Islamists Approach Europe: Turkey's Islamist Danger
Отиди на страница:
| Islamists Approach Europe Turkey's Islamist Danger The Islamism practiced by the [Turkish ruling party] AKP is an ideology of cultural divide, tension, and conflict, despite all of the pro-Europe rhetoric in which Islamists in Turkey engage in their pursuit to exploit the European Union for their agenda of Islamization by Bassam Tibi* Middle East Quarterly Winter 2009, pp. 47-54 * Bassam Tibi is a professor of international relations at Gö ttingen University in Germany and A.D. White Professor-at-Large at Cornell University. His most recent book is Political Islam, World Politics and Europe (New York: Routledge 2008). Since their electoral landslide victory in November 2002, Islamists within Turkey's Justice and Development Party (Adalet ve Kalkı nma Partisi, AKP) have camouflaged themselves as "democratic Islamic conservatives."[1] The AKP claims to be the Muslim equivalent of the Christian-Democratic parties of Western Europe. Such an analogy is false, however. What the AKP seeks is not "Islam without fear," to borrow the phrase of Trinity College professor Raymond Baker, [2] but rather a strategy for a creeping Islamization that culminates in a Shari‘a (Islamic law) state not compatible with a secular, democratic order. The AKP does not advertise this agenda and often denies it. This did not convince the chief prosecutor of Turkey who, because of AKP efforts to Islamize Turkey, sought to ban the party and seventy-one of its leaders. While the AKP survived a ban, the majority of justices found that the AKP had worked to advance an Islamist agenda and undermine secularism.[3] Nevertheless, the AKP enjoys the backing of the United States and the European Union as well. Through its support for institutional Islamism in Turkey, the West loses its true friends: liberal Muslims. Advance of Secularism The processes of secularization predate the Kemalist revolution and trace back to the Tanzimat reforms, which Ottoman sultans began in the mid-nineteenth century. However, it was the Kemalist revolution that established real secularism in Turkey. Today, Turkey is the only one of fifty-seven majority Muslim states in which secularism is constitutionally enshrined. After establishing the republic, Mustafa Kemal Atatü rk abolished the caliphate, Shari‘a courts, and other aspects of the Islamic legal system and religious order. The problem remains, however, that while the state is secular in terms of its full adoption of the Swiss legal code, such secularism does not extend to civil society, at least in terms of "open society."[4] Constitutionally, Turkey is a secular state but, in reality, both Turkish civil society and its institutions are weak. In this sense, Turkey does not meet the democratic standards prevailing in the member states of the European Union. Turkish law guarantees neither freedom of religion nor freedom of speech. In 2005, Turkish authorities sought to prosecute prominent Turkish writer Orhan Pamuk for his remarks regarding the World War I-era deaths of Armenians.[5] The AKP has legislated a variety of reforms, but these remain more cosmetic than real.[6] Ş erif Mardin, a political science professor at Sabancı University who is sympathetic to the AKP, argues that "Civil society is a Western dream … [It] does not translate into Islamic terms."[7] Still, Turkey is democratic. Despite coups in 1960, 1971, and 1980, Turkey has had thirteen competitive, national elections in the past half-century and more than twenty changes of ruling party. Next to Mali and Senegal, Freedom House ranks Turkey the freest majority Muslim country.[8] But, even if it compares favorably to other majority Muslim countries, Turkey is not a fully democratic state. Its national security council, Milli Gü venlik Kurulu (MGK), was long run by the military and is still dominated by the military.[9] While not the most democratic institution—the MGK could, in practice, overrule parliament—the organization has secured the secular character of Turkey much as Iran's Council of Guardians intervenes to ensure that country's Islamist character. Ironically, even as European officials applauded reforms that, in August 2004, bestowed a civilian head and civilian majority upon the MGK, Turkey has become less democratic. Today, the AKP party with almost a two-thirds majority in parliament, rules Turkey like a one-party state. The party ignores the opposition and has abandoned efforts to reach out to any constituency beyond Anatolian Islamists. It awards state positions, for example, almost exclusively to Islamists.[10] Still, even as Ankara backslides away from democracy, Prime Minister Recep Tayyip Erdoğ an and President Abdullah Gü l leverage the European Union accession process to create an illusion of tolerance and reform. Turkey's Approach to Europe In a sense, the AKP's Islamism and European outreach illustrate a paradox in the way Muslims approach Europe: Either they favor Europeanization of Islam or Islamization of Europe.[11] With reform and accommodation, Islam can be compatible with democracy, but Islamism cannot. In the world of Islam, Islamism aims at reversing the process of cultural modernization. Today, acculturation and secularization are reversed into re-traditionalization, de-acculturation, and de-secularization. The ongoing de-Westernization in Turkish society is clear. There have been three Islamist parties since the 1970s with a real chance of acquiring power. All three were judicially invalidated—the Milli Selamet Partisi in 1980, the Refah Partisi in 1998, and the Fizelet Partisi in 2001—for the threat they posed to secularity in Turkey.[12] Each of the Islamist leaders pursued different strategies. Neç metten Erbakan who, as Refah leader, became Turkey's first Islamist prime minister, combined Islamism with neo-Ottomanism—an ideological revival of Ottoman glory—and pan-Turkish outlooks. The Erdoğ an generation of Islamists, in contrast, presents itself in European terms, but its commitment to both Europe and democracy is instrumental. As Hudson Institute scholar Zeyno Baran explains, the AKP's commitment to democracy rests not on philosophical agreement with its principles but rather because "democratic elections … [have] proven to be the easiest and most legitimate path to power."[13] Europeanized Islam embraces the values of cultural modernity, pluralism, and secular tolerance. Secularism and religious tolerance have, in many ways, provided the basis of European cultural development. Despite its Christian roots, Europe has been secular since the Renaissance and Enlightenment. Polemics that insist that the European Union is reluctant to accept an Islamic country into its fold are false. Europe was Europeanized through "the spread of one particular culture."[14] There is no reason why Turkish assimilation into Europe could not Europeanize Turkey. Turkey, after all, is contiguous with Europe and shares a common Byzantine heritage with much of southern Europe, including not only the Balkan states but also much of Greece. Ottoman modernity, however, never accepted the spirit of Europe. It was based on the adoption of European instruments and technology but the rejection of European values. Such instrumental Europeanization did not stabilize the Islamic-Ottoman rule but rather contributed to its downfall. The Kemalist revolution arose from the failure of the Young Ottomans and Young Turks. Atatü rk's agenda was the Europeanization of Turkey, not only technologically but also with the adoption of cultural outlooks based on modern values and norms. The Kemalist revolution sought to give Turkey a civilizational identity defined not by religion but rather by cultural values shared with Europe: secularism, individual human rights, civil society, and the rule of law. The problem with Atatü rk's Europeanization of Turkey was that the process was a revolution from above, imposing innovations on society without providing the necessary cultural underpinning. By focusing on urban centers, it left the countryside barely affected. The result was a bifurcation of society: a European, urban culture in Istanbul, Ankara, and Izmir, and a rural society deeply rooted in Islamic tradition.