Отиди на страница:
| И това не отговаря на истината. Който е чел полицейско-фашизираните архиви , знае какви уроди са били и с какви садистични методи са изтръгвани показанията. В буквалният смисъл на думата уроди , изроди , който е странно как може да създаде човешкият род. Аз затова днес не се учудвам на маниакалните им странности. Няма какво да ме учуди. Дори лъжите им са такива-уродливи. |
| Карате ни да "четем" Историята...А вие защо не я четете? Ето: ВЕСТНИК “РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО” №78 от 04.12.1933г. “ЗА НАЦИОНАЛНИЯ ВЪПРОС” В брой 23 на в. “Работничка” в уводната статия за Ньойския договор е казано, че с този договор били отрязани живи части от снагата на България, Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Македония, Тракия, Добруджа – живи части от снагата на България? Как е могла редакцията на пролетарския вестник “Работничка” да допусне в своите колони подобна дива националистическа мисъл, за радост на българските империалисти? Или за редакцията на в.”Работничка” не е още ясно, че Тракия, Македония и Добруджа, не са български земи отрязани от снагата на България, а земи чужди, които националистическа България иска да завладее за да ги подложи на зверска колониална експлоатация? Цялото ТУК P.S. Да пояснявам ли Rаботническо дело чии печатен орган е? Лъжата, която прилича на истина, не е по- добра от истината, която прилича на лъжа - <Кабус Наме> |
То затова като се захвалите с героичните си партизани, хората ви викат че сте хамелеони, нагаждачи и а на патриоти се правите, това пък е съвсем неморално. Брътвеж на болно човече. |
Зе Мария,  Особено ми допадна това: Голямата част от тях бяха обикновени хора, живи човешки същества, преживяващи своята драма по най-човешки начин — много далеч от портретите на осакатени партийни фанатици, които идеологическата търговия няколко години по-късно щеше да им нарисува. ... И нещо още по-важно. // мнозина заявяват, че правят това в името на един друг свят. В десетки писма, изявления и записки е нарисуван светът, за който те смятат, че умират. Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Редактирано от - odious на 01/7/2010 г/ 13:50:21 |
| И отново лъжа. Не го е писал работническо дело , ами ? , , Какво престъпление крие в себе си понятието македонец? Никой не може да удуши националната гордост на македонеца, защото синовете на един народ велик във своето самопожертвование и тъга, този народ...П. Михајлов, Ќустендил, 1922" http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Nu mber/2541273/an/0/page/0 |
| Тези документи - предсмъртни писма на партизани, писма до близки и прочие, някъде публикувани ли са като сборници с документи, или си киснат в архивите? |
| Бармалей е ударил десятката. Те точно това е червения сиджим в статията - "Не са агенти на НКВД!" На 23 юни не е имало монархофашизъм, НО на 24 юни се е появил такъв. Диверсантите не са обучавани предварително, а случайно и то СЛЕД 22 юни. 19-ти Особен стрелкови корпус е изпратен в Крим за да пази СССР. 3-ти Въздушнодесантен също се е окопал в Крим да пази СССР. Тренирали са морски и въздушни десанти за заблуда. Нашите терористи са дошли в Крим СЛЕД 22 юни. След! |
Карате ни да "четем" Историята...А вие защо не я четете? Смешна работа - една статия срещу две национални катастрофи. Катастрофи довели до истинското рязане на земи. И до много други неща. |
Не е погубена съвсем България - ето, от форума има поне 2-3, които ще излязат с пушка в ръка в Балкана да се борят срещу сегашните фашисти и чорбаджии-изедници...  |
| Представям си първото недоумение на комунисти-идеалисти, като Христо Ганев, Юлия Огнянова, Добри Жотев и други високо интелигентни техни съвременници, когато за първи път са видели или доловили истинските образи на своите водачи. Представям си Георги Димитров-Гошкин, Веселин Андреев, Давид Овадия, които решават, че няма друг изход, освен да продължат сляпо да вярват. От писмото на Стефан Богданов, писано в затвора, ми е останала в главата мисълта, че болките и мъките, прекарани в полицейските участъци, не са нищо пред болките и мъките в собствената комунистическа страна. Междувременно започват и се водят остри вътрешнопартийни борби за власт, или по-точно за спечелване благоволението на Съветския съюз. Докато Сталин е жив, той ще се обляга, главно на съветската агентура от емигранти начело с Червенков. После Хрушчов ще прехвърли властта върху кадри от самата България. Но всички тези движения са съпроводени с големи амбиции. Кандидатите за власт са много, защото властта вече не значи служба на народа, а средство за удобен живот за сметка на народа. Или както старите българи казват: „борбата е за кокъла“. Не са необходими големи усилия на съветските агенти да поддържат атмосфера на страх и подозрение. В сравнение с обикновения народ партийните членове са поне пет пъти повече уплашени и подозиращи. Аз поне не помня партиен член от онова време, който пряко или косвено да не ми е доверявал неизличимия си страх от някакви дебнещи, вътрешнопартийни врагове. За идеалист-комунист би било напълно неразбираемо как