Отиди на страница:
| Ох, пардон, Iezuit! Или lezuit, както го предпочиташ. Редактирано от - Шломо З. на 02/7/2010 г/ 20:31:13 |
Не мога да приема оплюването на партизанското движение, защото то има демократичен характер. А кой какъв партизанин бил - това са дреболии. Нищо демократично няма в това да обираш мандри на хора, които даже не са се занимавали с политика, а просто така са си вадели парите...не си ли чела партизански спомени? Как са разстреляли селския пъдар примерно, защото ТЕ решили, че той е фашист...а бил фашист защото носел пушка и получавал заплата от тогавашната власт...а че никога не е използвал тази пушка - това са дреболии  |
| Много комунисти в този форум днес. Бай Петко Бочаров май, освен фразата "да, ама не", беше изрекъл и определението "бетонни глави" за ....тях де... |
| "БЕРБАТОВ 01.7.2010 г. 20:01:29 И една история, разказана от дядо ми, лека му пръст, който между другото беше от т.нар. АБПФК...в родното му село преди 9 септември горският хваща няколко местни келеши да бракониерстват и както си му е реда им натрясква глобите...само че по-късно същите стават партизани (най-вероятно на 8-ми срещу 9-ти септември ) и когато на 9-ти влизат в селото, познайте каква е първата работа, с която се захващат? Ами изправят горския до стената за разстрел, защото бил фашист добре, че се намерили хора, които да отърват горкия човечец в последния момент........ " *** БЕРБАТОВ, бях решил да те питам къде е бил дядо ти (май не е бил от тия хора дето се намерили да отърват горския), но пък реших, че може и да е бил един от онези озаптените бракониери. Поне така излиза от прочита на бисерите на внука му. Ако втората ми хипотеза е грешна (това че от орел гарга излиза е добре известен БГ фолкорен факт) - извинения пред дядо ти, а ти е най-добре да се съсредоточиш върху топкоритането (за своя сметка) вместо да пишеш "личното" си мнение за събития, на които или не си бил свидетел или в най-добрия случай по тяхно време си ритал топка под масата. |
| len, което на попречи на Бае ти петко, кавалерийския на негово си величество притежател на пост-капиталистическа Жилера и още по-известен като кофражист-арматурчик да бъде агент-доносник на народната власт. Няма разбира се да издребняваме до поклони пред и целуване на ръцете на премир-президента. И това май беше документирано и изнесено неотдавна във вестниците. Разбира се паметта на някои е избирателно къса... |
| Цитат: “Много комунисти в този форум днес … "бетонни глави" за ....тях де...”. Коментар: Що се отнася до отсрещната страна - „гумените задници” също са неприродосъобразно много, бих отбелязъл аз. |
 Лъжата, която прилича на истина, не е по- добра от истината, която прилича на лъжа - <Кабус Наме> |
| Партизанската тема е на всеки километър. Скоро на Петрински ще му се налага да пише през седмица. Дано поутихнат пушкалата от предишния бой |
Drug, много си писал и общо взето нищо не си казал да ти имам логиката...щом не съм бил свидетел на това събитие, значи то не се е състояло, да?  |
"На Всеки Километър" http://vbox7.com/play:081637e3 |
| БЕРБАТОВ - ти на пост през зимата стоял ли си? А, да си бил гладен случайно докато НЕ си стоял? Щото аз съм и мога да си представя какво е да си гладен, необлечен и да не можеш дори да си запалиш огън за да се стоплиш и да те гонят потери вкл. с авиация и така три години, че и отгоре. *** И това с едничката цел (по думите на тоята порода) някой като дядо ти да стане АБПФК пък внуците му да припяват на всякакви лумпени и да го титулуват мандраджийски разбойник, убиец и т.н. Най-добре се засрами, а още по-добре се съсредоточи върху ритането. А моята логика не е проблем на никого, най-малко на мен самия. |
| Твоята логика е проблем за самия теб.Тежка патология. Нямаше да е проблем ако си само ти, но е заразна.Лекува се с глад, пост и молитва. Ако не помогне, д-р Емил Мишел Чоран казва, че винаги е късно да се самоубиеш. Пробвай нещо по радикално, вместо ежедневното пиене. |
| Очевидно е, че въпреки кризата НЗОК ще трябва да въведе клинична пътека за лечение на фашизирани болни мозъци. Няма да е скъпо понеже ще е кратко и радикално. |
| Авторът и засегнатите от отрицателните мнения за шумкарите да прочетат това: Натиснете тук |