[15] The AKP, however, does not accept Europeanization. Rather, AKP leaders pursue a double strategy: They verbally dissociate their party—and themselves—from political Islam while simultaneously embracing Islamic identity politics and, like many Islamist parties across the globe, also engaging in anti-Christian polemics.[16] The AKP uses education as its major instrument to further Islamist identity politics, introduce reinvented Islamic values, and de-Westernize society. And while the AKP claims secular credit for pursuing Turkey's EU membership, it defames Europe as an exclusionary "club of Christians."[17] Since its November 2002 accession, the AKP has engaged in a "creeping Islamization."[18] The AKP has sought to further this through politics of cultural Islamization, especially in education and media. Erdoğ an has worked to expand Anatolian culture in the cities, helped by internal migration. The slums and shanty towns have become the AKP's chief base of support. Needed: Islam's Europeanization The problem of both Turkey's entry into the European Union and the Turkish diaspora in Europe is not Islam itself but rather how to encourage the Turkish diaspora's Europeanization. If Turkey were to become a secular, European-style democracy, it would face no obstacles to European Union accession, nor would such a strong boundary exist between Turkey and Europe if Turkey's religion were a more civil Islam.[19] What Turkey needs is not simply a laundry list of civil reforms but Europeanization of Islam. There is nothing European about the ghettos of Turkish migrants living in Islamic enclaves in Berlin suburbs such Neukö ln and Kreuzberg. These "Muslim enclaves"—including the Turkish ones—are "in the West, but not of it."[20] The AKP encourages such a division, though. In February 2008, Erdoğ an labeled assimilation of Turks a "crime against humanity."[21] The Turkish diaspora in Europe remains antagonistic to their new home. The two major Turkish mosques in Germany—in Pforzheim and Bremen—are named Fatih (conqueror) after Ottoman Sultan Mehmet the Conqueror who, in 1453, captured the Byzantine capital of Constantinople, modern day Istanbul. Most Turks in Germany are not integrated into civil society. If Turkey, as the AKP sees it, enters the European Union, it would resemble more the Kreuzberg and Neukö ln enclaves than the European parts of Istanbul or Ankara. While Erdoğ an says his decision to guide Turkey toward Europe is firm, declaring, for example, that "Turkey has no other alternative than the full membership of the EU,"[22] it is less certain whether Europe could absorb a country ruled by Islamists. The question of whether Turks can or will adopt a Europeanized Islam is crucial because demography and migration suggest that Europe will be dealing with Turkey for years to come. Turkish migration westward is not simply a twentieth and twenty-first century phenomenon but part of a larger pattern that began almost a millennium ago.[23] Many Turks joined Ottoman incursions into southeast Europe for opportunity and adventure.[24] Turkey's European Union accession would lead to a similar movement of population. The European Union's living standard and generous welfare system will attract Turkey's rural population, which suffers from an unemployment rate between 20 and 30 percent, and where many do not receive welfare benefits.[25] Indeed, some Turkish politicians have suggested that this migration should make Turkey more attractive to Europe arguing that Turkey can offer Europe, with its aging and declining populations, a young Turkish population. There is something to this. Turkish population figures have doubled since 1970 while Western European states have a shrinking population due to low birth rates and an aging population.[26] No doubt, migration would be an advantage for Europe, as much as it has been for the United States, provided that Europe, like the United States, assimilates its immigrants. Given the AKP's instrumental approach to EU accession, it is ironic that while the European public largely opposes Turkey's accession, European diplomats still push the Turks to undermine the three pillars of the secular republic—the military, judiciary, and educational system—purportedly to make Turkey fit into the European Union. While European officials couch their prescribed reforms in the language of transformational diplomacy and democracy promotions, they ignore that Islamists only accept democracy as the rule of the majority, not as a culture of pluralism. At the World Economic Forum in Davos in 1999, the late prime minister Bü lent Ecevet responded to European criticism of the imbalance of power between the parliament and the MGK by explaining, "In your countries, the political culture [of] secularity is well established, and therefore, there is no need for a guardian to protect it. In my country, Turkey, secularism still lacks firm foundations and can always be threatened, therefore the need to protect it."[27] The Turkish writer Murat Ç akı r described the Islamists as "pseudo-democrats," who use democracy as a cover for the promotion of Islamization whether in Turkey itself or among the Turkish diaspora in Europe.[28] He observes that Ankara does not contribute to Europeanizing the Turkish Muslim diaspora. Mosques, built and administered by the Turkish state through the Diyanet İ ş leri Baş kanlı ğ ı (directorate of religious affairs), are not European even if they are moderate in comparison to the more militant Milli Gö rü ş mosques.[29] The difference between the Diyanet and Milli Gö rü ş mosques, however, has eroded since AKP accession led to its control of the Diyanet. The secular commitment to democracy and to its values does not register in the Islamist model of an Islamic state (din-ü -devlet), which the AKP's actions show it accepts. Why then have Western policies toward Turkey not changed under AKP rule? Part of the problem is that Europe does not have a clear awareness of its civilizational identity. In contrast, migrants and Turkey itself strongly cultivate civilizational awareness in their own identity politics. The Islamist challenge and the potential of Islamization are based on facts, but they are not well understood in Europe. The Turkish diaspora in Europe, as well as the population in Turkey itself, is caught between Europeanization and Islamization. The European decision-makers have proven in the past to be incapable of designing policies to address challenges arising from ethnic-cultural diversification of the population. European officials neglect or simply ignore cultural issues such as the identity of Europe and Europeanization. The AKP Abandons Compromise Compromising and power sharing are an essential part of democratic politics. Repeated experience with Islamists show that they go to the ballots but fail to compromise when they win. The AKP is no exception. Erdoğ an wanted to promote his foreign minister, Abdullah Gü l, to the presidency in 2007, and he did so at the expense of a traditional process of consensus-building among opposition parties and so sparked a political crisis. While the AKP won subsequent parliamentary elections, its victory had as much to do with the weakness of the secularist parties as with satisfaction with the AKP. The 2007 election win enabled the AKP to retrench, sending Gü l to Ç ankaya palace as the first non-secular president of Turkey. With its majority solidified and no longer fearing the veto of a secular president, the AKP accelerated its de-secularization of Turkish society. Here, the head scarf is especially important. Among Islamists, the head scarf is not just an article of clothing but an icon of civilizational divide. Islamists view the head scarf as a provision of the Shari‘a.