Клуб на Школници от НШЗО Хр. Ботев - Плевен
Отиди на страница:
| Остаряваш, мъжкииии, остаряваш... Светът отдавна не е само вълна под мишниците... Инак, ако пцоваш фазанарията просто ей-тъй, от плохо чувство за хумор - простено да ти е. Апропо, няма ли някой да спомене с добра дума я Шабла, Я Царя... Да не сте измрели сички, бре!! |
Господа офицери, разрешете да доложа - капитан от запаса Лебедунски, 1984/85-та, 3-ти район, свързочен баталион; служил под командването на генерала от горските Гано Иванов и въртоглавия подп. Клавдий Айде и аз! Лебеде, служили сме по едно и също време, при едни и същи началници. Ама аз бях при "въшистите". Жалко, късно видях темата. |
Остави, Бира. Кашик нали уж било шик...  Да са жуви и здрави. Още ги помня как притичваха ниско покрай зенбата, закичени като коледни елхи, вечно устремени към Бала баир. Иначе пък пичове ненагледни - секи носеше у джобовете патрони кат партизанин, вечер ги загряваха със запалки и гърмяха бетер в гредореда на спалното. Диви дзверове от соцджурасика. |
Диви дзверове от соцджурасика. Служихме на Народната република! Нямаше друга България.* И мерси за комплимента. Бала баир, Николаево, Гривица, Венец...___________________ * Като питаха един от братята Драшкови "защо сте сътрудничили на Държавна сигурност", и той отвърна - "ами нямаше тогава Частна сигурност"  | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: MoreEqual |
| Харно... Де сега България, деее.... В поделението отсреща - една трета мадами-любовници на тоа-оня, друга трета - шкембелии пърдялници, останалата трета може и читави ора да са, ама не стигат да увардят ТКЗС, камо ли държава... Ай да лягаме, че простатата ше алармира... |
| Като стана дума за Шабла, цар Тодор и зенбата-а - няколко неща се сещам след толкова време. Извинявам се, ако се повтарям. Спомен 1: Ранната пролет на 75-та НШЗО бе вдигнато по тревога по линия на Варшавския договор. Изкараха ни посред нощ в окомплектовани батареи, т.е. не само с няколкото учебни оръдия и ЗКУ-то, а с всичко, което се водеше НЗ в складовете и бяхме разхвърляни на позиции някъде по уютното плевенско поле. Всичко това трая две денонощия смут и дезорганизация. Спяхме в калъфите на оръдията, вместо в палатки и бяхме оставени без храна. Помня вълчия глад накрая и как, прибирайки се в камиона, си разказвахме един по един какво ще ядем, когато се приберем в полагаемата се. Сутрин, втора закуска, обяд, следобедна закуска и вечеря. Почти всеки имаше в главата си меню за по 3-4 дена. Разказвахме, слушахме се и преглъщахме. Когато се прибрахме, сухите вафли в лавката свършиха за 5 минути. И тогава стана ясно, че едно от многото 57 мм оръдия, които бяхме взели от складовете, е забравено някъде в полето. Защо, кое точно и къде - никой не можеше да обясни внятно. Вероятно се беше откачило при транспортирането на някой завой и в тъмното не са забелязали. Върнахме се с няколко камиона да обикаляме, Монката псуваше като за световно, но го намерихме. След това една седмица чистихме материалната част, за да я консервираме отново. Преди месец гледам в търговете на Министерството на отбраната, че се разпродават десетки 57-мм зенитни оръдия от складовете в Търговище. Някое може и да е било участник в това учение. Спомен 2: Лятната фазанска Шабла на 75-та. Малко предистория- не бях добър образец за младши командир в БНА. Хилав и разглезен до недисциплинираност, поради което за цялата година школа имах само 5 градски отпуски (едната за клетвата) и над 20 непоряда. Коремно направих за първи път на четвъртия месец, но 3-те километра ми се отдаваха. Най-вече, защото мл.лейтенантът (школник от предходната година) имаше навика за невъздържан отговор да ме изкарва на плаца и да ме пуска на 12 обиколки на централната градина на района (около 3 км) с противогаз. Така напреднах в единствения предмет, който не ми се отдаваше и след първия семестър се оказа, че всичките ми изпити са с отличен. Което за завършил с отличие Математическа гимназия не беше особено трудно. Такива като мен в батареята бяха още двама - трима и след втория семестър трябваше да остане само един - бъдещият отличник на випуска на батареята, произведен в мл.