собствените му довчерашни другари сега се озъбват един срещу друг, как в купища доноси се изваждат на показ мними или действителни кирливи ризи, как довчерашни съпартизани се мразят повече, отколкото жандармеристи и комунисти. Но тази омраза се насърчава от съветското посолство, защото тя е най необходима за съветската политика „Разделяй и владей“. От това време е и горчивата шега на един комунист, че СССР би трябвало да изтегли разузнавачите си, защото при най-малко съмнение българските ръководители „ще си счупят краката да тичат до съветското посолство и обадят първи провинилите се“. Въпреки това хората на Берия провеждат у нас последователна политика, която сякаш следва един закон: „Всеки български гражданин, и особено всеки ръководител, да бъде замесен в някакво мръсно, излагащо го действие.“ Съветските ръководители знаят, че нищо друго не прави хората по-верни съюзници от съзнанието за взаимната мръсотия. Ние знаем днес, че по план Държавна сигурност изтръгна от много български граждани неверни показания срещу други български граждани. Ние знаем също за партийни ръководители, които са били окаляни в подписване на смъртни присъди срещу невинни хора (при пълно съзнаване на тяхната невинност), за казване публично на явни лъжи, знаем, че е обикновена практика хора от ръководството да се отмятат от дадена дума, да падат унизително на колене или да пълзят, да изменят на другарство и приятелство било за да спасят кожата си, било за да улеснят кариерата си и т.н. Мога да разбера онези български комунисти днес, които отказват да имат каквото и да е общо с партийното ръководство, защото то представлява в голямата си част група от доказани и обвързани грешници. Не по-малко отблъскващо е въздействието на самия живот в СССР. Една голяма и внушителна група български комунисти отива да следва в Съветския съюз. Изненадата от срещата със съветския живот на петдесетте години е почти кошмарна. Видна българска партизанка, служила в нашето посолство в Москва, ми каза веднъж: „Съветския съюз! Не искам нито да говоря, нито да слушам повече за Съветския съюз!“ А друг един местен ръководител, току-що завърнал се от Москва, когото при журналистическа анкета запитах дали не смята, че постъпката му не е много морална, ми извика: „Този морал, другарче, съм го научил в СССР! И точно по примера на СССР огромното мнозинство от някогашните идеалисти се отправя по първия път, който е нещо като съветска аутострада към социализма. Той е най-широкият, най-удобният и води най-далече. Освен това по него не се ходи пеша. Всеки заслужил другар според ранга си може да ползува от москвич до чайка. Естественото предпочитание на този път показва, че идеализмът и жертвоготовността на мнозина от въпросните партийни членове са били само романтични младежки пориви, краткотрайни изблици на неспокоен пубертет. Борбата за „щастието на народа“ се оказва в края на краищата удобна увертюра за собственото благополучие. Наложената съветска форма на комунизъм, основана на теорията за диктатурата на пролетариата, предоставя необходимия сапун за измиване на съвести (където ги има). Няма значение, че в България никога не е имало пролетариат и че нито един от българските „пролетарски“ диктатори не произхожда от него. Класово огромното мнозинство от българските комунисти идва от средната земеделска класа. Но какво им пречи да се обявят за пролетарии и да нахлузят на главите си каскети. Защото формулата за диктатурата на пролетариата оправдава потисничеството и терора, оправдава личната алчност за власт, неравенството, несправедливостта, привилегиите, корупцията. Нейната най-точна дефиниция е: СЕГА НИ Е ПАДНАЛО И ЩЕ Я КАРАМЕ, КАКТО НИ ИЗНАСЯ. Мисля, че нищо друго не отнема така категорично човешките черти на този вид комунизъм и нищо друго не деградира хората там до вълча глутница и овче стадо, както диктатурата на пролетариата. Ако дяволът би искал да наложи своя конституция на нашата планета, тя би се казвала диктатура на пролетариата. Това е диктатура на онези духовни нещастници, които смятат, че светът им дължи нещо, че е виновен за това, че не са получили достатъчно и че трябва да им плаща цял живот. Защото идва времето, когато у нас започват да се заплащат минали заслуги. 99 на сто от партийните членове искат да материализират своя действителен или фиктивен актив. Дори хора, които имат основание на бъдат признати за герои, се нареждат на опашката за заплащане на заслугите. Те забравят една прастара истина, че ГЕРОИЗМЪТ СВЪРШВА, СЛЕД КАТО СЕ ПЛАТИ ЗА НЕГО. Заплащането не е само в пари, то е във власт и привилегии. *** Бел. на модератора: Моля, не помествайте толкова дълги постинги, които затрудняват зареждането на страниците и четенето от страна на другите потребители. Редактирано от - sybil на 01/7/2010 г/ 18:39:15 |
| Paracetamol Естествено че не са.Кой убиец , разрешава на жертвата , да напише предсмъртно писмо. Има единични случай на пробиви. Поетизиран е образа , че може да издържи човек на садизмът и жестокостта на изродите. Дори това не е считано за предателство , а веднага са вземани мерки , да се спасяват организацията и хората. Няма човек създаден от желязо , но изроди с чугунени сърца , каквито са фашистите има. |
