
| Що го няма Беърмен за вогони да ви драсне и във космоса пленен с нещо тежко да ви прасне. * * * Да си видите творбите в строфата така коварна. Всичко иде от борбите - критика елементарна. Редактирано от - The Spy на 29/1/2010 г/ 17:52:13 |
| if - rudyard kipling If you can keep your head when all about you Are losing theirs and blaming it on you, If you can trust yourself when all men doubt you, But make allowance for their doubting too; If you can wait and not be tired by waiting, Or being lied about, don't deal in lies, Or being hated, don't give way to hating, And yet don't look too good, nor talk too wise: If you can dream - and not make dreams your master, If you can think - and not make thoughts your aim; If you can meet with Triumph and Disaster And treat those two impostors just the same; If you can bear to hear the truth you've spoken Twisted by knaves to make a trap for fools, Or watch the things you gave your life to, broken, And stoop and build 'em up with worn-out tools: If you can make one heap of all your winnings And risk it all on one turn of pitch-and-toss, And lose, and start again at your beginnings And never breath a word about your loss; If you can force your heart and nerve and sinew To serve your turn long after they are gone, And so hold on when there is nothing in you Except the Will which says to them: "Hold on!" If you can talk with crowds and keep your virtue, Or walk with kings - nor lose the common touch, If neither foes nor loving friends can hurt you, If all men count with you, but none too much; If you can fill the unforgiving minute With sixty seconds' worth of distance run, Yours is the Earth and everything that's in it, And - which is more - you'll be a Man, my son! Rudyard Kipling (1865-1936) |
~~~ ~~~Валери Петров на 90 ! Рано сутрин Днеска нещо ме събуди в пет, преди да станат всички. Тихо. Само като луди вънка чуруликат птички. Слава Богу, в кабинета е разтребено и чисто и прозирните пердета чакат слънцето златисто. Ето мракът се отмята. Дискът огнен се въззема, тъй че чувствувам земята част от общата система и във мойта химикалка дребната сачмица светка, сякаш, че сама е малка неизследвана планетка. Свежо. Хубаво. Приятно. Миг на щастие небивал. Просто ми е непонятно, как до днес съм го проспивал! ~~~ Честито, ПОЕТЕ !!! ![]() |
| Черна песен Аз умирам и светло се раждам - разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря - край мене всеки вопъл и ропот замре. За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с очите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя. На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян, и плачът ми за пристан умира низ велика пустиня развян. - Димчо Дебелянов |
| ТЕГОБАТА НА ПОЕЗИЯТА Димитър Подвързачов показва едно твърде странно литературно поведение: в публичното културно пространство той работи против образа си на поет. Първите си поетични текстове той публикува в ранна възраст. Печата в сп. “Мисъл” (“Разкаяние”, 1896), което е сигурен знак за добър прием в литературните среди. За неговите стихове Иван Вазов пише, че вижда в тях влияние от своята стихосбирка “Скитнишки песни”, но че те са “звучни и картинни” и “с музиката на стиха в сърцата ни прониква дух от младо. Г. Подвързачов обещава” Но до-ще пак май розов, месец царствени, тих ветрец ще повей, природата във химни благодарствени наново ще запей. Ще цъфнат пак в полетата цветята ни, живот ще дойде нов, и пролет ще разбуди във сърцата ни пак песни и любов. ... ... ... Димитър Подвързачов не е нито от несъмняващите се, нито от напълно доверяващите се, нито от измислящите илюзии за себе си, за своя утеха, люде. И съмненията си в поетична форма той изразява още в сп. “Мисъл”. За него писането на поезия, служението на изкуството, на което той се посвещава, е донякъде удовлетворяващо го. Затова и посвещаването на поезията като че ли за него е тегоба. Цялата тази негова деятелност показва онази изтънчена, чувствителна, образована душа, която не приема света и която намира спокойствие и светлина в състоянието, изразено с тихи и прости думи в неговия “Великден”. повече тук |
