КАКВО НАПИСАХ?
Отиди на страница:
Ми дано тогава да не вали често, че ако земат да се угъбят и жълтите павета, то некой може да се натрови от мухоморките отсреща  |
| Ти няма ли да драснеш нещо тука? Иначе, съм на път да си сменя заглавието на темата, за да не ми се налага да давам обяснения как структурирам текстовете си. |
| Ами не, 10x, много мързелив съм станал напоследък, та вече дращя само с пирон по стъкло. Но заглавието не сменяй! Тази въпросителна накрая е невероятно чаровна. |
Точно въпросителната няма да сменям. Но ти си помисли за другото. Няма само аз да драскам тука и да бъда в постоянно в центъра на търсенето на истината - аджеба, тя ли го е написала това или някой друг? Изчезва тръпката, некак си.  |
| Кумата, есето май е трябвало да го кръстиш "Апартаментът", а не "Булевардът", ама нейсе. И що не е посветено никому (например на Андрей Райчев) ? Иначе правдиво и познато звучи. Още ли си в този бизнес, милата ? И си прегледай пощата! Редактирано от - проф. дървингов на 26/2/2007 г/ 17:20:19 |
| Не, не съм вече там, нали съм ти казвала и друг път. А иначе се опитах да представя булеварда и неговите трудови и не толкова трудови хора в днешни дни. Истината е, че първоначално не възнамерявах да описвам тая случка, а некви по сантиментални работи, но като стигнах до пл. "Народно събрание" веднага ми изкочи в съзнанието Михнева и прецених, че се вписва в сюжета. Писмото го видях, но ми излизат само некви въпроси, без текст.  |
Да бе, Райчев и Михнева(циганина и циганката в апартамента) щеше да си е баш четиво по Агата Кристи..  |
| "БЪРЗА ПОМОЩ" ЛИ? Д-р Гелев, шеф на "Бърза помощ" София-град, се изтягаше блажено във вибриращия широк кожен стол, с 6-степенни масажни програми в новообзаведения си кабинет. Изключи машината и провери по телефона дали има обаждане за него. Нямаше. Загледа се в красивата зелена палма в ъгъла до вратата, подарък му от близък приятел. Напомняше му за дървото на живота и за дълга на здравната система към обикновения човек, грижеща се неотлъчно за неговото здраве. Благородна кауза, на която бе посветил най-хубавите си години и продължаваше да й служи вярно и безотказно. Пукотът на леда в уискито, сложено пред него в дебелостенна чаша с подложка, прекъсна съкровената му житейска равносметка и насочи разсъжденията му в друга посока. Погледна красивия настолен часовник на бюрото си. Стрелките му застрашително наближаваха 16 часа, а той още не се обаждаше. Д-р Гелев не се притесняваше особено от това закъснение, но мразеше да чака нещо да се случи и това го натоварваше психически. Още повече, че оставаше само един час до края на работния му ден... Благодетелят му, г-н Хикс, с когото искаше да се чуе по телефона, беше висш служител в Министерството на здравеопазването, спасявал го нееднократно от различни каши, в които се бе забърквал преди това като шеф на "Спешна помощ" София-област. Със сигурност щеше да го отърве и от предстоящата... Единствената мисъл, която не му даваше покой в последните няколко дни, беше свързана с психическите атаки на нахален журналист от известна медия. Последният се ровеше дълбоко в мръсното бельо на "Бърза помощ" и задаваше много неудобни въпроси. Беше успял да интервюира няколко лекари, които го бяха осведомили за разточителния ремонт на директорския кабинет, докато в колите на "БП" не достигаше животоспасяващо оборудване. Дори беше ходил до паркинга, където се ремонтираха ситроените на медиците, и беше разпитвал пазачите откога стоят колите там. Всичко това бе накарало д-р Гелев да потърси съдействието на г-н Хикс, който да го посъветва как да действа в конкретния случай. Разговорът помежду им бе кратък. На оня му било невъзможно да говори спокойно и се уговориха Хикс да търси Гелев по-късно. И така, минаваше вече 16 ч., а Министерството мълчеше. Докторът изпи кехлибарената течност и извика секретарката при себе си в "овалния кабинет". Жената влезе с грациозна походка. - Жанче - гальовно се обърна към нея Гелев, - има ли нещо за мен? - Не, г-н Директор - отговори секретарката и пръхна с мигли. - Сипи тогава още едно! - Гелев беше категоричен. Докато секретарката излизаше, докторът я измери с критичен поглед и се усмихна доволно. След минута телефонът му иззвъня. На линията беше г-н Хикс: - Кажи, Гелев, какъв е тоя зор? - А, здравейте, г-н Хикс! - възкликна докторът. - Абе тук един репортер ми диша във врата и исках... - Е, не можеш ли да го разкараш, та се налага да ме обезпокояваш? - кисело възропта Хикс. - Не е толкова просто, г-н Хикс - оправда се Гелев. - Той е от онова нашумялото телевизионно предаване, което се излъчва всяка неделя след новините. - И, какво? - заинтригува се Хикс. - Ами разбрали са за липсата на дефибрилатори в колите, за ремонта на кабинета ми и са ходили до паркинга. Как да действам, г-н Хикс? -Гелев се препоти. - Репортерът постоянно ми се обажда по телефона и иска среща с мен... Настана тягостна пауза, през която се чуваше само неравномерното дишане на доктора. - Дай му интервю! - прекъсна тишината оня от Министерството. - Но извън кабинета ти и без