната му компания, а той - я диреше, неудовлетворен от ласките в семейното ложе. За него с този момент на забрава изчезна мрачната зимна картина, битуваща в душата му и отново настъпи пролет - онази почти забравена блажена пролет с шумящата зеленина, ромон на поточета и жужене на пчели. Това го върна в детството му и безгрижните летни дни... Не можеше да устои на алените й устни, потръпващи като току-що откъснати ягоди, наведе се към нея и я целуна жарко. Усети дъха й, който го погъделичка по носа. В ушите му отекна странен, приглушен тътен, както когато приближаваше до тях морска раковина и след това смътно доволи бързите удари на сърцето си. Тя също ги чу и се възползва от мига, обсипвайки цялото му лице с кратки целувки, разкопча ризата му и промуши пръсти вътре, масажирайки нежно косматата му гръд. Ръцете му я обвиха през кръста и заучаваха наново пътя си от врата й по извивката на гърба й до стегнатия й задник. След миг двете тела се въргаляха върху копринените чаршафи, отдали се на сластното си влечение един към друг... Когато той неочаквано не отдели от нея и се изправи, тя усети, че дъхът й секва. В погледа й отправен към него грееше любов и тържество. - Ти няма да ме изоставиш! И да се върнеш при нея! Кажи ми го, кажи! Ръцете му, които все още бяха върху раменете й, затрепериха и тя замря от наслада от този трепет. Притисна се отново към него, но нямаше взаимност. Той я разтърси силно и продължително, додето лъскавата й дълга коса се разпиля върху раменете й като буен водопад. - Този път няма да се случи, както искаш ти! – изкрещя през ярост той. - Чуваш ли, няма! Изненадана от промяната в него и от физическата болка, която й причиняваше, тя се опитваше да се отскубне от него. А обезумелият мъж затягаше още повече примката около нея. Стори й се, че ако той продължава да я разтърсва, вратът й ще се прекърши или тялото й се ще разпадне. Най-подир се изтръгна от ръцете му и взря в него отстрани. По челото му бяха избили ситни капчици пот, лицето му бе изопнато от непреодолима болка, а юмруците му бяха стиснати, сякаш се бореше в невидим враг. Помрачените му очи я пронизваха. Без да каже повече нищо, той се извърна с гръб към жената, с която делеше най-хубавите си моменти, запъти се към вратата и я затръшна след себе си. За миг тя остана неподвижна, съкрушена от поредния акт на малодушие и непостоянност у любовника си, след което се хвърли на леглото и заплака отново. Редактирано от - Гичка Граматикова на 14/9/2007 г/ 14:55:36 |
| ЛЪЖЛЬОТО /на Velikancho/ Варна - градът на моето детство и на несбъднатите ми мечти. Къщата ни се намираше до Приморската улица, която постоянно се оживяваше от рояци търговци и шляещи се минувачи. Като дете обичах редовно да заставам пред прозореца в хола, откъдето виждах просторния залив, свършващ до нос Галата. Нататък погледът ми се разстилаше върху безкрайното море, което ме хипнотизираше и караше да стоя с часове в очакване на Посейдон, излизащ величествено на брега с тризъбец в ръка. Обичам града си, обичам хората и морето, с което не спирам да съм кармично свързан, въпреки че понастоящем живея в София. Мисълта за морето често ме връща към една случка от детството ми, лепнала ми прякор, от който едвам се отървах в последствие. В ония години хобито ми да се взирам до безкрай в далечината на морската шир ме караше да си мисля за най-чудни неща. Представях си, че съм капитан на огромен кораб, с който отивам до края на морето, преминавайки през дъждовни бури и епични борби с морски чудовища. Накрая винаги стигах до непознати джунгли, с много маймуни, лъвове и слонове и триумфално се завръщах вкъщи, закичен с поредния лавров венец на най-великия мореплавател. Детските ми фантазии и въображение се доразвиваха от