ПОЕЗИЯТА -
Отиди на страница:
| >>><<< Поезия не се превежда. Тя се пренаписва. Понякога пренаписаното е по-хубаво и от оригинала, но това е рядко явление. Все пак инвенцията е това, което откроява автора и най-добре е да се чете на оригиналния език, естествено...но как да знаем поне 40-50 езика. Бих искал да знам добре италиански и арменски, например. Спайч, защо не пускаш поезията, къдео и е мястото, в "Поезия". Тук исках да е място главно за мнения и евентуално за критики на тема поезия....И критиците са хора. Като погледнеш, те са 98% от форума  |
| >>><<< Един дето не се научи къде е дупката на пода.... Spy: . Утре ще пътувам - малко съм зает в момента щото в Хага ще лудувам под палката на диригента. Тъй че бързо вие спете и сънувайте дори мойте връзки със поети, с поетесите добри. И поемата "Поетът" ще изстрелям срещу Вас ще се чувствате комфортно, хващам се на бас! Желева бе наше чудо от световния елит тя постави шоу лудо в политически гамбит. На финала да ви светне, праймминистърът Пегас Да ви кажа раболепно: Нека Бойко бди над Нас! >>><<< *** Дошъл е момента и ето че Хага ще види отблизо шпионската гага. Но там са си прости - не отбират от шифър от черни бомбе, очила и от шлифер Това не е Брюксел дет' всичко отбира, тях може и спайч да дирижира или както сам казва да се налудува докато мъдрия в Брюксел мъдрува. Ще чакаме после да яхне Пегас и шпори да тръсне и с т.н. мръсна газ да прелети пак дотук океана Дано се присети и тука остане! ТУК.! |
Дошъл е момента и ето че Хага ще види отблизо шпионската гага. Но там са си прости - не отбират от шифър от черни бомбе, очила и от шлифер Това не е Брюксел дет' всичко отбира, тях може и спайч да дирижира или както сам казва да се налудува докато мъдрия в Брюксел мъдрува. Ще чакаме после да яхне Пегас и шпори да тръсне и с т.н. мръсна газ да прелети пак дотук океана Дано се присети и тука остане! ТУК.! - ********************* ********************* Така е Слънчо. Трябва да ти отговоря - не се съмнявай във това! Веднага стих към тебе ще отворя Чети – за теб са долните слова. ********************* ********************* Контрапункт * Дошъл е моментът да ходя до Хага - това е частица от моята сага. Ни шифър, ни шлифер, дори очила невидим оставам за всички в света. Брюксел е само една какофония тотално объркана юро-симфония. Газ не надувам, а с влака-стрела аз прелетявам в Европа СЕГА. Оставам във Хага, после във Ниш днеска съм в Мюнхен, утре в Париж. Из Лондон разхождам морния дух викат ме в Страсбург, във билдинга кух. Така си я карам по шпионски пътеки летя до Америка - служба во веки. Москва посещавам, Пенза дори но там не оставям също следи! Казват, че бил съм и в София даже на Златните пясъци пекъл на плажа. Не трябва да хвръквам чак зад океана може СЕГА и влака да хвана. А може и нещо друго да сторя Със прокси адреси лесно се боря, Но не там скрит е трикът човешки Важното тук е да караш без грешки! * The Spy ®  Редактирано от - The Spy на 22/1/2010 г/ 20:47:00 |
Спай, за двата различни превода . Ти наистина ли си Петко Трамвая, кажи де, та да се радвам че ти чета импровизациите Пуснах запис и СЕГА пак ще го повторя Името ми пише там, няма Петко да оборя! С него бяхме състуденти, но съм китарист Петко под секрет ще кажа беше фаготист. * * * Бяхме с Петко неразделни по студентските години Често ходихме до Плевен при нашите роднини. И Щурците ме познават, а СИГНАЛ ми бяха гости в Ню Йорк аз ги забавлявах из метрото с думи прости. * * * С Лили Иванова даже, среща имах в слънчев ден баш на шесто авеню в Манхатън, бях от нея запленен. Данче Христова пристигна на турне из ЮЕсЕй шоу яко се развихри в центъра на Броудъуей. * * * С Мутафова и Калоянчев във Планета Холиувуд пихме, щурахме се заедно във града безкрайно луд. И накрая да Ви кажа, че съм знаен – НЕпознат По света безкрайно ходя и не виждам аз рахат. - The Spy ® ----------------------------------------- ------------------ One more time, anytime. Натиснете тук А може би------ Натиснете тук Редактирано от - The Spy на 22/1/2010 г/ 19:42:46 |
Тук исках да е място главно за мнения и евентуално за критики на тема поезия....И критиците са хора. Като погледнеш, те са 98% от форума Критиката - дума тъй коварна в София е днес, а утре – Варна. Критиката толкоз актуална крачи нейде неутрално. Тези дето не успяха до един критик станаха. - The Spy Редактирано от - The Spy на 22/1/2010 г/ 19:16:06 |
| Нема страшно Караваджо, тука може даже Маджо да пропише и твори, да открие висоти. И сред наш'та аудитория да напише оратория. |
| >>><<< Че тука що уратории се изписаха  *** *** ФОРУМНИЯ КРИТИК . Той по природа не е зъл и Господ дал му е акъл, но по природа е кибик, а пък кибика е критик. Да критикува му е хоби и даже втората природа, веднаж превърнал се в критик раздава щедро той ритник. Цитира Цицерон, Софокъл, странично ритва те във кокъл - във глезена, де най-боли, а ти се питаш: бе, дали съм в нещо тука провинен или пък той във този ден е станал със гъза нагоре?... Е, няма кой да отговори... С критици форума е фрашкан, те даже чакат на опашка да каже някой: вижте, бяло! А те - къде се е видяло, че бялото е собствен цвят. И ще доказваат на инат, и ще докажат, че туй бяло във себе си е насъбрало червено, синьо и зелено, маджента, жълто и пембено а ти си просто неграмотен, кибик, простак и безработен и че във форума стоиш ей тъй, да се ограмотиш. А те са само, те са тези, които пък не са онези които, значи ти си мислиш, ако въобще може да мислиш. ..... Аз малко съм попрекалил и нещо май, попресолил, но пък понеже съм катил духа поне съм уловил... |
| Критикът само празнослови в желание да смачка нещо. Критикът нищо не говори, но мисли, че е ритал вещо. Рефлексията е обаче физически допирна. И не поета плаче, а личността "всемирна". Проблем си има той критика. Как бързо думи да натика па който ще да го чете нали пак премията взе?! Критикъ мизирабъл долен, се пъчи - пак е празнословен. Какво е казал все е тая читателят е цензура накрая.  |