[30] It has become symbolic of the tension between Europeanization and Islamization. In a 2004 ruling, the European Court of Human Rights found the right to a head scarf not to be a human right, thus dismissing an Islamist lawsuit.[31] Upon their reelection, though, the AKP decided to provoke secular elites with legislation enabling female university students to wear a head scarf on campus and in classes. On June 5, 2008, the Turkish Supreme Court deemed the AKP's law to be unconstitutional on the grounds that it eroded Turkey's secular character.[32] Soon after, the London-based pan-Arabic daily Al-Hayat quoted Erdoğ an as stating, "We are going to shut down the constitutional court."[33] Many Europeans have cheered Erdoğ an and condemned court actions in Turkey. AKP partisans in the Turkish press and proponents of Turkey as a model of moderate Islam in the United States and Europe labeled Turkish secularists as "fascists" and accused them of undermining "democratic" Islamists.[34] Zeyno Baran observed that such an artificial dichotomy "inadvertently strengthens hard-line Islamists."[35] As the West sides with the Islamists, the opposition, feeling abandoned, has become more anti-Western. Again, Baran explains, "The opposition's anti-Western stand is more like that of a lover with a broken heart … [they] fear that Europeans push them to undertake reforms that will make Turkey more Islamic, and then will tell them that they are too Islamic to join a Western club."[36] The crisis continued into the summer as the Constitutional Court heard arguments that the AKP had violated the principles of a democratic and secular Turkish republic.[37] Had the court dissolved the party, it would have toppled the government and plunged the country into political turmoil.[38] The court wanted to avoid this outcome as it would have ended the AKP but not the Islamist challenge. The AKP could simply have transferred its assets to another party and reemerged under a new name, just as the AKP had emerged from the ashes of Fezilet. The court did not acquit the AKP, however, but instead gave it a strong warning to stop steering Turkey away from the secular order that the constitution mandates towards an Islamic one. Court president Haş im Kiliç stated, "There is no verdict on closure … However, in this ruling a serious warning has been issued to the party [AKP], and I hope this conclusion will be elevated and will be taken accordingly."[39] Secularism Abandoned Western politicians, scholars, and opinion leaders barely understand what is going on in Turkey. Too many Western pundits depict Turkey's increasing Islamism as fortuitous. The Rand Corporation's Stephen Larrabee, for example, wrote, "Under the AKP, Turkey has emerged as an important diplomatic actor in the region … without the AKP … the United States would lose an important partner in trying to stabilize this volatile region … At the same time, banning the party could undercut efforts to promote reform and democracy in the Middle East."[40] Such views infuriate secular Turks. It is ironic that the intra-Turkish debate on the pernicious nature of Islamism has been more open than the Western one. In the name of democratic reforms, as European diplomats have observed, the AKP has reduced the secular impact of the army, defamed judicial defense of the constitution as a "judicial coup," expanded the Imam Hatip religious schools and equated them to secular schools, and fired university presidents. Too many in the West praise the AKP as "moderate Islamic." The only difference, however, between moderate and jihadist Islamists is the use of the ballot box instead of violence to come to power. It may be important to include Islamists in democracy but certainly not with the Western naive notion that inclusion will tame Islamism. This is the lesson that should be drawn from Hamas in Gaza, Hezbollah in Lebanon, and certain Islamist parties in Iraq. Hamas and Hezbollah may be represented in parliaments, but they have kept their militias that represent the antithesis of democracy. They show how their embrace of the democratic game is only a tactical step. The AKP may be better than Hamas and Hezbollah since it has no militia although its dominance and use of the police force and secret services have become nearly as abusive. The proper solution for crisis-ridden Turkey is neither the tacit Islamic law of the AKP nor a coup by the Turkish secularists. Rather, the European Union and the United States should encourage the strengthening of civil society by making the weak institutions of Turkish democracy stronger. Moderate Islamists want to Islamize, not democratize.[41] They are committed to the procedure of democracy but not to its pluralistic and peaceful political culture. Political Islam in Turkey is an important issue for Europe. Turkey not only has close relations to the West, but it also has a diaspora of more than four million in the European Union.[42] While many moderate Muslims seek to Europeanize Islam, the Islamism practiced by the AKP is an ideology of cultural divide, tension, and conflict, despite all of the pro-Europe rhetoric in which Islamists in Turkey engage in their pursuit to exploit the European Union for their agenda of Islamization. [1] Ihsan Dagi, "Turkey's AKP in Power," Journal of Democracy, July 2008, pp. 25-30. [2] Raymond William Baker, Islam without Fear: Egypt and the New Islamists (Cambridge: Harvard University Press, 2003). [3] BBC News, July 28, 2008; Los Angeles Times, July 31, 2008. [4] Fatma Mü ge Goç ek, Rise of the Bourgeoisie, Demise of Empire, Ottoman Westernization and Social Change (New York: Oxford University Press, 1996); Niazi Berkes, The Development of Secularism in Turkey (London: Hurst, 1998). [5] Tagesanzeiger (Zurich), Feb. 5, 2005; Spiegel Online (Hamburg), Dec. 16, 2005. [6] Turkey 2006 Progress Report (Geneva: European Union: European Commission, Nov. 8, 2006), pp. 25-8. [7] Ş erif Mardin, "Civil Society and Islam," in John Hall, ed., Civil Society (Cambridge, U.K.: Polity, 1995), pp. 278-9. [8] "Combined Average Ratings: Independent Countries 2008," Freedom in the World (Washington, D.C.: Freedom House, 2008), accessed Sept. 11, 2008. [9] Turkey 2007 Progress Report (Geneva: European Union: European Commission, Nov. 6, 2007), p. 9. [10] See Turkish Daily News (Ankara), Aug. 7, 2008. [11] Bassam Tibi, "Europeanizing Islam, or the Islamization of Europe," in Timothy Byrnes and Peter Katzenstein, eds., Religion in an Expanding Europe (New York: Cambridge University Press, 2006), pp. 204-24. [12] Marvine Howe, Turkey Today. A Nation Divided over Islam's Revival (Boulder: Westview, 2000), pp. 1-10, 179-94; Sueddeutsche Online (Munich), July 31, 2008. [13] Zeyno Baran, "Divided Turkey," The Journal of Democracy, Jan. 2008, pp. 56-7. [14] Robert Barlett, The Making of Europe (Princeton: Princeton University Press, 1993), p. 269. [15] Ellen K. Trimberger, Revolution from Above (New Brunswick: Transaction Books, 1978), p. 112. [16] Ursula Spuler-Stegemann, ed., "Introduction," Feindbild Christentum im Islam (Freiburg: Herder, 2004), pp. 7-11. [17] Agence France-Presse, Jan. 26, 2008. [18] Baran, "Divided Turkey," p. 69. [19] Bassam Tibi, "The Quest of Islamic Migrants and of Turkey to Become European," Turkish Policy Quarterly, Spring 2004, pp. 13-28. [20] John Kelsay, Islam and War (Louisville: John Knox Press, 1993), p. 118. [21] FAZ.net (Frankfurt), Feb. 10, 2008. [22] Welt Online (Berlin), Feb. 11, 2008. [23] Lord Kinross, The Ottoman Centuries. The Rise and Fall of the Turkish Empire (New York: Morrow Quill, 1977), pp. 15-7. [24] Metin Kunt and Christine Woodhead, Sü leyman the Magnificant and his Age. The Ottoman Empire in the Early Modern World (London: Langman, 1995), p. 10. [25] Serhat Salihoğ lu, "Welfare State Policies in Turkey," South-East Europe Review for Labour and Social Affairs, Oct. 2002, pp. 21-6. [26] Daten, Fakten, Trends zum demographischen Wandel in Deutschland (Wiesbaden: Bundesinstitut fü r Bevö lkerungsforschung und statistisches Bundesamt, Bevö lkerung, 2008), p. 31. [27] World Economic Forum, Davos, Switzerland, Feb. 1999. [28] Murat Ç akı r, Die Pseudodemokraten. Tü rkische Lobbyisten und Islamisten (Dü sseldorf: GDF Publikation, 2000), pp. 101-76. [29] For more on the Milli Gö rü ş , see Lorenzo Vidino, "The Muslim Brotherhood's Conquest of Europe," Middle East Quarterly, Winter 2005, pp. 25-34. [30] Nilü fer Gö le, The Forbidden Modern: Civilization and Veiling (Ann Arbor: University of Michigan Press, 1996). [31] "Case of Leyla Ş ahin vs. Turkey," European Court of Human Rights, application no. 44774/98, Nov. 10, 2004; "Grand Chamber Judgment: Leyla Ş ahin v. Turkey," European Court of Human Rights, press release, Nov. 10, 2005. [32] The New York Times, June 6, 2008. [33] Al-Hayat, June 11, 2008. [34] See, for example, Mustafa Akyol, "The Threat Is Secular Fundamentalism," The International Herald Tribune, May 4, 2007. [35] Zeyno Baran, "Illiberal Democracy? Fighting for Turkey's Soul," The International Herald Tribune (Paris), June 11, 2008. [36] Ibid. [37] BBC News, July 28, 2008; Los Angeles Times, July 31, 2008. [38] The International Herald Tribune, July 30, 2008. [39] The International Herald Tribune, July 30, 2008. [40] Stephen Larrabee, "Turkey's Broadening Crisis," The International Herald Tribune, July 25, 2008. [41] Bassam Tibi, "Islamist Parties. Why They Can't Be Democratic," Journal of Democracy, July 2008, pp. 43-8. [42] Bevö lkerung und Erwerbstä tigkeit. Bevö lkerung mit Migrationshintergrund. Ergebnisse des Mikrozensus 2006 (Wiesbaden: Statistisches Bundesamt, 2008), pp. 5-13, 60; Internationales Statistisches Jahrbuch (Wiesbaden: Statisitisches Bundesamt, 2006), p. 241 |
| Очаквам повече коментари от колегите български турци. Статията е от професор по политически науки от ун-тите Гьотинген и Корнел и е много добре подплатена с факти. Основната идея, която и аз много пъти вече съм развивал, е, че в Турция колкото повече демокрация, толкова повече ислямизъм. Прозападният курс на Турция се крепи на насилствени, недемократични фактори, все по-негодни да удържат ислямистския народен прилив. Почти всички народни форми на протест - икономически, социални, национални, културни, феминистки - се обличат в ислямистки одежди. Управляващата партия на Ердоган АК напълно съзнателно използва процеса на сближаване с ЕС за да прокарва ислямистката си програма, макар да не я признава открито. АК вече води открита война срещу трите стълба на кемализма - армията, съда и образованието. С толерирането си на АК ЕС и САЩ на практика засилват ислямизма и обезсилват истинския си съюзник - либералните турци. |
Добра идея, Фичо. Но, този форум не е онзи форум. Този не струва. И България не е същата. Талибаните едва ли ще се усетят какво става край тях. |
| Статията е написана с унисон за Greater Middle East Initiative или Partnership for Progress and a Common Future with the Region of the Broader Middle East and North Africa. Редактирано от - BG_TR на 12/3/2010 г/ 22:52:43 |
Преобладаващата част от имигрантите-мюсюлмани в страните от Стария континент демонстрират опасна склонност към идеите на ислямския радикализом. Това със сигурност не помага за интеграцията им в обществото Д-р Брюс БАУЪР * Израстнал съм в Ню Йорк – град, който може би най-добре отговаря на определението “мултикултурен център”, при това само през няколко сгради от внушителния Ислямнски център, разположен на Трето авеню. Въпреки това, едва след като се преселих в Западна Европа, където живях първо в Амстердам, а след това и в Осло, се сблъсках с ежедневните прояви на фундаменталния ислям на Запад. Именно в Амстердам разбрах, че над 7% от населението на Холандия и почти половината от жителите на нейната столица са чужденци. Като повечето от тях са мюсюлмани-фундаменталисти и дори десетилетия след пристигането си тук (турската и мароканска общности възникват през 70-те години на миналия век) остават неинтегрирани в обществото. За това не помага нито толерантното поведение на холандското правителство, нито на самите холандци. И неслучайно децата на имигрантите, родени и израстнали в страната, са наричани “Второ поколение имигранти” (същото явление впрочем, се наблюдава и в Германия, където има дори “трето поколение имигранти”). Много от тези младежи посещават частни мюсюлмански училища (повечето финансирани от холандската държава), където ги възпитават в духа на Корана, разрешаващ полигамията, но предвиждащ строги наказания за жените-прелюбодейки, както и за онези, станали жертва (!) на изнасилване, а също и за хомосексуалистите. Затова едва ли е учудващо, че в страна като Холандия, където са легализирани проституцията и хомосексуалните бракове, съществува дълбока културна пропаст между местните хора и мюсюлманската общност. В същото време тук съзнателно избягват да коментират проблема с ислямския фундаментализъм. Вероятно, защото се опасяват, че критиката срещу който и да било аспект на Исляма може да се възприеме като проява на расови или етнически предразсъдъци. Впрочем, в съседна Великобритания управляващата Лейбъристка партия дори прокара наскоро специален закон, забраняващ “критиката срещу религията”… И все пак, що за бъдеще очаква западния свят, където малцинството мюсюлмански фундаменталисти демонстрира тенденция към бърз растеж? Въпросът ми изглежда справедлив и важен. Но така и не можах да открия достатъчно задълбочено изследване, посветено на него. Разбира се, има много книги за Исляма и западния свят. Но, колкото и да е парадоксално, в много от тях се твърди, че “духовността” на мюсюлманските имигранти е тъкмо онова, от което се нуждае днес “декадентския” Запад. Така, в книгата си “Културният сблъсък” норвежецът Петер Норман Вааге характеризира моралните ограничения, типични за мюсюлманския фундаментализъм, като добродетел и дори като надежда за спасение на бездуховния Запад от “крайностите” на дивия капитализъм и секуларизма. Също толкова про-ислямистски са и тезите в книгата на Адам Лебор “Сърце, обърнато на Изток”. Според него, фундаменталният ислям има за западния свят същото значение като “добрата подправка за иначе безвкусното ястие”. Истината обаче е друга. Защото мюсюлманския фундаментализъм не се задоволява само да “придаде вкус на ястието”, той иска да промени самото “ястие”. Той не желае да бъде просто част от мултикултуралисткия “пъзел”, той иска “пъзелът” да изобразява нещо съвсем друго. И онези интелектуалци, които смятат, че западното общество може да приеме подобна религия като свой духовен компонент, всъщност демонстрират враждебност към истинските ценности на това общество. Неслучайно, в книгите си, цитираните по-горе автори не проронват и една добра дума за присъщите на Запада свободи, индивидуализма, равенството между половете или закрилата на малцинствата, а вместо това наблягат на “благочестието”, демонстрирано от мюсюлманите-фундаменталисти и “алчността и упадъка” на западните им “потисници”. Впрочем, все пак успях да открия в Амстердам едно единствено изследване, посочващо опасната склонност на повечето мюсюлмански имигранти в Европа към фундаментализма и анализиращо неприятните последици от откровената им антипатия към западните ценности. Парадоксалното