ПОЕЗИЯТА -
Отиди на страница:
| Недей да скубеш своите коси щом искаш да твориш те моля! Бъди такъв, какъвто си и дай заряд на твойта воля.  |
| >>><<< Най-важно е да има ритъм и мисъл, и чуство и страст. ..Без римата може, макар че у нас, отдавна и думата ритъм, се схваща главно като глагола "ритам"  |
| >>><<< Излизам за по-дълго. Храната е в хладилника, а ако ходите... там, вдигайте дъската и пускайте водата! |
~~~
| >>><<< По случай 115 годишнината от рождението на Гео Милев...едно негово мнение за "специалистите" онождащи* поезията...Мнението е част от негова публикация за женската поезия и жените поетки (а не поетеси), в която съм съгласен с него. _____ *Онождам - грижа се, удулетурявам нуждите нечии ( Керпеден1) ________________ Работата на филолозите, наречена отдавна „гробари на езика“, е да пеят своите безконечни тропари и упокои. Но изглежда, че това омръзва и на самите тях понякога, та за освежение им се прищява да дъхнат малко „поезия“ — напр. „модерна немска женска поезия“… Хей, филолог! Дръж си требничето и не прескачай в чуждата градина, макар да си много сръчен, все може да те уплаши нещо. А не дай, Боже, да те зачуе стопанинът! Ти ще удариш да бягаш, ще се прехвърлиш през плета, па ще ти се закачат гащите, ще увиснеш във въздуха и после — ще се дигне олелия до небето, когато започне да играе дряновата — да не казвам къде: казал го е вече поетът в „Моята съседка Гмитра“… Филологът може да се занимава най-много с метрика и стихосложение, т. е. да се чеше по плета на литературната градина, но да прескача плета — това не става! Впрочем нека не само малсайбиите, но тоже и обикновените аргати-работници в градината да си носят заедно с мотиката и една дряновка и да си изострят добре ушите; и зашумоли ли нещо край плета — дръж и удряй!… Филологът да си държи требничето, че… Но по дяволите, че работата ми съвсем не беше да се разправям с филолозите! |
| Реших да добавя към цитатите някои от мислите на Маркс и Енгелс, едно време задължително ги изучавахме. "Все пак поетът, какъвто и да е той като човек, се нуждае от одобрение и преклонение. Аз мисля, че такава е самата им природа."-К.Маркс. Писмо до Й.Валдемайер, 16.І.1852 г. "Удивително е как страстта към писателство и слава може да превърне в глупак един въобще напълно разумен млад човек."-Писмо до Ф.Енгелс, 9.Х.1867 г. "Чувал ли е някой някога , че великите импровизатори са били и велики поети? В политиката нещата стоят също така, както и в поезията.-К.Маркс, "Миланското въстание". |
| Слънчо, ако позволиш, в ... опера за три гроша май се казваше, Threepenny opera, имаше едно великолепно стихче на Брехт ... не обвинявайте в седемте смъртни гряха тоз когото не сте нахранили. Това покрай Хаитянските нещастия, нечовечности и от тоз род. Ако успея да го намеря, може ли тук ???? |
| Утре ще пътувам - малко съм зает в момента щото в Хага ще лудувам под палката на диригента. Тъй че бързо вие спете и сънувайте дори мойте връзки със поети, с поетесите добри. И поемата "Поетът" ще изстрелям срещу Вас ще се чувствате комфортно, хващам се на бас! Желева бе наше чудо от световния елит тя постави шоу лудо в политически гамбит. На финала да ви светне, праймминистърът Пегас Да ви кажа раболепно: Нека Бойко бди над Нас!  |
| Девойката, която ми постла легло - Робърт Бърнс - По пътя ме настигна мрак, планински вятър, силен мраз. Замрежи всичко ситен сняг и без подслон останах аз. * * * За щастие във моя смут една девойка ме видя и мило в своя дом приют за през ноща ми даде тя. * * * Дълбоко и благодарих, учтиво преклоних чело- учтиво и се поклоних с молба да ми даде легло. * * * Тя с тънко ленено платно легло във къта ми постла, наля ми в каната вино и “лека нощ” ми пожела. * * * Когато до самия праг със свещ в ръката тя дойде, девойката замолих пак възглавница да ми даде. * * * С възглавницата във ръка се върна тя при мен за вчас. Със таз възглавница-така я взех в прегръдките си аз. * * * Тя трепна в моите ръце и каза, като в мен се сви: “О, ако има в теб сърце, моминството ми остави.” * * * Тя бе с коси от мек атлаз и бяло като крин чело. С ухайни устни беше таз, която ми постла легло. * * * Бе хладен нежния и крак и кръгла малката и гръд: две малки, бели преспи сняг, навявани в тоя таен кът. * * * Целувах милото лице, косите и от мек атлаз. И тъй, с момичето в ръце, във сън дълбок потънах аз. * * * И пред разсъмване почти, за път