Тека-а, па се случи една неделя и таквая случка. Минуваше пладнина, ама един задух, една жега, и у реката не можеш да се разладиш, оти и она жежка като мочка. Гражданьето дремат под сенките, кой преял, кой препил, само ечкат и пцуват муите, оти ги апат. Тишина. Па от селските бееме останали само я и Гьоре Кутрако, оти он, еле бостанджия, та беше докарал да продава лубеници, краставици и пипонье на гражданьето, дека ги е срам да краднат от селските бостанье, па те сега, продал си стоката и беше кюкнал на една височка чучка песок досами реката да погледа свет. Я па се бех изтегнал малку настарна под една сенкя. Спокойствие. Само две млади, мажко и женско, бея останали у реката, оти се учея да пливат. Он я учи, де! Дигне я еднаж над водата сос коремо нагоре, обръне я после сос газо надоле, она размаа раце, па се разврека да не се удави, он я стисне да не я изпущи, па она още по се разврека, дека я е стиснал, и те тека, учия се, учия, додека го удария на кестреме по учебна час, оти само главите им останая да пливат над водата. Маани, като ококория едни очи един у друг, па изплазия като кучища язиците, па като завре водата под них, та че изври; не ти требе ператник! Ужасия, та потресия! Гражданьето, еле, си я карат по модерно, та свикнали сос таквия случки; макя, що можат кучищата, оти да не можеме и ние; и те, кой погледне накаде натам, коку да не е без ич, кой се прави на кьорав; ама на мене и на Кутрако, еле селски, па не видели таквая циркаджийница постред бел ден, че ни изпръснат очите да гледаме, та и сръце че ни се пръсне.