Отиди на страница:
| Е, някои тук много се развихриха да критикуват Голдинг и Хелър, превъзнасяйки Балзак и прочие. А авторът на Златният храм е Голдмън, както уточни по-горе Караваджо. Бъдете себе си и оставете другите да бъдат други. И да харесват това, което им харесва. За мен лично и Голдинг и Хелър са големи писатели, и великата американска петорка дето я споменава Сибила също. Нека не изпадаме в менторски тон. Най-омразното нещо в някогашните уроци по литература беше полицейският въпрос " Какво е искал да каже авторът? " |
| Много рядко си поволявам да пиша нещо под ДИ ( а винаги го чета) но просто не мога да пропусна това Браво. Овен оригинала, и Питър Брук и Дмитри Иванов са великолепни. |
алелее, пак съм разоблачена! С мойто килийно образование. Тук един именит форумец все ме хваща как не знам английските местоимения, че тука 2 букви съм разместила, много важно. Сега, човек да не смее да попита пък как се казваше оня, дето за Иглата на катедралата писа - дали е този, или пък е онзи, или пък е някой техен трети братовчед....  Имам един пресантиман, че не беше оня на -ман, а дали беше оня на -инг, ми да кажат ония, дето четат критика пък, в края на краищата...  |
Странно писание на len. Всичко, което съм написала, е точно моето лично мнение за това, което харесвам и това, което не харесвам чак толкова. Може авторът да е на "Повелителят на мухите" да се струва някому най-добрият, но той не е моят човек и това е въпрос на вкус. Така, както например Шер е обожавана от доста фенове и макар да оценявам нейните качества на певица, тя не е моят човек. Моят човек е, примерно, Тина Търнър. А менторски тон ли? Ами, len, прочети себе си, ако някой случайно не знае що е то ментор, непременно ще получи пълна представа. А какво е искал да каже авторът, това пък колкото и да се взирах, не можах да открия в нито един постинг. Редактирано от - Сибила на 14/5/2008 г/ 21:38:04 |
| Аз като "американец" да кажа, че Голдинг не е американски, а английски писател. В САЩ са най-голям американски писател се смята обикновено Марк Твен. "Хъкълбери Фин" - за най-големия американски роман на всички времена. Други романи като "По пътя" на Керуак се смятат като нови версии на Хък Фин. За най-голям стилист на американския език пък се смята руснака Владимир Набоков. Има много книги от жени, оставили по-голяма следа от т. нар. "голяма петорка" (за пръв път чувам това име) - в 19 в. - "Чичо Томовата колиба" от Х. Б. Стоу, в 20 в. - "Да убиеш присмехулник" от Харпър Лий - това е превъзходна книжка, която се учи в училище и се играе в сценки, има и хубав филм от 50-те години. В момента най-почитаните (сред студентската аудитория в добрите колежи) живи американски писатели са Филип Рот, Пол Остър, Джонатан Францен и Дон ДеЛило (последния не ми харесва). Жив е и Джон Апдайк с над стоте си книги, но досаден. Много по-голямо моралистично въздействие в/у образованата публика обаче имат популярни автори небелетристи като икономиста Пол Кругман или географа Джаред Даймънд. |
| малко за разведряване и разведряване иде от ведро едно време като са лиснели ведрото на кълдъръма и... се е разведрявало листата на дърветата повяхнали от жега се отпускали и придобивали онзи гъвкаво зелен цвят на свежо листо In reply to "syboten den rojden" |
Кой е казвал, че Голдинг е американски писател? Взех повод за "великата американска петорка" от постинга на : Големият Лебовски [Златен] от Bulgaria Общо мнения: 1205 Последния, не си прав. Забравяш, че литературата има за цел не само да учи, но и да забавлява. Романчета, както ти ги наричаш, от рода на "Параграф 22", "Певелителят на мухите" (мога да продължа в твоя дух: "Спасителят в ръжта", всичко на Стайнбек, Хемингуей и Фицджералд, и т.н.) забавляват, учейки и учат, забавлявайки. Нищо лошо срещу Камю, но той само учи. Трябва да има и такива, нали? Създадено: 14.5.2008 г. 15:19: Хъкълбери ли? Имам мили детски спомени от Том Сойер, от Хъкълбери ми се губят подробностите. Ах, колко сълзи пролях, едва научила се да чета, над "Чичо Томовата колиба", почти толкова, колкото над Джек Лондоновия "Белият зъб". |
