КАКВО НАПИСАХ?
Отиди на страница:
mamakaza че какагичка енаписала библеата изатовае толкувадебела акакагичка неедебела зашъпото пишепрес циаялотовреме и имамного хубави снимки сдеца идруги иказа браво иас данапиша за смешки муцунки       |
| Какво написах? ( в полунощ ) Пред погледа на ококорен бухал поправих датата и пак във гроба си зарих се. |
Исякото ми е била днеска на гости. Верно за малко, но пък присъствието й още се усеща тука. Утре ще се изкажа по-подробно по тоя въпрос.   |
Ами като ти заимствaм заглавието на темата би трябвало да знаеш кво написа, ма все ми се струва , че по- правилно би било- какво преписах!Няма лошо!   tРедактирано от - tupakmango на 29/11/2006 г/ 23:36:12 |
В тоя ред на мисли, tupakmango, ще перифразирам Чехов, "Дайте ми нови финали и аз ще пренапиша цялата световна литература". Винаги сте добре дошъл в тая тема.  |
Има резон!Ако си натрупал необходимите познания и умееш да подредиш всичко това като изказ в подходящ стил, ставаш класик!  t |
| В ТЪРСЕНЕ НА ОТПЛАТА /на И ся ко?/ Гробът ми бе студено и влажно място, понеже земята ме бе гушнала отскоро в пазвата си. Така да се каже живеех някакъв нов живот, заобиколена от тежка, все още неулегнала пръст и няколко червея. Те се опитваха да ме ядат, полазвайки по цялото ми тяло, по главата, ръцете, очите и носа. Дразнеха ме, и същевременно ме гъделичкаха, но не можех да им противостоя. Гадини! Острата и натрапчива миризма на ровка пръст сякаш се забиваше в мозъка ми и ме довеждаше почти до колабс. А клаустрофобията, от която страдах приживе, ме влудяваше и дезориентираше до крайност. За мой най-голям ужас! Искаше ми се всичко да свърши накрая и да спра да мисля, да чувствам и следователно да същестувам, но нещо ме възспираше. Все още не бях напуснала горния свят, имах недовършени неща, който не ми даваха мира и ме задържаха на границата между земята и отвъдното. Всяка нощ, малко преди 12 ч. в полунощ, ставах от гроба ми, прекосявах фамилното гробище и се насочвах към дома ми. Там мъжът ми си пиеше брендито и не дадаше вид на човек, загубил преди 39 дни жена си при странни обстоятелства. Промъквах се вътре, като призрак, заставах пред огромния стенен часовник в хола и връщах стрелките му назад, преди да са отмерили 12- тия час. Тогава трябваше да напусна завинаги този свят и да се отправя към неизвестното, преминавайки през тунела от светлина, отвеждащ до портите на Св. Петър. След като връщах датата назад, се качвах на втория етаж, където са спалните, да погледам дъщеря ми как спи. Тя бе толкова сладка в легълцето си, а сърцето ми се късаше, че няма да мога повече да я прегръщам и милвам по красивото й личице. Любувах й се известно време и се прибирах обратно в дървеното си легло под земята. Заспивах спокойно, знаейки, че имам още ден отсрочка, за да разбера кой ме уби. Бях омъжена от пет години, с дъщеря, на 3. С него се запознахме на семейно парти, организирано от баща ми. Поводът: реализирането на грандиозна сделка с партьори. Татко има преуспяващ бизнес с нефтени продукти, а мъжът ми - тогава още неизвестен за мен - работи при него. Млад, амбициозен и образован човек, но от непретенциозно семейство, бе успял бързо да се издигне в служебната йерархия и да заеме ръководен пост. Татко видя в негово лице сина, когото никога не е имал и започна да крои планове за бъдещ зет. Първата му стъпка в тая насока бе да ни запознае на онова парти. Намерих го за забавен, галантен и умеещ да води разговори човек. Външният му вид също ме заинтригува. Брюнет, с врана вълниста коса, правилни черти на лицето, кафеви очи и плътни устни. Мек и много приятен глас. Започнахме да излизаме, първоначално неангажиращо. Не възнамерявах още да се обвързвам сериозно, бях 23-годишна и исках да се налудувам. Но татко насърчи задълбочаването на отношенията ни, оттам и сватбата ни. Тя