камери. - Но какво да обяснявам? - проплака Гелев. - За ремонта, Гелев - започна бавно Хикс, обмисляйки всяка своя дума, - ще кажеш, че ти е дарение от приятели, които не си желал да огорчаваш. При даренията се изпълнява безусловно волята на дарителя, така че копче не могат да ти кажат. - Относно дефибрилаторите - продължи Хикс - ще използваш обяснението, че от тях не зависи спасяването на човешкия живот... - Но, г-н Хикс - прекъсна го грубо Гелев, - това е нелепо! Всеки студент по медицина ще ми се изсмее за подобно твърдение. - Слушай и изпълнявай, Гелев! - скастри го Хикс. - Ще се правиш на луд и ще кажеш, че всеки що-годе кадърен лекар може да върне от оня свят пациент посредством ръчен масаж на сърцето. Дефибрилаторите не са толкова необходими! - окончателно се произнесе висшият чиновник. - А за гаража и за надутите ремонти на колите какво да казвам? - Гелев ставаше все по-несигурен. - По тоя въпрос, Гелев, трябва най-малко да се притесняваш - успокои го Хикс. - Имаш насрещни фактури за ремонтите, нали? - Имам. - Имаш и перфектен договор за поддръжка на автомобилния парк. Викай журналиста тогава! - завърши тържествено разговора Хикс и затвори слушалката. Д-р Гелев остана неподвижен няколко минути, необходими му, за да асимилира добре указанията и да подреди мислите си. После набра секретарката си и й каза: - Жанче, обади се на журналиста и му кажи, че съм готов на интервю, но да няма камери! Но преди това, миличка, звънни на Борисов и го покани в офиса. Искам да го черпя едно малко за нещо... Редактирано от - gtch на 18/12/2007 г/ 15:25:17 |
| Гиче, Гиче! Една мечтателна душа, разкъсвана между ранима донкихотовщина и груба реалност, вечно изплъзващ се хоризонт и прозаичен бряг, с ясното съзнание, че откъснатата роза е обречена на смърт, но иначе можем да й се любуваме само отдалече... Защо казват на Мечтателя, че лъже? "Не казвай на врабеца, че лети - ще падне!" (Иван Цанев) |
| ЩАСТЛИВЕЦА Утрото се разсънваше и изтягаше бавно ръце между решетките на затвора. Слънцето още не бе изгряло, но трудовият ден отдавна кипеше. Всяка сутрин затворниците ставаха точно в 6.00 часа, измиваха се и се обличаха и в 6.30 вече седяха в стола, за да закусят. По време на храненето цареше пълна тишина, като се изключи потропването на лъжиците в такт и нечие бронхиално покашляне. За дисциплината в стола следяха няколко надзиратели, които сутрин бяха улеснявани от ранното ставане на затворниците и от изключителния им апетит. Докато се хранеха, те не говореха, дори не се поглеждаха един друг, заболи съсредоточено поглед само в собствените си чинии. Менюто им съдържаше основно боб и ориз, но всеки път ядяха с такова настървение сякаш имаха разнообразна и калорична храна. Разбира се, някои затворници бяха привилегировани в сравнение с останалите и получаваха безпрепятствено от близките си колети със салами и кашкавали. Последните веднага влизаха в търговския обмен, осъществяващ се на територията на затвора, и служеха за размяна срещу цигари, алкохол, нерядко и наркотици. Измежду нарушителите на закона имаше няколко отявлени лидери, около които гравитираха останалите затворници. Формално те си поделяха територията, и като се изключат някои редки инциденти, живееха сравнително спокойно. Главният герой на нашия разказ бе от втората категория затворници, от гравитиращите, макар че бе от български произход, водещ разточителен живот навън. Имаше първоначална 12-годишна присъда за склоняване на малолетни и непълнолетни девойки към проституция и към момента на нашия разказ бе излежал около три години от наказанието си. Благодарение на отличните си адвокати бе успял да излезе на свобода за известен период от време, но отново бе попаднал зад решетките по същото дело. Получи прякора си Щастливеца още на втория ден от престоя си в затвора, заради сдърпване с приближен на един от главорезите в стола. В резултат на това, още същата вечер бе посетен в килията си от няколко човека и ощастливен от тях. Надзирателите знаеха за всички извращения в затвора, но си затваряха очите и не докладваха на директора срещу цигари, алкохол и пари. Нерядко дори те самите организираха шумни зрелища със затворниците, за да се забавляват. Така например почти изпадаха в детска еуфория, докато наблюдават как двама пандизчии си удрят шамари един на друг до припадък, или лазят и лаят като кучета на каишка. Щастливеца не излежаваше сам присъдата си; с него бе и братовчед му Митко, също осъден за сводничество. Той бе по-хитър от Щастливеца и се адаптира сравнително лесно между затворниците. Дори получи тяхното одобрение и симпатии с речовитостта си –умееше много хубаво да разказва мръсни вицове и измислени истории – и със способността си да надушва конфликти и да стои далеч от тях. Но Щастливеца бе друг чешит. Надут и самоуверен навън, с пари и лесно осигурен живот, в затвора си спечели много “приятели”, които го подреждаха редовно и по единия, и по другия начин. Този ден след като закусиха с яхния, затворниците се отправиха към дърводелския цех, разположен на територията на затвора. Там трябваше да