ИВАН ВАЗОВ НАСТЪПИХ ЧУБРИКА ДИВА... Настъпих аз чубрика дива - и силно ми тя замириса, подплаших аз птичка треплива - изцвърка, в небе устреми се. Ногата ми камъче тикна и дола - и той екна разбуден, запуших там извор - той бликна по-силно, сърдит и зачуден. И рекох си: тъй е сърцето поетово чутко, екливо: зло, натиск, бол сети ли, клето, вълнува се, стене бурливо. |
| ... какво е необходимо за поезията? Детелина, мечта, пчела… М. Дългъчева - Всичко накуп. Не знам за някаква рецепта. Просто е взрив. Дори и да звучи банално – необходимо е човек да има вътък, да живее думите си, да има живот зад поезията му, за да може да ходи с изправена глава и така да изговаря стиховете си, че хората да му вярват. Натиснете тук ПРЕДУБЕЖДЕНИЕ Не вярвам, че добрите хора на оня свят ще са щастливи! Не вярвам Яворов до Лора градинката си да полива, а Ботев - белобрадо старче на припек да се излежава... Дори в смъртта ще им нагарча измъчената, светла слава! Защото е непоносимо да се издигнеш над тълпата - в най-неочакваната зима осъмваш с примка над главата! Какво, че Господ те е пратил? Отдавна е известен краят - намира се един предател да те обеси даже в Рая. Мая Дългъчева |
| - Поезията е във вълнението и в думите, и в миговете, в които не ти стигат думи от вълнение. Тя не е подвластна на модата, също както не са й подвластни планините, дъждът, туптенето на сърцето и сънят на бебетата. Когато имаш нужда от нея, тя е там. Когато не ти трябва, тя не спира да съществува. Поезията е най-човечната и най-великодушната природна сила. Великолепно е чувството да си част от това! ~~~ Поезията е най-великодушната природна сила В новата ми книга "Меко слънце" светът е нов и светъл като след бедствие. Обитаем, чист, радостен, с една малка сълза под езика. - Какво би искала да кажеш на читателите ни - в стихове? - Знам си, че използвам често "топло, кротко, тихо, меко". Само малко ги размествам, и ги поразбърквам леко, но каквото и да кажа - все е някакво подобно. Аз не се тревожа. Даже си ми е съвсем удобно. Имам тиха, мека къща; топли хора, кротки вещи. Има кой да ме прегръща. Трябва ли ми друго нещо? Мария Донева |
| Забелязах го в Наблюдател, под Валери Петров ПОЕЗИЯТА Не един стихотворец напоследък твори и у нас по нов някакъв начин, но от този приятел аз, и свикнал дори, съм съвсем озадачен. Пише пълни безсмислици и поне да речеш: тази тук я е сложил за рима, ала щом го печатат, трябва в тоз му брътвеж малко смисъл да има. Знам, ще бъда за някои във културата гост, роб на теми и схеми познати, но не смогвам да вникна в тези негови пост- модернистки похвати. И допускам, че може този техен санскрит да е плод на предсмъртната криза, във която Човекът въобще като вид очевидно навлиза, ала по е възможно да е чист шарлатан, който иска да виждам и хваля плата, който по Андерсен, тъче в празния стан за костюма на краля. Тъй си казвам и чувствам, че - хитрец или луд - не върви ний да работим честно, а пък негова милост да се движи надут, вече с име известно! И аха да му кресна, но чул шум на хитон, лек, над нас от Парнас да долита, тъй му казвам грижовно и със топлия тон на другарска защита: - Чуй съвета ми, драги, недей писа така, престани, и то бързо, защото зад гърба ти Поезията, виж, протяга ръка да ти дръпне ухото! Валери Петров |
| >>><<< Нещо, което пуснах под стиховете на Валери, харесвани от едни и оплюти от други...непонятно! ********** Колко много надути и самонадеяни всезнайковци. Не могат и праха да му дишат, защото след Валери и прах не остава, а тънка пътечка към облаците, където ще ме чака..когато... ... Защото е просто лицето на Бога и сигурно не със брада и със тога, защото създал е човека по свое подобие - значи и мое... Ще чака Валери със отворени длани, така ще се чустваме все приласкани към мястото свое там нейде в небето, в кoето е той и аз ще съм ето... Да си ни жив и здрав Валери! |