е, че авторът на тази книга, озаглавена “Предизвикателството на фундаментализма”, е мюсюлманин – професорът по международни отношения от Университета в Гьотинген Басам Тиби. По-късно, премествайки се да живея в Осло, открих същата Културна пропаст между местните жители и мюсюлманските имигранти (които в Норвегия са предимно пакистанци). И тук децата на имигрантите се смятат не за норвежци, а за “второ поколение имигранти”, и тук властите, опасявайки се да не бъдат обвинени в “културен империализъм”, избягват да се месят в онова, което става вътре в имигрантската общност и което няма нищо общо с демократичната традиция в страната. Насилствените бракове са нещо типично за мюсюлманските общности, не само в Норвегия, но и в цяла Европа. Обичайно е родителите да уговарят браковете на децата си без въобще да се съобразяват с желанията им. Някои мюсюлманки се опитват да избегнат това, търсейки подкрепата на местните власти. Реакцията на мюсюлманската общност в тези случаи е много показателна. Така, преди няколко години в левия британски ежедневник “Гардиън” се появи статия на един мюсюлманин-имигрант Фейсал Боди, остро осъждаща опитите на властите да помагат на подобни жени. Според Боди, това било “в открито противоречие с мюсюлманския импулс за запазване на семейството”. Припомняйки универсалната мюсюлманска вяра в “Шариата, този свод от закони, дефиниращи нашата религия”, която сравнява с “остър меч, не признаващ нито възрастовото, нито културното разделение”, той заключава, че британските власти трябва да признаят мюсюлманската общност в страната за “органично цяло” и я оставят сама да решава вътрешните си проблеми. Тоест, претендира за върховенство на мюсюлманското обичайно право спрямо британските закони, отричайки елементарните граждански права в името на груповата идентичност. Едва ли може да има нещо по-недемократично. И въпреки това, правителствата и медиите в Западна Европа продължават да демонстрират опасна възприемчивост към подобни аргументи, изтъквани от мюсюлманските лидери. Показателно е, че докато в статия, посветена на насилствените бракове в ислямската общност, норвежкият вестник “Афтенпостен” определя проблема като “сблъсък между индивидуалистичния Запад и държащия на семейните ценности Изток”, само няколко дни преди атентата срещу Световния търговски център, друго популярно издание – “Дагбладед”, цитира данни на полицията, според които 65% от изнасилванията в Норвегия се извършват от имигранти (което на практика означава – от мюсюлмани). Парадоксалното в случая е, че според цитиран във вестника професор по социална антропология от Университета в Осло, причината за това е “предизвикателното облекло и поведение на норвежките жени от гледна точка на мюсюлманския морал”. А още по-парадоксално е, че вместо да подкрепи необходимостта имигрантите-мюсюлмани да възприемат ценностите на приютилото ги общество, въпросния професор заключава, че “норвежките жени трябва да разберат, че живеят в мултикултурно общество и да се съобразяват с това”. Все пак, има и други гласове. Така, в една вдигнала доста шум статия, Шабана Рахман (израстнала в мюсюлманската общност на Осло) и Хеге Сторхауг изказват опасенията си, че “Норвегия може да се превърне в страна, живееща в условията на сегрегация, насилие и омраза… макар че все още малцина политици гледат на това сериозно”. Истината е, че повечето западноевропейци – от обикновения човек на улицата до политиците в парламента и полицаите на границата упорито предпочитат да си затварят очите пред все по-тревожните аспекти в поведението на мюсюлманските имигрантски общности, продължавайки Да толерират нетолерантността Никак не е трудно да свържем подобно поведение с идеите, натрапвани на западноевропееца в течение на десетилетия от левите кръгове, които открай време поставят “ценностите на общността” над индивидуалните права. Ако обаче коренните европейци и имигрантите-мюсюлмани действително желаят да съжителстват успешно на континента, последните трябва веднъж завинаги да се откажат от фундаментализма. Алтернативата за самите европейци пък е да жертват свободата, толерантността и онова уважение към индивидуалните права, които са в основата на западната цивилизация. Проблемът, впрочем, не засяга само Европа, същото се отнася и за Америка. Разбира се, ситуацията в отделните европейски страни е различна. Така, Испания отчита изключителен ръст на имигрантите-мюсюлмани, чиито брой достигна 500 000, и сред които (според “Ню Йорк Таймс”) има “немалко ислямски терористи”. Във Франция, страната с най-голямо мюсюлманско население (5 млн.души), има хора като великия мюфтия на Марсилия Сохаб Беншейх, който не се страхува открито да изобличава фалша и мракобесието на фундаментализма, призовавайки за религиозни реформи, “десакрализация на всички мюсюлмански религиозни текстове и коментари” и превръщане на Исляма в религия проповядваща толерантност, уважаваща различията, подкрепяща отделянето на църквата от държавата, както и интеграцията на мюсюлманите в западните общества. Беншейх очевидно е тъкмо онзи тип водач, от който европейският ислям отчаяно се нуждае. Въпреки това обаче, той очевидно не се ползва с подкрепата на френското правителство, което предпочете да включи в новия Мюсюлмански съвет на Франция най-реакционно настроените, най-политизираните и най-фанатичните лидери на местната ислямска общност. Последиците от тази политика в цяла Западна Европа проличаха особено ясно след 11септември 2001. В Дания, както и в много други западноевропейски държави, тълпи от мюсюлмани излязоха на улиците за да отпразнуват успешните атаки на терористите. Няколко дни по-късно хиляда ислямисти се събраха в Неребрьо за да протестират “против демокрацията”, призовавайки за “свещена война” срещу неверниците-датчани. Едва тогава се сетиха да реагират и част от датските политици. В парламента бе повдигнат въпросът за “Ислямската инфилтрация” в западния свят, а някои депутати дори квалифицираха Исляма, “не толкова като религия, колкото като философия на терора”. Междувременно, според наскоро публикувано изследване, след 60 години, мюсюлманите (които днес са 3% от населението) ще бъдат мнозинство в Дания. Бавно, но сигурно започват да се променят и настроенията в обществото. “В моя клас, от 33 деца, 19 не могат да кажат и дума на датски – твърди във в-к “Афтенпостен” учител от Копенхаген – Това, което става е катастрофа за Дания”. На свой ред, доскорошна твърда привърженичка на “мултикултурализма” откровено признава, че вече не се чувства уютно в собствената си страна. “Ако не сте със нас, сте против нас” – гневно обяви американският президент Буш непосредствено след 11 септември. Част от мюсюлманите в Европа ясно декларираха, че са с нас. Другите обаче, не по-малко ясно заявиха, че ще бъдат против. Така, един английски имам открито призова паството си “да моли Бога да унищожи враговете на Исляма, взривявайки земята под краката им”. Оттогава насам, нещата допълнително се усложниха от разгорелия се израело-палестински конфликт, както и от факта, че в повечето западноевропейски страни интелектуалните среди и медиите продължават да виждат в палестинците изключително жертви, а в израелтяните – най-вече агресори. Неспособността на социалдемократическите партии да решат проблема с преодоляването на фундаментализма сред имигрантите-мюсюлмани и ускорят интеграцията им в обществото се оказа сред основните причини за възхода на консервативните и десни формации в Европа напоследък. По-важното обаче е друго – обикновените европейцит започнаха най-после да осъзнават за какво всъщност става дума. Защото фундаменталният ислям не е свързан с расовата или етническа принадлежност на онези, които го изповядват. Той е, преди всичко, идеология. И неговите критици не са расисти, също както не са такива противниците на комунизма или нацизма. А що се отнася до онези имигранти-мюсюлмани, които, живеейки достатъчно дълго на Запад, демонстрират очевидно нежелание или неспособност да се адаптират, те трябва просто да бъдат изпратени обратно в родината си и заменени от хора, желаещи и можещи да се интегрират. Звучи крайно, но няма друга разумна алтернатива. Защото под въпрос са поставени не само основните свободи на всички европейци, но и тези на онези мюсюлмани, искрено желаещи да живеят там, където действително могат да бъдат самите себе си. Залогът, в крайна сметка, е самата западна цивилизация. Натиснете тук Редактирано от - Чок觧 на 13/3/2010 г/ 08:23:38 |
