Ловецът на глави

“Тук животът не струва нищо, а смъртта има висока стойност”, от тази фраза тръгна “За няколко долара повече”. Трябваше ми някаква документална база, за да мога да заснема новия си филм. Взех за сценарист Лучано Винченцони. Той бе работил доста с асовете Пиетро Джерми и Марио Моничели. Двамата започнахме да търсим нова реалност. Тази на историите за bounty killers, митичните ловци на глави, “чистачите на Запада”, които измитат боклука на тогавашния свят. Всъщност това си е било престижна и властна професия. Докато подготвях филма, четох, че всеки от тия типове държал в джоба на жилетката едно отрязано човешко ухо. Влизал в местния бар и показвал ухото. Без много демонстрации, но достатъчно настойчиво, за да го видят. После ловецът сядал на бара. Искал празна чаша и бутилка уиски. Слагал ухото в чашата и наливал уискито. После отпивал. Ухото било от последния “лов” и принадлежало на бандит на стойност 5000 долара. Този ексхибиционистичен акт нямал нищо общо със самохвалството, а ясно показвал, че килърът е готов да убие всеки, койито се опита да го застреля в гръб. По тоя случай с Винченцони изследвахме и гробищата Boots Hill, или “хълмът на ботушите”. Знаете ли откъде идва името? Като поредно потвърждение, че навремето мъжете са умирали с ботушите на краката си. Никога в леглата си.
* * *
“За няколко долара повече” се занимава именно с приятелството между двама ловци на глави, които упражняват тази твърде опасна професия на границата на легалността. Единият е бивш военен, култивиран и рафиниран мъж - винаги имащ точен план-проект в главата си преди всяко поръчано отмъщение. Роля само за Джан-Мария Волонте. Вторият ловец е просто професионалист. Той си върши работата. Циничен е... Абсолютен робот, който се интересува само от парите. И това е най-голямото престъпление според мен: движещата сила за човешките действия да бъдат само парите. Клинт Истууд бе закован тук.
* * *
Търсех нови лица, прелитайки в продължение на 11 часа над океана. Така открих Лий ван Клиф. Приличаше на момче-фризьорче от южна Италия. Същевременно имаше орловия нос и осанката на Ван Гог. Кацнах на летището и заявих, че искам този актьор. След два дни издирване се свързах с агента му. Разбрах, че Клиф е прекарал три години в болница. В алкохолен делириум паднал и си изпочупил всички кости. След лечение от алкохолизъм напуснал киното и се отдал на рисуването. И мизерията. Срещнах се с Ван Клиф. Посивели къси коси, адски мръсно манто... Казах на асистента си: “Отивай веднага да подписваш договор с Ван Клиф. Преди да съм почнал да говоря с него! Ако тръгна да водя разговори, ще го сметна за идиот и няма да го взема. А ако не го взема - ще направя страхотна грешка!”
* * *
Клаус Кински - всеки ми казваше “пази се от него и непредсказуемите му кризи”. Обаче с мен бе ангел небесен, самата бебешка невинност. Прецизен, точен, мил и търпелив. Много ми се искаше с него да направя римейк на “М” на Фриц Ланг. После Дейвид Лийн го гледа в “За няколко долара повече” и го взе за “Доктор Живаго”.
* * *
Със “За няколко долара повече” имах много проблеми с цензурата. Голяма работа. Радвах се на отзивите на колегите. Като Стенли Кубрик: “Без Серджо Леоне никога нямаше да мога да направя “Портокал с часовников механизъм”. И Сам Пекинпа: “Без Серджо нямаше да заснема “Дивата банда”. В техните думи нямаше някаква връзка със сюжета и темите в “За няколко долара повече”. Те по-скоро се отнасяха до скъсването на мухлясалите жанрови конвенции.
* * *
Отидох при Енио Мориконе и му разказах филма, така сякаш е приказка за феи. После му обясних броя и видовете на музикалните теми, които исках. Всеки персонаж трябваше да си носи своята мелодия. Накрая си имахме полифоничен вариант, където темите се преплитат, без да си пречат. На записа прослушвах нещата стотици пъти, после обсъждах с Енио видовете и броя на инструментите. Е, той понякога задрямваше, а аз заставах на диригентския пулт с думите: “Хайде, маестрото спи. Продължаваме без него.” Направих му страхотен номер. Мориконе пак бе заспал. Затворих всички врати на студията, изгасих светлините в коридорите, влязох в апаратната, отворих до дупка микрофона и с глас от отвъдното казах: “Морикооонее, Морикооонеее, как не те е срам. Цял свят работи. А ти спиш!” Енио подскочи от страх. Мислеше, че Господ му чете конско. Опита се да излезе, но бе заключено. И така Мориконе остана половин час в мрака, страха и мъката. Накрая го пуснах все пак.