книжките с морски приключения, които си закупувах от близката книжарница. Най-много ми харесваше една книжка с яркочервена корица, на която бяха нарисувани огромен фар сред бурно море, моторна лодка и капитан, който върти кормилото. Всеки ден ходех да гледам тази книжка във витрината на книжарницата, но не можех да си я купя наведнъж и си събирах старателно пари за нея. Ужасявах от мисълта, че може някое дете да ме изпревари и да я купи преди мен и се успокоявах всеки път когато я виждах в книжарницата. Един мрачен есенен ден, когато пак бях долепил нос до стъклото, взирайки се в любимата си книжка, плисна дъжд. Засвятка и затрещя, а аз свих до входа на книжарницата, за да се предпазя от водните струи. Книжарят ме видя, отвори врата и ме повика вътре. Влязох плахо и се огледах по навик. - Седни, малкият, седни. Изсуши се там на печката, а аз ще дойда след малко - каза той и влезе в една задна стаичка. Протегнах мокрите си ръце към печката и жадно загледах рафтовете с много книги. Ех, как им се радвах. Книжарят очевидно беше зает в стаичката, защото след минути изпрати внучката си да пази книжарницата. Момиченцето беше добре облечено, с розови панделки по къдравата коса, с бяла блузка и плисирана поличка. Очите му бяха кръгли и някак ококорени, нослето чипо. Огледа ме надменно - не му харесаха одърпаните ми от игра дрехи и мръсните ми ръце. - Как се казваш? - попита ме то. - Тодор - отвърнах, без да свалям очи от рафтовете с книги. - А аз съм Боряна. В кой клас си? - В четвърти. - И аз съм в трети клас - момичето повдигна плисирана си поличката и седна до мен. Настана кратко мълчание между нас, а навън есенната буря вилнееше. Пожълтелите листа прехвърчаха като ята златни птички, закъснели да отлетят на юг. Едри дъждовни капки се блъскаха във витрината и свиреха странна рапсодия. Святкаха тъмни облаци и при всеки гръм дрънчаха прозорците. Страшно беше! - Ами как ще си отидеш сега? Далече ли живееш? - попита ме загрижено Борянка. В този момент зърнах любимата си червена книга, с фара, моторницата и капитана и въображението ми заигра тъй както вятърът си играеше с листата и водните капки навън. - Далече я! Ей чак на Галата. - Сериозно ли? - Да. Точно в оная кула, дето свети нощем в червено? - Ау, чак там ли? Ами как отиваш дотам? - С лодка, как. - Ами кой я кара? - Аз, кой друг? - Че ти можеш ли да я караш? - Мога я! Веднага си представих всичко: как управлявам силната моторница и стигам светкавично бързо до фара при Галата - също като капитана от червената книжка. И Борянка ми вярваше! - Хайде някой път и мене да ме заведеш там - каза тя, като ме гледаше с учудените си, леко завистливи очи. - А-а, не може - отвърнах набързо аз. - Защо? - Защото си момиче и ще се уплашиш. Там е много опасно, има големи вълни, в които плуват страшни чудовища. Блесна светкавица и се разтресе силен гръм. Боряна, упрашена се улови за мен. - А-а, това нищо не е. Ти да видиш там какви бури стават! - Защо се гърми, знаеш ли? - неочаквано попита Боряна. - Защото ... ей така. - Ти, като гледаш от кулата, виждал ли си как стават светкавиците? - Виждал съм. - Кажи как стават де - момичето губеше търпение. - Ми... те стават... най-напред .... първо от морето излиза един великан. Ама знаеш ли колко е голям? Като се изправи, чак до небето стига. Облаците му стигат ей до тука - посочих гърдите си. - После насреща му излиза друг великан... И като се вкопчат двамата, ей да видиш какъв бой става. Само като си размърдат телата великаните, и започва да фучи виелицата. Щом се ударят някъде по телата ... започват да излизат искри и тогава стават светкавиците. А ако някой великан го заболи и изреве - тогава са гръмотевиците! - Ами облаците прах ли са? - Какъв прах? - Дето го вдигат великаните, когато