| Преведи я статията. Така се радва на слаба читаемост. Може и да я поформатираш тук там с цвят, удебеляване и параграфи, за акцент. |
| Ангела Меркел потърси в понеделник начин да укроти напрежението около обучението на турски език в училища в Германия по време на посещение в Турция, целящо засилване на търговските връзки и заздравявне на трудната двустранна връзка, коментира днес Financial Times. Меркел е на официална визита в Турция четири години след предишното си посещение. Около 3 млн. турци живеят в Германия и търговията между двете страни носи около $23 млрд. годишно. Но политическата чувствителност към интеграцията на емигрантите и нежеланието на Меркел да подкрепи кандидатурата за членство в Европейския съюз на Турция често поставят под напрежение партньорството на двете страни. Най-новият дразнител в отношенията е искането на Анкара, подновено отново скоро след посещението на немския канцлер, да се отворят турскоезични гимназии в Германия. "Нашата цел не е асимилация. Искаме всеки да запази своята култура," каза Меркел на пресконференция. Но все пак тя възрази, че целта на Германия е всички ученици да бъдат в състояние да са интегрирани изцяло в немското общество. "Особено за второто и третото поколение... Не искам те да бъдат само работници, искам да бъдат бизнесмени, учители," каза тя. Турция също може да има училища в Германия, но знаенето на немски език е задължително, заяви германският канцлер. Натиснете тук |
| "Хиляда роми превзеха завод" Натиснете тук |
| Фичо, ако искаш да водиш някаква пропаганда, казах ти - преведи го на нашенски. Ако смяташ че си струва, или те мързи, а? Тук много от хората не владеят свободно английския, а и предпочитаме да си четем на български, дори и да разбираме всичко или почти всичко и на английски. По темата. Ние, българите, можем само да приветстваме усилването на ислямистката компонента в идентичностното и политическо самоопределение на Турция. Колкото повече Турция е мюсюлманска и радикално мюсюлманска държава, толкова повече това й затръшва вратата пред прием в ЕС или близост с ЕС. . Истинската заплаха за националната сигурност, и дори за самото съществуване на България, като българска държава, не идва от от радикален ислям, не от ислямски тероризъм, а от евентуална бъдеща турцизация, водеща първом да македонизация, после и до ливанизация. . Мюсюлманската религия е само инструмент за турцизацията. Както се е случвало и по време на робството. Процесът е на два етапа - първо се ислямизира някой етнос, после ислямският етнос започва да припознава себе си, и да се самоопределя по отношение на другите главно чрез религията - деление на правоверни и рая. И сега има достатъчно мюсюлмански общности на Балканите, виждащи себе си на първо място като мюсюлмани, и съответно гледащи на Турзция като съюзник и упование в региона - В България, Гърция, сърбия, бошняците; за албанците (в Албания, Косово и македония) като цяло въпреки че са по-еманципирани в това отношение, Турция също се явява естествен геополитически съюзник по мюсюлманска линия. И това от което е главният потенциал за усилване на вътрешната турцизация на Блъгария - ислямизацията на циганите, у последвана от бъщетата им турцизация. . . светска Турция, която пак ще си е мюсюлманска държава, е най-голямата опастност за България, и за Балканите въобще. Доганизацията, ще ни се види песен, в сравнения с последиците от еврочленство на една светска и модерна Турция. На нас, българите, ни трябва твърда и ясно очертана граница между България и Турция. . Нашата стратегическа българска доктрина по отношение на Турция, може да е само една: Турция не е християнска, не е балканска, не е европейска държава. Турция е мюсюлманска близкоизточна държава. . Следователно нека Турция търси своите интереси, съюзници, и насочва усилията си към Близкия Изток, а не към Балканите и Европа. Мизерните 3% от общата турска територия, които са на полуострова нямат значение. . . Разбира се, нашите български интереси по отношение на Турция, са диаметрално противоположни нинтересите на САЩ и Израел. Последните два фактора от много време се опитваха и държаха Турция далеч от Близкия Изток, като я подкупваха за тази й проеврейска и антимюсюлманска лоялност с затваряне на очите за Кюрдистан, и обещавайки на Турция своето съдействие за бъдещо еврочленство и съответно възвръщането й под някаква форма в бившите османски владения на Балканите. . Друг съществен елемент на американската политика в региона е, че те заедно с англичаните, разчитат на Турция, отвъртре в ЕС да го направи напълно подвластен и подконтролен на англоамериканските интереси. И сега англичаните са в ЕС не от някакъв стремеж към континентално единство, а тъкмо напротив - заради предимствата на несравнимо повечето възможности да влияят и разединяват ЕС отвътре, отколкото, ако не бяха в ЕС. САЩ и Англия са единствените, подкрепящи еврочленството на Турция, новият британски външен министър също потвърди тази позиция. . По тези две причини Щатите искат да вкарат Турция в ЕС: Да я неутрализират като фактор в Близкия Изток - в общата съюзна рамка, Турция не би имала такава свобода на действие външнополитически. Поддържайки близки отношения с Турция, да я използват като втроя им троянски кон, и да разпънат ЕС между Лондон и Анкара. . . Самата Турция се опитва да бъде многопосочен играч, лавирайки между отделните тенденции, и използвайки ги в своя полза. Турция се стреми да е фактори на Балканите, и към членство в ЕС, който сам по себе си, примайки Турция би се обособил на Регионални обрувания, геополитически център на едното от които ще е Турция, и ще включва бившите османски владения на Балканите. Турция също се стреми и да е фактор в Близкия Изток, като регионален мюсюлмански лидер, където си съперничи с Иран, Египет и Саудитска. Турция се стреми и да е фактор в Кавказ, но тоя посока не е тъй важна като първите две, далеч по-малка е като геополитически ареал, и е общо взето задънена улица за Турция. . . Какви са нашите български интереси? Разбира се - минимизиране влиянието на Турция на Балканите. Как може да се случи това? По два начина - или ако Турция е слаба, или као се преориентира в друга посока. . В посока отслабване на Турция няма как да имаме успешен ход - със стратегическото й положение, 10 пъти по-голяма като население, и множество външнополитечески връзки, Турция винаги ще ни надцаква. Особено ако се уповаваме на САЩ да ни пазят от Турция - напротив, това е самоубийствено. САЩ разчитат да купят близкоизточната лоялност на Турция именно като й харижат доминантно положение над България, Македония, Босна; като й съдействат за ЕС членство, и по този начин удовлетворят външнополитическите й амбиции с връщане на загубените бивши османски владения на Балканите. . Нашият основен стремеж е и трябва да е - преориентиране интересите на Турция. Насърчаването на турските амбиции в Близкия Изток, по всякакъв начин, е от първостепенно занчение за оцеляването на България. Турция като мюсюлмански лидер в Близкия Изток може да е оня спасителен за България клапан, през който да изтича енергията на турските геополитически амбиции и това да отклони Турция от нашия регион. . . Бях изумен да видя и в този форум, колко хора не мислят, и по време на турско-израелското напрежение за Газа наскоро, заеха