режат дървени дъски до 17 ч., когато изтичаше работния им ден и се прибираха по килиите си. Но и при разпределението на служебните ангажименти имаше разделение между затворниците. Едни само се завъртаха в цеха и си отиваха бързо по стаите, където заразлистваха порно-списания или гледаха телевизия. Други работеха усърдно и се прибираха като пребити. Щастливеца бе измежду най-работливите затворници, изкарващ нормата и на по-мързеливите. Често другите се шегуваха с него на маса, квалифицирайки го като “най-работливата пчелица, жужала в затвора”. Дебелашките шеги и тънкият им подтекст силно разстройваха затворника, но не си даваше вид, за да не му се подиграват още повече. Само вечер, преди лягане, врязваше дълбоко глава във възглавницата и ридаеше дълго и продължително, докато се изтощи напълно и заспи. Но онзи ден, бе разсеян в работата си повече от обичайното. Към края на деня имаше свиждане с адвокатката си и бе силно развълнуван от това. От известно време течаха пленарни заседания в Парламента, обсъждащи промените в НК за скланящите към проституция престъпници и понеже това го касаеше персонално, искаше да се информира накъде вървят нещата. Като цяла вечност му се стори времето до изтичане на работния ден, когато точно в 17 часа изприпка – без нито капчица умора – към душовете, да се изкъпе и подготви за срещата. Пристигайки в стаята за сниждане, Щастливеца видя адвокатката си, която го чакаше. - Здравей, Иване! – поздрави енергично тя. – Как си? - Мммм... криво-ляво караме я – отвърна той и продължи по-делово, – как вървят делата ми? Успя ли да прокараш проекто-закона, да изляза по-бързо оттук? - Нещата се развиват идеално за нас! Гласувана е вече поправката на НК и реално можеш да излежеш още сега оттук! – тържествено обяви жената. - Но как така? – смая се Ванко 1 – Толкова бързо? - Да! Законът бе гласуван в твоя чест, знаеш, и от 12 години наказанието бе намалено на 3г. В твоя случай обаче, присъдата бе оформена на 4, 5 г., заради множеството оплаквания на засегнати момичета. Но ти си излежал дотук 3, 4 години и можем да обжалваме останалите 1, 1 години, заради завареното ти положение. Защото – и тук тя зацитира – “ако до влизането на присъда в сила последват различни закони, се прилага най-лекият за дееца”. Можем да настояваме тези 1, 1години да се приемат за изпитателен срок, и в случай че извършиш ново умишлено престъпление, да излежиш и новото наказание, и старото... Ванко 1 отдавна не я слушаше. Какво му костваше тези 1, 1 години лишаване от свобода, освен разкош, жени и безпроблемно контролиране на бизнеса му от затвора. Ако беше хитър и комбинативен човек, а той - беше, можеше да извлече максимална полза от създалата се ситуация и да откаже обжалването. По този начин хем щеше да се изкара жертва, която иска да си изчисти името докрай, хем би могъл да си направи още малко безплатен ПР, хем да запуши устите на някои “ръководни” хора и да се изсмее шумно в лицето на българското правораздаване. - Не, няма да обжалваме! – прекъсна адвокатката си Ванко 1 – Имам нещо друго наум... Редактирано от - Гичка Граматикова на 30/4/2007 г/ 15:09:21 |
| ЦИРКЪТ - ПЪРВА ЧАСТ /на С. Генч./ - Искам на цирк! Искам на цирк! – повтаряше през сълзи като развален магнетофон синът ми. И се тръшкаше на пода в хола с такава сила, че можеше да го пробие и да отиде на гости на съседите от долния етаж. Не му обръщах внимание и продължавах да си чета вестника. По тая причина той стана от земята, доближи до мен и кресна в ухото ми: -Кажи, че ще ме заведеш на цирк! Кажи, че ще ме заведеш на цирк! – свистеше детският му глас, сякаш ми пробиваше с бургия тъпанчето. Не издържах повече на инквизицията, упражнявана над омаломощения ми организъм, и изсъсках: - Добре, добре! Ще те заведа и на луната, ако искаш, само спри на крещиш! Напомняш ми на майка ти! – заключих тъжно аз и се преместих в кухнята, да си дочета вестника на спокойствие. От няколко дни целият град бе полудял като бясно куче в малко село. Мълвеше се, че пристига оня цирк, който гастролира тук веднъж на четири години. Някои бяха ходили на предишните му представления и разказваха оживено впечатленията си оттогава. Други въобще не бяха стъпвали там и много искаха да отидат на предстоящото представление. А трети – като старците от старческия дом, не помнеха че са ходили веднъж, пък и дваж, но отново пожелаваха да отидат. За целта съседката от долния етаж разпродаде ордените на мъжа си, ветеран от Втората Световна война, да си закупи билет. А комшията над мен, с когото си пия шльокавицата, продаде собствената си жена на един арабин. И видя рахат! За разлика от мен! Щото и аз нямам жена, но мойта история е по-инаква – не е от веселите. Преди две години жена ми избяга с най-добрия ми приятел. Но на тръгване забрави да вземе със себе си родителите й, които живееха с нас. Не пропусна обаче да свие всичките ни ценности, чекови книжки, дрехи, дори колата ми взе, проклетницата! Остави и сина ни на моите грижи, а в замяна ми бе написала много мила бележка, че съжалявала за случващото се и ми пожелава късмет в