| Фашагите и техните наследници, тъпички сте и бавно вдявате, като вашите кумири, пруските генерали... по нашият край казват.... ДА БЯХТЕ МИРНО СЕДЕЛИ 1941 НЕ БИХТЕ ЧУДО ВИДЕЛИ 1944 и след това ама който прост то е за дълго Дени дидро преди 1782 година..... па и трудно помните бързо забравяте |
| На вниманието на модератора – няма линк към този материал - той е част от личен архив, създаван преди много години. Публикуван е само на места, където копирането не е разрешено. Съжалявам. Минали възражения по миналото Оценката на миналото може да се прави обективно само от хора, които не са били пряко засегнати и обидени от следвоенния процес на експроприация или от законната или незаконна следвоенна антифашистка репресия и следователно биха могли да направят това сравнение без жажда за мъст и възмездие. Или от хора, които са имали силата на разума да се издигнат над всичко това. Защото в оценката на миналото, ако тя се стреми към безпристрастна обективност, не трябва да се внасят каквито и да било лични елементи. Хората, които са наследствено обременени с лично съпричастие към оценките на миналото, трябва да имат достатъчно воля и мъдрост, за да преодолеят мощното притегляне на личното и да се гарантират срещу опасността от изпадане във водовъртежа на свързаните с него емоции, които възпрепятствуват нормалното възприятие на реалната действителност. Оплакванията от несправедливостта на миналото, между впрочем, независимо от това дали и доколко са обективно отражение на истината, рядко привличат някакви нови привърженици, извън вече съществуващите такива и обикновено произвеждат тягостно впечатление върху околните. Разбира се, личното винаги съществува и да се откъсват хората от него е не само неправилно или непродуктивно, то е направо невъзможно. Но, когато, освен собственото лично, не присъствува личното на другия или на другите, тогава казваме, че въпросната гледна точка, подход или оценка са необективни и пристрастни. В този именно смисъл и по този именно начин е вярно точно обратното - колкото по-малко лични елементи има в една оценка, толкова повече шансове се дават на нейната дълбочина и обективност. Ето защо, първо и преди всичко, когато става дума за миналото, трябва максимално да се избягва турбулентно-егоцентрираният водовъртеж на личното. Впрочем, в новата българска история постоянно се е получавало така, че, след произволите на едната политическа крайност, властта винаги е преминавала в ръцете на другата, която е получавала пълната възможност да осъществи възмездие и разбира се, никога не е пропускала това. Дали и доколко това възмездие е било изцяло в рамките на справедливостта или законите е въпрос, който отдавна има своя исторически доказан и изстрадан и от двете страни отрицателен отговор. Има и още един отговор, обаче, който върви заедно с този. Той много трудно се приема и до днес защото е положителен и гласи, че и от двете страни на противоборството, като неизбежно следствие на законите на масовата статистика, винаги е имало предостатъчно много диваци и варвари с местен произход. Но, има и още един трети, производен от последния, отговор, към който също никога не се посяга във винаги заслепено изострените до крайност публични обсъждания на въпроса. И това е по съвсем разбираеми причини – този отговор, ако се употреби по предназначение – ще отнеме безвъзвратно единственото оръжие на огромно количество политически бездарници, които благодарение на него не само са натрупали властовите си облаги и обществената си значимост, но и въобще ги има в политиката. Този скриван и упорито отбягван от всички отговор е следният: - изворите на варварската жестокост и несправедливото беззаконие в българската история нямат партиен цвят и идеологическа основа и никога не са били политически. Защото тези извори черпят своята сила единствено и само от най-долния пласт на исторически разпределилите се в масата на населението отрицателни човешки типови характеристики, където няма никаква политика. (В скоби ще отбележим кратко, че динамиката на това разпределение с течението на времето през годините на историята се определя от следните процеси на: - разширяване или най-малкото