бе зашеметяваща, с много отбрано присъствие, блясък и шампанско. Татко омъжваше единственото си дете и всичко трябваше да бъде перфектно. И то бе постигнато. Гладко се развиха и първите години от брака ни. Бяхме силно влюбени и ни се роди дъщеря. Имахме прекрасна фамилна къща в покрайнините на града, и апартамент в ситицентъра. Бизнесът вървеше чудесно и нямаше помен от предвестник, че ще последват тежки моменти за семейството ми. Един следобед, докато се качвах в колата ми от покупки, нещо ме удари в тила. Въздухът ми секна, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. Не можех да говоря, не можех да извикам. Машинално си опипах главата и ръката ми се обагри с кръв. Моята кръв! Заболя ме! Очите ми се изцъклиха. След това ми причерня и се строполявих на земята. Опомних се .... в ковчега, зарит в земята. Чудех се, жива ли съм, мъртва ли съм, и когато разбрах, че не мога да си движа тялото, а духът ми е витален, приех, че съм умряла. И червеите дойдоха за мен! Една нощ, след като влязох в къщата, за да върна часовника назад, дочух откъслечни реплики от хола. Мъжът ми не бе сам. Спрях се и затаих дъх. Чувала съм, че духовете се усещат от живите и не исках да прекъсвам заниманието му. Надникнах и онемях. Той се бе разположил на канапето, а в скута му седеше непозната за мене жена. Говореха си тихо и се целунаха! А горе спеше моето дете! Не можех повече да гледам и побягнах навън. Не знам колко дълго бях тичала, нито къде стъпвах, но се озовах на шосето. Тръгнах по средата на едното му платно. Коли профучаваха край мен и през мен, но не ги усещах. И те не ме забелязваха. Нямах идея накъде точно вървя, бях объркана и плачех. Какво бе станало със себейството ми? Защо мъжът ми бе с тази жена? Коя бе тя? Имаше ли той пръст в моето убийство? Купища въпроси, които ме връхлитаха като ураган и оставяха поражения върху крехката ми психика. Опомних се. Трябваше да се върна отново там и да върна часовника назад. Мигновено забравих за страха и унижението и се затичах към къщи. Стигнах навреме и преместих стрелките. Тази нощ не спах. Дълго се въртях в ковчега и горко плачех. Тъжах за увехналата ми без време младост, за малкото ми дете, което оставих в несигурни ръце, за татко и мама, които много обичах, и за мъжа ми – изневеряващ ми с друга жена. Трябваше да се опитам да се свържа с някого от близките ми, да обясня какво бях видяла и да поискам съдействие! На следващата вечер, малко преди да излезна от гроба, за стандартната процедура, се случи нещо странно за тогавашното ми състояние. Земята се разтресе, гробът се отвори и две силни, но невидими ръце ме извадиха от ковчега. Докато се усетя, започнаха да ме душат, причинявайки ми силна болка. Не можех да помръдна, за да се защитя, тялото ми бе безчувствено и вкочанено, а духът ми се гърчеше в предсмъртна агония. Ужасена, мислех за това дали няма да се разделя и с този си живот, преди да премина тунела и да изпадна в небитието, в нищото. Тогава нямаше да разбера, кой предизвика смъртта ми, за да се опитам той да получи възмездие за стореното си деяние, нито щях да имам шанса да се разхождам в градините на Едем, ядейки превъзходни плодове и разговаряйки с любими хора, напуснали преди мен земния път. Докато се оплаквах, ме ослепи силна светлина. Невидимите пипала се спуснаха по мен и изчезнаха в земята. Стана ми много хубаво и блажено. Божествената хармония, която ме обгърна, ми откри огромния тунел, през който трябваше да премина. Съжалявах за недовършеното си дело, но знаех че няма обратен път назад. Тръгнах и потънах в него. Редактирано от - Гичка Граматикова на 11/5/2007 г/ 16:31:47 |
| Гиче - суперско! Ама очевидно имаш предвид първите 40се дни, щото после е лесно - лежиш си само по гръб.. |