Добрият, лошият и злият

Когато обявих, че новият ми филм “Добрият, лошият и злият” (1966) ще бъде последният ми уестърн, си вярвах безгранично. Планирах го като точката в една трилогия. Но всъщност не знаех откъде да започна историята. Тогава в главата ми се появи онази велика Чаплинова сцена от “Мосю Верду” с трибунала. Чаплин се изправя пред съда и казва: “Господа, що се отнася до престъпленията, аз съм просто един малък дилетант в сравнение с президентите, правителствата и хората, които обявяват войни.” Като вдъхновение ми дойде и един пасаж от книгата на Емилио Лусо “Година върху високото плато” (по-късно върху нея Франческо Рози засне “Хора против”). Там един капитан казва следното: “Трябва да се пие. Да бъдем пияни. Това е най-доброто ни оръжие. Без алкохола никой не стига до края.” В началото исках да опиша войната между Севера и Юга в Америка заедно с жестоката реалност и човешката глупост. Нещо като филм-плутовски роман, така си представях нещата. Чел съм, че 20 хиляди души са загинали в южните концлагери. Много хора забравят факта, че и северняците са вършели мъчения. Е, мен Севера ме интересуваше. Знаех и друго: с изключение на “Отнесени от вихъра” (1939) на Виктор Флеминг, където не виждаме истинското на лице на войната, филмите за Севера и Юга никога не са вървели. Фред Цинеман искаше да снима за южните лагери, но никога не намери пари. Гражданската война в Америка е сюжет табу, защото реалността й е безумна. Истинската история на Щатите е изградена върху такова уникално насилие, което литературата и киното никога не са посмели да покажат. Аз не вярвам на официалните данни, може би защото съм отраснал по време на фашизма. Така че “Добрият, лошият и злият” отприщи старите ми рефлекси.
* * *
Добре, че предишните ми филми имаха успех в Америка, иначе никога нямаше да получа картбланш да снимам. Когато снимките на “Добрият, лошият и злият” приключиха и филмът излезе на екран, ме обвиниха в акцентиране върху анархизма и фалшивия патриотизъм... От гледна точка на днешния ден ще кажа, че истории ала “Индиана Джоунс” не ме задоволяват. Много е празно. При мен анархията е истинска - идеите на анархистите са близки до моите. Но в “Добрият, лошият и злият” нещата са още по-комплексни. Много харесвам персонажите си - Блондин (Клинт Истууд), Туко (Илай Уолък) и Сентенца (в ролята е Лий Ван Клиф, като първоначално си мислех за Чарлс Бронсън). Любимата ми сцена е, когато Туко казва на Блондин: “Аз съм сам. Имах брат. Той стана свещеник, защото беше прекалено голям подлец, за да стане бандит. И сега точно той, този брат, ще ми държи морал! А аз трябваше да се грижа за семейството - заради тяхното оцеляване станах бандит. Но ако трябва да сравняваме мен с него, то аз съм по-добрият...” Това е и моят отговор на всички обвинения, отправени към мен.
* * *
Обожавам смешното излъчване на Илай Уолък. Гледах го в “Завладяването на Запада”. Там играе бандит, който скача от влак. Шерифът заедно с малкия си син го чакат на гарата. Уолък не е въоръжен. Разменя няколко думи с шерифа, вижда ужаса в очите на детето и разбира, че бащата се страхува точно толкова, колкото и синът. Уолък се обръща, след което рязко казва “Па!” с насочен като пищов показалец. Ха, та този актьор е истински клоун. А на мен ми казваха: “Не му се доверявайте! Той идва от “Актърс студио”! ”
По време на снимките на “Добрият, лошият и злият” Уолък ме взе на подбив. Макар да не съм актьор, показвам по време на репетиция мизансцена в кадрите, за да се знае какво искам. Това забавляваше Илай. И той все ми казваше с ирония: “Серджо, ами как точно се появявам тук...” Върнах му го. На края на филма той тръгва към гробницата със скритото злато. Накарах го да влезе вътре тежко, с достойнство и с напрежение. Пълна тишина. Камерата работи. В сюблимния момент, без Уолък да знае, пуснах едно куче да му се мотае около краката. Така заснех абсолютната му изненада. И това не беше просто шега или гег. Пречупих драматизма на сцената и избягнах риска от подхлъзване към мелодрамата.
* * *
Филм-концерт - това е “Добрият, лошият и злият”. Музиката тук звучеше през цялото време, превръщаше се дори в елемент на действието. Например в тази сцена, когато в концентрационния лагер оркестър затворници свирят, за да заглушат виковете на тези, които ги мъчат в момента. Често пускам музиката към филма на снимачната площадка. Това дава друга атмосфера на заснеманата сцена. Актьорите се вдъхновяват повече. Клинт Истууд възприе добре метода. По-късно, по време на “Имало едно време на Запад”, Хенри Фонда не хареса първоначално идеята нещо да му свирука, докато той играе. Разконцентрираше се. После свикна и систематично молеше за музика във всеки план.