се борят. - Ами прах, глупости. Те са от дъха на великаните. През зимата, когато духаш в измръзналите си шепи, как излизат от устата ти облаци? - Ами дъждът какво е? - Дъждът ли? Дъждът е ... потта, която се отделя от телата на великаните. Борянка сякаш започваше да не ми вярва: - Ама ти сигурен ли си, че си виждал великаните? - Виждал съм ги я. Ехе, колко пъти! - Че те не се ли убиват? Аз пак се обърках и смънках: - Не се убиват. - Тогава кой надвива? - Кой... единият. Надвива великанът от сушата. - Защо? - Защото така... защото стъпва на сушата и натиква другия във водата. В този момент дойде дядото на Борянка и аз млъкнах. Дъждът още не беше спрял, но аз бързо-бързо си тръгнах. Достраша ме Борянка да не попита дядо си за това, което и разправях, и да разкрие лъжите ми. Оттогава не ходех в книжарницата и две години не се видяхме с Боряна. Но когато минах в шести клас, ме преместиха в нейното училище. Един ден тя ме видя, посочи ме с пръст и извика: - Лъжльото-о! Ей, тоя знаете ли как лъже! Лицето ми пламна от срам, а аз се наведох главата. Децата се скупчиха около нас, а Боряна се надпреварваше със себе си да обяснява как съм я лъгал за великаните, лодката и фара в морето. Всички ми се подиграваха. Оттогава ми излезе прякорът "Лъжльото", от който се отървах след като отидохме да живеем в София. Редактирано от - Гичка Граматикова на 06/11/2007 г/ 14:48:24 |
| ЗА ДОН КИХОТ И ДОНКИХОТОВЩИНАТА /на Геновева/ На Дон Кихот му омръзнало да бъде Дон Кихот. Изморил се да обикаля земите на някогашна Испания, яхнал своята кранта, да разобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите по света. Трудно му било да обяснява на съвременниците си, че не е луд обикновен благородник, сменил името си и провъзгласил се за рицар, само защото бил вманиачен в четенето на рицарски истории и книги. А святото дело за борба с вятърните мелници, в които му се привиждали образи на тиранични великани, изпратени от злите сили, било обречено на провал. Осъзнал огромната заблуда, с която живеел, Дон Кихот решил да се откаже от всичко и да започне нов живот. Санчо Панса, неговият оръженосец, се опитал да го разубеди, смятайки, че макар и луд, господарят му може да му донесе несметни богатсва, но рицарят бил непреклонен. Легнал си една вечер и загледан в небето видял падаща звезда. Пожелал си нещо. Какво поискал Дон Кихот, според вас? Поискал да се смени времето, в което живее и да бъде жена. Както всеки ден Милена стана по обяд и видя непознат до себе си мъж в леглото. Гледката не я изненада и тя се огледа. Главата я цепеше от изпития от предната вечер алкохол, за която имаше бели петна къде и как бе прекарала. Напъна с усилие мозъчните си гънки и през завеса видя как за последно бе коленичила над тоалетното казанче в заведението, където работеше, шмъркайки поредната магистрала. Как бе сигнала до дъното? Милена бе родом от София. Произхождаше от заможно семейство, с което бе скъсала всякакви отношения заради трудния си пуберитет и чести бягства от къщи. Дружеше с неподходяща компания, която я научи да пие и да се дрогира, всеки втори я забръсваше и захвърляше, принуди се и да краде, за да си подсигурява поредната доза. Точно тогава в живота й се появи Тони, местен бабаит с физика като четирикрилен гардероб. Той видя в нея поредната беззащитна жертва и я тласна в бизнеса с проститутки, уреждайки й работа като танцьорка в нощно заведение. Наркотиците, алкохолът и нощният живот си бяха сложили тежкия отпечатък върху това младо момиче и я бяха превърнали от красива девойка в една развалина, с увиснала кожа и големи кръгове под очите. А тя имаше купища несбъднати мечти. Жадуваше да се измъкне от ада, убиващ я с всеки изминал ден, да си намери свястна работа и да започне