| Черни мисли значи...бухали, гробове, ковчези, червеи...ужас и бъзик на подсъзнанието... Гиче, що не провери, може да си се преродила в някой от червеите в тоз уютен ковчег?! Самоизяждане, самозадоволяване и т.н.  |
Тцъ. Не и тоя път.  Не изключвам обаче, в друго измерение подобно прераждане да е станало. Ще проверя и докладвам. |
| КОМИКЪТ Представлението завърши с шумни възгласи и мощни аплодисменти, артикулиращи в пространството приповдигнат и тържествен тон на всеобщата хорска радост. Комикът се поклони за последно и се скри зад завесите, изпращайки най-благодарствените си усмивки на Нейно Величество - Публиката. Извикаха го на бис. Излезе, заизрича отново няколко фрази от скеча си, поклони се и пак се прибра. Молеше се тая вечер да не го изцеждат като грейпфрут, нямаше сили за упорити бисове, беше уморен. Съдбата сякаш се смили над клетото му същество и го пощади - не последваха нови излизания. Качи се в гримьорната си, седна пред огледалото и се захвана да сваля грима си. С изтриването на всеки пласт лицето му се променяше сериозно и от жизнерадостно то посърна, стана застарено, дори грохнало. Какво чудо е гримът в днешно време, помисли си тъжно той, докато сваляше работния си костюм и обличаше обикновените си вехти дрехи. Когато приключи с преобличането и гримът беше напълно свален, се огледа отново, не се хареса и излезе от гримьорната. На улицата валеше ситен есенен дъжд, отлично допълващ душевното му състояние, характерно за след представление. Зачуди се дали да хваща градския транспорт или да спести стотинки от билет и да повърви пеш. Второто надделя и човекът закрачи унило по тесните тротоари, опитвайки се да върви под покривите на сградите, за да не го вали. Не усещаше нито студа, пронизващ го през тънките дрехи, нито дъжда, междувременно усилил се и мокрещ безпощадно ръкавите му. Беше се затворил в дебелата си черупка, изградена от суета и мрак, и тъгуваше по свой неосъществим свят. Колите профучаваха край него, но не ги виждаше. В близост изрева мощно трамвай, но ропотът не достигна до съзнанието му. На няколко пъти стъпи в ловка и си напълни обувките с вода, дори се сбута с някого, но продължи да върви, без да обръща внимание на заобикалящата го действителност. Беше се вглъбил в себе си и разговаряше с черния си спътник - Пустотата. Когато наближи входа на блока си, видя едно зъзнещо дете, скрило се в близкия безистен. Какво ли правеше то навън в този дъжд и защо не бе в къщи при родителите си? Приближи се бавно до него и като видя колко бе одърпано, а в ръцете му се мъдреше цигулка, се умили. Извади няколко дребни монети и мълчаливо му ги подаде. То се ухили, взе парите и понечи да благодари. Но комикът се бе вече отдалечил. С греещи от признателност очи детето проследи непознатия си покровител, който влезе във входа и изчезна от погледа му. Заизкачва бавно стълбището до втория етаж - никога не използваше асансьора, - където беше жилището му и безшумно влезе вътре. Посрещна го същата обстановка, от която търсеше избавление - мрак и студ. Още не бяха пуснали повсеместно парното, но в неговия апартамент така или иначе нямаше ТЕЦ. Поради невъзможност да си плаща сметките, беше си свалил радиаторите и се сгряваше от топлоотдаването на общите топлинни тръби, минаващи през външните стени на жилището, и от една малка електрическа печка. Живееше в кухнята. Там ядеше, там спеше, там се самосъжаляваше и възраждаше. Другите две стаи бяха заключени и превърнати в експонати, съхраняващи стари спомени и жалки гротески. Дори не влизаше там, откакто се разведе, а жена му му взе и малкото, което имаше... По едно време мислеше да продаде апартамента и да си закупи по-малък. С остатъка от парите смяташе да заживее по-нормално. Но сметките му излезнаха криви. Елементарното маркетингово проучване, което направи, му се озъбваше грозно насреща в представянето на недобра информация. По-малките апартаменти, бяха по-скъпи от неговия