~~~ ~~~Auch du, mein Brutus, auch du, du friß t? H. Heine На 21 януари е починал Любен Каравелов. Добре познатият ни повествовател има и поетични опити, дори в преводната поезия. Не умея да критикувам, затова моля да бъда извинена, за тази неритмична наметка в стихоплетката ви...  Благодетелно куче (Из Хайне) Имало едно куче, Брут го викали, да му дадат това име — право имали. За умът му, за дарът му всеки е знаял, от всекиго почит, слава наш Брут е имал. Търпение, постоянство — се му господ дал, между зверове, добици — първенство имал. Брут е верен, Брут е злато, Брут е образец. А хората са казвали: „На, Натан мъдрец!“ Вярвал му е господарят, обичал го е, като свой брат и побратим той имал го е. Заслужил е наш Брут любов, заслужил е чест, в касапницата за месо ходил тоя пес. Касапинът му напълни коша чак докрай. Честни Брут го вземе в уста, мирно върви той по улиците. Носи овчо, носи свинско, носи телешко, ех, това почтено куче не е кучешко! Ако миризмата и да е била приятна, но не се харал От нея честни Брут: в душата си той стоик бил, не гледал той на костите, нито пък месото барал, и покупката цяла-целеничка дома донасял. Но и между кучетата, за нашето съжаление, (както и между нас) има безчувствени скотове, които са се отдали на плътско наслаждение и кои нямат нравствени начала — волове! Па да си отмъстят тия сокашки кучета на Брута, че той не приличал на техният еснаф, а честен бил — намислили тия палета да направят завера — нравът им бил гнуснав. И на, веднаж, когато Брут из дюкянът излязнал и отивал дома си полекичка с своят кош, всичкият тоя боклук на него изведнаж нападнал. Шаровци, Бельовци, Мурджовци, всеки, кой бил лош — и отнели от него тая плячка скъпа. Попадали по улицата телешки парчета. Нямал Брут сила да се бори с толкова врагове; нямал ни сопа — и делба се захванала между гладните кучета. Изпърво гледало на тях спокойно нашето Брутче, като истинско мъдро философче; най-после ядове го спопаднали, че тия урсузи така сладко лапат. И Брут дал воля на оскърбеното си сърце — и сам захванал да лапа кости и месце. Морал Що, Бруте, и ти? И ти, който беше толкова чист? — с наскърбена душа ще викне някой моралист. Ох, лошите примери всекиго ще да развратят! И даже Брут — образецът на четвероногите — не е праведен и честен; и той лапа сланина, като всяка скотина. Любен Каравелов Редактирано от - крила и щит на 23/1/2010 г/ 01:02:06 |
| ~~~~~~ Попаднах на едно прозрение за поезията от Бойко Ламбовски. Включено е в цикъла "Критика на поезията" Поезията не е да се уплашиш преди да се родиш Поезията е богобоязлив анархизъм Божествен бунт срещу Бога Поезията не е изящество на мизантропията Не е аргументация на плача Поезията е да установиш, че си единствения си враг Поезията не е умение да предвидиш и подредиш (да победиш) Поезията е заговор на словесни терористи, държава за избягали роби, вечен пир на безприютни анахорети Поезията не е да пиеш и да пееш не е да си пръснеш черепа или друг да го стори Поезията не е да накараш някого да се самозапали, да яде чаши или да спи с богата и грозна жена Поезията е аутсайдерство за шампиони, шампионат по катастрофалност и безразсъдство Поезията не е дъвка за скопци, не е целувка за беззъби и песен за глухи Поезията не е да си правиш кефа или да не си го правиш Поезията не е да си лъснеш обувките и да вдъхваш аромата на розите, не е да си бледа пиявица върху раната на собственото въображение Поезията е скърцане на зъби, звън на вериги и мечове, отрязани фалоси и уши Поезията е трън в челото електрод в мозъка, змийски съсък в съня Поезията не е да си фукльо с прехапан език, или срамежлив мародер край агонизиращия си дух Поезията не е да си нямаш любима или любовница, или пък да си имаш, не е да си хомосексуалист, навигатор, овчар или мъж в пардесю с лула и приятни обноски Поезията е величествено нещастие Поезията е перо от крило на къртица, благотворителен концерт за електрони и божества Поезията не е да пишеш стихове не е да смучеш молива, не е да си самотник, глупак или графоман Понякога е и това Поезията не е поезия, не е нещо, което си стува труда Поезията е религия за падащи ангели и възземащи се бесове Поезията не е достатъчно Поезията е всичко, което нямаш имаш  |
Дискурс за поезията на Велимир Хлебников. РОМАН ЯКОБСОН Обсуждая речевое дело, с первых строк введения к «Зангези», Хлебников напоминает, что повесть строится из слов, как строительной единицы здания. Единицей служит малый камень равновеликих слов. ‹...› Сверхповесть или заповесть складывается из самостоятельных отрывков, каждый с своим особым богом, особой верой и особым уставом. Разносоставный монтаж мелких вещей и нередкая разновременность их происхождения не только не нарушают зодческого единства хлебниковских сверхповестей, но, напротив, развертывают и развивают их совокупную художественную проблематику. Шестьдесят лет тому назад, весной 1919 г., рукопись сверхповести под заглавием «Война в мышеловке» была мне передана автором для включения в предполагавшееся издание «Всего сочиненного В. Хлебниковым». Весь текст этой рукописи был воспроизведен в стеклографированном выпуске серии «Неизданный Хлебников» (1928, №5) и в «Собрании произведений Велимира Хлебникова» (II, 1930, с. 244–258). При отсутствии дальнейших оговорок наши цитаты из писаний Хлебникова восходят к этому пятитомному изданию (Л., 1928–1933). Ссылки на единственное критическое издание авторского наследия, «Неизданные произведения Велимира Хлебникова», вышедшее под бережной редакторской рукой Н. Харджиева, (М., 1940), просто означаем 1940-м г. Знаменательный финал всего цикла «Война в мышеловке» слагается из двух четверостиший, каждое из них под перекрестной рифмой. Ветер — пение Кого и о чем? Нетерпение Меча стать мячом. Я умер, я умер, и хлынула кровь По латам широким потоком. Очнулся я иначе, вновь Окинув вас воина оком. Второе из обоих четверостиший сложено амфибрахическим размером, четырехстопным в начальной строке, трехстопным во всех остальных. Этому регулярно стопному размеру второго четверостишия противопоставлены пятисложные строки всего первого четверостишия с ударениями на начальном и третьем слогах в нечетных строках, на втором и конечном — в четных, т.