да води нормален живот. Но всичките й опити да се изтръгне от ръцете на Тони и да спре да си ляга с всекиго, който можеше да плати за една свирка завършваха с жесток побой. А наркотиците тотално я смачкваха и държаха в неизлечимата си власт. И така постоянно лутаща се между безпътица и брод, между горчива действителност и илюзионна измамност, Милена се разкъсваше между желанието си за промяна и безпомощността си нещо реално да постигне. Не изпитваше наслада от нищо и се чувстваше самотна дори в компанията на мъж. А когато се събуждаше и действителността я връхлиташе, се отвращаваше първо от себе си, а след това от всичко останало. Същото изпита пак онзи ден, освен стандартното си главоболие, към което бе привикнала. Заразглежда спящия до себе си човек, сякаш търсеше в лицето му последен изход от плачевното си състояние. След като не го намери, изпита огромно безсилие и се отпусна. Поредното безсилие, което водеше след себе си до силна апатия. За секунди настроението й се смени и й се прииска да отиде до перваза на прозореца и да скочи оттам. На време осъзна, че това не е решение на проблемите й, че по този начин не се бори срещу течението, а се оставя то да я повлече към поредната бездна, този път последна за нея. Как да излезе от този омасьосан кръг, от който нямаше излизане? Мозъкът й заработи трескаво, но единственото нещо, което можеше да роди бe до болка познатата й илюзия, че има обратен път назад. И тази донкихотовщина се разби на парчета като другите, когато Милена стана от леглото и си приготви сутрeшната доза хероин. Редактирано от - Гичка Граматикова на 30/4/2007 г/ 16:00:57 |
| ЗА РОЗИТЕ /на Сибила/ Разправят, че розата е студено цвете, а липсата й на аромат, особено при декоративната роза, и бодлите й, които могат да наранят човешките пръсти, я правят непредпочитаемо цвете за подарък. Четох някъде, че розата говори за високомерие и надменност, другаде - че жените, които обичат да им се подаряват рози, са и темпераментни, и изявени, и властни, и незачитащи мнението на околните. Едно е безспорно - няма друго цвете като розата, което да съчетава толково противоречиви нагласи и да отправя послания, различни през различните векове. Да проследим набързо историята на розата. Първите сведения за розата срещаме в древните индийски предания, които разказват за почитта, с която се ползвала розата - съществувал дори закон -всеки, който донесе на владетеля на страната роза, може да го помоли за всичко, каквото пожелае. С рози украсявали царските покои, с нея плащали данъци и такси... За появяването й на света в преданията не се казва нищо; само в индийските митове се съобщава, че най-красивата жена на света Лакшми се е родила от розов цвят, състоящ се от 108 големи и 1608 малки розови листенца. Вишну, пазителят на Вселената, като видял пленителната красавица в нейната розова люлка, събудил я с целувка и я превърнал в своя съпруга. От този момент Локшми станала богиня на красотата, а скриващата я розова пъпка - символ на божествена тайна, за всички източни народи станала свещена. По думите на персийските поети, тя е подарък от самия Аллах. Веднъж при него се появили всички растения с молба да им даде нов управител вместо сънливия лотос (нилската водна лилия). Лотосът бил прекрасен, но нощем забравял за своите задължения на управник. И тогава Аллах благосклонно дал нов управител на растенията - бялата девствена роза с нейните остри шипове за охрана. В новата царица се влюбил славеят и се опитал да я притисне до гърдите си. Но острите шипове веднага се забили в сърцето на нещастния влюбен и оттам бликнала алена кръв. Ето защо, казва персийското предание, и досега много от външните листенца на розата съхраняват розов оттенък... Благоговението и любовта