Имало едно време в Америка

Щом приключих снимките на “Имало едно време на Запад” отидох в Ню Йорк със сакралното желание да се срещна с Хари Грей - авторът на впечатлилия ме документален роман “Бандитите”. Свързах се с агента му, който обясни, че клиентът му не приема никого, а ако има финансови дела за уреждане - те минават през импресариото. Вярвах, че правата на романа са свободни. И все пак исках да се видя с Грей. Казах на агента: “Аз съм италиански режисьор. Романът ме интересува и искам да проведа разговор с автора му. Ако купя правата на “Бандитите”, в никакъв случай няма да правя илюстративна адаптация. За пари с вас можем да говорим, но аз искам среща с човека, подписал се Хари Грей.” След 48 часа звъни телефонът. Вдигам. Чувам пресипнал глас: “Мистър Серджо Леоне, I am Harry Grey.” След което той каза колко много ми се възхищава, как е гледал всичките ми филми по няколко пъти. И поясни: “Ще се срещнем, но без свидетели.” Отговорих му, че е невъзможно, защото не мога без преводач. Предложих му да взема зет си, който е италианец и изобщо не се интересува от американските истории. И така на следващия ден се видях с Грей.
* * *
Малък, набит, с врат на бик, бели коси и розова бебешка кожа. Това бе Хари Грей. Говореше малко. За жалост имаше и проблем - правата на романа бяха продадени на продуцента Дан Къртис, който по-късно абсолютно отказа да ми ги отстъпи. Бях разочарован. Върнах се в Рим. Там след доза трикове ми помогна старият ми приятел Алберто Грималди, продуцентът на “За няколко долара повече” (1965). Хванах се на работа. Взех за сценаристи Ким Аркали (работил за Бертолучи в “Конформистът” и “Последното танго в Париж”, а също и за Тинто Брас) и Енрико Медиоли - сценарист на Висконти за “Гепардът”, “Осъдените”, “Лудвиг”. Три месеца работихме по първата версия на филма. С Медиоли отидохме пак до Ню Йорк, за да се видим с Хари Грей, който този път бе доста по-разговорлив. Той ни разказа, че е написал романа по време на престоя си в затвора Синг-Синг. Причината - ненавиждал американските гангстерски филми, защото били ужасно фалшиви и искал да покаже истинската реалност. Според мен в книгата имаше пасажи, абсолютно извадени като от черен филм - от най-добрите и от най-лошите. След епизодите в детството всичко минаваше в клишета. Интуицията не ме излъга. Автентичното и биографичното в “Бандитите” на Грей бе именно моментът на невръстните години. Но всичко това ми даде нова идея - та аз трябваше да направя филм, с който да почета жанра на черното кино. И имената на Грифит, Щрохайм, Форд, Куросава и... Чаплин.
* * *
После доста често се виждах с Грей, чието истинско име бе Голдбърг. Каза ми, че е в сътрудничество с един италианец, който се казвал Франк. Бързо схванах, че това е Франк Костело... В “Бандитите” има гангстер на име Макс, когото убиват. Всъщност Макс е един от старите приятели на Грей - жив и здрав наемен убиец, който с два договора годишно живее прекрасно. Нищо, че е на възраст. Скоро бил предложил на 70-годишния Грей проект за екипен обир. Щом чула за това, жената на Хари го заплашила, че ще го напусне. И гангстер-писателят се отказал. По-късно полицията арестувала Макс. В подготовката на “Имало едно време в Америка” (1983) много исках младият Макс да се играе от Жерар Депардийо, а старият - от Жан Габен. Но не стана. Джеймс Уудс влезе в образа на Макс. Пропадна и идеята Нудълс да се играе от Ричард Драйфус и Джеймс Кагни. Горкият Кагни - колко му трепереха вече ръцете...
* * *
Покрай Грей се запознах и със старите кучета от италианската мафия. Искаха да направя филм за един техен стар приятел - Лъки Лучано. Не забравяйте, че гангстерите и проститутките винаги чувстват кинаджиите като събратя и изповедници. Но същевременно ги е и малко страх от компроматите. По време на един обяд усещах странно кръгово движение, което ме притискаше. Изстрелях: “Бих искал да направя филм за еврейската мафия.” Незабавно босът спря да яде и каза съвсем бавно и отчетливо: “Точно това трябва да се направи. Имаш пълната ми подкрепа.” Е, нямах подкрепа, но нямах и проблеми. Докато Копола си създаде врагове с “Кръстникът”.
Слушах гангстерите, успях да видя еврейското гето и бързо разбрах, че и най-гадният еврейски гангстер с годините става все по-религиозен. Сякаш се опакова в религията си. Докато италианците се бъзикат с църквата. За тях стойност има само семейството.
* * *
Много бе трудно с избора на актьори за “Имало едно време в Америка”. Добре, че срещнах Робърт де Ниро. Той не беше още такава голяма звезда, въпреки че талантът му бе забелязан в “Мръсни улици” и “Шофьор на такси” на Скорсезе. Веднага прие главната роля - Нудълс. Филмът има и друг централен герой - времето. В началото за това имахме доста бурни дискусии с Де Ниро, но достигнахме рядко срещана хармония.
Америка е детски свят. Това го има и във филмите - от Чаплин до Спилбърг. И аз исках да покажа същото. Често са ме упреквали, че “Имало едно време в Америка” е много дълъг, че изразява по някакъв начин края на света. Но в погледа на Де Ниро във финала има надежда, която говори: “Ако добре сте разбрали, филм като този спасява света, но и киното. Така че обичайте филмите и ходете да ги гледате.”
Мисля, че “Имало едно време в Америка” - това съм аз, Серджо Леоне.