живота! Три месеца давех мъката си в кръчмата. Пропих се. Спрях да ходя на работа. Заборчах към приятели, а сметките валяха вкъщи. Но когато накрая тропна на вратата съдия-изпълнител, да описва имуществото, ме осени прекрасната идея, че не мога да продължавам така. Взех се в ръце и се върнах на работа. Ежедневието постепенно възвърна нормалния си ритъм и заживях спокойно със странното ми семейство. Сега почти не се сещам за жена ми. Само когато си пийна повечко, започвам да споменавам ... леля й. Щото бабата /майката на жена ми/ излезна много свестна женица – пие повече и от мен, барабар с комшията. И мачове гледа наравно с нас, за разлика от дедото, който по това време спи девети сън. Та като се отвори глътка за цирка, щото за това иде реч в този ми разказ, с неговото пристигане се възцари голяма еуфория сред хората! Ама голяма ви казвам – по-мащабна от сакралните трептения на бабичките, породени от раздаването на портокали по Нова година през комунизма; по-грандиозна от прословутите сделки с БТК и българските аеролинии; по-мощна от настоящото управление на Станишев! Дедото и бабата в къщи също издигнаха немощен глас в защита на искането на сина ми да ги водя на цирк. Абе, аз съм зает човек, им казвах, нямам време за глупости. А те свъсваха сърдито вежди, тропаха нервно с бастуни и заявяваха остро, че са нарушени гражданските им права! Щяли да отнесат въпроса до българския съд. Явно, всички у дома се бяха коалирали срещу мен и накрая отстъпих. Купих четири билета и всички отидохме на цирк. (Следва) |
| ЦИРКЪТ - ВТОРА ЧАСТ /на С. Генч./ Циркът се разположи в центъра на града. Към него се виеха огромни опашки от хора и коли - кат тези за хляб по времето на Димитър Попов. В границите му се разхождаха кръвожадни кучета тип порода “китайска превъзходна”, водени на здрави синджири от специални дресьори, с фракове - Азисовци. По-надалеч от тях горди пауни разперваха красиви опашки и привличаха погледите. А по-встрани седеше някакъв тип, облечен като султан, и търкаше съсредоточено луминесцентна лампа. Докато се обърна, синът ми изтича към него. Искал да види какво точно прави! А онзи отвърнал, че умолявал лампата да му изпълни най-съкровеното желание – да го превърне в негър и да го телепортира в щата Албама... Пред входа на цирка имаше истинско стълпотворение. Хората напираха да влязат с особена възбуденост. Някои упорстваха повече от другите и се ръгаха с лакти. Но в очите на всички се четеше желание за смях и зрелище! Бяха си платили за това представление и очакванията им бяха големи! Нашите също! Дойде и нашият ред. Като се настанихме на местата си, огледахме обстановката. Сред публиката имаше и по-богати, и по непретенциозни, и по-възрастни, и деца. Дори от малцинствата имаше представителна извадка! Те бяха седнали най-отпреде до манежа и люпеха семки. Да не ме помислите за расист, но бях убеден, че тия не са си платили билетите. Най-вероятно бяха гратисчии, промушили се някак между охранителите на входа. А вътре се кискаха шумно и правеха боклук! Ядосах се на тая несправедливост и стиснах юмруци! Спря ме руса мадама, която сякаш зашамароса погледа ми на не повече от педя от нас. Тя често се спираше и даваше по нещо на всекиго. Беше пленително красива! Синът ми ме задърпа за ръкава: - Тати, тази какичка защо е гола? - Тихо да не те чуе, сополанко! - сгълчих го нежно аз. - Не е съвсем гола. Увита е в националното знаме и сигурно раздава лентички "Не сте сами" в подкрепа на медиците ни в Либия. След това обяснение продължих да плакна горещ поглед в ходещия трикольор. Тъстът също се бе ококорил от близката среща с "новия вид", а езикът му метеше пода. За да възстанови баланса, бабата го заудря с чантата по гърба, както Христина Здравко с бебето в Бай Брадър Ню-ню. И накрая успя - мадамата избяга, а ние се приготвихме за представлението. То стартира, когато светлините угасната и залата притихна. Появи се човек, който ми приличаше на Коритаров, но бе по-нисък и пухкав от него. Облеклото му се състоеше от параден костюм на сини пайети, бяла риза и червена папийонка. На главата си носеше черен цилиндър. - Добър вечер, дами и господа! - поздрави приповдигнато той. - Добре дошли в нашия цирк! Тази вечер ще станете свидетели на грандиозно шоу, недиждано никъде досега! Представяме ви първия номер: "Бате Бойко върти бухалки". Залата се взриви от мощни аплодисменти, а на манежа излезе снажен здравеняк. Носеше в ръцете си три бухалки - синя, жълта и червена. Завъртя ги във въздуха с завидна чевръстина. За момент обаче се засуети, разконцентрира се и изпусна едната бухалка на земята. Всички спряха да дишат - и прашинка да бе паднала, щеше да се чуе. Жонгльорът се изчерви и повтори номера си, този път успешно. Изпратихме го с вяли ръкопляскания. Не започваше обещаващо това представление! Отново се появи оня със синия костюм и заяви: - Сега представяме на Вашето внимание следващия номер: "Укротяване на Дончева-та". Напред излезнаха три снежно-бели коня, а най-отзад яздеше дребна жена на черен мустанг. Нареди конете в една линия, а самата тя се изправи на седлото