първосигнално антитурска и по тази линия съответно произраелска позиция. . Ние, българите, разбира се не бива да сме пъвосигнални туркофоби. Всяко нещо си има приложна точка, област, сфера на приложение. Като сме против Турция, трябва да кажем къде се случва това. И отговорът на този въпрос е - ние сме против Турция на Балканите. Можем да сме много добри комшии с Турция, но при едно условие - до там до където турските интереси не са против българските. Там където са против, правим следното - опитваме да ги отклоним на другаде. . Щом Турция тръгне да търси влияние над България, връщане под някаква форама на робство, присъствие, владичество, или както и да се нарича, разваляме комшулука. това е от жизнено значение за оцеляването на България. . Затова, не на Турция на Балканите, не на Турция в ЕС, но да на Турция в Близкия Изток. Там и без това са си все мюсюлмански държави, с едно изключение и политическо недоразумение, но нарочно забито в средата на ислямския свят като трън в задника. Но нека Турция да ходи в Близкия Изток, и там, по мюсюлманска линия, да търси съюзници и врагове, и там да излива геополитическите си амбиции. . . За тези които още не схващат, и са на произраелска позиция в канфликта Турция - Израел, едно нещо разберете. Не защитавайте Израел. Не трябва да защитаваме Израел, а да правим като него, по отношение на Турция. А именно това, че Израел, посредством САЩ, гледа да държи Турция далеч от Близкия Изток, като за сметка на това я преориентира към Балканите. Нашият интерес е диаметрално противоположен - искаме да отклоним Турция от Балканите, и единственият начин това да стане е като я насочваме към Близкия Изток. . Затова, подкрепяме и насърчаваме всяка турска активност в Близкия Изток. поводи и инструменти за това са разбира се обичайните - права на човека, права на палестинците, негодувания срещу фактически концлагера в който Израел е превърнал Газа, и.т.н. същите инструменти разбира се винаги следва да се полват и срещу Турция по отношение на Кюрдистан. . Вижте какво става в Газа, милион и половина затворени в жестока икономическа блокада, без право да излизат дори, забранен вноса чак на строителни материали. А колко хора знаеха за това, и че така е от над три години вече? дори Р. Желева, готваща се за еврокомисар, не беше в час по въпроса - на препитването, единият от въпросите на които се изложи беше именно за Газа, питаха я нещо от сорат как смята да закара хуманитарни помощи там, и тя си мислеще че просто меже да иде, и не беше чувала за блокадата. . А в същото време, разни правозащитни организации, спонсорирани силно и от еврейски пари, стига някое село в Европа да си направи нищо и никаква стена срещу цигански набези, без бъоще да огражда нещо от всички страни, и без да е съизмеримо нито количествено, нито качествено с еврейската блокада на Газа, и надават кански воища. . . Пак да повторим - не защитавайте евреите, правете като тях. И пак - нашата стратегическа българска доктрина, по отношение на Турция е - Турция не е християнска, не е балканска, не е европейска; Турция е мюсюлманска близкоизточна държава. . Това е нашият интерес, и ние трябва да защитаваме нашият интерес, защото това не е просто интерес, а жизнена необходимост, въпрос на инстинкт за оцеляване. Не бива да отстъпваме, и да защитаваме американския и еврейски интерес. . Затова, всеки който се счита за българин по отношение на гражданство или народност, и същевременно и за някакъв друг по отношение на гражданство или народност, трябва да се определи, кое му е по-важното, по-свидното, по-ценното, първостепенното. Той българин ли е, или някакъв друг на първо място. Редактирано от - Чарли Дарвин на 13/6/2010 г/ 01:44:38 |
| Моля, ксенофобия? Това е академична статия, т. Кравайчев, от турски професор в САЩ... Чарли, Зает съм, нямам време да я преведа. Не е пропаганда, а много интересна академична статия с много цитати. Струва си да се прекара половин час над нея. Мързелът е враг ужасен на труда и правилното разбиране. |
| Фичо, мързяло те да превеждаш, или пък зает. Аз пък няма да си дам труда да го прочета на английски, въпреки че зачетох отделни пасажи, и виждам че е онова за което ти негодуваш срещу Турция, усилване на ислямизацията, но както написах, не това е заплахата за България. . И теб може да те мързи да превеждаш тая пропаганда, но мен не ме домързя да напиша подобно по обем, но пък поне и вярна като логика и съдържания кратка геополитическа лекция, за начинаещи. Знам че няма да ти хареса и върло ще възроптаеш, но то по това си личи кой какви интереси защитава. . Ти разбира се не си туркофоб, и даже не си туркофоб за в българия - наскоро чак се умиляваше как щяло за има турска имигрантска вълна в България, от турски емигранти и други които ще бягат от ислямска Турция. Ти си само ислямофоб за в Турция, само защото ислямска Турция е нежелана и неудобна на САЩ. |
| На първо място съм български патриот, искам българите да мислят като българи, не като туркофоби, русофили или каквото да е. В статията се обяснява, че в Турция демократизацията води неумолимо към ислямизъм. Управляващата АКП, въпреки приказките си за демокрация, всъщност се стреми към ислямска република по принципите на шариата. Ако Турция влезе в ЕС, казва Басам Тиби, професор в Корнел, АКП ще изнася активно ислямизъм към ЕС. Процесът на преговорите с ЕС само засилва Ердоган и отслабя турските либерали, и ЕС носи непосредствена вина за това. За АКП демокрация означава власт на мнозинството, а не политически плурализъм. Мнозинството в Турция вече е ислямистко. Прозападният курс се крепи само от елита - армията, съда и университета, но Ердоган бързо подрива и трите стълба на кемализма. Фактът, че турската армия не направи нищо след съсипителните Ердоганови следствия с/у десетки висши нейни генерали и офицери по три обвинения за преврати, премълча си и след Ердогановата авантюра с Израел, говори, че армията вече не може да се намесва открито в защита на кемализма - просто не може, отслабена е, а и мнозинството не е с нея. България трябва да си дава сметка за реалностите и да има план за действие. Боко хайде е невменяем външнополитически, но утре ще падне, ще дойде нов. |
| Прочетох и двете статии: на Чичо Фичо и на Чоки. Да, така е! Когато една демокрация не е достигната по еволюционен път то тя е пародия, чрез която регресивни сили могат да се докопат до властта и да променят държавното устройство в желаната от тях насока. И това важи не само за ислямистите, а и за латиноамериканските държави, например. Ето този цитат ми хареса: И онези интелектуалци, които смятат, че западното общество може да приеме подобна религия като свой духовен компонент, всъщност демонстрират враждебност към истинските ценности на това общество. Неслучайно, в книгите си, цитираните по-горе автори не проронват и една добра дума за присъщите на Запада свободи, индивидуализма, равенството между половете или закрилата на малцинствата, а вместо това наблягат на “благочестието”, демонстрирано от мюсюлманите-фундаменталисти и “алчността и упадъка” на западните им “потисници”. Само ми се иска да уточня понятието "интелектуалец". Следвайки произхода на думата това предполага наличието на някакъв интелект, т.е. здрав разум. Такъв при тези самозвани "интелектуалци" (лигави левичари) очевидно отсъства. Hamas and Hezbollah may be represented in parliaments, but they have kept their militias that represent the antithesis of democracy. They show how their embrace of the democratic game is only a tactical step. The AKP may be better than Hamas and Hezbollah since it has no militia although its dominance and use of the police force and secret services have become nearly as abusive. А това безмозъчните европейски бюрократи съвсем отказват да разберат. Подкрепяйки сляпо "палестинската кауза" те всъщност подкрепят ислямския фундаментализъм в най-уродливия му вид. |