е. антисимметрично отношение между нечетными и четными строками (особенно внутри первого двустишия) в трактовке обоих полустиший. Второе двустишие допускает легкие отступления — склонность к безударности начального слога в третьей строке (нетерпение) и факультативную ударность служебного глагола стать в среднем слоге четвертой строки; здесь сказывается взаимовлияние обеих строк в трактовке начального слога полустиший. Первым из этих двух четверостиший открывается в свою очередь набросок стихотворения, напечатанный в сборнике «Мы» (М., 1920), с двумя дальнейшими поочередными четверостишиями — дактилическим, а затем амфибрахическим, где последняя, четырехстопная, строка противостоит трехстопному составу всех остальных. Люди лелеют день смерти, Точно любимый цветок. В струны великих, поверьте, Ныне играет восток. Быть может, нам новую гордость Волшебник сияющих гор даст, И многих людей проводник Я разум одену, как белый ледник. С другой же стороны, четыре заключительные строки «Войны в мышеловке» выступают в качестве последней из двух строф восьмистишия «Мрачное», вышедшего первично в хлебниковском «Изборнике стихов 1907–1914 гг.» (СПб., 1914) и перепечатанного в «Собрании произведений Велимира Хлебникова» [II, 96] — в этом контексте четырем перекрестным амфибрахиям предшествует равно перекрестное четверостишие четырехстопных ямбов. Когда себе я надоем, Я брошусь в солнце золотое, Крыло щемящее одем, Порок смешаю и святое. Я умер, я умер, и хлынула кровь По латам широким потоком. Очнулся я, иначе, вновь Окинув вас воина оком. Тесная органическая связь обоих четверостиший, замыкающих «Войну в мышеловке», по сравнению с куда более случайным и поверхностным отношением каждого из них к тем контекстам, в которых они печатались при жизни автора (второе четверостишие в четырнадцатом году, а первое — только в двадцатом), заставляет неминуемо признать изначальную сопринадлежность обеих строф, несмотря на то, что лишь в девятнадцатом году авторская рукопись вышеназванной сверхповести наконец засвидетельствовала единство этого замечательного восьмистишия. Видимо, непосредственно с авторской читки цикл стихов «О чем поет ветер», сложенный Александром Блоком в 1913 г., был известен Хлебникову еще до появления в «Русской мысли» 1915 г. Этот цикл и самое его заглавие могли подсказать прямолинейное отождествление ветра с пением, а строка Кого и о чем? перекликается с размышлением Блока; „Все равно все пройдет, / Все равно ведь никто не поймет, / Ни тебя не поймет, ни меня, / Ни что ветер поет нам звеня”. Наконец, Нетерпение / Меча стать мячом сродно блоковской мечте постичь „Туманный ход / Иных миров, / И темный времени полет / Следить и вместе с ветром петь”. Крутой переход от темы ветра к повторному возгласу Я умер, я умер приближается к стремительной смене отрывистых зовов в конце блоковского цикла „Идет к нам ветер от зари... Умри”. В своих статьях о языке и литературе Хлебников рассказывал на разные лады, как он изучал образчики самовитой речи и нашел, что число пять весьма замечательно для нее; столько же, сколько и для числа пальцев руки [V, 185]. Пятиричное строение сказывается и на звуковом, и на грамматическом, и на словарном, и на непосредственно стиховом уровне художественной речи. Частью показательно сходными, частью, напротив, явственно различительными особенностями обоих четверостиший полнится двустрофный финал «Войны в мышеловке». Вкрадчиво пятисложный строй первых четырех строк разительно контрастирует с неотступно амфибрахическим метром последующей строфы. Разверстка двух основных морфологических категорий — имен существительных и лексических глагольных форм — ощутимо характеризует сходство и различие обеих строф. Обе содержат по пяти имен существительных (то есть лексических, неместоименных субстантивных форм); ветер, пение, нетерпение, меча, мячом в первой строфе и со-ответственно во второй кровь, латам, потоком, воина, оком. Отметим, что имен существительных лишены две симметрично расположенные строки восьмистишия — вторая с начала и вторая с конца. В противовес конечному четверостишию с его пятеркой лексических глагольных форм (умер, умер, хлынула, Очнулся, Окинув) начальное четверостишие вовсе лишены таковых. Глагольная связка статъ (равно как и вариант быть мячом в тексте сборника «Мы») явно не входит в круг форм лексических. Взаимная близость всех пяти глагольных форм скреплена участием гласного /и/ в каждой из них и полным отсутствием этой фонемы в остальных словах восьмистишия. Две маркированные (точнее, признаковые) категории, а именно совершенный вид и прошедшее время, которыми конечная строфа наделяет все пять своих глагольных форм, еще более оттеняет глагольность этой строфы в отличие от предыдущего, безглагольного, четверостишия. Пятиричное счисление, особенно заметное и действенное в малых формах, несомненно повышает участие грамматических категорий в поэтической символике. Так, например, мужеский род, сплачивающий пятерку имен существительных, начиная с первого слова стихов Ветер и до воина конечной строки (причем за обеими мужескими формами следуют имена среднего рода — пение, оком), красноречиво противостоит единственному примеру женского рода — кровь — и бросает свет на сложную боевую тематику обеих строф. Три пары местоимений, чередующихся в пределах стиха или двустишия, обостряют значимость грамматических категорий мужеского рода и одушевленности. Такова контрастирующая смежность генитива кого и локатива о чем; такова выразительно-повторная формула я умер, я умер; таково, наконец, драматическое сопоставление лиц и чисел в заключительном двустишии: Очнулся я — Окинув вас. Примечательная узкая грамматическая и композиционная связь между двумя атрибутивными генитивами одушевленного мужеского рода — вопросительным местоимением кого в начале и именем существительным воина в конце