на собствения си кон и заязди наравно с тях в лек тръс. През цялото време подсвиркваше по момчешки на животните и цитираше текстове от Наказателния кодекс. Бяхме изумени от прекрасната дресировка на расовите жребци и докато се прибираха зад завесите, възнаградихме подобаващо каубойката за ездата й. Дойде редът на двама клоуни. - Здравейте! - подхвана единият. - Аз съм Р. Овч., а това е моят приятел В. Дим. - другият се поклони. - Сега ще ви разкажем за една "Топлофикация", която ние, двамата, успяхме да източим без никой да ни хване. Хи- хи! - закиска се шумно първият клоун. А вторият му пригласяше: - Да, да, точно така! Никой не ми усети! Хи-хи! Дори майка ми успя да изтегли стотици хиляди левове от личния ми трезор, оставяйки бележка за другите: "Весела Коледа", посред лято. Хи-хи! Целият цирк се разтресе от радост! От скеча всички се превиваха до земята, а очите им сълзяха. Дори на бабата пазвата й се наводни и тя я бършеше с кърпички. Накрая пак излезе човекът с цилиндъра и внесе ред със следващото обявяване. - Следва номерът: "Сидеров дресира гъски" - и изчезна зад завесите. На сцената се затътриха няколко гъски, предвождани от облечен в немска военна униформа човек, със свастика с пречупен кръст на едната ръка. Носеше дълъг камшик и го стовари ожесточено по животните, защото бяха много бавни. Те се разкрякаха и стрелнаха в различни посоки. Още миг и от гърлата ни се изтръгна недоволен рев: - У-у-у, бе! Как може така да тормозиш животинките, бе! Вън, бе! У-у-у!- изсипваха се словесни камъни върху главата на дресьора, показал нехуманно отношение към питомците си. Към манежа полетяха храни и бутилки, една го уцели по челото и окървавен той се скри зад сцената. - А сега, дами и господа - изкочи изневиделица оня с костюма, - следва гвоздеят на програмата! Представяме ви коронния номер на цирка: "Първанов ходи по въже"! Всички бързо утихнаха, умело прилъгани от водещия на представлението. Междувременно над манежа бе опънато здраво въже, по което запристъпва актьорът. Трябваше да премине от единия му край до другия, балансирайки си с метален прът. На няколко пъти залитваше ту в едната, ту в другата посока, и ние примирахме от страх да не падне. Допълнително наелектрезираше въздуха драматичен музикален съпровод. Най-сетне човекът стигна до края на въжето и стъпи на твърдо. Обърна се към публиката, издекламира: "От Батак съм, чичо! Знаеш ли Батак?!” и се поклони. - Дами и господа, на Вашето внимание Мага Борел Фонтейес, от Брюксел! – представи тържествено следващия изпълнител водещият. Предстоеше кратък номер на известен на запад илюзионист. Той разпъна такъмите си на сцената. Асистираше му красива жена. За номера трябваше човек от публиката и тя се шмугна сред зрителите. Спря се на един очилатко от първите редове и го заведе на сцената. - Как се казваш? – попита фокусникът младежа. - Сергейчо! – отговори доволно той. - Сега, Сергейчо, ще влезеш в тая кутия, ния ще я завъртим три пъти и ти ще изчезнеш. После пак ще я завъртим три пъти и ти ще се появиш. Готов ли си? Момчето кимна в отговор. Влезе в кутията. Илюзионистът я завъртя три пъти, спря я и отвори капака. За всеобща изненада, вътре имаше някого... Но не беше момчето, а турчин в зряла възраст. Той дъвчеше тютюн и гледаше отегчено публиката. Имаше някакво объркване. Хората забуботиха тихо, а фокусникът повтори номера. Но отново стана гаф – от кутията този път се показа немощен човек, с мадридско излъчване. Ставаше напечено! Опитът се потрети и кутията бе празна. Последваха окуражителни възгласи преливащи в аплодисменти. Илюзионистът пак завъртя кутията и момчето излезе живо и здраво оттам. Представлението завърши с номера: "Огнедишащият Александров"*. Преждевременно! Щото оня изкара от устата си такава ми ти огнена струя, че подпали въжетата на манежа. Огънят бързо лумна и докато се усетят от цирка, пламъците достигнаха до първите редове. Всички панически се запътихме към изхода. Но докато излизахме, синът ми ме задърпа и проплака, че не бил видял номера с пауните. Абе, какви пауни, му казах аз, ние за малко да изгорим, ти за пауни ми мислиш! Детска му работа! Циркът оцеля, но имаше поражения. А аз отсега обещах на домашните, да ги заведа на следващия му гастрол в града. *в ред: Ангел Александров, /вече/ бивш шеф на Следствието Редактирано от - Гичка Граматикова на 14/9/2007 г/ 14:51:58 |
Да, както и да го погледнеш, правдоподобно.... Тоя цирк няма да изтори. И ще му ходим на гастролите, щото - като че сме мазохисти - номерата му ни харесват.  |