| Круела, Категорично твърдя, че реформацията на исляма е възможна (в това едва ли накой се съмнява - но след векове) и може да бъде ускорена чрез съответното въздействие и стимулиране на правилните течения в тази религия. Тук обаче се сблъскваме с догматизма на бетонните глави, предпочитащи тоталното отхвърляне пред внимателната и тънка обработка на милионни човешки маси. И пак категорично твърдя, че таза задача може да бъде постигната само с 10% от средствата, хвърлени за военна интервенция (плюс разведка) срещу исляма. |
| AKP Watch Watching Rising Islamofascism in Modern Turkey    Islamist Turkey Overreaches Prof. Daniel Pipes: Turkey no longer deserves full NATO membership Turks have been at the forefront of developing what I call Islamism 2.0, the popular, legitimate, and non-violent version of what Ayatollah Khomeini and Osama bin Laden tried to achieve forcefully via Islamism 1.0 Erdoğ an's insidious form of Islamism "may threaten civilized life even more than does 1.0's brutality by Daniel Pipes [Director of the Middle East Forum and Taube distinguished visiting fellow at the Hoover Institution of Stanford University] National Review Online June 8, 2010 As typical Islamist-leftist theater to delegitimize Israel, late May's Turkish-sponsored "Free Gaza" flotilla was tediously repetitious. As an illustration that Israelis don't understand the kind of war they now must fight, the outcome was drearily predictable. But as a statement of Turkey's policies and an augur of the Islamist movement's future, it bristled with novelty and significance. Some background: after some 150 years of faltering efforts at modernization, the Ottoman Empire finally collapsed in 1923, replaced by the dynamic, Western-oriented Republic of Turkey founded and dominated by a former Ottoman general, Kemal Atatü rk. Over the next fifteen years, until his death in 1938, Atatü rk imposed a Westernization program so stringent that at one point he suggested replacing rugs in mosques with church-like pews. Although Turkey is nearly 100 percent Muslim, he insisted on a purely secular state. Atatü rk never won the entire Turkish population to his vision and, with time, his laic republic increasingly had to accommodate pious Muslim sentiments. Yet Atatü rk's order persisted into the 1990s, guarded over by the military officer corps, which made it a priority to keep his memory alive and secularism entrenched. Islamists first acquired parliamentary representation in the early 1970s when their leader, Necmettin Erbakan, already served three times as his country's deputy prime minister. As mainstream Turkish political parties frittered away their legitimacy through a disgraceful mix of egoism and corruption, Erbakan went on to become prime minister for a year, 1996-97, until the military asserted itself and threw him out. Some of Erbakan's more agile and ambitious lieutenants, led by Recep Tayyip Erdoğ an, in August 2001 formed a new Islamist political party, the Adalet ve Kalkı nma Partisi or AKP. Just over a year later, it won a resounding 34 percent plurality of votes and, due to the vagaries of Turkish electoral regulations, dominated parliament with 66 percent of the seats. Erdoğ an became prime minister and, by dint of good governance, AKP won a very substantial increase in vote and reelection in 2007. With a renewed mandate and an increasingly sidelined military, it aggressively pursued elaborately fake conspiracy theories, fined a political critic US$2.5 billion, videotaped the opposition leader in a compromising sexual situation, and now plans to alter the constitution. Foreign policy, in the hands of Foreign Minister Ahmet Davutoğ lu, who aspires for Turkey to regain its former leadership of the Middle East, over-reached even more blatantly. Ankara not only adopted a more belligerent approach to Cyprus but recklessly inserted itself in such sensitive topics as the Iranian nuclear buildup and the Arab-Israeli conflict. Most surprising of all has been its backing for IHH, a domestic Turkish "charity" with documented ties to Al-Qaeda. If Ankara's irresponsible behavior has worrisome implications for the Middle East and Islam, it also has a mitigating aspect. Turks have been at the forefront of developing what I call Islamism 2.0, the popular, legitimate, and non-violent version of what Ayatollah Khomeini and Osama bin Laden tried to achieve forcefully via Islamism 1.0. I have predicted that Erdoğ an's insidious form of Islamism "may threaten civilized life even more than does 1.0's brutality." But his abandonment of earlier modesty and caution suggests that Islamists cannot help themselves, that the thuggishness inherent to Islamism must eventually emerge, that the 2.0 variant must revert to its 1.0 origins. As Martin Kramer posits, "the further Islamists are from power, the more restrained they are, as well as the reverse." This means it might be the case that Islamism presents a less formidable opponent, and for two reasons. Fethullah Gü len disapproves. First, Turkey hosts the most sophisticated Islamist movement in the world, one that includes not just the AKP but the Fethullah Gü len mass movement, the Adnan Oktar propaganda machine, and more. AKP's new bellicosity has caused dissension; Gü len, for example, publicly condemned the "Free Gaza" farce, suggesting a debilitating internal battle over tactics could take place. Second, if once only a small band of analysts recognized Erdoğ an's Islamist outlook, this fact has now become self-evidently obvious for the whole world to see. Erdoğ an has gratuitously discarded his carefully crafted image of a pro-Western "Muslim democrat," making it far easier to treat him as the Tehran-Damascus ally that he is. As Davutoğ lu seeks, Turkey has returned to the center of the Middle East and the umma. But it no longer deserves full NATO membership and its opposition parties deserve support. Редактирано от - Чичо Фичо на 13/6/2010 г/ 18:02:57 |
| Даниъл Пайпс, професор, Станфорд, юни 2010 г.: "Турция не заслужава вече пълно членство в НАТО" "Турците са в челния фронт на т. нар. от мене "ислямизъм 2.0" - популярната, легитимистка и ненасилствена разновидност на това, което аятолах Хомейни и Осама бин Ладен се опитаха да постигнат със сила чрез "ислямизъм 1.0" "Ердогановият коварен ислямизъм може да застраши цивилизования свят дори повече от 1.0 с неговата бруталност" |
Категорично твърдя, че реформацията на исляма е възможна (в това едва ли накой се съмнява - но след векове) и може да бъде ускорена чрез съответното въздействие и стимулиране на правилните течения в тази религия. Аз не съм твърдяла обратното. Нека се развиват, но не и да налагат в европейските общества неприемливи норми на поведение и традиции от средновековието. И точно това да се поощрява от лигавите леви либерали. Основното правило трабва да бъде, че който иска да живее в друга държава трябва напълно да се интегрира в обществото и да приеме законите и нормите му на поведение. Само че вместо "внимателна и тънка обработка" на имигрантите да се интегрират в обществата на Запад, левичарите грубо обработват и манипулират общественото мнение да приеме средновековните практики на пришилците като нещо нормално. И който все пак се усъмни в разумността на подобни обществени експерименти бива обявяван за расист, ксенофоб и какво ли още не. А до какво води криворазбраната толерантност? Учители се оплакват, че не смеят да направят забележка на черни деца, защото родителите веднага ги обвиняват в расизъм. Момчета от ислямски семейства не изпълняват указанията на учителките... понеже са жени и една жена не може да им нарежда какво да правят!? Това са истински случаи, които показват до какви абсурди може да доведе "политическата коректност". Пък после нека се чудят защо в Западна Европа крайнодесните печелят популярност. |