поне - постоянно поддържане на обхвата на комбинативните възможности за развитие на генетичното наследство, - непрекъснатата обработка и усвояване на новия текущ жизнен опит, натрупван при условията на постоянно развитие на обществения прогрес, - непрекъснато развиваща се дълбочина на осмисляне на вече натрупаното историческо наследство. Като който и да е от тези процеси, ако бъде прекъснат в своето положително развитие, както се е случвало, за голямо съжаление, многократно през човешката история, се спира и съответно тласка надолу развитието и обогатяването на вътрешното съдържание на качествата на засегнатата от това нация или цивилизация.) През току-що вече отминалия век са натрупани многобройни доказателства в потвърждение на тезата за политическата безцветност на българската простотия и трудно преодолявано национално наследство. Всеки, който поиска, много бързо може да ги намери. Нека да приведем един кратък списък на основните повратни точки в поляризацията на българската история, където тези доказателства най-лесно могат да бъдат открити. След варварски зверското убийство на земеделския министър председател, царски враг и народен трибун и водач Александър Стамболийски, е последвало жестокото изтребление на огромно количество негови селски привърженици навсякъде в страната, което е предизвикало приемането на ответно решение за употреба крайно твърди мерки като единствено възможни и приложими. Това е било осъществено чрез кървавия септемврийски атентат в черквата Света Неделя, който пък е предизвикал терора след 19 юни. После левите сили са стигнали до властта с избори. След това, разбира се, е последвал 9-то юнският преврат и след него Септемврийското възстание, което “естествено” е било удавено в реки от кръв. През всичките тези събития са падали много жертви и са били извършвани големи жестокости, които са излизали далече извън рамките на законно допустимото. След това е дошла Втората световна война, окупацията на съседните държави, лявата съпротива срещу това и пак е имало много кръв и жестокости, които този път са надхвърлили не само границите на справедливостта и закона, но и границите на държавата. След съюзническата победа над хитлерофашизма, левите сили са взели властта и са получили своето възмездие. Последното, обаче, днес е един постоянен източник на силно ожесточени обвинения, много груби нападки и крайно деструктивни политически програмни конструкции. Защото жаждата на някои хора за смъртоносен реванш в началото на 90-те години беше старателно извадена от бунището на историята, обилно подхранена и щедро подкрепена. Целта на реанимацията беше ясна – всичко, което можеше да затрудни лявата опозиция на резкия десен политически завой в страната беше включено в действие. Без значение на цената и последствията. В резултат – внезапно изправената пред огромната сложност на един качествен исторически преход страна, вместо да потърси и да събере всичките си сили, да се обедини пред предстоящите трудности и да тръгне напред, се обърна да гледа назад, за да раздава нови присъди за старото вече минало, спъна се, падна и се разцепи. Такива бяха последствията на крайно късогледия (или пък, в зависимост от посоката на мислене – ефективно разрушителен) ход с неуспешно продължаващите и до днес опити за търсене на отговорност с 50-годишна давност от политическите наследници на победителите в едновремешното остро историческо противоборство. Никой от левите сили и до днес не е могъл (или не му е било дадено) да си вдигне спокойно погледа от постоянно натрапваната върху дневния ред на обществото борба с възкресените призраци на миналото. Нелогично е, разбира се, да се предполага, предвид на дотогавашния дългогодишен ход на събитията и от двете страни, както и на следвоенната обстановка на затихване на страстите по целия континент, че последното възмездие на победителите преди 50 години е било изцяло в рамките на законната, писана или неписана справедливост. Но, още по-малко логично е днес, след повече от половин век, да се иска такова нещо. И връх на липсата на логика е от днешни позиции да се вменява вина и да се търси от някого наоколо отговорност, че това такова нещо тогава не се е