| Някъде на края на света Много лесно определяме кои сме, защо сме и къде сме. Чак си вярваме. Толкова сме безпогрешни в ориентирите си, че дори почваме да се смятаме за безгрешни. Смятаме, че сме прави, когато се придържаме към правилата и че сме за почит, когато не се придържаме. Ние никога не губим, защото няма какво да губим. Разделили сме света на черно и бяло, на червено и синьо, на жълто и жълто… Пускаме под ножа всичко, което не отговаря на нашите точни критерии. Критериите, които сме сформирали през Преход, а смятаме, че са непреходни. Всъщност, в нашия си ъгъл на света, всичко е просто и логично. Знаеме си враговете, пазим се от приятелите. Мразиме политиците, но не гласуваме, за да избереме други, а отиваме за гъби, след което засядаме в кръчмата и си поръчваме култивирани манатарки по девет лева порцията. Защото на изборите трябва да даваме глас, а в кръчмата даваме съвети. И на нас ни ги дават, разбира се, но ако почнем да се вслушваме в чужди съвети в кръчмата докъде ли ще стигнем? Къде ли ще отиде нашата изключителност и непогрешимост? Гледам в момента един филм. Говорят си индианец и негър някъде из безкрайната американска прерия, обаче в наше време. Всъщност, биха пет дена път с камили и мълчаха, за да стигнат до някакво място, където индианецът беше решил да обясни някои неща на негъра. Стигнаха до това затънтено място в подножието на една скала и му ги обясни с прости, но силни думи, но тъй като приличаха на съвети, аз не ги запомних. На негрото обаче тези думи му направиха впечатление. То погледна скалата, под която стояха, и попита: - Това някакво свято индианско място ли е? - Не, това е само една скала - бе отговорът. |
| ИЛИЯНА Илияна приключи със заданието си и се приготви да си тръгва. Беше унила и главата й тежеше особено. От известно време работата не й спореше, беше подтисната, не разговаряше много с колегите си. А всички я знаеха като изключително изпълнителен, весел и контактен човек. Другите усетиха промяната у нея с бързината на експрес, но никой не се престраши да я попита какво я тормози и кара лицето й да помръква без видима причина, скривайки от света лъчезарна усмивка и бели зъби. Шушукаха по нейн адрес в разплитането на какви ли не конспирации. За това спомагаха и честите й отсъствия напоследък, чиито причини знаеше само началникът й. Имала любовник, се предполагаше. Не, мъжът й имал любовница! Биел я? Съмняваха се. Майка й била безнадежно болна! Имала имотни спорове! Сестра й се развеждала! Безпокояха се. И други слухове се поливаха като саксия в работната среда. Илияна сама ги провокираше с инертно и почти отчуждено отношение към всичко наоколо. А занемареният външен вид, помръкнали очи и тих глас будеха сляпо съчувствие. Не се бореше и срещу това и мълчаливо го приемаше като последен заслон в дъждовно време. Беше в безизходица! Единствено съседката й по бюро, Надя, не се стърпя веднъж и я попита какво става. А тя смотолеви нещо за проблеми в работата на мъжа си. Нищо повече! Сега отново беше угрижена, с напрегнат поглед и нервно свити устни. Надя й предложи сестрински: - Илиянка, да идем да пийнем кафе? - Не мога, Наде! - излъга Илияна. - Благодаря ти! Но трябва да взимам малкия от градината. А и не съм напазарувала за вкъщи. Бързаше да си тръгне от работа, сякаш се страхуваше, че ако остане още минутка, всички ще разгадаят по лицето й какво я мъчи. Ще надникнат отвъд очите, ще впият жаден за сензации поглед в душата й. Там ще стои грозната й тайна и ехидно ще се усмихва. И те ще се засмеят възторжено в отговор, сякаш са седнали в киносалона и гледат прожекция на нямо кино с Чарли Чаплин. А не й бе до смях в момента, особено ако трябваше някой да се смее на неин гръб. Заблуждаваше в преценката си. Никой не й се подиграваше за нищо, напротив. Но болката й замъгляваше мозъка и тя се опитваше да я подтиска дълбоко в себе си, белким я задуши. Затова предпочиташе да се изолира от света и сама да се бори със своите демони. Прибра се в къщи, като пътьом се отби в магазина. Синът й бе у майка й от няколко дни. Но щом влезе, от вратата грабна слушалката и провери как е прекарал деня... Не се бяха делили за повече от ден-два и много й липсваше. Не искаше обаче да го вижда точно сега, когато беше повече от всякога неуравновесена, напрегната и слаба! Много слаба! Задоволяваше се да чуе нежния му глас, звънтящ като камбанка в слушалката. Той я успокояваше и й вдъхваше живителните сили, необходими й за справяне със ситуацията. Едно дете да вдъхва смелост на майка си, при това неосъзнато... Очевидно Илияна изживяваше срив, който я разтърсваше из основи, оставайки й горчив вкус в устата. Нямаше отдушник за него, нямаше с кого да сподели. Майка й щеше да се притесни двойно, а от другите изпитваше срам. И се страхуваше от този срам! Затова вложи двойна увереност, че ще преодолее кризата с лекотата, с която решава задачите си в службата. Занимаваше с маркетинг в рекламна агенция. С мъжа си, Димитър, и малкия им син обитаваха голям апартамент с всички екстри. Като крупен търговец на електронна техника, съпругът успяваше да осигурява семейството си в покриването на всичките му нужди. От няколко месеца обаче у поведението на Димитър настъпи коренна промяна. Охладня почти неусетно към Илияна, беше отнесен някъде към облаците, а вечер редовно закъсняваше. Подозренията за извънбрачна връзка загризаха като червеи жената. Терзаеше се, че не е добра съпруга, толкова секси, колкото е била преди и мъжът й диреше ласки другаде. Опита се говори с него. Обичаше го и предполагаше, че дори да имат такива проблеми, заедно могат да ги преодолеят. Бързо и по безболезнено! Но