pencho666
[Златен][478]
22.11.2006 г. 14:16:30 А аз съм съгласен с всичко изказано. Съвременната религия е истинска отживелица.

Интересно, че при последното преброяване в Китай 771 млн китайци от всичко 1 306 313 812 са се определили като атеисти

По време на Културната революция изчезват почти всички външни прояви на религията. В манастирите не се провеждат ритуали; християните крият Библията под леглата си и тайно се събират на групички по домовете си. Запазилите се народнорелигиозни секти са закрити, водачите им са публично унижавани, хвърляни в затворите, а с някои стават и по-лоши неща. Учените не се осмеляват да пишат за историята на китайските религии или пък ако го правят, то е само за да ги подложат на осмиване. Будистките скулптури изчезват от националния исторически музей в Пекин, сякаш будизмът никога не е съществувал в Китай. За около една пета от човечеството традиционната религия е изличена, макар че за известно време съществува култ към Мао Дзъдун, пред който някои хора благоговеят почти като пред божество и отделят много от времето си за четене и рецитиране на неговите речи/учения. Към средата на 70-те обаче и този култ замира и “значките с Мао”, както и “малката му червена книжка” постепенно губят популярността си.
Скоро след смъртта на Мао, съпругата му и други висши лидери (“Бандата на четиримата”) са свалени от власт и Китай навлиза в поредната нова фаза, фаза на по-спокойни и прагматични програми.
Също както политиката по отношение на селското стопанство, промишлеността и обществото изоставя марксисткия модел, така и отношението към религията се либерализира. Наново се отварят стотици църкви и храмове и техните свещенослужители се завръщат. Отново се откриват някои теологически семинари и други центрове по изучаване на религиите, а учените отново пишат за религия по начина, по който те сами биха искали. Правителството дори изплаща наем за конфискуваните религиозни постройки. Има също така и някои указания за възраждането на народнорелигиозните практики като култа към предците, погребалните ритуали и жертвоприношенията в храмовете, въпреки че спиритическите медиуми и сектите са все още строго забранени. Разбира се, все още е твърде рано да се каже докъде ще стигне това либерализиране, а и във всеки случай религиозните дейности в днешен Китай са много по-ограничени, отколкото са били в миналото. Правителството все още се ръководи от марксисти, които смятат, че в крайна сметка властта трябва да контролира всичко. Повечето хора чисто и просто вече не изглеждат заинтересовани от религията. Онова, което ги вълнува сега са добрата работа и условията на труд, притежанието на модерни битови електроуреди и образованието за децата им, както и възможността да помогнат за развитието на китайската икономика.
Въпреки това много традиционни нагласи, подкрепяни векове наред от религията не са изгубили силата си и днес в Китай. Това са нагласи като уважение към семейството и към възрастните хора, вярност към страната и благодарност за принадлежността към китайската нация. Китайците все още приемат, че реципрочността е основното правило в човешките отношения: че човек би трябвало да се отнася към останалите по начин, по който би искал те да се отнасят към него самия. Ето защо хората правят подаръци и канят приятелите си на ресторант с надеждата, че и техните приятели също ще им помогнат при нужда. Оказаната услуга е услуга, приета от другия. Първото писмено свидетелство за този принцип датира от жертвоприношенията на династия Шан към духовете на предците в 1300 година преди Христа! Друга древна склонност, запазила се и днес, е тази, човешките проблеми да се интерпретират в понятия от етиката – като битка между доброто и злото, между обществения ред и личната алчност – проблематика, на която ясен израз дава за първи път Конфуций преди две хиляди и петстотин години.
Има признаци за непрекъсващото влияние и на други древни религиозни нагласи, дори ако те не са разпознавани като такива. Особените човешки същества, добри или лоши, все още са приемани за модели на подражание за цялата страна. Битката между доброто и злото се персонифицира, личностите се превръщат в символи на по-могъщи сили в обществото, също както боговете в религията. Например Мао Дзъдун дълго време бива почитан като спасител на Китай, като донеслия светлина и надежда за всички, докато съперниците му биват подлагани на ожесточена критика като зли реакционери. Китайската преса прославя труженици, увеличили производствените си квоти или изобретили нови машини и те биват възприемани като пример за подражание на всички, също както биват възхвалявани и героите, пожертвали живота си за да спасят други хора от удавяне или от прегазване с влак. Добродетелната смърт в името на общото благо е обща за всички религии тема, илюстрация на която в Китай дава прочутото божество Гуангун, символ на лоялност и храброст. Гуангун започва кариерата си като безстрашен генерал от III век, който умира в битка срещу зъл съперник на един добър император. Официално Гуангун вече не се почита, но духът, който той въплъщава, е жив и днес. В Китай, както навсякъде, древните религиозни нагласи все още притежават силата си дори по отношение на онези, които са забравили техните корени и които могат дори сами да не са религиозни.