на персите към розата възприели и турците, дори може да се каже всички мохамедани, които според Корана вярват, че бялата роза е израсла от капките пот на Магомет /Мохамед/ при неговото нощно възкачване на небето. Затова й приписват пречистваща сила и нито един мохамеданин не би си позволил да настъпи роза. Вероятно затова такава пречистваща сила се приписва и на розовата вода. В Гърция - центърът на интелектуалния живот в древния свят, също смятали розата за божествен дар. За нейното появяване гръцките поети разказват множество предания. Според думите им, розата се е родила от белоснежната пяна, покриваща тялото на Афродита, когато тя излязла от морето. Боговете, като видяли върху богинята на любовта цвете, което по прелест не й отстъпвало, пръснали върху Афродита нектар, даряващ безсмъртие. На розата той дарил прекрасен аромат, но не и безсмъртие. Завистта на някой от боговете попречила за това. Розата оставала бяла, докато Афродита не получила ужасната вест, че нейният любим е смъртно ранен. Забравяйки всичко на света, богинята се устремила натам, където умирал Адонис. Тя бягала така стремително, че шиповете на розите, застилащи пътя й, ранили краката й. Няколко капки божествена кръв паднали върху листенцата на цветовете и те от бели се превърнали в червени. От Гърция розата била пренесена в Рим. И там тя привикнала прекрасно, но получила съвсем друго значение. В Гърция била символ на божествената любов и красота, а хората изразявали чрез нея радост и дълбока печал. Римляните, по време на републиката, смятали розата за олицетворение на строга нравственост и я използвали за награда за забележителни дела. По време на упадъка на Рим, розата се превърнала в символ на порока и станала част от разкоша, за който се харчели безумни средства. Някои патриции заповядвали да покриват дори повърхността на морето с розови листенца, когато се разхождали с галерите. В Западна Европа отношението на римляните към розата внушило на първите християни отвращение към нея. Отначало те гледали на нея като на цвете - символ на разврат и гибел. Но с времето розата, със своите красота и аромат, надвила техните предубеждения. Минало няколко столетия и светите отци, забравяйки значението на розата по време на упадъка на Римската империя, я обявили за райско цвете. В католическите легенди розата често е небесна защитница на добрите дела. От ХІ век за изключителни добродетели, папата награждава изтъкнати личности със ЗЛАТНА РОЗА, обсипана със скъпоценни камъни. От всички християнски държави с най-голяма любов се ползвала розата във Франция. Там тя била така ценена, че не всеки имал право да я отглежда. Онзи, който получавал тази привилегия, се задължавал всяка година да предоставя на градския съвет рози в определени празничини дни. Друга държава, известна с почитта си към розата, е добрата стара Англия. В историята на Англия отначало розата била цвете на скръбта. Почти неизвестна до ХІV век, тя се появила в двора на английските крале малко преди кървавата разпра между двете фамилии - Йорк и Ланкастър. Розата пленила и двете фамилии и те я поставили в своите гербове. При това единият род избрал бяла роза, а другият - алена. Затова борбата между Хенрих VІ Ланкастър и Едуард Йорк за правото над английския престол, носи названието "война на алената и бялата рози". След тази печална слава в Англия, царицата на цветята съумяла да заглади прегрешенията си и станала всеобща любимка. Отначало тя служила за отличителен знак на актьори, които според заповедите на Елизабет I били допускани в театрите и в обикновено облекло, но само ако имат върху обувките си роза. Скоро след това розата станала задължителна принадлежност към костюма. Носели и зад ухото. И колкото по-едър бил цветът, толкова