панел, а той искаше нещо по-добро, по възможност тухла. Но при избора на тази алтернатива, трябваше доплаща, а парите не достигаха. Жалките хонорари, които получаваше от представленията, не стигаха за физическото му оцеляване, камо ли с тях да крои някакви по-големи планове. Затова желанието му да се премести на ново място бе попарено като с вряла вода и той продължи да се свира в едната стая. Включи телевизора и отиде до хладилника. Под съпровода на мелодичния глас на тививодещата зарови в хладилника, като че ли имаше какво толкова да извади оттам. С реещ поглед се спря на малката буца сирене, заела нахално цялото пространство като господарка. Извади я и с невивен детски жест я положи на масата. Гледаше сиренето боязливо, понеже съставляваше яденето му за два дни напред, до другия хонорар. Отчупи няколко залъка хляб и заяде бавно, за да излъже стомаха си. А сълзите му, тежки и безутешни, закапаха по мушамата. Легна си с дрехите, за му е по-малко студено, и заразмишлява, доколкото можеше да мисли при тези условия. Искаше му се, ако имаше утрешен ден, да е по-добър поне с малко от днешния. След тази молитва, отправена свише, заспа. Редактирано от - Гичка Граматикова на 27/11/2007 г/ 15:25:32 |
| ГОРАТА Небето над главата й тъмнееше, покрито с тежки тъмни облаци, подобни на димни завеси. Трагичната маска на нощта се навеждаше над нея и злокобно й нашепваше нещо неясно. Юпитер залязваше над хълмовете. Тя погледна огромната звезда, която й наподобяваше безвъзвратно загубено начало. В този момент планетата беше слязла близо до хоризонта и пресичаше гъст пласт от мъгли, придаващ й чудовищно червено сияние. Силно обагрената мъгла увеличаваше размерите на небесното тяло до зловещо гигантски. На небето се отвори пламтяща рана и Юпитер изчезна. Леден вятър духаше откъм равнината и я пронизваше през дрехите й. Гората тъмнееше. Нито нежен трепет на листа, нито помен от прозрачната ведрина на летните нощи. Страшно стърчаха голи могили. Хилави, уродливи храсталаци шумоляха по поляните. Високите стръкове трева се огъваха като змиорки сякаш под натиска на невидим господар. Дърветата протягаха дългите си клони със страшни нокти, готови да се впият в жертвата си. От всички страни цареше мрачна пустош. Тъмнината й причиняваше шемет и тя се олуляваше. Нуждаеше се от светлина, цялото й тяло крещеше за това. Сърцето й се свиваше. Не виждаше нищо пред себе си освен дървета и сенки - две еднакво опасни убежища на сгъстен мрак и стаен страх. В неясната далечина оживяваше някаква призрачна действителност. Непонятното се очертаваше с категорична яснота на няколко крачки пред нея. В простора или във въображението й витаеше нещо смътно и неуловимо като сънищата на заспалите цветя. На хоризонта се изправяха страшни силуети. Те пробягваха край нея, като че преследвани от някого или нещо. Тя усещаше диханието на тъмната шир, а гробното мълчание обхващаше душата й в шепите си. Беше я страх, и се изкушаваше да се обърне и погледне зад себе си. Но можеше на пътя й да изкочат непознати същества и тя вървеше неотлъчно напред. Чувстваше се беззащитна срещу всичко около нея и бързаше да прекоси гората. Но гората не свършваше. Жената се въртеше в кръг и минаваше по едни и същи места, която я вледеняваха и ужасяваха. Как да се отскубне от раззиналата паст на нощта, от призрачните предмети, от безмълвните профили, които се разсейваха щом ги доближеше, от настръхналите треви, от сърдито поклащащите се клони на дърветата, от безконечното мълчание, от непрогледната тъмнина, от страха? Тя погледна дълбоко в себе си и откри отговора. Не можеше да се отърве от страха и тъмнината. Колкото по-бързо бягаше от тях, толкова по-бързо те я настигаха и завладяваха. Трябваше да се изправи срещу тях с всичките си сили, лице в лице, и да ги победи. Но умората налегна тялото й. Много бе