восьмистишия. Общность между этими двумя генитивами находит себе поддержку в отчетливом звуковом сходстве: Кого и о /kavo_i_a/ — воина оком / vó ina ó kam/. Связь между первой и последней четными строками подчеркнута также единственными примерами согласных к и в в первой строфе — кого — соответственно с обилием таковых в конце восьмистишия: Окинув вас воина оком. Вообще следует отметить зоркое распределение сходств и контрастов между согласными обеих строф, как, например, отсутствие парных звонких во всем восьмистишии, способствующее наиболее четкому качественному обособлению восприятия согласных. Относительно редкое в русской речи явление зияния представлено в обеих сопоставленных строках двойными примерами. Второе четверостишие насчитывает пять случаев зияния: помимо двух приведенных образчиков, также я умер (дважды), я иначе. Доходчива общность между огласовками кого и воина — единственными примерами о в начале зияния. Любопытно, что во всем восьмистишии зияние встречается во всех строках, наделенных местоимениями, и единственно в таких строках, причем в пяти из семи примеров зияния оно непосредственно примыкает к местоимению (кого, о чем, я... я, я). Связь местоимений, обнаженно грамматических слов, с зиянием, оголяющим гласные от промежуточных согласных, побуждает вспомнить подписанный Хлебниковым и его сотоварищами по «Садку судей» 1913 г. манифест с тезисом о гласных, понятых „как время и пространство (характер устремления)” в противоположность „краске, звуку, запаху” согласных. Зияние предшествует последнему слову восьмистишия — оком, и с корнем ок- поэтическая этимология роднит вокальный зачин обеих заключительных на зияние ориентированных строк: Очнулся и Окинув. Вновь т.е. заново и по-новому, оживший взор павшего и воскресшего воина, вкрапленный в цветисный парономастический контекст (хЛЫНУЛа; оЧНУЛся, ИНАЧе, ВНОвь, окИНУв, окИНУВ, ВОИНА), отвечает нежданной победой на мнимо смертельный, мечом нанесенный удар и на кровь, хлынувшую ПО лаТАМ широким ПОТокОМ. Словесный образ поныне неисповедимого рока звучит глубоко хлебниковской анаграммой среди словосочетания КРОвь шиРОКим потОКом. Рок, оседланный и взнузданный, берегись! — писал автор в 1916 г. — Еще удар ветра, и начнется новая дикая скачка погони всадников рока [V, 144]. Наиболее откровенны парономазии первого четверостишия, где синтаксические зависимости существенно приглушены, а повествование подменено двойным вопросом: Кого и о чем? Рифма, охватывающая обе нечетные строки за вычетом их начального согласного, Ветер — пение / Нетерпение, навязывает сопоставленным словам цепкое семантическое единство, подобно тюркскому “украшению слова добавочным почти равным членом”, согласно определению Хлебникова, лыки-мыки — это мусульманская мысль [1940, 369]. Меч и мяч — излюбленные парные слова в творчестве Хлебникова, один из примеров его парономастической теории внутреннего склонения, позволяющей вскрыть в далеких по значению словах-родичах их общее содержание наряду с изменением направления [V, 171 сл.]. Уже в поэме «Хаджи Тархан», написанной „не позднее 1911–1912 гг.” и напечатанной впервые в 1913 г., оба слова знаменательно сопоставлены: Война и меч, вы часто только мяч / Лаптою занятых морей [I, 119]. В «Детях выдры» (1911–1913) игра в мяч, связанная со свечой именем разум, противопоставлена сочетанию лозунгов Меч в ладонь свою возьми, / Мудрецов же сонных брось [II, 146 и 150]. Поэма 1910 г., «Война-смерть», начинающаяся новым грохотом мечей, внезапно и резко меняет тона, лишь только На землю падает, чернея, мяч [II, 187 и 189]. С темы Меч забыли для мяча открывается и ее же временным сдвигом — Меч забудут для мяча — кончается эпический набросок, написанный до 1911 г. [II, 222]. При всех семантических вариациях образ мяча связан для Хлебникова с круговой линией в противовес неровному, изобилующему углами пространству “грубого”, разрушительного меча. В конце письма, посланного в 1916 г. двум японским юношам, Хлебников пишет: Но это прекрасно, что вы бросили мяч лапты в наши сердца. Это потому хорошо, что дает нам право сделать второй шаг, ‹...› так как в возврате мяча заключается игра в меч. Окровавленному, раздирающему тела, ширящему войну и смерть мечу Хлебников противопоставлял космически безгранный образ мяча, сулящего овладение мерой мирового времени. Перековка ветра чумы на ветер сна и победа числом и словом над войной и смертью — такова тематика Хлебникова, переплетающаяся с мифом о преображении меча в мяч. Попутно с образом ветра чумы отметим равномерное звукообразное воздаяние поэмы «Гибель Атлантиды» двум жестоким силам — мечу и чуме [I, 94–103]. Падежные формы меча и мячом, вызывая звуковое совпадение обоих безударных корней, крепят ориентацию на графический, буквенный состав стихов и в то же время идут навстречу поэтической страсти к разгадке омонимов; полисемия слов — рычаг поэзии Хлебникова: Коса то украшает темя, спускаясь на плечи, то косит траву [II, 93]. Намеренно симметричен переход от четы омонимов к, казалось бы, просто-напросто реитеративному построению следующей строки: Я умер, я умер, — тогда как по сути повторное умер превращается в очнулся иначе. Воином будущего именовал себя Хлебников в последнем письме к Елене Гуро от 12.1.13 (1940, 364), а несколько месяцев спустя, в письме о ее кончине, он спрашивал, мертвые ли должны оплакивать живых или живые мертвых [1940, 366]. В восьмистишии, послужившем впоследствии финалом «Войны в мышеловке», умерший было герой очнулся, окинув вас воина оком. А согласно размышлению Хлебникова «О простых именах языка», первое значение слова Вы — нападающая сторона, вторгающаяся [IV, 205]. Форма вас, последняя в местоименной череде восьмистишия, неизбежно бросается в глаза как единственный здесь пример винительного падежа при полном отсутствии иных переходных глаголов, помимо деепричастия окинув. Воин, чаявший превращения меча в мяч, одерживает верх. Непривычное узловое словосочетание: оЧНулся я иНаЧе. Из пяти наличных аффрикат ч три прочих