Отиди на страница:
| Извинявам се на празнуващите – кой знае защо само политикани, сегашни и забравени, както и редовните клакьори – но съм си скептичен реалист. И разбирам защо на хората не им е до някакво честване. Тъй като на 9 ноември живяхме, на 11 също, на 10 животът беше разнообразен с една интересна вест. Останалото си остана. По-натам вижте сами - Натиснете тук В прегледа на печата и в "Та какво се промени?". Миранда, ще се видим на манифестацията. Ти си оная ремсистка с червената баретка и грейнали от пощипванията на партийните другари бузки, нали?  |
| Фичо, какво стана с професор Поповски? Ника ли си смени, що ли? Спомням си го от форума на Монитор от където ни изгониха и май като че ли беше тук известно време. Ех колко години минаха само....Не си спомням вече. |
| Ден или два преди откриването на конгреса партийният секретар на завода, в който работех ни подхвърли: Следете конгреса. Ще стават интересни неща. |
Knight Templar, ако идваш в Ню Йорк, непременно се обади. Ние едва ли ще минаваме скоро през Питсбърг, момъкът завърши и е нещо мноого по-различно от хипито с неподстриганата коса, което видя в една от болниците на Питсбърг през април 2006.  Благодаря за тогава.Друг, синът ни беше на втория етаж, Детско гръдно, а ние, майките успели да останат в Пирогов, бяхме в мазето, 40 жени в една стая, пускаха ни под надзор по 30 минути сутрин, обед и вечер да видим малките. Разказвала съм го и друг път, един ден през октомври 1989 вратата на стаята с майките в мазето се отвори и влезе журналистката Диляна Грозданова (жена на известния след време от СДС Любомр Павлов). Огледа стаята и се насочи към мен, стоях с кръстосани крака на разгъваемото си легло и се отвличах от черните си мисли с книгата си на английски - трябваше да я превеждам свободно на изпита си за аспирантура в БАН през декември. Та г-спожата Грозданова спря до мен и попита може ли да се настани от едната ми страна. Можеше, разбира се, ред в тази претъпкана стая нямаше, беше добре дошла. Седна и след 10 минути вече знаех какво ставало в Германия върху Берлинската страна (там вече течаха демонстрациите). Говореше така разпалено. Беше дошла в Пирогов за няколко дни - чакаха операцията на роденто им през септември момченце. Било е края на октомври 1989. В Пирогов нямаше телевизия, нямаше вестници, не се говореше за външния свят. Пускаха ни за определени часове при малките, но никой не излизаше навън през другото време от суеверен страх да не се случи нещо с детето му. Бях зашеметена от новините. Имах чувсвтото, че сънувам. Демонстарциите в Източна Европа ми бяха през 9 планини в 10-та. Моето битие беше плач на деца, рев на манипулирани без упойка мъници след изгаряне със сода каустик, незакрепени добре системи и деца изтощена от това, че за няколко часа никой не е забелязал проблема им. Стаята на моя син беше на най-леките случаи - той лежеше след пункция на плеврата, а дечкото от другото легло, на цели 5, беше направил опит да се удави по време на урок по плуване. Грижих се и за давамата, защото родителите на големия батко нямаха шанс да бъдат пуснати при него, та той беше на ЦЕЛИ 5. Четеше на моя син книгата "Как да поправиш трабанта си" - не, не се шегувам, детето четеше гладко и четеше точно това. Нашият малък го слушаше внимателно, а като влезеше някой непознат уплашено му обясняваше да ходи внимателно и да не закача тръбичките на респиратора му. Стаята гледаше към върешния двор на Пирогов и бяхме точно в ъгъл, който прави буквата "Г" с едно друго отделение. Единственият начин чичо ви Фичо да види детето си през тези месеци беше да отвори прозореца (коридор) на съседната сграда и така да погледна стаята с децата. А нашият мъник внимателно отиваше до края на леглото си, без да навреди на репираторната си машина и му махаше с ръчичка. Всъщност, Фичо е прекарвал часове на този прозорец от който добре се виждаше само вратата на стаята на детето ни. По това, че никой не влиза и излиза задъхано, че няма ажиотаж е преценявал, че дали всичко е спокойно. Това беше соц реализъма - гадаехме и преценяхме за действителността по косвени данни. Научихме и другите родители на трика с прозореца. Когато ни пускаха в отделението, те чакаха на този прозорец, за да им покажа сина им. И все пка колко е хубаво, че горните неща могат да свършат. За нас доста скоро след нещастието в Пирогов - на 10 ноември.  Diver, едва ли искаш да кажеш, че Р.Р. си е падал по нимфетки. На години той ставаше да ми е я баща, я дядо. Май последното е по-вярно. Редактирано от - Чичо Фичо на 10/11/2009 г/ 08:55:47 |