| Аз си спомням само две книги, над които съм ридала като магарица, със синкопи хем. И именно затуй си ги спомням, щото не ми е много характерно да плача над книги, е, в киносалон може да ми се стегне гърлото, а най ми се доревава на симфоничен концерт, също се разчувствам пак с буца в гърлото от военни паради (генетично е). Та тия две книги, над които съм хълцала, почти в 7/8 ритъм, бяха - едната в тийнейджърска възраст, некъде към 15-те, и сега я помня таз книга като заглавие - Изгубено щастие се викаше, от една писателка, Рейчъл Фийлд, сега взех, та проверих в Гуглето, не била толкоз неизвестна, обаче. А другата, дето хълцах кат магарица в много зряла възраст, мааалко след Балзаковската, беше 'Мостовете на Медисън', там пък авторът хептен непознат, с едно трудно тройно име, некъв Роберт и нататък .... Толкоз ме разтресе таз книжка, че и филмът после не може да постигне тоз ефект, въпреки двамата ми абсолютни любимци там - Мерил Стрийп и Клинт Ийстуд. Ама сигурно съм ревала не върху тяхната любов и съдба, а за нещо моичко, затуй... то това е майсторлъка, синхрон да се предизвика, като на войниците, като минават по моста....  |
| И аз, като Геновева, да си призная - веднъж ридах над едно томче. Ревах като магаре, уплаших жената и децата, а кучето се напика от шубе - такъв рев. Увлечен от вълшебните инструкции за приготвяне на пикантен бифтек, изведнъж прочетох как заливат мръвката с некъв сладък сос. Шок и ужас. Готварските книги са много коварни. |
| Е, а стига де...туй е от вчера. Щото иначе ше задам контролен въпрос: - С коя книга влизате в тоалетната? |
За да опошля съвсем темата (пардон, Димитри!  ), но все пак нали става дума за силата на печатното слово, преразказ на автентична случка.На ранни младини ходех много по почивни станции, по-скоро санаториуми (не толкова от кеф, както се досещате). Това беше единственото място и време, когато слизах всред народа, всички социални слоеве щедро представени, географски и демографски, макар че все пак се ориентирах към по-луксозните. Това беше във времената, когато трудно се намираха хубави книги (най-вече превежданите от Димитри), с връзки, под тезгях и т.н., и беше особен престиж да ги имаш наредени в библиотеката си, особено поредиците на Народна Култура (където превеждаше пак Димитри). Та, май в Банкя, в т.нар Дом на миньора, една мила леля, оборудвана с дежурната жилетка едър меланж, по време на седянка с плетене, се хвалеше с новата си библиотека и какви хубави книги имало в нея, подредени, но с въздишка признаваше единствения си дерт в тази ситуация. Не мога, вика, да опазя книгите от зет ми, вземе си някоя, даже като отиде в тоалетната, да си чете там, и ако няма тоалетна хартия, та си откъсне няколко листа .... Показваше даже, милата, с жест, по колко много листа откъсвал наведнъж. Нали знаете, че никога не лъжа, автентичен е разказът, а аз вече съм се примирила, че действителността надминава много често въображението и измислените stories ... Не за друго го разказах това, а за силата на печатното слово..., и да продължа нишката на плетката. |
Ти пък, "тримата мускетари". Требе да е било нещо по-така. Сигурно животното си е бърсало гъзо със страници от оруеловата животинска ферма. Виж, че става дума за образцова библиотека. Тогава само привилигенцията е имала достъп до книги дето са по-така. Такива, дето още от първата страница на простия читател като мен му се прикензва  |