принадлежат первой строфе. Все пять появляются по соседству с носовыми согласными — во второй строфе, как отмечено, по близости от н, а в первой — по близости от л: о ЧеМ, МеЧа и МяЧоМ. Сопоставление аффрикаты ч с носовыми согласными нашло себе обширное место в творческих опытах Хлебникова. Рифма его поэмы «Русалка и поэт» с излишком использовала редкостное в начале русских слов сочетание носового согласного и аффрикаты: Смеху время! ЗвездаМ Час! / Восклицали, ветроМ Мчась [I, 151]. Относительная смежность аффрикат с носовыми богата разнообразными вариациями. Стихи русалки в «Лесной тоске» гласят: Верю, ветер любит Не о ЧеМ, / Грустить НеуЧеМ [I, 166]. Особенно обильны схожими стыками согласных заумные строки Хлебникова. Именно таков звуковой состав речей, влагаемых автором сверхповести «Зангези» в уста разноплеменных богов. Так, Велесу приписана реплика пеНЧь, паНЧь, пеНьЧь, а Эроту — эМЧь, аМЧь, уМЧь! дуМЧи, даМЧи, доМЧи. Боги летят, восклицая: юНЧи, эНЧи, ук! [III, 320 и 339]. Хлебников прилагал неустанные усилия, чтобы путем сравнения слов одного языка или даже целого круга языков найти общее значение отдельных звуков речи, веря, что каждый согласный звук скрывает за собой некоторый образ и есть имя. В частности, как поучают итоги его разысканий [V, 234 — 237], ч есть не только звук, ч есть имя, неделимое тело языка. Если окажется, что ч во всех языках имеет одно и то же значение, то решен вопрос о мировом языке, убежденно провозглашал Хлебников: собрав и сравнивая слова на ч, мы видим, что все они значат одно тело в оболочке другого; ч — значит оболочка. Герой повести «Ка» Эхнатен, умирая, вскрикивает: МаНЧь! МаНЧь! МаНЧь! [IV, 67]. В цитированной выше статье итогов, «Наша основа», Хлебников замечает, что такие слова не принадлежат ни к какому языку, но в то же время что-то говорят, что-то неуловимое, но все-таки существующее. ‹...› То, что в заклинаниях, заговорах заумный язык господствует и вытесняет разумный, доказывает, что у него особая власть над сознанием, особые права на жизнь наряду с разумным [V, 235]. Однако показательное признание об этом самом примере заумной речи приносят автобиографические записи, «Свояси» Хлебникова: Во время написания заумные слова умирающего Эхнатена „манч, манч!” из «Ка» вызвали почти боль; я не мог их читать, видя молнию между собой и ими; теперь они для меня ничто. Отчего — я сам не знаю [II, 9]. Нельзя не вспомнить мигающий свет (не то “молния”, не то “ничто”) старшего и схожего звукового облика, каковым был пушкинский, по-своему заумный, смертоносный аНЧар. Знаменитый палиндромон Хлебникова [II, 43], «Перевертень», впервые опубликованный во втором «Садке судей», искусно строит свою четвертую строку на трех ч, двух м и четырех к, и центром служит инструментальная форма мечем (ЧиН зваН МеЧеМ НавзНиЧь, параллельная номинативному центру пятой строки (голод ЧеМ МеЧ долог). Ср. сплав десятка м с девяткой ч в обоюдотолкуемом поведании поэта о пытке Разина: МеЧи биЧеМ! / МуЧ ЧуМ. / МеЧет, теЧь ЧеМ? / Мать ЧеМ МеЧтаМ [I, 214]. На строки «Садка судей», несомненно сродные с восьмистишием о мече, мяче и очнувшемся иначе воине, «Свояси» дали проникновенный ответ: Я в чистом неразумии писал «Перевертень» и, только пережив на себе его строки “чин зван... мечем навзничь” (война) и ощутив, как они стали позднее пустотой, “пал а народ худ и дух ворона лап”, понял их как отраженные лучи будущего, брошенные подсознательным “я” на разумное небо [II, 8 сл.]. Весной 1919 г. в связи с подготовкой к печати собрания сочинений Хлебникова шли оживленные беседы поэта с редактором задуманного издания, и именно в связи с этими беседами были написаны вступительные страницы под новоизобретенным заглавием «Свояси». Как в них, так и в устных дебатах, а также в красноречивых намеках позднейших хлебниковских записных книжек [см. V, 255–275] ярко отразились вопросы, и в то время, и после неотступно тревожившие стрелочника на путях встречи Прошлого и Будущего, согласно тяжелой задаче, возложенной на себя будетлянином [V, 163]. Об испытании зауми временем вновь и вновь уведомляли «Свояси», и ссылкою на этот искус заканчивался (или скорее обрывался) мой опыт предисловия к книге собранных творений Хлебникова, набросанный и тою же поздней весной обсужденный в Московском лингвистическом кружке (см. R. Jakobson. Selected Writings, V. The Hague — Paris — New York, 1979, p. 354) Именно послу Земного Шара Хлебникову оказалось дано ясновидение связи и разрыва времен в человечьей речи с ее неустанными превращениями заумного поля в разумное, сказочного предвосхищения в действительность, чуда в будень и обихода в чудо, рассудительности в издевку, а ругани в ласку. Он проверял на пушкинском творчестве колебательный закон времени [V, 272]. Закаленный речетворец ведал, что вещь, написанная только новым словом, не задевает сознания, но в то же время понимал, что слова особенно сильны, когда они живые глаза дня тайны, и через слюду обыденного смысла просвечивает второй смысл. |
| >>><<< Нищо лошо няма в дискурса. Хубав анализ на неша, които нивга на света не биха хрумнали на Хлебников. Ей така един поет може сума ти време да се диви, като види какво и как го е бил написал, а то се е източило от душата му сигурно като един стон, за минутки само. Мислех си че ще засегна някои професионалисти, но нашите тук си знаят, че не се отнася за тях, та пак ще пусна Г. Милев с мнението му за някои професионалисти, някога и по някои места...: Работата на филолозите, наречена отдавна „гробари на езика“, е да пеят своите безконечни тропари и упокои. Но изглежда, че това омръзва и на самите тях понякога, та за освежение им се прищява да дъхнат малко „поезия“ — напр. „модерна немска женска поезия“… Хей, филолог! Дръж си требничето и не прескачай в чуждата градина, макар да си много сръчен, все може да те уплаши нещо. А не дай, Боже, да те зачуе стопанинът! Ти ще удариш да бягаш, ще се прехвърлиш през плета, па ще ти се закачат гащите, ще увиснеш във въздуха и после — ще се дигне олелия до небето, когато започне да играе дряновата — да не казвам къде: казал го е вече поетът в „Моята съседка Гмитра“… Филологът може да се занимава най-много с метрика и стихосложение, т. е. да се чеше по плета на литературната градина, но да прескача плета — това не става! Впрочем нека не само малсайбиите, но тоже и обикновените аргати-работници в градината да си носят заедно с мотиката и една дряновка и да си изострят добре ушите; и зашумоли ли нещо край плета — дръж и удряй!… Филологът да си държи требничето, че… Но по дяволите, че работата ми съвсем не беше да се разправям с филолозите! Ние обаче, нашите тук филолози си ги обичаме и уважаваме, затова са си наши. ДИСКУРСЪТ НА якобсон обаче е великолепен  Редактирано от - sluncho6 на 26/1/2010 г/ 01:04:27 |