Впрочем има и неща, устойчиви във времето: в епохата Живков изборите бяха нагласени, днес ги купуват Уау!...Измъкване (свобода) от марксистката индоктринация няма. Пак за негъра който се обесил като го освободили. Свободата е трудна!Не е за всякой! |
| Хубаво е че има и такива хора като автора и описаните от него. Благодарение на тях духовността е жива. |
| Нека да си спомним за най- големия мълчаливец - Коста Павлов - учител по достойнство на на мнозина достойни българи... ВЕЛИКОТО СБОГУВАНЕ web | Появяване Ето, дойде Времето!... Точно сега и точно тука - хвърлù лавровия венец във водата. И медалите - също. Титлите... Дрехите... Маските... И резервния лозов лист. Хайде - изтанцувай последния танц. И скочи. Гол. Точно сега. И точно тука, където потокът на Славата ще се влее в реката на Забравата. Сбогом, Великий!... 88 г. |
| Радой Ралин и Таня Лолова са много готини, а Коста Павлов е много силен и голям, но статията отново демонстрира колко тясно скроен е всеки левичар - нито един от посочените не е извън кръга на обсебваните от комунистите интелектуалци. При Коста Павлов чрез опитващите да се лепнат за него Светлин Русевци и Нешки, другите, без Лолова, за която не знам, левичари по собствен избор. Лявото е и винаги ще бъде мракобесие. Всичко извън собственото му свърталище за него е чуждо и враждебно. |
| На 10.11.1989г. имах упражнение по техническо чертане от 13 часа. Половината ни група имаше упражнение от 11 часа. Цяла нощ и сутринта чертах едни чертежи, които трябваше да предам и не знаех какво се е случило. Бяхме бедни студенти и нямахме телевизор, а и имахме много за учене и нямаше време за гледане на телевизия. На път за уневерситета, на светофара, гледам един колега от първата подгрупа стои отсреща и ми се смее. Помислих си, че е избягал от упражнение / оказа се , че са ги пуснали по-рано, веднага като са съобщили, че Т.Ж. е свален от власт /. При присичането по средата на улицата ми стисна ръката и ми каза " ЧЕСТИТО " нищо повече. Докато стигна до университета се чудих, какво ми честити. Когато влезнах в стаята видях, че всички колеги бяха много щастливи и разбрах какво се е случило. После започнаха едни студентски стачки, едни палаткови лагери, .... имаше едни големи надежди. После дойде кризата 1992г. и много млади и образовани хора напуснаха страната защото разбраха, че промяна няма да има и ако искат да се реализират поне пътя вече им е отворен. Малко като мен останаха тук . Не съжалявам. Видях неща, които нямаше къде другаде по света да видя. И стигнах до извода след личен опит, че мястото ми не е тук. |
Браво  Невероятен начин да отбележиш годишнината, като повод, че няма преди и след, а има истинско, непреходно, вечно. |
| Една религия не може без великомъченици, канонизиране, светци и икони. Не може да мине без размахване на пръст от амвона и четене на текущото свето писание. Златни еталони? За мен са онези тихи, безименни хора в чиито души никакъв преход и никакви примитивни идеологии не успяха да смажат човешкото. Които и сега се усмихват тъжно насред институциализираното безразличие и вървят спокойно с вдигнати яки на демодираните си шлифери срещу ураганната простотия. |
Щом Т. Живков заговори за снишаване и приземяване, а по-късно че социализЪма е едно недоносче, от което ние трябва да направим един юнак, нещата бяха ясни. А когато германците се накачулиха на стената се разбра, че моментът е дошъл. Нашите лалугери нямаше къде да шават. А ние с наивността си граничеща с глупост им дадохме шанс и сега си вирят гребена.  |