10 млрд. долара печалба от кината в Америка през 2007


Близо 10 милиарда (9, 59) долара спечелиха големите холивудски продуценти през 2007 г. от прожекции на филми само в Северна Америка. Подобрен беше рекордът от 2004 г. - 9, 45 млрд, съобщи БТА.
Според сп. "Варайъти" постъпленията са нараснали с 6%, билетите са поскъпнали с 2%. Но броят на зрителите се е увеличил само с 0, 2% в сравнение с 2006 г.
Четири заглавия са събрали над 300 млн. долара през миналата година: "Човекът-Паяк 3" (Spider-Man 3) на "Сони" - 336.5 млн. (гиганската продукция с Тоби Магуайър имаше невероятния бюджет 250 млн.), "Шрек Трети" на "Дрийм Уъркс" - 321 млн., "Трансформърс" на същата студия - 319 млн., "Карибски пирати 3: На края на света" на "Дисни" - 309.4 млн. долара.

Шест киностудия са заработили над 1 млрд. долара през 2007 г. Отличниците са "Уорнър Брос" - 1.41 млрд. долара, "Дисни" - 1.36 млрд., "Сони" - 1.24 млрд., "Юнивърсъл" ? 1.08 млрд., "Фокс" - 1.01 млрд.

"Уорнър" са пуснали 3 филма, всеки от които е събрал над 200 млн. долара: "Хари Потър и Ордена на Феникса" (292 млн.), "300" (210.6 млн.) и "Аз съм легенда" - 205 , който още е по екраните.