лейтенат и оставен в НШЗО през втората година. Сред преподавателския и команден състав се зараждаше леко притеснение, а в мен - любопитство, примесено с ужас. Имах амбицията да докажа че съм най-добър, но тя беше неравнима с желанието ми да се махна от Плевен. И тогава дойде лятната Шабла 75. Палатките, стрелбите и продължаващия учебен процес, вкл. и изпити от втория семестър. Един ден цар Тодор вкара батареята в една учебна зала в покоите си и поиска да провери нивото на обучение на школниците. Даде ни за решаване метеобюлетин и норматив - време за решаването му. За незапознатите - да уцелиш мишена на километри в небето трябва да знаеш възможностите на оръдието, но и влиянието на редица допълнителни фактори като посока и сила на вятъра например. Вкарвайки няколко начални параметъра ги прекарваш през две-три страници несложни формули, всяка следваща от които се захранва от резултата на предходната. Изисква се известна концентрация, защото една грешка някъде изкривява резултата. След час ни строиха и ни информираха, че сме позор за армията, школата и преподавателя си (бащата на актьора Ники Сотиров, който тогава беше току що приет за студент). От 120 човека само 4-ма бяха решили бюлетина вярно. Грешниците под строй бяха изпратени под сянката на едно дърво да решават до припадък, а на 4-мата ни раздадоха по една кирка и лопата (знаем, но да не стоим без работа) и ни изпратиха да копаем канавки. Стори ми се несправедливо и неизискано споделих това с командния състав. Веднага получих три дена арест при цар Тодор, взеха ми колана и връзките на обувките и ме вкараха в помещение с три легла, които рано сутрин се вдигаха и заключваха към стената. Което нямаше особено значение, защото вътре бяхме 9 човека и аз спях на пода под масата. Царят лично ми връчи същите кирка и лопата и ми показа канавките от двете страни на пътя, водещ от портала на поделението му към пътя до фара. Тогава ми се стори много дълъг, но скоро минавах от там и видях че са само няколкостотин метра. Каза ми "Ето канавките. Криви са, затова ти ги изравняваш. Ако свършиш след час - пускам те след час, ако свършиш след месец - след месец." Пусна ме след десет дена, когато батареята си тръгна за Плевен. Междувременно ме изкараха за час да държа изпита по устави, като изпитващият започна с думите "Идващ от ареста, което за мен означава двойка". Казах о.к. и станах да се връщам, но ме спряха. Трябвало проформа да тегля билет и да бъда изпитан. И макар, че не се бях подготвял, с моя късмет изтеглих нещо за караулната служба. Както помните, давах непоряди през два-три дена и тъй като всеки караул започваше с препитване от дежурния офицер, това го знаех по-добре от изпитващите. Не помня какво ми казха, но получих 5-ца, което устройваше всички, вкл. и тези, на които ни беше все едно. От този арест ще запомня стадата от натуралното стопанство на Царя и как всяка сутрин и вечер войничетата му не слушаха, а пееха химна. Пееха го изключително интересно - изяждайки последните букви на думите с отсечени паузи между всяка дума. Нещо като "Горд. Ста. Плани." А Царят седеше на един стол и ядеше купичка кисело мляко собствено производство. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Йори |
Спомен 1: Ранната пролет на 75-та НШЗО бе вдигнато по тревога по линия на Варшавския договор. Помня я тази тревога. Излиза, че сме били по едно и също време. |
| Още един спомен за Шабла. Вече като фазан, командир на ЗКУ взвод в кашишки полк на Хасковската дивизия. През 76-та изкарахме две Шабли - зимна и лятна. От лятната нямам особени спомени освен импровизираните бани с минерална вода на брега на морето, в които през произволни интервали във водата се появяваше нефт, който правеше къпенето до голяма степен лотария, в която губещите дълго се опитваха с пясък да махнат нефтени петна от кожата си. Миналата година видях една запазена цистерна-баня в кварталчето до фара, в която се къпеха хора от поделението. Миризмата на сяра беше същата. Зимната Шабла започна в края на февруари. Студът беше страхотен. Пристигнахме на гарата в Толбухин през нощта в една композиция с всички зенитни подразделения на дивизията. Нито един влекач или камион не успя да запали, докато неясно как един успя и започна да тегли втори, трети и пр. Запалихме и тръгнахме към