тичала и краката я боляха. Клепачите й натежаха и тя легна на земята, до едно дърво. Когато се наспеше, щеше да се изправи срещу враговете си. Утре, ако имаше утре. Разбира се, че имаше утро, дори по-рано отколкото очакваше. Събуди се цялата плувнала в пот и погледна часовника. Беше 3, 30 часа сутринта, а тя лежеше в леглото си. Очевидно бе сънувала кошмар. Напосредък често й се случваше, и илюстрираше душевните терзания през които преминаваше. Трябваше да вземе едно нелеко решение, което можеше да преобърне живота й или да повлияе на други хора. Но още не бе узряла за това. Още не бе преодоляла страха от неблагоприятните последици, до които можеше да доведе едно или друго нейно поведение. А дотогава следваше, че кошмарите ще продължат. Редактирано от - Гичка Граматикова на 30/4/2007 г/ 15:57:39 |
| Гичке, Мисля че си закъсняла с около 100-150 години с подходящите читатели за това течение в жанра. И сега се налага да ги изкопаваш от гроба един по един. |
това второто, за Гората, май съм го гледАл на кино - казваше се The Blair Witch Project  не че е лош текстът, ама некак си вторичен  |
| БУЛЕВАРДЪТ И НЕГОВИТЕ ХОРА Булевардът се прозяваше като огладнял след кратка дрямка лъв. Денят току-що се пръкваше. Слънцето сънливо докосваше планинските върхове с лъчите си. На небето тук-там лентяйстваха бели облаци, търкащи коремите си в Телевизионната кула. Времето беше обещаващо за почивка и забавления, ако не беше понеделник. Улиците бяха безупречно измити и по лъскавата им повърхност се носеха луксозни возила. Събираха се закратко на светофарите, където разменяха вежливи поздрави, и продължаваха по маршрута си. Всички страшно бързаха за работа. За целта трябваше да стигнат до Софийския университет, откъдето едната колона с коли свиваше наляво по бул. "В. Левски", а другата - продължаваше направо към Орлов мост. Магазините още спяха, с изключение на няколкото кафета, които посрещаха с "усмивка" първите си клиенти. Държавните учреждения, офис-сградите, банките и хотелите се подготвяха за тежкия ден с особена трескавост. Само Конникът на пл. "Народно събрание" беше смълчан и странно отнесен. Незабелязващ суетнята на хора и коли около себе си, вперваше бронзов поглед в миналото и се вглъбяваше меланхолично там... "Шишман" се задръстваше от две таксита, които не помръдваха и предизвикваха суматоха. Клаксони и цветисти ругатни изпълваха пространството и нарушаваха сутрешната идилия на престижния център. Накрая едната кола отстъпи и се разминаха. Друга кола подсвирна закачливо на чифт красиви обувки, които стъпваха по паважа като на модно дефиле. Обвиваха краката на знатна дама на средна възраст. След като стигна до входа на масивна сграда, положи пръст на един от звънците. Отвори й се и се качи на четвъртия етаж. Приглади с ръка прическата си и звънна на една от вратите. Отвътре се чуха глухи стъпки и се показа млада жена. - Здравейте! - поздрави смутено момичето. - Добро утро! - отвърна студено. - Тук ли е г-н Сант? - Не, но го очакваме всеки момент. Заповядайте! Секретарката пропусна край себе си гостенката, която се насочи към един извехтял фотьойл и се отпусна тежко там като хипопотам в река. Мигновено я обзе погнуса! Обходи с мрачен поглед стените, пода и мебелировката и поклати възмутено глава. Предложиха й кафе и вода, но отказа. Никога не приемаше да консумира каквато и да е напитка при посещенията си в този офис. Всичко там я отвращаваше - дори хубавата секретарка -, а имаше толкова надежди за това място, като скорошен негов собственик. Докато чакаше, извади от чантата си някакъв документ и го заразлиства с професионален жест. Мислите й бяха прекъснати от пристигането на Сант. - Бон жур, мадам! - с галантен жест поздрави бизнесменът. - Извинете ме за закъснението. - Спестете си официалностите, мосю! - контрира остро. - Времето ми е