В Европа сме, ама не съвсем
Евродепутатът Ивайло Калфин поиска среща с просветния министър Сергей Игнатов, за да разбере какви са намеренията на правителството за облекчаване на процедурата по признаване на дипломи от европейски университети. Проблемът не е нов. .....
Парадоксът в случая е, че всички европейски страни признават дипломите, издадени от български университети, без да ги подлагат на съмнение. Без формалности и на доверие, което много от родните ВУЗ-ове не заслужават. Ние си знаем защо. Изключение има само за пет професии - хуманна медицина, полувисшите медицински специалности, фармация, право и архитектура. За тях страните членки са се възползвали от правото да имат допълнителни изисквания, включително и приравнителни изпити. За останалите специалности и професии проблем с признаването на български дипломи няма.
В България обаче признаването на диплом или научна степен от европейски университет отнема около шест месеца. През това време се събират, превеждат на български език и легализират абсурден брой справки и удостоверения, за които се плаща около 500 лева. Мъките не свършват дотук, ако специалистът, завършил в някоя европейска страна, е решил да кандидатства за място в държавната администрация. При това положение минаването му и през спецкомисия в Националния център за информация и документация (НАЦИД) е задължително. Комисията се назначава от министъра на образованието, а неин председател е заместник-министър на образованието. В нея са включени десет хабилитирани лица, двама представители на Министерството на образованието и един представител на НАЦИД.
Най-краткият срок за приключване на процедурата е минимум месец. Чиновниците от НАЦИД имат свое особено мнение дори по Лисабонската конвенция. Тя, според тях, има само препоръчителен характер и всяка страна запазвала правото да определя режима за признаване на чуждестранни дипломи. Чиновниците от спецкомисията към НАЦИД имат важната задача да преценят образователната степен, от тях зависи дали ще я признаят, или не, и дали в крайна сметка ще издадат заветното удостоверение на кандидата за държавна служба. Нерядко магистърски степени от чуждестранни вузове се приравняват към бакалавърски в България, а на тези, които все пак държат да защитят диплома за по-високата степен, се налага да си доучват. От тази чиновническа взискателност следва, че изискванията за придобиване на бакалавърска или магистърска степен в България са най-високи в Евросъюза и че завършилите в България би следвало да са най-търсените, ценени и скъпо платени специалисти. И не би трябвало такава значима част от завършващите средно образование да търсят чуждестранни университети, в които да се обучават. Онези, които решат да се върнат след дипломирането си, често се отказват след сблъсъка с родната бюрокрация, която е само първото преддверие към онова, което ги очаква в родината в бъдеще.
Друг е въпросът, че система на приравняване на дипломите не само отнема степени от тях, но променя дори съдържанието им и обезценява образованието на завършилите в чужбина. Затова не бива да ни изненадва фактът, че малцина от получилите европейски дипломи се връщат в България, където максимата "защо трябва да е лесно, като може да ни е трудно" продължава да ръководи администрацията.