| Ха! Най-после. При огромном эмоциональном волнении, связанном с произведениями искусства, желательно, чтобы разговоры об искусстве отличались величайшей сдержанностью. Для огромного большинства произведение искусства соблазнительно, лишь поскольку в нем просвечивает мироощущение художника. Между тем мироощущение для художника орудие и средство, как молоток в руках каменщика, и единственно реальное — это само произведение. Существовать — высшее самолюбие художника. Он не хочет другого рая, кроме бытия, и когда ему говорят о действительности, он только горько усмехается, потому что знает бесконечно более убедительную действительность искусства. Зрелище математика, не задумываясь возводящего в квадрат какое-нибудь десятизначное число, наполняет нас некоторым удивлением. Но слишком часто мы упускаем из виду, что поэт возводит явление в десятизначную степень, и скромная внешность произведения искусства нередко обманывает нас относительно чудовищно-уплотненной реальности, которой оно обладает. Въведение в "Утрото на акмеизма", Осип Манделщам ПП - А дискурсът на Якобсон (едва сега успях да го дочета, иска си съсредоточаване, не може по диагонал) е виртуозно дело. Наистина възхитителен! Шломо,  ППП - А, и след като Якобсон, като майстор-часовникар, така внимателно е разглобил Хлебниковия стих до буквичка и отделен звук (извинете бедната ми реч нехуманитарна) и расставил по полочкам, след края или всъщност в самия край на дискурса всички тези речеви чаркове като че се вдигат от невидима сила, завихрят се и отново сглобяват Хлебниковия стих като да не е бил никога докосван. Фантастика. Още веднъж извинете. Редактирано от - Simplified Solutions на 26/1/2010 г/ 22:19:30 |
| Коммунизм - Максим Крутиков - Мой коммунизм против вашего – сила. Он безнадёжен, Он честен, Он нищ И он скуп на слова. Государство – он знает об этом – дурная могила, Наша жизнь в этом сумрачном тлене Изначально мертва. - - - Так что цель революций ясна: Избежать погребения стаей, Не достаться червивой, гнилой и мертвящей Отчизне. Метод только один: Убивать и других, и себя. Умирая, Мы становимся живы, Живее, нежели в той, Государственной жизни. |
| Статия на Гео Милев от списание Пламък. Поезията на младите Тоест — поезията, за която никой не се интересува, която никой не чете. Която се пише, само — пише: за лично удоволствие на своите автори. Автори — вманиачени момчета, които се появяват незнайно откъде, с пълни джобове стихотворения, предлагат ги тук и там, додето най-сетне видят напечатано името си — макар и в някое провинциално „младежко списание“ — после идват гордо в столицата, подирват връзки с „писателските среди у нас“, обявяват се за „бохеми“, образуват „кръжоци“ и най-сетне, след дълги превращения, една сутрин, в началото на месеца, блясват надменно върху страниците на „Златорог“ или „Хиперион“… И с пълно право: щом изкуството на поезията не е нищо повече от това — да се събират красиви, редки и странни думи и да се нареждат в звучни съчетания… Една „мъртва поезия“, както бе наречена тази „поезия“ в една статия в първата книжка на списание „Нов път“. Поезия, която е типична проява на една упадъчна епоха — епоха без смисъл и ценности. Една епигонска поезия. Поезия без поезия. Защото тук всичко се свежда до сръчно манипулиране със стихотворната форма; нека кажем — с поетическата форма, която е готова дадена и на разположение за всеобщо употребление: стих, думи, фрази, образи, епитети, метафори, па и теми… Сръчно манипулиране с готови вече форми, изработени с тежък труд от няколко по-стари генерации — Яворов и няколко поети след него — в продължение на десет паметни литературни години, които дадоха едно поне на българската поезия: усъвършенствани изразни средства — език и стих. Печалба на упорита борба — усъвършенстваният език и стих на българската поезия. Но днес пътят е утъпкан — пътят на българската поезия — и ходенето из него е лесно. Твърде лесно. Възможно е дори и надпрепускане с велосипед. Защото — малко се иска: да владееш „поетическата форма“ и да ти дойде наум някой сантиментален мотив: дъжд, сняг, есен, жълти листа, повехнали рози, нощ, луна, самотна свещ в изоставен дом, забравено любовно писмо, печалните извивки на дима от цигарата ми, насълзени очи, странни акорди, окъсани струни… Думи, рими, образи, епитети, метафори, звънки, звучни, стилизирани, фризирани, сладки, нежни, топли и — бездушни. Можете да прочетете двеста такива стихотворения, затваряте книгата и — нито един стих не е останал в паметта ви. Нито една дума. А тия 200 стихотворения са били изплетени от 20 000 думи — една от друга по-гръмки, по-звънки, по-красиви — формална — поезия. Външна. И затова бездушна. Понятието формална поезия напомня веднага поезията на Николай Лилиев, дето предварително необходимият емоционален елемент е изстуден до скромния градус на прост мотив — мотив, който се съдържа обикновено в една само странна и необикновена дума, към която се прилепят други, сродни по звук думи, за да се получи желаната плетеница от рими, наречена стихотворение. Стройно, звучно, плавно — и разплавено до безконечността на ефира — дето неумолимо зее ужасът на пустотата. Една метрическа постройка от странни думи и редки рими, без онова вътрешно движение, което прави поезията поезия и изкуството изкуство: ритъма. Тук рискуваме да нагазим между телените мрежи на големия въпрос за форма и съдържание на изкуството. Но разрешението е в ритъма. Ритъмът изключва самостойното съществувание на форма и съдържание като две отделни качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието — идеята — получава израз в ритмически форми. Така възниква при действителното художествено произведение един спонтанен организъм, който живее, съществува като нов, самостоятелен факт, самостойна вещ. Именно — чрез спонтанното свързване на форма и съдържание под знака на ритъма. Иначе се получава — неизкуство: два вида неизкуство: съдържание без форма, т.