случило. Точно така, обаче, постъпват, още от самото начло на реформите така самонареклите се с любезна външна помощ демократични реформатори на държавата. Тази конфронтационна позиция беше превърната в основна опора на идеологическите им платформи и остава, за съжаление и до днес, единствено възможният спояващ елемент на електоралните им фундаменти. Този, който се опитва днес от нас да търси отговорност за неща, извършени от наши хора преди повече от 50 години, прави грешка. Той трябва да се върне в суровата действителност на ония времена. За да си я потърси там. Или най-малкото поне, да се опита мислено да направи това, ако не е в състояние да бъде достатъчно убедителен в молитвите си за него към някой господ или пък към друг някакъв вид (може би извънземен) негов заместител. Защото там и тогава, а не тук и сега, са истинските адресати на тази отговорност, която той днес е тръгнал да търси от други хора и с такова закъснение. И ако той не може да направи това, значи и господ не може или не иска да му помогне. Защото много добре можем да си представим какво щеше да се случи през ония времена с този твърде закъснял днешен търсач на вини, отговорности и отмъщения. Същото, което веднъж вече се е случило. Тежката реалност на тогавашната действителност и огромният, натрупан с времето, срещуположен нему потенциал на тогавашното политическо противостояние щеше да го смачка и да го смели заедно с парцалите. Днес е много лесно да се вади нож или пък да се произнасят присъди над умрели кучета. Или над онези, които отдавна вече са погребали своите умрели кучета. Но, е много трудно и направо невъзможно историята да бъде върната назад. Още по-малко пък тя може да бъде коригирана от гледната точка на някой тревопасен днешен защитник на природата. Или, какъвто обикновено е масовият случай сега, на някой църковно и екологически преустроил се търсач на отдавна вече невъзможни исторически отмъщения. Такова е било времето след грубата и жестока война тогава, че кръвта е продължила да бъде не чак толкова скъпа стока и известно време след като тази война е свършила. Но, цената на кръвта е била ниска не само за палачите. Не може да се иска това да не е било същото и за тяхните жертви, когато те са потърсили през ония времена своето дълбоко изстрадано възмездие. В същото време е добре известно, че при война загиват и много невинни. Но, нима не наблюдаваме същото и днес, когато американците “монтират демокрация” от въздуха, например, в Югославия или където и да е другаде по света? Защо тогава тях трябва да ги оправдаваме, но, със същите уста да търсим отговорност за невинни жертви само от наследниците на техните бивши геополитически противници и то с давност от преди повече от 50 години? Следвоенното тогавашно време е било още по-грубо и жестоко от днешното не само по българските географски ширини – отнемали са се имоти и е била раздавана възмездяваща справедливост по целия европейски континент. Следователно, невинни жертви на този масов акт неминуемо е имало навсякъде. Такава е била повсеместната обстановка веднага след войната тогава. Защо трябва да си затваряме очите пред този добре известен на всички факт? Ама не, днес само в България ще продължаваме да забравяме, че жестокото варварство и простотията на епохата преди, по време и след втората свтовна война не са нито патент, нито предмет на идеологическата платформа на комунистите. Не, че при комунистите тях ги е нямало, но, по онова време варварство и простотия е имало в големи мащаби и навсякъде, както, впрочем, продължава да ги има и днес. Политическите наследници на българските комунисти, обаче, за разлика американските въздушни монтажници на демокрация днес, отдавна са понесли отговорността за невинните жертви на стихията от ония времена, в чието отприщване те активно са участвували. Нещо повече, след вече 15 години на едно непрекъснато политическо обругаване, разрушаване и разграбване на всичко създавано от ръцете им в продължение на цял половин век, може да се каже, че те вече са понесли максималното възмездие, което в съвременния свят е физически възможно. Що се отнася до оценката на миналото, когато става въпрос за млади хора, които нямат личен