Не е погубена съвсем България - ето, от форума има поне 2-3, които ще излязат с пушка в ръка в Балкана да се борят срещу сегашните фашисти и чорбаджии-изедници... Всякакви ще се намерят. И резачи на глави и убийци на деца - също. |
..Всякакви ще се намерят.. Тайфуни с футболни имена също - да опишат патетично и скучновато предсмъртните им записки. От които следва, че нямат нищо, ама нищо общо! |
| Специално за хунвейбин "С жена ми се преместихме да живеем в стара национализирана вила над Драгалевци, недалеч от станцията на лифта. Вилата бе обградена от високи тополи и изглеждаше причудливо уединена. От нейните балкони и тераси София и софийското поле се виждаха като на длан. Ние заехме горния етаж, а долният етаж се обитаваше от непознато четиричленно семейство. При внасянето на багажа дойде да ни помогне мъж на около 35–36 години, среден на ръст, с широки плещи и силни, мускулести ръце. Лицето му беше обрасло с гъста черна брада. Тогава, през лятото на 1964, брадите у нас още не бяха на мода. Но онова, което ме накара леко да потръпна, бяха очите му — черни, открити, с неестествено силен блясък, който сякаш придаваше на всеки негов израз чувство на крайност. Помислих си, че той или е алкохолик, или пък е с болен дух, който живее в постоянна възбуда. В противоречие с лицето му неговият глас звучеше меко и внимателно. Това беше моят нов съсед, наемателят на долния етаж, баща на две деца, момиче на 10–11 години и момче на 6. Жена му беше учителка в близката прогимназия, а децата изглеждаха мили и добре възпитани. В онзи първи ден нямах никаква представа за миналото на моя съсед. Само чувствувах, че той беше обременен от силно, все още нестихнало преживяване. „Не ти ли се струва, че той е малко особен?“ — попита ме жена ми, донякъде обезпокоена. Но малко по-късно тя се запозна с децата и майка им и тяхното приятелско отношение явно разпиля съмненията й. Вечерта, уморени от пренасянето на багажа, ние си легнахме рано. Но някъде около полунощ жена ми ме събуди: — Слушай! — каза тя. Всред лекото шумолене на тополите се чуваха техните ритмични стъпки и от време на време някакъв плътен глас произнасяше неразбираеми думи. Имаше почти пълнолуние и навън бе доста светло. Станах и отидох до прозореца. Долу на голямата, почти бяла тераса видях картина, която моментално ме разсъни. В средата на терасата беше поставен празен дървен стол, а моят нов съсед се движеше ритмично напред-назад и въртеше главата си по посока на стола, като че там някой седеше. Ръцете му бяха скръстени отзад и тялото му беше леко приведено, за да изрази активно внимание към онзи, който се предполагаше да седи на празния стол. Дойде ми на ум, че това, което беше пред очите ми, напомняше на сцена в следователския кабинет на Държавна сигурност. Точно по същия начин подследственият седеше или стоеше в средата, а следователят се движеше в същия ритъм около него и го чакаше да говори. Това беше класическата сцена, която толкова много хора у нас познаваха и която най-често се разиграваше в полунощ. Движението на моя съсед около празния стол беше призрачно ехо от зловещите нощи на сталинската епоха, от варварския триумф на „биячите“ над вързаната жертва. *** Бел. на модератора: Моля, не помествайте толкова дълги постинги, които затрудняват зареждането на страниците и четенето от страна на другите потребители. Редактирано от - sybil на 01/7/2010 г/ 18:41:18 |
| "Иска се сериозно интелектуално усилие за да го видиш" Много "сериозно", Дъртреалист, но преди всичко се иска голяма нечестност, за да пишеш, че шумкарите са били "истинските" комунисти, па и подтискани след това от СССР. Независимо от мотивите им - политически, криминални или жертви на преследване - шумкарите са били малцинство, маргинална групичка сред противниците на властта. Вапцаров или Заимов да не би да са партизани? През март 1943 са били 2346 души, а концлагеристите, политзатворниците, интернираните, ятаците и другите помагачи, членовете на бойните групи, "обикновените" комунисти и ремсисти са били стотици пъти повече. Когато "цялото ни село беше комунистическо", както ти казва женицата от Крушуна, шумкарите в Ловешко са били 50-на души. А след 9-и "цялото село" продължава да тегли и да опъва каиша, докато поне на мен не ми е известен шумкар без големи привилегии за него и потомството му. |
| Махам буломача и приемам човешкото. Това е съдбата на човека , на реалният човек попаднал в капана на историческите събития, попаднал в клещите на мошеници , пропагандисти , аморални и безскрупулни типове. В ДПС даже и за друг мъж научихме , който насочи пистолета и си гръмна слепоочието. Не можеш предизвика желаният условен рефлекс. Дори и фашетата са достойни само за съжаление. Изпортена работа , изпортен човешки дух , животинска еволюция , в основата на която обаче стоят ОБСТОЯТЕЛСТВАТА. Ако се подведем по подобна екзалтирана логика , ще трябва идеологически да сортираме хората , както някой тук го правят , а това пак е фашизъм , фашизъм едно към едно. |