е. проза, и форма без съдържание, т.е., метрическа плетеница от думи и рими: формална поезия — без движение, без ритъм, без хармония; и затова — неизкуство. Формалната поезия на Николай Лилиев имаше своето оправдание и смисъл навремето — преди 10–15 години, когато българската поезия се бореше за език и стих. Но днес, когато език и стих са вече достатъчно усъвършенствани, такава формална поезия е безсмислен анахронизъм („Лунни петна“) — само безцелно прахосничество на готово богатство, само жалко стихоблюдие: Стратиев, Стубел, Мирчев, Симидов, Далчев, Пантелеев, Йорданов, Караиванов, Н Дончев и пр, и пр. — още много имена на младежи, па и на гимназисти: но имената не са важни. Не са важни, защото няма разлика помежду им. Всички пишат еднакво хубави стихове. Всички: не само тия стотина или двеста младежи, които пишат, а още и хиляди други, които не пишат. Защото това е така лесно; всичко е готово дадено — стих език, образи, метафори, теми… Примерът на Николай-Лилиевата поезия, гладка и фина технически — също както и поезията на Людмил Стоянов (в по-голямата си част) — е пример, лесен за подражаване. Защото не се иска нищо; не се иска най-главното: творчество. И ето: днес всеки гимназист може да пише отлични стихове: гладки, фини, класически; но четеш и нищо не запомняш. Е ли това поезия? — „Solche Gedichte, meine Geliebte, konnt ich dir viertansend und einige dichten an einem Nachmittag bloss“ — казва Рихард Демел: „Такива стихотворения, мила моя, бих могъл да ти съчиня четири хиляди и повече за един следобед само…“ И такава е поезията на младите днес. И тя е толкова много — и те са толкова много, защото днес най-лесната работа е да се пишат стихове. По-рано литературната работа бе обкръжена от недостъпния ореол на едно голямо страхопочитание. Литературната работа се смяташе призвание. Защото тогава литературната работа бе борба — борба за идеал и съвършенство. Днес такава борба не съществува. И ето: всеки се чувства призван да бъде поет и писател, да твори литература, поезия. Дори и обикновеният гимназист. Характерен симптом на една упадъчна епигонска литература — на една литературна епоха без цел и идеал — затова и без борба. Не само без борба — но и без труд. Без труд се пишат днес стихове и това е така лесно, когато нямаме какво да кажем. Всичко е готово дадено: теми, стих, език. Не е нужно призвание, нито мисъл — нова, важна мисъл, която трябва да се каже, — достатъчно е само да имаме сръчност, известна техническа сръчност. А това може всеки горе-долу начетен младеж, всеки гимназист. И те пишат — имат смелост да пишат; пишат, печатат, издават, дори редактират списания — „младежки списания“… Младежка литература. Характерен симптом. Тая младежка литература не би имала смелост да съществува, ако българската литература — изпаднала днес в ръцете на литературни шарлатани — не бе загубила оня престиж и авторитетност, които имаше дори преди десет години. Тогава „младежки списания“ не съществуваха — макар че младежта от онова време беше много по-идейна, отколкото днес. Но там е нещастието: че днес литературната работа е лесна; което значи: профанизирана; което значи: шаблонизирана. Въпрос на „чалъм“. * * * Хризантеми, Теменуги, Маргаритки, Хиацинти, Светли зари, Лебед, Чайка, Маскарад, Хора, Чернозем, Факел, Фар, Блясъци, Луна, Орион и тъй нататък — все младежки списания. Последното се казва напр. Ново звено, издавано от младежи в София; неизвестни имена. Те чертаят нови задачи — за нова литература, а пишат стари стихове, също такива, каквито пишат сътрудниците на „Златорог“ и „Хиперион“ — Стратиев, Стубел, Далчев, Панталеев и д-р.: Ето сенките по пътя на безгрешна самота — — — — Всред цъфнали ранни нарциси — — — — Заспивам в забравени замъци — — И тъй нататък. Все хубави стихове. По-хубави от тия на Карановски, Бабев, Ракитин, Минко Неволин и пр., не по-лоши от стиховете в премираната сбирка „Лунни петна“. Но дали всички тия младежи, които дръзко и без угризение на съвестта пишат и печатат стихове, ще станат поети? Мост — 16 страници стихове от Атанас Далчев, Д. Панталеев и Г. Караиванов. Грубости — 16 страници стихове от Крум Йорданов. Дали? — Всичко: гладко, униформено, на едно и също ниво, без собствена индивидуалност, свети, но сгрява: дали? Поне да имаше малко желание за нещо свое, нещо ново, желание да се подири — поне да се подири — нов път… Все: видяно и чуто; познати теми, готови думи. А спасението на българската поезия из лабиринта на епигонщината е в новия път. Ехо: уви! Ето и нова сбирка стихове от нов човек: 13 некролози в жълто от Ясен Валковски. Разкошно издание: на жълта хартия, двуцветен печат, хубава корица — цена 10 лева. Лош стих, не само без ритъм, но дори и без метрика. Стари, банални мотиви: скръб, тъга, печал, горест, отчаяние, безверие. Декадентско, фатално. 