когато бях готов: “О, ти, опропасти ме ти"- ми каза моята любов. * * * Целунах скъпото лице, очите, пълни със тъгa, и казах:"Тия две ръце ще ми постилат отсега.” * * * Тогаз тя взе една игла и дълго ши през тоя ден. Сама до хладните стъкла тя риза шиеше за мен. * * * Години има оттогаз, бледнее бялото чело. Но все по-скъпа ми е таз, която ми постла легло. * * * ...................................... ...................................... ......................................... ........................... ТАЗ, ДЕТО ЛОЖЕ МИ ПОСТЛА На север скитах се пешком сред мраз, виелици и сняг. Далеч от покрив и от дом ме свари падналият мрак. - Но - слука! - капнал и унил, девойка насред пътя спрях и тя ми каза с поглед мил, че мога да преспя у тях. - В гостоприемния подслон, подир несрета и тегло, благодарих с дълбок поклон и я помолих за легло. - Тя с бели ласкави ръце широко ложе ми постла, наля стакан и от сърце спокоен сън ми пожела. - А после грабна си свещта и бързо вън се озова; ала на мен ми се дощя да си подложа под глава. - Повиках я, и тя дойде с нозе усърдни, с поглед плах, възглавки още да даде, и, трогнат, аз я приласках. - Но тя ме спря: "Не пипай, ей! Защо се подиграваш с мен? Момиче честно съм - недей да си с девица непочтен!" - С очи по-ясни от елмаз, с къдрици - янтърна смола, бял крем и вино бе оназ, която ложе ми постла. - Гръдта й бе снегът, навял две преспи в зимните поля, а и в снага бе мрамор бял таз, дето ложе ми постла. - Целунах я зашеметен, а тя загуби ум дори. Положих я след туй до мен и тя не мисли до зори. - Пошушнах й на сутринта, че като слънцето блести, но - мак червен! - въздъхна тя: "Защо ме ти озлочести?" - Целунах мокрите очи и устните й - румен плод - и казах: "Моме, не плачи! Ще ми постилаш цял живот!" - Холандски ризи ми обши тогаз с най-тънката игла, засмяна ведро, до уши, таз, дето ложе ми постла. - Постла ми още като млад и снощи също ми постла. Най-милата на този свят - таз, дето ложе ми постла ... - Превод: Спас Николов --- --- * ********************************* --- Проблемът не е в стихотворението, а в ПРЕВОДИТЕ. --- --- Поезията на английски не със знаци финикийски е творена с ерудиция чрез британската кондиция. *********************************** - The Lass That Made The Bed To Me - When Januar' wind was blawing cauld, As to the north I took my way, The mirksome night did me enfauld, I knew na where to lodge till day: - By my gude luck a maid I met, Just in the middle o' my care, And kindly she did me invite To walk into a chamber fair. - I bow'd fu' low unto this maid, And thank'd her for her courtesie; I bow'd fu' low unto this maid, An' bade her make a bed to me; She made the bed baith large and wide, Wi' twa white hands she spread it doun; She put the cup to her rosy lips, And drank-"Young man, now sleep ye soun'." - Chorus-The bonie lass made the bed to me, The braw lass made the bed to me, I'll ne'er forget till the day I die, The lass that made the bed to me. - She snatch'd the candle in her hand, And frae my chamber went wi' speed; But I call'd her quickly back again, To lay some mair below my head: A cod she laid below my head, And served me with due respect, And, to salute her wi' a kiss, I put my arms about her neck. The bonie lass, &c. - "Haud aff your hands, young man!" she said, "And dinna sae uncivil be; Gif ye hae ony luve for me, O wrang na my virginitie." Her hair was like the links o' gowd, Her teeth were like the ivorie, Her cheeks like lilies dipt in wine, The lass that made the bed to me: The bonie lass, &c. - Her bosom was the driven snaw, Twa drifted heaps sae fair to see; Her limbs the polish'd marble stane, The lass that made the bed to me. I kiss'd her o'er and o'er again, And aye she wist na what to say: I laid her 'tween me and the wa'; The lassie thocht na lang till day. The bonie lass, &c. - Upon the morrow when we raise, I thank'd her for her courtesie; But aye she blush'd and aye she sigh'd, And said, "Alas, ye've ruin'd me." I claps'd her waist, and kiss'd her syne, While the tear stood twinkling in her e'e; I said, my lassie, dinna cry. For ye aye shall make the bed to me. The bonie lass, &c. - She took her mither's holland sheets, An' made them a' in sarks to me; Blythe and merry may she be, The lass that made the bed to me. - Chorus-The bonie lass made the bed to me, The braw lass made the bed to me. I'll ne'er forget till the day I die, The lass that made the bed to me.    Редактирано от - The Spy на 20/1/2010 г/ 21:36:16 |