опит, наследствена обремененост или преки впечатления по въпроса - не трябва да се плаща прекалено голям данък на демагогски лъжливите пропагандни увлечения на неспасяемо обхванатите от разрушителен бяс и всичкоотричащ негативизъм днешни псевдо-реформатори и тяхните външни духовни крепители и наставници. Или най-малкото поне, защото днес е просто неизбежно плащането на демагогски данък върху прекалената простотия на съвременната медийна околна среда - не трябва да се гледа много сериозно на нестихващите вопли на вечно неуспяващите да постигнат жадно желания от тях смъртоносен краен ефект шумопроизводители около дължината на вълната на оплакванията от миналото. Тези оплаквания ту затихват, ту отново започват тяхното все едно и също, сякаш никой не им е обърнал никакво внимание преди това. Това е, защото те искат нещо, което не могат и никога няма да могат да постигнат. Многократните им неуспешни опити през изминалите достатъчно много години да осъществят смъртоносните си “исторически” намерения ясно свидетелствуват за практическото несъответствие на тяхната жажда за мъст към действително реалната природа на нещата. Слабостта на позицията на днешните разрушители на държавата и в бъдеще погрешно ще ги предизвиква да почерпят сили от сенките на миналото, но, съвсем естествено и закономерно, те никога няма да могат да извлекат необходимия размер на желаната от там компенсация. Ама, комунистите, като били взели властта, били изкривили естествения ход на историческото развитие в третата държава на българите. Заедно с обвинението за невинните жертви, това е вторият крайъгълен камък на днешните атаки и опити за присъди към комунистите. Но, не – камък, който да държи основите на някаква повече или по-малко стройна и състоятелна логическа конструкция, а камък, употребяван като тежест за варварски разрушения в стенобойна машина на игнорамуси. За 20-те години на българските псевдореформи с този камък бяха изпочупени твърде много неща и съдби. Ето защо, имайки предвид това злощастно развитие на събитията, нека да разгледаме макар и само един фрагмент от миналото, за който разрушителите и обвинителите или не знаят или не искат да го приемат, защото, както многократно това беше вече демонстрирано - обективната оценка на реалната действителност е нещо, което много трудно им се удава. Вследствие на което тя, разбира се, няма никакво значение за тях. Защото, къде наистина щяхме да сме сега, ако това, много лошо, според някои, нещо с взимането на властта от комунистите преди половин век не беше се случило? Едва ли щяхме да сме много по-добре от Гърция и нека следователно, тя да бъде нашата отправна точка, относително която да позиционираме своя анализ. При сравнителното съпоставяне между двете държави, за положението от което сме тръгнали, всяка по своя различен път преди повече от половин век, може да се каже, че едва ли в него е имало някакви големи отличия спрямо това на съседите. А, ако, все пак, е имало разлики, то те, разбира се, са били в гръцка, а не в наша полза. Което е добре за анализа, защото утежнява предстоящото сравнение и прави евентуално положителният му за нас изход още по-значителен като относителна стойност. Но, … нека да не сравняваме Гърция и България днес и сега, защото комунистите в България отдавна не носят отговорността за положението на държавата. Нека да погледнем на нещата по от далече и по от отдавна. Например - ранното начало на 70-те години на миналия век, когато авторът беше млад инженер. Тогава младото поколение на страната (на което 20 години по-късно руските мекерета и превратаджии подло попречиха да поеме кормилото на вече полагащата му се власт в държавата) произвеждаше в промишлени количества почти половин декарови изчислителни центрове, които, заедно с друга (придобиваща все по-високо технологично ниво с течението на годините) българска промишлена продукция, се продаваха срещу нефт на руснаците и от този нефт се получаваше валута, с която се под-държаше оборотния цикъл и се развиваше стопанския живот на държавната система. Какво беше нивото на гърците тогава? На никой май днес не му се иска да потърси отговор на този въпрос. Защото, дори и да оставим настрани изчислително