| Тъжно е човек да се завърна в реалността на болката, да изстрада съдбата на тези бедни хорица, изразена в стихове... впечатлиха ме, трогнаха, разплакаха, реших да споделя с вас. Автор: Красимир Тенев Разпродажба на спомени На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна, с тояжка едва на крака се крепи. На пейката своите книги продава. Животът й явно съвсем не е лек. По пладне асфалтът е жива жарава, край нея почти не припарва човек. Поспрях се, реликвите нейни погледнах — известни заглавия, ниски цени. Духовно богата бе в своята бедност. Прикани ме: „Виж, тези три, погледни! — Трилогия, ето, вземи… на Беляев… Пък аз за лекарства ще спастря пари… Тя, моята… ясно е… вече се знае… Но пустата болка така ме мори…” Познах я. Гласът й бе плътен, отчетлив. Припомних си, сякаш на бавен каданс видях я — пак млада, а ние — момчета, девойки на чинове…Нейният клас… Две орбити мътни очите й днес са, в тях сетна надежда дори не гнезди. А как рецитираше! — бе поетеса и знойна красавица, помня преди… Оставих й смачкани двадесет лева… … На първата страница после чета: „На моята мила съпруга Елена, честита годишнина! Трийсет лета!” | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: svetulka |
| Да се издигне всеки се стреми – желае мощ, имущество и слава, да завладее хора и земи и почести светът да му отдава. Това е чест, която уморява, затуй отбягвам всякаква интрига. Животът нека ден за ден минава. Да нямам ядове - това ми стига А хората си пакостят сами – един богатство чуждо пожелава, съседски огън по-добре гори и до убийства стига се тогава, а друг лъжец или ласкател става, докато трети с подлост се издига, а суетата пушек представлява. Да нямам ядове - това ми стига. Смъртта кого ли няма да сломи – Природата пощада не познава. С куршуми, подлости или ками във гроба всяка страст се прекратява. Защо е нужна пламенност такава, когато краят всекиго достига? Човек дори душата си продава! Да нямам ядове - това ми стига. Приятелю, в света е тъй: ръми, а после грее – всичко приеми без гняв – като безгрижна чучулига! Не съм завистник, алчността не ми внушава "Чуждия имот вземи". Да нямам ядове - това ми стига. ДА НЯМАМ ЯДОВЕ Йосташ Дешан /1346 - 1406/ Натисни тук | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Advokat33 |
На един художник Напразно се гневиш, човече, че нямало изкуство вече! Я виж, например, как жените си дорисувват красотите. §§ Синеока незабравка... Синеока незабравка е съседката ни Здравка, ала повече се помни със гърдите си огромни. §§ В блатото На живота в блатото все така си става: все потъва златото, а боклукът плава. Змей Г. |
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна, с тояжка едва на крака се крепи. На пейката своите книги продава. Животът й явно съвсем не е лек. По пладне асфалтът е жива жарава, край нея почти не припарва човек. Поспрях се, реликвите нейни погледнах — известни заглавия, ниски цени. Духовно богата бе в своята бедност. Прикани ме: „Виж, тези три, погледни! — Трилогия, ето, вземи… на Беляев… Пък аз за лекарства ще спастря пари… Тя, моята… ясно е… вече се знае… Но пустата болка така ме мори…” Познах я. Гласът й бе плътен, отчетлив. Припомних си, сякаш на бавен каданс видях я — пак млада, а ние — момчета, девойки на чинове…Нейният клас… Две орбити мътни очите й днес са, в тях сетна надежда дори не гнезди. А как рецитираше! — бе поетеса и знойна красавица, помня преди… Оставих й смачкани двадесет лева… … На първата страница после чета: „На моята мила съпруга Елена, честита годишнина! Трийсет лета!” Автор: Красимир Тенев |