ограничено, да приключваме! Мъжът сведе гузен поглед към земята и я покани в кабинета си. Затвори вратата отвътре и усети невидима примка да стяга гърлото му. - Г-н Сант - започна обещаващо, - поисках от Вас тази среща, за да обсъдим няколко неотложни въпроса, касаещи нашите отношения. Вие, г-н Сант, отново закъснявате с наема и аз... - Но, мадам - запротестира остро той, - наемът за този месец бе преведен вчера по сметката Ви, не проверихте ли?!? Знаете, пътувам постоянно и... - Освен това, мосю - прекъсна го на свой ред, - бяхме се разбрали да извършите ремонтни дейности в имота ми, а вече две години нищо не е направено - огледа отново сумрачния офис и процеди през зъби: - Погледнете каква кочина е тука! Подминавайки ядовитата забележка, бизнесменът отговори спокойно: - По договор, мадам, съм задължен да ремонтирам имота Ви при представяне от Ваша страна на Решение от съда относно заведеното срещу Вас дело от предишните ползватели, което Решение да е във Ваша полза, знаете - направи кратка пауза. - Нима вече сте се снабдили с това Решение? - Не е важно какво имам аз, мосю! - троснато му заяви. - Дойдох, за да Ви информирам, че ще получите Нотариална покана за доброволно напускане на имота ми. Иначе ще се срещнем в съда! - Заповядайте, мадам! - лукаво се усмихна бизнесменът. - Така да бъде, господине! - вбеси се и загледа страшно. - Довиждане! - стана от мястото си и излезе с префърцунена походка от офиса. Сант остана на седи на стола си и изпрати събеседничката си с поглед. Горчива гримаса окупира лицето му. Тази жена беше непоправима и невероятно досадна! Тровеше нервите му от първия ден на преговорите, които на няколко пъти проваляше. При подписването на договора за наем поиска от него безусловна парична гаранция, която той удовлетвори. След това постоянно намираше поводи да му се обажда за глупости и да изисква недоговорени помежду им неща... Хвана слушалката и набра телефона на адвоката си. В това време Михнева беше слязла пред входа и се озърташе. Срещата не беше преминала според очакванията й и беше кисела. Французинът нямаше да се откаже лесно от офиса и борбата за прекратяване на наемните им отношения щеше да е тежка. Допълнително я изнервяше невъзмутимото му поведение и ехидната усмивка, неслизаща от лицето му. Трябваше да се поуспокои. Извади мобилния си телефон от чантата и набра някого. Зачака. - Здравей. Зает ли си? Не! Чакам те в "Радисън". Пресече площада и се насочи към откритата градина на хотела... Редактирано от - Гичка Граматикова на 19/12/2007 г/ 11:22:15 |
| Смешното е, че аз често съм посещавал описания апартамент. Преди години, преди госпожата и французина. Не помня на кой етаж беше, но помня, че е над апартамента на една известна достолепна БЗНС политичка. Иначе все още не се ориентирам накъде ще избие описанието - символизъм, хорър или публицистика. И има ли връзка между гроба и апартамента. Освен автора, разбира се. |
| В този апартамент съм влизала след като Михнева го придоби. Лично нашта фирма организира наемането му от французина /името му е сменено от лични съображения/ и приличаше на истинска катакомба. Те така и не стегнаха офиса заради нейните дела. Обстановката в разказа е истинска, с вехтите мебели и неремонтираните площи. Дори отношенията между Михнева с наемателя са такива, каквито бяха в действителност - споделен личен опит. А тя е толкова недобросъвестна и нахална жена, че не благоволи да си плати комисионната от 1000 долара на фирмата посредник - шефът ми я съди, но загуби, защото нямаше договорни отношения с нея. Затова не се поколебах да я спомена поименно. Редактирано от - Гичка Граматикова на 26/2/2007 г/ 13:43:51 |
| Гиче, много ми хареса случката , само не разбрах как конникът се угъбява. Ако нямаш котка, то напиши нещо, плс, и за превземането от опълченката Михнева на Оборище 22. |