В същото време филмът "Съкровището: Книгата на тайните" с участието на Никълъс Кейдж оглави северноамериканската бокс офис класация през последния уикенд на 2007 г. като успя да спечели 35, 6 млн.
Очакванията за тази година са оптимистични въпреки стачката на сценаристите в Холивуд и отлагането за неясно колко време на премиерите на редица очаквани хитове.
Още през тази седмица и българските маниаци на специални компютърни ефекти се радват на първата за годината премиера - "Пришълците срещу Хищника 2".
Големи надежди се възлагат на безсмъртния "Рамбо" в четвъртата му версия. След като не успя да вдъхне нов живот на Роки, Силвестър Сталоун в ролята на любимият на няколко поколения зрители ветеран от Виетнам трябва да отложи пенсионирането си, след като мисионери падат в плен в Бирма.
Отдавна се очаква и завръщането на Стивън Спиилбърг и Харисън Форд под знака на великия Индиана Джоунс. Четвъртият разказ за невероятните приключения се пази в строга тайна, знае се само заглавието - "Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп" (Indiana Jones and the Kingdom of the Crystal Skull) или по-простото "Индиана Джоунс 4".
Има слухове, че сюжетът е разположен в 50-те години на миналия век. Премиерата е насрочена за 22 май.
И втората част на "Хрониките на Нарния" ще излезе на екран през тази година. Четирите деца ще се завърнат в приказната страна, за да разберат, че са минали стотици години, а жестокият Мираз управлява света и те ще трябва да го победят.
Поредният Батман този път ще се казва The Dark Knight с Крисчън Бейл в централната роля и с Майкъл Кейн. Има роля и за Хийт Леджър, който ще замести Джак Никълсън.
Отдавна се очаква и продължението на ­"Град на греха", който ще излезе с Джесика Алба, Клайв Оуен, Мики Рурк и Майкъл Медсън, а режисьори отново са Робърт Родригес и Франк Милър.
През 2008 г. почитателите на "Хари Потър", които може би страдат за завършилия роман, ще видят на екран филм по шестата книга ­- "Хари Потър и нечистокръвният принц".
Двадесет и вторият филм за Джеймс Бонд се казва просто "Бонд 22", отново с Даниел Крейг и трябва да излезе на екран към към края на годината, но сега има проблеми, породени от стачката на сценаристите.

Режисьор : Франк Дарабонт
Сценарист : Франк Дарабонт
В ролите : Томас Джейн, Марша Гей Харден, Лори Холден, Тоби Джоунс, Уилиам Садлър и Андре Брауъ.

Сюжет:
Базиран върху кратката история на Стивън Кинг, "Мъглата" разказва за малко градче, което е погълнато от гъста мъгла, убиваща всеки хванат в тъмнината. Ужасените оцелели търсят убежище в един супермаркет, докато множество убийствени създания се опитва да се доберат до тях.

Никълъс Кейдж е роден на 7 януари 1964 год. в Лонг Бийч, Калифорния (САЩ) в семейството на професор по литература и танцьорка-хореографка. Неговата истинска фамилия е Копола, но тъй като не искал да се грее на славата на знаменития си чичо Френсис Форд Копола (режисьор на знаменитите филми "Кръстникът", "Апокалипсис сега", "Разговорът" и др.) решава да я смени с псевдоним. В някои интервюта по-късно споделя, че избрал името Кейдж в чест на композитор-авангардист, който се казвал така, а в други твърди, че го заимствал от известен герой от комиксите.

Кейдж бил най-малкият в семейството. Неговият по-голям брат Марк става диджей и актьор, а средният - Кристофър -режисьор. Никълъс дори се снима във филма му "Падение" (1993).
Кейдж имал доста трудно детство, макар и да не обича да разказва за този период от живота си. Той бил съвсем малък, когато неговата майка Джой Вогелсанг постъпила в психиатрична клиника за лечение на тежка форма на депресия. Лекували я с електрошок и тя загубва паметта си. С мъжа си се развежда, когато Никълъс бил едва 12-годишен.
Отношенията на бъдещата кинозвезда с бащата Аугъст Копола, син на композитора Кармин Копола и роден брат на великия кинорежисьор Френсис Форд Копола, винаги са били доста сложни. Кейдж смята, че баща му е затаил враждебност към него, след като при една семейна свада съпругата го излъгала, че Ник не е от него. Актьорът се изказва доста крайно за семейството си. В интервю за сп. "Плейбой" (Playboy) например заявява: "Семейството ми е основен източник на неприятни изживявания. Ние произхождаме от древен италиански клан на грабители и разбойници. В нашия род е имало даже и убийци."

Първите си опити като актьор Никълъс Кейдж прави още като ученик в училище в Бевърли Хилз, а по-късно в средния курс прекарва ваканциите, посещавайки актьорските курсове към "American teatre" в Сан Франциско. Напуска училище 17-годишен и започва да си търси роли в киното. Телевизионният му дебют се състоял през 1981 г. във филма "Най-добрите времена" (Best of times, 1981), последван от незначителни роли в киното, които обаче не му носят желаната популярност.
С участието си във филма "Момичето от долината" 17-годишният актьор привлича вниманието. Въпреки този ранен успех, началото не е леко. Самият той споделя, че това били тежки времена за него: "В този момент бях уверен, че ще е най-добре да постъпя в търговския флот. Провалих се на актьорските проби за роля във филма "Аутсайдери" (реж. Френсис Копола) и стигнах до абсолютното неприемане на Холивудската система. Всички актьори минават през това, но аз като че ли бях готов лесно да се откажа от борбата. Помислих си: добре, ще опитам щастието си още веднъж и ако не излезе нищо, отивам в морето, ще стана моряк и писател".