той отказваше да сподели защо бе станал безчувствен към нея и почти не я възприемаше като сексуален обект; защо вече не използва ласкателни обръщения към нея, като “бонбонче", захарче”, “бебче”; а на обвинението й, че има любовница, й се изсмя в лицето и я нарече "параноичка". Но Илияна не можеше да бъде лесно излъгана. Женската интуиция й подсказваше, че към семейната й обител наближава огромна черна буря, която ще помете и нея, и всичко, в което се бе вричала досега с пагубна сила. Започна да преджобва панталоните на Димитър. Ризите и саката му също! Първоначално я зашемети миризмата на чужд женски парфюм, наслоил се в тъканта. Напрегна да скатае погнусата от тоя акт назад в мозъка си и преглътна трудно. Той й изневеряваше, и тя бе вече сигурна в това! После посвикна с натрапчивата и извикваща фалш миризма. Тя бе различна всеки път, но еднакво миришеше на чуждо, пошло, жалко и нестойностно! Като човек откърмен с патриархалните ценности и моногамието, Илияна трудно приемаше похожденията на Димитър. Но се напъна да ги оправдае, вярвайки че всеки човек криви от правия път и никой не е безгрешен. За нея семейството бе най-важната институция, а щастието на детето й поставяше пред всичко останало! Последното смяташе, че се осъществимо само при съжителство с двамата родители. Освен разконспириращия аромат, лъхащ от ризите на Димитър, намери и разни разписки за дадени суми в куфарчето му. За крупни суми! Не издържа и отиде с документите при него. Скараха се остро. Тя искаше да разбере на всяка цена какво се случва с него, с бизнеса му, с тях, той се защитаваше с нападателен тон, без да дава реални обяснения. Но това не бе всичко. То бе само черешката на тортата, която трябваше сама да изяде. Закъсненията на мъжа й се задълбочаваха и съпровождаха с люти разпри! А самозаблуждението й, че всичко е под контрол, се изтри, като с гума, когато Димитър я зашлеви пред сина им. - Не пред детето, моля те! - изнамери дълбоко сили в себе си да измоли Илияна. Съгласна бе евентуално да бъде обезличавана и наранявана от него, да бъде мачкана от нарасващия му терор, но не и синът им да става свидетел на грозните сцени. И след това да запечати в съзнанието си лика на лазещата си по пода майка, с насинено око или нацепена устна. След този побой Илияна си взе детото и избяга при техните. Смяташе да остане там, докато изясни сама за себе си както следва оттук нататък. Имаше ли смисъл да продължава да бъде с човек, с когото бе живяла години наред в заблуда, или всичко помежду им беше безвъзвратно прекършено като стебло на крехко цвете? Стоеше на голям на кръстопът, но в душата й още блеждукаше надежда за брака й; още вярваше, че мъжът й може да се промени. Майка й, като всяка майка, бе на друго мнение. Но Илияна слушаше само сърцето си и след като Димитър я потърси на няколко пъти по телефона у тях, реши да се прибре вкъщи. Постави му обаче условие детето да остане у баба си за известно време. Не желаеше да поема риска и да го излага на евентуален битов тормоз у дома. Димитър се съгласи на ултиматума и Илияна се завърна. Като става често обаче, катурнеш ли веднъж се по нанадолнището трудно можеш да издрапаш нагоре. Димитър бе затънал в блатото на собствената си слабост да се оправдава постоянно с другите, беше се алкохолизирал и му липсваше стимул за промяна. Така му беше по-лесно да живее и разчиташе Илияна да му прощава винаги. Държа се прилично с нея няколко дни от завръщането й, след което пак извади на показ тъмната си страна, умело замаскирана до сега. Тя се чудеше, дали го е познавала въобще, понеже той стана по-арогантен и агресивен и отпреди. Оная вечер, след като сготви, Илияна седна пред телевизора в хола. Той се прибра към 24 часа, вонящ на алкохол и залитащ на една страна. Тя се размърда от канапето, където бе спала, стана и отиде до него в коридора. - Къде беше? - дежурно го попита тя. Но вместо отговор получи изненадващ удар под брадичката. Залитна и се срещна със стената, която спря тялото й да не падне на земята. Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, а Димитър я удряше зверски по корема, гърдите, бъбреците. Плачеше и го умоляваше: - Спри, недей, моля те! - задави се с кръв и слюнка. Но той не спираше, а се ожесточаваше още повече от безпомощния й вид. От очите му надничаше див бяс, а устата му бълваше ругатни и мръсотии: - На ти, кучко! Ще те подредя веднъж завинаги, да ме запомниш! Ще ме питаш къде съм бил! Пачавра! - и продължаваше да я налага здраво. На следващия ден Илияна не отиде на работа. Беше обезобразена и едвам се придвижваше от нанесения от предната вечер побой. Обади се на майка си и през сълзи й разказа какво й се бе случило отново. Имаше нужда да сподели мъката си с някого - само на майка си имаше вяра, че тайната й ще остане тайна; само тя й бе опора. Майка й я посъветва настоятелно да си извади медицинско и да подаде документи за развод. Но Илияна отново не я послуша и остана с Димитър. До следващия побой, когато пак го напусна и отиде у техните... |