това било по-изискано и модно. Скоро и самата кралица започнала да се появява с роза. Има дори монети, на които Елизабет I е изобразена с роза. Розата се е ценяла особено също в Германия и Русия. Има основание да се смята, че една от прочутите рози сред гърци и римляни е известната Rosa gallica. У нас тя се отглежда в дворните градини повече от 300 години. В края на ХІХ, началото на ХХ век тя е заемала по-голямата част от насажденията с маслодайна роза в България и е известна с името Казанлъшка роза. Розовото масло, получено от нея, се смята за най-съвършеният натурален ароматичен продукт. Заради високото си качество българското розово масло и днес е търсено от страните със силно развита парфюмерийна промишленост. Вкъщи отглеждаме градинска роза. Всяко лято, в края на юли до началото и средата на септември, дворът ни се отрупва от розави цветове, които красят къщата ни като изискано бижу и служат за гордост пред комшиите ни. Нерядко някой минувач се изкушава от розите ни и се престрашава да помоли да си отбере някой и друг цвят. Не отказваме, но обясняваме тактично, че листата на градинската роза са нетрайни в домашни условия и бързо окапват. Затова предлагаме на хората да се наслаждават на различните краски на грохналите до земята цветове без да ги късат. Благоуханието на розите обаче е предателско и понякога дори ние, домашните вкъщи, не можем да устоим на тази компилация от красота и аромат и берем цветята, обричайки ги на бърза смърт. Забележете, каква символика се съдържа в това предателство на розите - да повяхват бързо, защото са красиви и благоуханни. Както се случва често в живота с младите и можещите хора, имали нещастието да страдат заради своите предимства. Оплювани, ненавиждани и хулени от другите, заради едната завист, те често остават неразбирани, самотни и нещастни. Някои от тях успяват да игнорират тези неблагоприятни за тях фактори, други - не съвсем. Така или иначе това е несправедливост! Както намирам за нечестно и обстоятелството, че мога да се радвам на розите в двора си само от разстояние, без да да мога да усещам невероятния им аромат, обгръщащ за секунди затворено пространство, и да плакна дълго поглед в красивите цветове. Всъщност това е възможно, но жертвата ми е прекалено скъпа. * използвани материали от интернет. Редактирано от - Гичка Граматикова на 06/8/2007 г/ 21:02:53 |
Оти така ми харесва  . P.S. Заради един лейтенант, носещ "кошничка пълна със рози"...на някого си...преди около 30 години  Редактирано от - OLDMAD на 09/11/2006 г/ 20:36:07 |
Ако искаш я разкажи тук някой ден, ще ми е интересно да я чуя. BTW, как се престраши да улезнеш у моя втори дом? Ха, добре дошъл и хеф фън.   |
| Гичке, то тука е ноо тежкарско и братчеда ОлдМадий има за кво да въздъша.. но кат се подготвим ше дръннем нещо за душата, което е и най-важното, де. |
Тия дни в един клуб видоф това, ма като две капки вода са с дедовото.  ___________________________________ kaily.dir.bg-ДЪРЖАВАТА ТОВА Е ФАРС |
| Гичке, време е да драснем нещо и тука, де.. ~o~ Утро е, ноември 12° по C. Baj Доган излиза пред конака си ритва 2 пъти с лев крак диагонално и 2 пъти с десен крак фронтално, опъва 2 ръце хоризонтално и прави 2 клякания вертикално, санким физзарядка. После поглежда към конака на комшията отлево и оква „др.Станишеф Дмитрийч, а вие калайдисахле си улуците да не капи на Ленчето?”. Отсреща Съргейчо отвръща „бе, то на Ленчето, че и капи – капи, ма и аз незнам откъде капе..”. „Харно” казал Доган и отишъл към дясната ограда. „Г-н Саксе, туй с легиона добре, ама калайдисхте ли си улуците?”. Комшията Симо отворил широко очи, сбърчил вежди и отвърнал „комшу, знаем знаем, ма за по економично место с калай аз ги залепил с дъвка .. по-изгодно е некакси.” |