Известността идва едва след участието му през 1987 г. в "Да отгледаш Аризона" (Raising Arisona) на братя Джоел и Итън Коен, "Лунатици" (Moonstruck) на Норман Джуисън и "Диво сърце" на Дейвид Линч (отличен през 1990 г. със Златна палма на кинофестивала в Кан).
Актьорският му талант обаче е безрезервно признат и от критиката, и от публиката, след ролята на сценариста-алкохолик от филма на Майк Фигис "Да напуснеш Лас Вегас" (Leaving Las Vegas, 1995). За превъзходната си игра в него Никълъс Кейдж е удостоен през 1996 г. с мечтаната от всеки актьор награда "Оскар".
Същата година се жени за актрисата Патриша Аркет, независимо че и двамата имат деца от предишни връзки. Никълъс например има син - дванайсетгодишният днес Уестън - от актрисата Кристина Фултън.

Кейдж става популярен сред масовата публика, след като почва да се снима във висобюджетни продукции, като "Скалата" (The Rock, 1996), "Въздушен затвор" (Con Air, 1997) и "Лице на заем" (Face Off, 1997) на режисьора Джон Ву, които имат огромен касов успех. Благодарение на тях той успява да влезе в така наречения клуб "20 милиона", в който "членуват" холивудските актьори, чиито хонорари за участие във филм възлизат на тази закръглена сума. Така например, Кейдж получил именно толкова пари, за да се снима в "Да изчезнеш за 60 секунди" (Gone in sixty seconds, 2000), както и за един от последните си засега филми "Гласът на вятъра" (Windtalkers, 2002), режисиран отново от Джон Ву.

Но Кейдж не зацикля, както някои само на роли в лесносмилаеми екшъни, а продължава да приема с готовност участия и в по-нестандартни за Холивуд творби. През 1998 г. играе с Мег Райън във философската мелодрама "Градът на ангелите" (City of Angels, 1998), през 1999-а - в трилъра "8 мм" (8 mm) и пр. Но с каквито и роли да се заеме, неговата идея-фикс винаги си остава тоталното превъплъщение в екранния персонаж. Старанието му да се вживява напълно в своите герои е почти маниакално: така например, докато се снима във филма "Пилето" ("Birdy", 1984) на режисьора Алън Паркър, Кейдж настоял да му извадят без упойка два зъба, за да прилича на своя герой, а по време на снимките на "Целувката на вампира" (Vampire's Kiss, 1989) изял пред камерата жива хлебарка.
Докато се подготвя за участието си в "До краен предел" (Bringing out the Dead, 1999) на режисьора Мартин Скорсезе, ходел редовно на нощни дежурства с екип от лекари на "Спешна помощ", за да опознае отблизо умопобъркващия ритъм на тяхната работа в град като Ню Йорк.

Никълъс Кейдж се пробва също в продуцентството и режисурата. През 2002 година бе режисьорският му дебют с филма "Сони".
През 2001 г. той се разведе със съпругата си Патриша Аркет. Според слуховете, вина за разваляне на отношенията помежду им имала Пенелопе Круз, с която точно тогава се снима във филма "Мандолината на капитан Корели". Миналата година Кейдж се ожени за дъщерята на Елвис Пресли - Лиса-Мари и само след три месеца бракът им се разпадна.

По-важни награди: "Оскар" (1996) за най-добър актьор за филма "Да напуснеш Лас Вегас"; "Златен глобус"(1996) за най-добър драматичен актьор в "Да напуснеш Лас Вегас"; MTV Movie Awards (1998) за най-добър екранен дует (с Джон Траволта) в "Лице на заем" и през 1997 отново за най-добър екранен дует (с Шон Конъри) за филма "Скалата" (The Rock) и др.

Преглеждания на торента: 209 209 пъти Сваляния на торента: 84 688 пъти

Свалено: 37 593 Пъти

BAKLAVA---offcial trailler 01

BAKLAVA---offcial trailler 02