царството на цар Тодор, където пристигнахме в 2 часа след полунощ. Тогава нямаше бараки или други постройки и започнахме да копаем и разпъваме палатки при - 26 по Целзий. Беше голо поле и дни наред го вършеехме за клони и дърва за огрев. Едни даже стигнаха до Балчик и се върнаха с пейките на градската градина. При невнимание ставаха фалове и насмолените палатки изгаряха за 3-4 минути, като в такива случаи не трябваше да се забравя оръжие, карти (раздавани под подпис от секретна секция), някой заспал и горни дрехи. В този ред задължително. Офицерите и фазаните се оборудвахме с фургони, които тогавашното пътно строителство оставяше през зимата по пътищата на окръга. Фургоните, по лично наблюдение, горяха още по-бързо. Студът правеше ежедневните тренировки по обслужване и подготовка на оръдия и картечници за стрелба болезнени. При -26 градуса кожата залепва за желязото и всяко по-рязко движение водеше до рани. Както и да е, знаехме че всичко ще свърши за 10-сетина дни и търпяхме. В началото на март времето се постопли, но тогава пък внезапно се уби командира на ВВС дивизията Дило Жулев. Защо и как - Натисни тук. И летците от Балчик, които служиха за мишени при стрелбите ни, спряха да летят в знак на траур. После полетяха, но времето пак се развали и така със стрелбите стояхме близо 50 дена. На минусови температури и палатки. Дълго време ми се струваше, че това ми е спомогнало да възмъжея, но след време разбрах, че човек става мъж не благодарение на изпитанията от кожата му навън. П.П. След време построили сгради за пристигащите да провеждат стрелби, след време и Цар Тодор станал генерал, но това е след мен. За съжаление вече не помня по мое време бяха ли го произвели полковник. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Йори |
ловки, ша ма извинявате, ама кашимерията си ви личи отдалеко. Факт. Човек може да се увОлни от кашимерията, но кашимерията не може да се увОлни от човека.  |
За съжаление вече не помня по мое време бяха ли го произвели полковник. Беше полковник защото тогава ходихме при него да спасяваме едно наше момче ,което служеше там и беше направило беля.Тогава се запознах и с един майор ,на когото кой знае защо викаха Бизона.Преместихме го момчето ,но Царот ни изпоти здраво... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: kunert |
| "Bradatko 25 Дек 2013 14:37 Свободно! на целокупната форумна фазанария! Да дам отчет и аз: 1971-72 Плевен, II район, 5-а батарея, 2 взвод, 292-ро класно (по хълма, зад плаца и спортната площадка на кашиците)." Я глей с Bradatko сме били класно до класно по едно и също време.Доиде есен 72 и мене вятъра ме запраши баш при ветровете под Сините камъни Сливен под.60090.... |
| Йори, пак добре че сте имали термометри да мерите студа... Щото ние нямахме, та отчитахме бесния студ в Кукерландията чрез изплюване върху бетеера - замързаше на секундата. Това на едно занятие по тревога, два часа преди което шлосерът, който го играеше зъболекар в 24260, ми извади почти без упойка шести горе вдясно и ме прати в ледената зимна нощ с едно мижаво блистерче аналгин с изтекъл срок в ръка. Същият зъб, който преди това пробва да умъртви, и след третия неуспешен опит просто му извади нерва така, жив... А иначе и нашите командири имаха звучни прякори - ротния му викаха Гуспата, казваше се Иванчо Ганчев Господинов. Стою Стоев беше Стою Кашика, другият беше Нереза, имаше един Съсела. На старшината му викаха Кайзера, а на командира на полка - майор Цветан Тотомиров, който след години стана началник-щаб на целата армия, а след това и съветник на Желю, никнеймът му беше Тото КомандОса. Имахме капитан Бригадир Стоянов и едни друг капитан - Мускула, който как успяваше да се удържи и да не отлети със щъркелите наесен, не знам, толкова беше гърчав. От целата казарма съжалявам единствено че не натаковах една Мимето - млада циганка от близката махала, изумително красива и мръсна. Старите, като даваха наряд в кухнята, я вкарваха в поделението, изкъпваха я в един от казаните за чорба, нахранваха и я опъваха поред. Единият от тях беше човек, а не гадно кукерско говедо, та ме викна една нощ да участвам и аз, ама на мене какво ми стана, не знам, та не отидох и после ме беше яд, щото Мимето нещо спря да идва. Май баща й я хвана, наби я и я омъжи некъде по ямболските села, така разправяха после. Абе истории колкото щеш.  |
| . | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Captain Buddy |
| Ей, честно, не вярвах, че в този форум може да ми разтупкате сърцето старческо така, господа зенитчици. То всъщност, май вие сте старците, щом сте по-големи с 4-5 лета от мен. Обаче като чета внимателно, доста юркане е падало при вас, гарджета. Май съм извадил късмет с набора. През 1979 зен-бата беше много готино и скатано местенце. Няколко дни след като влязох, пратих си цивилните дрехи на нашите с кратко писъмце, че всъщност съм попаднал на хубаво място, а войнишкият живот се състои предимно от ядене и пиене. Баща ми се ококорил и си рекъл: Моя кой го знай на какви пияндета е попаднал... Чак на клетвата се успокои човекът. През м. ноември направихме последната си утринна физзарядка /!!!/. Причината ще ви разкажа довечера, ако не сте се чупили от вечерната проверка. И все пак, няма ли някой там, който да е бил по това време /1979-1980/ с мен в невероятното 100-местно спално помещение на първия етаж и да ме е мерил нощем с паркет от пода, за да не хъркам като локомотив? Много ще се радвам да открия такъв, стига да е все още самостоятелно придвижващ се и артритът да не му пречи да пише. Хвала на всинца ви, юнаци! |
ОРС 31 Мар 2014 18:4 Аз мислех, че темата все пак е за служба  , а не за курортни спомени  ...  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Ловкия |
| Огън служба не остана, Ловкий. Може би поради прекалено оптимистичната си натура, приемах често службата не точно като курорт, а по-скоро като нещо неизбежно, което без хумор и самоирония, не би било нито толкова лесно, нито пък смислено. И знаеш ли, истинска служба, ама ИСТИНСКА, а не като нашата, видях при двете ми кратки пребивавания в СССР на стрелби със ЗРК. Пич, нямаш си представа какво е служба във...виетнамсата народна /тогава/ армия. При това, служба в името на идеи, а не на предстоящото УВО. Руснаците, които дотогава си мислехме, че заедно със гедерейците са най-печените бойци на земята, си завираха главите в снега от страх щом виетнамците /както и малките подразделения кампучийци, етиопци и кубинци/ пипнеха оръжие. Всъщност, много момчета тогава разбраха, че т.н. ни служене на отечеството, без да е калено в истинска война, е едно голямо пропагандно осиране. Както и да е. Огромна част от казармата на хиляди наши младежи всъщност не минаваше в служба, а в разтакаване по безкрайни наряди, бригади, строителство и какво ли не още. Не се сърдя на никого, системата отиваше към скапване, а след събитията в Полша през 1980 година трябваше да си кьорав кон, за да не разбереш безсмислието на една изначално сбъркана система. Обаче двете години от младостта ни не са били напразно. Като се сетя сега колко спомени имам от казармата, какви невероятни истории сме преживели всички... Е, струва си, друже, усилието. Жив и здрав бъди, па ако и ти рипа още на тая възраст - ти си щастлив чиляк. Някой беше писал по-горе за зен-бата, дали можеш, колега да опишеш кои точно бяха офицерите по твое време? Ако ти е интересно, ще ти напиша подробно кои бяха нашите - имам пълен списък на целия личен състав на батареята ни. Хайде да попеем "Ако битка в небето започне, в неочакван решителен час, ний ще срещнем със изстрели точни всеки вражески полет над нас...", после да пророним сълза за някои, дето вече ги няма, накрая да попсуваме задружно новата власт и застаряващото либидо, пък да си полегнем, доволни, че сме човеци все още и въпреки всичко. |
| Сори, Йори, чак сега прочетох за миризливия басейн в Шабла. През лятото на 1979-та и аз разпусках из него като селски юрдек. Беше дълбок не повече от 70-80 см., водата съдържаше толкова сяра, че непривикнал човек би се отровил само от изпаренията. Обаче през март 1980-та се потресох - басейнът наполовина беше паднал в морето при свлачище. Грозна гледка ти казвам, Йорка, като отрязан от нож беше - половината стои на ръба на високия поне 100-150 м. бряг, а другата половина се въргаля долу в морето. Природата си беше отхапала огромно парче земя само в рамките на няколко месеца. Какво ли ще е сега... Ако някой е бил наскоро, да сподели, плийз. |