| Седем сме! Седим! Стар скърцащ скрин. Скърбим ! Седем скърбящи сърца….. Сълзи… Сополи.. Сълзи.. Сополи.. Снежанка ! Снощи.. Сякаш сън… Сякаш спазъм… Събра си…. Сама… Само съскаше…- Селяни ситни, скучни селяндури! Сепнахме се! Скърбим! Сърцата седем…. Ситно стенат ! Самотааа….. Снежанкеее…. Спри! Слънце си! Светни! |
| HЯКОГА, HЯКОГА Hякога, някога, толкова някога, колкото девет лета на някаква уличка, с няколко думички, спря ме веднъж любовта. Беше наистина толкова истинска, колкото може да е слънцето весело, старата есен, старото тъжно небе. Весели есенни кестени блеснали ръсеха светли следи златни квадратни невероятни изгряваха редом звезди. Странно тържествена, жертвена, женствена беше земята под нас. Бяхме ний истински, искрени, искащи, мислещи само на глас. Може би времето, може би временно, може би от възрастта -- няма ни улички, няма ни думички, няма я с нас любовта. Може би някъде, някога, в някого, пак ще се влюбим, нали? Hещо ще искаме, нещо ще чакаме нещо в нас ще ни боли. Колко естествено, просто наследствено дойде при нас трезвостта. Весели есенни кестени, де сте вий, де е сега любовта? Hякога, някога, толкова някога, колкото девет лета на някаква уличка, с няколко думички, спря ме веднъж любовта. Недялко Йорданов |
| И да се преклоним пред Дамян Дамянов, като отправя бележка към Слънчо, че ПРЕВЕДЕНАТА поезия, дори и от руский, престава да бъде ПОЕЗИЯ! - НЕ СИ ОТИВАЙ - Дамян Дамянов - Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай! Не ме оставяй сам с вечерта. Ни себе си, ни мене не залъгвай, че ще ни срещне някога света! Светът е свят ! И колкото да любим, и колкото да плачем и скърбим, като деца в гора ще се изгубим, щом за ръце с теб не се държим. Ще викам аз и ти ще се обръщаш. Дали ще те настигне моят глас ? Ще викаш ти - гласът ти ще се връща и може би не ще го чуя аз. И дните си така ще доживеем във викове, в зов: "Ела! Ела!" Ще оглушеем и ще онемеем, ще ни дели невидима скала. Ще се превърнем в статуи, които една към друга вечно се зоват, но вече няма глас, ни пулс в гърдите и нямат сили да се приближат. Че пътища, които се пресичат, когато някога се разделят като ранени змии криволичат, но никога от тях не става път... Не си отивай! Чуваш ли? Не тръгвай! * * * * * * * *** * * * * * * * * * * * * * - КОГАТО СИ НА ДЪНОТО - Дамян Дамянов - Когато си на дъното на пъкъла Когато си най тъжен и злочест От парещите въглени на мъката Си направи сам стълба и излез  Светът когато мръкне пред очите ти И притъмнява в тези две очи Сам слънце си създай и от лъчите Създай си стълба и по нея се качи Когато от безпътица премазан си И си зазидан в четири стени От всички свои пътища премазани Нов път си направи и сам тръгни Трънлив и зъл е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души Загубил всичко, не загубвай себе си Единствено така ще го решиш. * * * * * * * * * КОГАТО СИ ПОМИСЛЯ, ЧЕ И ТИ - Дамян Дамянов - Когато си помисля, че и ти ще си отидеш някой ден от мене и подир тебе пътните врати ще се полюшват празни и студени, и небесата ще се вкаменят, и птиците от скръб ще остареят, а аз ще стана празен кръстопът, по който само ветрове ще веят, едно небе ще смазва моя гръб, в гърдите си ще нося тежък камък и хорските усмивки ще са скръб - когато си помисля, че те няма. Когато си помисля...Не, не, не! Но ти си тук - усещам те във здрача. Заспивайки на твойте колене ще се насмея и ще се наплача... Сърцето ми събрано на юмрук полека се отпуска в твойте пръсти. Да, ти си тук! Усещам, че си тук по утрото, което пак възкръсва. * * * * * * * * * "Шпионски" размисли - Когато за поети тук се считат автори от чужди нам страни и страховито преводи заплитат ти с родните поети ОСТАНИ! * * * Не си мисли, че нашето е плява нима не чувстваш радостта която всеки преживява, триумф във нашите сърца. * * * Защо избягваш да говориш защо не искаш да гълчиш, а само тихичко мърмориш и нервите си пак трошиш. * * * Кажи си истината, че ухае красиво нашата земя, а кой не иска да го знае проклет да бъде навсегда! ////// Дамян Дамянов си отиде отнесе своите мечти които няма веч да видиш във поетичните души. - Комерчески се пише слово и никой днес не го чете, а иска всичко наготово интернет да поднесе. * The Spy ® Редактирано от - The Spy на 22/1/2010 г/ 14:47:03 |