техническите технологии, каквито гърците дори и днес не са в състояние да развиват, … по онова време те току-що си бяха пуснали обществена телевизия в държавата. Нещо, което тогава в България го имаше поне от десетина години във всяка къща. Но, не само във високите технологии, във всички области на стопанския живот, всеки професионалист от онези години може намери много такива примери. Защото, макар и винаги да има известни изпреварвания или изоставания на отделни участъци, общият фронт на държавното развитие е невъзможно да не бъде повече или по-малко изравнен – неизбежните взаимни връзки между участъците на този общ фронт не могат да допуснат съществуването на прекалено големи различия в нивата си. Така че, това относително положение на двете съседни и сравнително еднакви на старта балкански държави тогава беше такова навсякъде. Тоест, България беше по-напред от Гърция. Следователно, отговорът на обвинението, че на времето ние погрешно сме били изпуснали път, подобен на този на Гърция, е, че в този случай ние щяхме да бъдем по-зле. Жалкото днес е не, че на местните тъпанари това никога не им е било ясно, защото при старата държава това не би имало никакво особено значение. Жалкото е, че преди 20 години ние си оставихме държавата в тяхните ръце, за да я разбият изцяло и напълно. Защото нивото, което беше постигнато с половин вековния здрав и сериозен труд на всички българи, можеше да бъде запазено и много добре използувано. Това ниво, обаче, беше много бързо съсипано. Както и трябваше, разбира се, да се очаква, когато се започна атаката срещу всичко, което е било свързано по какъвто и да било начин с комунистите. Съсипано не само защото никой от новите властници не беше разбрал къде е относителното му положение, на какво се дължи то и как трябва да се поддържа работното му състояние. По-лошото беше, че тези нещастници изобщо не си дадоха сметка, че всичко наоколо се движи напред и всякакво забавяне и изоставане спрямо околната среда ще бъде равносилно на катастрофа. Но, най-лошото беше, че никой от тях изобщо не знаеше, че, всъщност, към момента няма нищо по-важно от тази сметка, защото крайният резултат на тяхното управление ще бъде състоянието на държавата, което се определя изцяло и напълно от изпреварването или изоставането спрямо околната постоянно движеща се напред и развиваща се среда. Ама, щели били някакви чужди инвеститори, вместо комунистите, да били дойдели, та те щели били да направели чудото да оправят всичко. Това бяха мечтите. Но, кои са тия, какви са тия, защо ще дойдат, как ще дойдат и на какво ще стъпят, като дойдат? Нищо членоразделно не се чу никога по въпроса. Само блеещи блянове. И разбира се, нищо свястно не беше и направено, което съвсем ясно си личи и се вижда днес от всички. Дори и в най-добронамерените случаи не се стигна по-далече от само някакви, очевидно вдъхновени от външно влияние, но, споделени публично, пъпчиви юношески щения. Защото отговорите на тези въпроси не са никак лесни и изискват не само висока компетентност, но и много работа. Те са, макар и недостатъчно пълна, но все пак някаква част от въпросната по-горе сметка за положението на държавата спрямо околната, постоянно движеща се напред и развиваща се, среда, от която и само и единствено от която зависи не само днешното, но и отдалечено бъдещото състояние на държавата. За да се дадат тези отговори, трябва да се разбира сметката. И което е не по-малко важно - след като се постигне разбирането на сметката, трябва здраво да се работи, за да бъде тя изпълнена. Защото едно е да вдигаш шум, да лаеш и да хапеш, но, съвсем друго е да стискаш зъби, да работиш и да направиш нещо. Нека на края да припомним и още нещо. Горе-долу по същото време, когато започнаха реформите и обновлението в България, Тургут Йозал започна подобно нещо в Турция. Целият свят тогава вече беше разбрал, че старите модели вече са се изчерпали и е дошло време за промени. Но, турците не само, че работиха много по-упорито от нас – те не никога не си позволиха глупоста да зарежат всичко, което имат, по средата, за да го започнат от ново и от някъде другаде, както се случи тук. Затова днес, когато се погледне от гледната точка на важния за