| МАДЖОНИАДА Седи си бай Драган в кръчмата и си пие мастиката с другаря си по чашка – Митьо Носа. Последният носи този прякор, понеже природата го беше надарила с много дълъг нос, като този на Пинокио, без да му се налага да лъже за това. Часът е някъде около 11. Небето е обсипано с бели облачета, птички пеят, а прохладен ветрец си играе с покривките по масите и разпръсква пепел от неизхвърлени в пепелниците фасове. По радиото инкасират пораженията от падналите през последните дни валежи в Южна България, а от съседно заведение кънтят гласовете на Азис и ДесиСлава, обилно примесени с благоуханната миризма на кебапчета и бира. - Мите – подема бай Драган, - разбра ли, от МВР най-накрая признават, че охранявали Маджо в съда? - Това беше ясно от самото начало бе, Драгане! – отговаря троснато Митьо и се опитва да бодне на вилицата си игрива маслина, търкаляща се в чинията му. - Абе не беше много ясно – оправдава наивитета си Драган. – Министър Петков до последно отричаше да е имало специална полицейска охрана за Маджо, а думите на министъра тежат на място като воденичен камък на шия. Щом тъй е рекъл, що да не му повярвам?... - Тежи му на него само главата – избуботва недоволно Митьо и допълва: – И ти ще вярваш някому, който се напива като казак в кръчмите и пикае във фонтаните на обществени места?!? Стига бе, Драгане, да не се напи? - Не съм бе, едва сме на първата мастика – отговаря Драган и измества фокуса на разговора от себе си: - Но виж, от МВР колко разумно са постъпили с извънредните охранителни мерки за Маджо, като ключов свидетел в съда – възхищава се на действията на силовата структура Драган. – В тия размирни времена, като нищо можеха да го опукат насред Съдебната палата... - Маджо – ключов свидетел? Еххх, разсмиваш ме, Драгане – да не си слънчасал? - Не бе, не съм слънчасал – засяга се от шегите на приятеля си Драган и продължава да излага доводите си с по-голяма увереност в гласа: - Казаха, че човекът дошъл чак от чужбина, за да даде показания. Явно е ценен за делото, щом съдът на няколко пъти го е издирвал чрез МВР. Оттам изготвяли справки за настоящия му адрес - оказало се, че Маджо не е напускал страната, а той – в Европа... - Верно бе, Драгане, Маджо е ключов свидетел за съда – обръща палачинката Митьо и лукаво пламъче блясва в очите му. – А пък медиите да го изкарват престъпник, представяш ли си? И да недоволстват, че на съдебното заседание имало много охрана в съда, входовете и изходите били затворени, а движението – блокирано. Дори един фоторепортер го отнесъл в суматохата... - Да – отвръща слисан от промяната у приятеля си Драган. - Цялата държава спряла, за да направи път на Маджо, а съдът не си изпълнил задълженията както трябва – набира инерция Митьо в опита си да разиграе малко театро. – Дрън-дрън! Маджо си излага живота на риск, за да присъства лично на онова дело и държавата в лицето на МВР трябваше да го защити... От съда пък го чакали три часа... Ми при тия задръствания по улиците да се радват, че въобще е пристигнал на заседанието. - Прав си, друже! – екзалтирано се съгласява Драган, сръбва от стоплилата се мастика и продължава: – И се чудели, моле ти се, че на въпроса на съдията къде живее Маджо понастоящем, той отговорил - в Европа! Е та какво друго да каже човекът – при реално еврочленство на България, да твърди, че живее извън Европа, е смехотворно?... - Тъй е, Драгане, ха наздраве! – вдига тост Митьо и се подхилва под мустак. Чукват се. - Наздраве! А за Малкия Маргин какво ще кажеш? – пита бай Драган и недочаквайки отговор споделя: - Не знаел, че бай Миле бил съдружник на брат му – Големия Маргин и от пресата научил за неговото убийство /на бай Миле/... - Ми не е знаел човекът, може ли всичко да се знае? – оправдава съдебните показания на Маргина Митьо. – А медиите, вместо да се радват, че дори престъпните босове ги признават за обективни и навременни в борбата за свободата на словото, попържват. - Чу ли, че Вальо Топлото излязал от затвора срещу 20 000 евро и дал първото си телевизионно интервю? – сменя темата бай Драган, доволен, че с приятеля си по чашка имат общи възгледи. - Да, чух. Натопен е тоз момък, да знаеш – отговаря с театрални нотки в гласа Митьо. – Топлото сподели в онова интервю, че сметките на хората не били надчислявани, т.е. разбирай, че печалбите на “Топлофикация” били реинвестирани където и както подобава, а прокуратурата все още не е доказала закононарушения от страна на бившия й изпълнителен директор. Няма и да докажат нищо, защото човекът не е виновен за това, в което го обвиняват. - Но главата на Р. Овч. фръкна все пак – отбелязва с насмешка бай Драган, но не довършва, защото покрай масата им преминават две ослепителни красавици, стойни като фиданки. Всички погледи се приковат към огромните им деколтета, от които невъзмутимо напира щедра плът. Момичетата се спират до бай Драган и до Митьо Носа и в един глас изчуруликват: - Ние сме от модна агенция и правим безплатна промоция на цигарите на “Булгартабак”. Заповядайте, господа – и подавайки им два пакета цигари, смигват закачливо с очи... Редактирано от - Гичка Граматикова на 11/6/2007 г/ 14:28:44 |