13! Некролози. Жълто. Тук и там някои смели образи. Дали се крие зад тях поет? И ето маха — от обезлюденото страдание на небесата; болката на разплакания лунен квадрат — — — невменяемият труп на моята изрязана от мукава самоизмама — — — по скръбния паваж на моята печал — Но следват безчислени: „плахи следи“, „безумен възторг“, „болна усмивка“, „загадъчно примамват и зоват“ — и целият словесен арсенал на така наречените млади — от Стратиев и Стубел в „Златорог“ до Далчев и Панталеев в „Хиперион“. Един от тях ни дава подарък тъкмо за Новата година: Стихотворения от Димитър Симидов. Скромно заглавие и скромни стихове. И скромна цел: ако е възможно, да се получи литературната премия за 1923 година. И с пълно право. Защото всичко в тая сбирка не е по-лошо от повечето работи в сбирката „Лунни петна“, премирана миналата година: Далеч зад нас е зимната мечта, о, ти забрави приказките зимни: над нас ще звъннат радостните химни и трепетният зов на пролетта. Аз зная тия пусти брегове и тоя път към скърби неизвестни. В душата ми звучат призивни песни и глас любим назад ме пак зове. Аз дебнех сенките на ведър сън сред зноен ден, сред трепнала омара, душа ми не облъхна сватбен звън, но не угасна скръбната ми вяра. Отдавна жива пролет е навън и птица пее в ширните простори, а аз лежа без радост и без сън и няма кой вратата да отвори. Ясно е: това не е по-лошо от много стихове на Николай Лилиев или Людмил Стоянов, или Христо Ясенов („Рицарски замък“, от който сам поетът се отказва в предговора) — стихове, в които има и техническо съвършенство, и образи, и меланхолия. То би могло да бъде написано и от Димитър Симидов, и от Николай Лилиев, и от Людмил Стоянов, и от Христо Ясенов — също тъй както и от Стратиев, Стубел, Крум Йорданов и който и да е друг от младата генерация поети. За нещастие по погрешка на словослагателя в горното стихотворение са размесени четири куплета, които принадлежат на четири различни пера — именно: на Симидов, Ник. Лилиев, Людмил Стоянов и Хр. Ясенов. Но ефектът би бил същият, ако стихотворението беше само от Симидов: защото в него нищо се не казва; защото думите са тъй познати и случайни; защото е въпрос на преповторението; защото всичките куплети на сбирката могат да се наредят в стотина различни вариации и пермутации — и по тоя начин да се получат още стотина подобни сбирки; между тях и една сбирка: „Път“ от Георги Караиванов, издание на д-во „Мост“. Но тоя „път“ и тоя „мост“ не водят наникъде, защото Г. Караиванов стои на едно място и гледа от „прозореца“ някакви „сенки“, паднали „през облак“. Всичко е много хубаво. Но лошото е там, че такива стихове стоят в латентно състояние, в самия гол речник на българския език. И те не обогатяват съкровищницата на българската поезия именно за това, че стоят готови в самия гол речник на българския език; за това — че (momento!) са просто сръчно манипулирани с думи и рими. А — momento! — днес това е така лесно. Главният отличителен белег на изкуството — казва Реми де Гурмон — е новотата. А това липсва на всички лирически стихове, които се пишат и печатат днес в България: новотата. Сред отегчението на тая банално-сладка и шаблонно-гладка лирика човек е петимен да чуе поне един вик, който да пробие над общото унисонно тананикане от „безкрайна жал“, „нечакана печал“, „сглъхнала надежда“, „хладни крила“, „мраморни чела“, „устни безгрешни“, „сълзи безутешни“ и т.н. Всичко е така гладко, така уравновесено, така „под сурдинка“ — сякаш нарочно нагодено да не смути спокойното пищеварение на буржоата, който обича „да си прочита нещичко“ след добрия обед… И какво друго би могло да бъде буржоазна поезия освен тази поезия на сладки тонове, рими и съзвучия, която гали ухото и приспива душата? Тази поезия, която нищо не казва и затова не тревожи: тъкмо за вкуса на добрия буржоа, който желае едно само: да не бъде тревожен. А изкуството е тревога; и колко далеч е от изкуството подобна поезия на сладки тонове, рими и съзвучия! Такава поезия без вик! А вик е нужен на днешната българска лирика, за да се събуди тя от мъртвешкия сън, в който я приспиват младите поети от няколко години насам. Нужно е стряскване от сън! Вик. Тревога. Макар и толкова само, колкото я има в Нула, хулигански елегии от Н. Янтар. Едно поне достойнство има тая малка книжка от 8 стихотворения: смелостта да се излезе навън от пътя, от пътя на казионния шаблон, из който вървят всички. Смело и необмислено. Дръзко. Като вик: — — отново да здрависаш дружелюбно Дявола… Да слушаш твоя брат Авела да пей „Осанна Вишних!“ и да се смееш, и вместо към причастие да извърнеш твоята уста готова да псува, да псува или внезапно да се преобразиш дете — о, медиум на бялата невинност, който мъдро написва: О. Или: — — а в небето един бивш градоначалник нервничи, плюе звездни храчки по лазурния паркет — — но най-сетне, — — господин докторе, определете ми диоптъра и аз искам да видя слънцето най-сетне! Лошо. Но много по-хубаво от ония гладки, сладки строфи, които се втръсват от сладост. Грубо. Сурово. Варварско. Но ново. Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот — за да и дадат живот. Да влеят живот на „мъртвата поезия“. В „Нула“ има такъв варваризъм. Макар и имитиран от чужди образци; макар и безформен още. Но уморени от толкова много господа в изгладени и изчеткани официално черни дрехи, толкова поети с бледи чела, минъорни погледи и устни с печална усмивка, ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги — с пламък в очите и с железни зъби. Варвари, нова раса — която да блее нова кръв на българската поезия. Уважаеми Слънчо 6, ако прецените, че не е тук мястото на тази статия, моля да ме уведомите, за да си залича постинга. |
| >>><<< Уважаеми Johson , мястото на тази статия е точно тук, а бих искал и поне през неделя да се появява в Антологията в съвсем същия вид. Там е пълно до капака с незапомняеми, незапомнени, незапомними при никави условия подобия на стихове, с които млади поети печелят литературни награди от уплашени да не бъдат обвинени в тесногръдие поетични старци.*** Колко ли се е изменила ситуацията оттогава? Някои от споменатите поетчета  , днес са считани за класици, просто защото тези стилове се налагат, а и младите поетчета израстват и се научават, стават мерило за други след тях. Днес тази приемственост е прекъсната като изсекнат сопол. Формата е осъдена, римите са под съд, ритъма е с висящо дело. Осъдени са и поетите, кой за каквото ....На свобода са кряките от различен калибър. Редактирано от - sluncho6 на 29/1/2010 г/ 01:55:12 |