случая сравнителен анализ към феноменалните турски резултати, веднага ярко се открояват същите две основни неща, които бяха вече отбелязани за Гърция: - Първо - те също започнаха реформите си от индустриално и аграрно ниво, което беше по-ниско или в най-добрия случай равно на българското. - И второ – което е, всъщност, най-важното – основните им постижения бяха натрупани на базата на огромни външни помощи (европейски – за Гърция и американски – за Турция) и то точно в годините, когато у нас вилнееше бясната разруха на така наречените демократични реформи и ние се движехме с пълна сила назад. Следователно, от гореизложеното ние придобиваме всички логически основания да завършим това отклонение, като се върнем отново в точката, откъдето то беше започнато, с добре осъзнато вече повторение на мисълта, която го беше предизвикала. А именно: На миналото винаги е по-добре да се гледа позитивно и с желание максимално да се извлече и да се използува в бъдеще всичко ценно създадено от него. И когато това минало отговаря на критериите за добрини и съзидателност в много по-голяма степен, отколкото на тези за злини и разруха, то трябва да се приема положително. Но, какво всъщност значи неизбежната необходимост, изразена чрез повелята на глагола “трябва”, в горното логически напълно безспорно заключение, отнесена към реалната действителност в един свят на трудно съвместими противоположности, където изходните позиции понякога са не само различни, но и напълно обратни? Тук отново се връщаме към проблема, който беше посочен още в началото на това отклонение, тоест - към обективността и безпристрастието на конкретните личности не само към собствената им лична позиция, но и към не по-малко личната позиция на другия, който не мисли като тях и в своя собствен свят е прав за себе си. Защото в еднополюсния свят на едномерните исторически буболечки всичко може да е напълно ясно и елементарно, но в многополюсния свят на практически действителните реалности нещата никога не са нито толкова прости, нито толкова еднозначни. Какво значи “трябва” в истинския свят? Ами, там трябва, на първо място и преди всичко останало, да се отчитат абсолютните реалности. Защото: Ще започнат ли някога децата на комунистите да възприемат и да гледат на действителността така, както правят това децата на техните врагове или политически противници? Това няма да стане никога. Както, разбира се, няма (и не можа!) да стане обратното. Твърде много различни са от гледна точка на историята възгледите и позициите, както и историческите съдби и характери на тези две обществени прослойки. Защото, все пак и преди всичко: – Това съвсем не е реалният свят - да чакаш другите и те да станат като тебе. Или да искаш това и да работиш за него. Крайно време е да разберем, че всеки разбира себе си по-добре, отколкото който и да е друг, който иска непремено всичко наоколо да го направи същото, какъвто е самият той. Крайно време е да разберем, че другите може и да не приличат на нас. И да им дадем правото да бъдат самите те. А не онова, което ние искаме от тях или желаем за тях. Умението за съвместно съществуване се състои точно в това: - първо - да позволиш и на другите да бъдат самите себе си и чак след това - - второ - на почвата на признаване на другия с всичките му реалности (тоест – недостатъци) и правото му на негова собствена истина - - трето - да се търси общия, взаимно възможен компромис. А не така – аз си имам моя истина и докато моята истина не стане твоя истина – ти си мой враг до гроб. Такова нещо не може да работи никога. Този, който умее да вижда реалността такава, каквато е, никога няма да започне да иска или да се надява на нещо подобно. Днешната реалност е твърде различна от онова, което някои си въобразяват за нея и да се започват да се изграждат отношения с другите, които не са като тебе, въз основа на нереални представи, това означава да нямаш отношения или да ги имаш такива, каквито ги имаш и да не можеш да ги промениш изобщо. А трябва да е точно обратното. Ето какво трябва да значи “трябва” в реалната действителност, ако ние искаме да я контролираме и да я управляваме, а не само да я регистрираме и да страдаме (вътре или вън) от нея. |