"В България е като в лудница"

Първо Бойко, после пак Бойко, след това Цецо, Цецка и Волен, та даже Путин и един-двама светци - тези и много други образи "запълниха" поредните седем български дни. Любослава Русева за една сънлива и кална седмица...


Ноември, 1879 г. Първи впечатления от София: крива улица с дървета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село. По улиците огромни гьолища - българска Венеция.*


Понеделник. Гледам премиера Борисов в два сутрешни блока едновременно. В единия защитава вътрешния си министър: „Това повлия на Цецо, но аз мисля, че това, което правят в момента, много бързо ще се навакса всичко това.” Под „това” № 1 се разбира проточилият се скандал около имотите на Цветанов; под „това” № 2 - операциите на Цветанов; под „това” № 3 - спадналият рейтинг на Цветанов. Заедно с всичко „това” в другия сутрешен блок Борисов съобщава, че наш посланик в Берлин ще бъде бившият председател на Столичния общински съвет Владимир Кисьов.

Изключвам телевизора, понеже бързам за работа, и тръгвам по познатата улица с неравен тротоар. Пред храма „Св. Александър Невски” се вие опашка. До нея се вие пушек от кебапчета. „Води ме в някоя квартааалнааа кръъъчмааа” - вие от съседно заведение Ивана. Вътре в храма са т. нар. мощи на Св. Йоан Кръстител. Иван от Несебър е дошъл да ги моли да не бутат незаконната му дискотека до несебърската църква „Св. Йоан Кръстител”.


Април, 1880 г. Х. разправя, че човек в България е като в лудница, пълна с хора с различни кокарди и ордени, с някакво нощно гърне на главата, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон. Човек ще затъпее. Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм.


Вторник. „Тодор Живков имаше качества на държавник”, разправя Волен Сидеров из сутрешните блокове. Лидерът на „Атака”, който беше главен редактор на „Демокрация”, после неуспял кандидат за кандидат-депутат от НДСВ и също неуспял кандидат-кмет на София от РЗС, днес подкрепя всяко действие на ГЕРБ и лично на десния Бойко Борисов, който пък скоро каза, че „една стотна от това, което е построил за България Живков, да постигнем, би било огромен успех”, понеже...


Изключвам телевизора след новините, където лично вътрешният министър съобщава, че бившият главен прокурор е заподозрян за две убийства, а лично външният министър съобщава, че Владимир Кисьов няма да бъде наш посланик в Берлин.


Тръгвам по познатата улица с неравен тротоар. Пред парламента викат студенти. „Защо ме освирквате?” - вика им Цецка Цачева с тона на Бисмарк, Юлий Цезар и Наполеон едновременно. Ректорът Илчев й вика, че всеки си има право на мнение.


Декември, 1881 г. Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър.


Сряда. Гледам всички сутрешни блокове и не разбирам защо никъде не се появява Владимир Кисьов. Обаче друг Владимир бил направил референдум за името на подареното му от Бойко Борисов кученце. Йорго не ми харесва - написал руският премиер Путин в официалния си сайт.


А, появява се бившият главен прокурор. Първо в един сутрешен блок, веднага след това - във втори. И в двата разправя, че не се страхувал от нищо, понеже бил опериран от страх като малък. Не му пукало от „клозетни драскачи”, само пред „оня горе” изпитвал известна боязън. Имам чувството, че от екрана излиза дъх на миризливи води.


Изключвам телевизора, понеже бързам за работа. Тръгвам по познатата улица с неравен тротоар и си мисля как лятото изкарахме в Несебър - шест души в преустроен гараж, без душ и тоалетна, ама пък точно срещу крепостта Месемврия!


Днес там местните ще палят гуми, за да си направят барбекю. Така протестират срещу събарянето на седемнайстия етаж от хотелите им в Стария град. Искали да излязат и от ЮНЕСКО, защото заради едните стари тухли не можели да си разширят кокошарниците.


Юли, 1883 г. Съвършено се аклиматизирах, подивях, прекъснах живата връзка с Европа, мисля със синтаксата на Балканския полуостров. Чашата на това ориенталско нехайство и яваш, яваш, на тази неопределеност, е съвършено препълнена.


Четвъртък. Кисьов и днес не се появява в сутрешните блокове. И Несебър още не бил опожарен. Обаче лекарите и учените пак протестират. Нямали пари. Водещите се усмихват, карат я яваш, яваш.


Хубавата новина е, че в Министерски съвет ще си направят параклис на името на Св. Иван Рилски. Само с икони на български светци. Така преди тежко заседание, на което министрите ще решават дали да вдигнат ДДС, с колко, кога, що е ДДС и дали всъщност да не го намалят, щели да палят свещичка.


„Да мачкаш Цветанов, все едно с голо дупе таралеж да мачкаш” - обявява на тържественото събрание за 130-годишнината на Върховния касационен съд премиерът Борисов. И на мен също ми идва да запаля свещичка! Ще взема да си направя параклис в антрето, за да не излизам всеки път, когато ми идва да запаля свещичка.


Март, 1884 г. Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение. Няма подтик, говориш постоянно с едни и същи хора, срещаш едни и същи мисли, само в друго облекло... След връщане отвън всякога си жив, весел, с пълна глава с планове, с интерес за подробности, ала всичко това изчезва полека, без да усетиш как.


Петък. Министърът на културата има нова идея за музей - на тоталитарното изкуство. Петъчните вестници го цитират: “Там (до КАТ - бел.ред.) има бетонен бункер, върху него ще направя едно лятно арт кафе. А под него ще сложа вратите на мавзолея, които аз лично съм купил нарязани и съм ги претопил. Ще ги възстановим, саркофага на Димитров - също, ще направим восъчни глава и ръце на Димитров, ще възстановим в зелен, тъмен гранит мрачната атмосфера вътре в мавзолея... А на един екран ще текат кадри: как българският народ за 24 часа изгражда това, манифестациите, вълненията, плачът на хората на погребението му, след това изгарянето на Димитров, събарянето на мавзолея...”


Вълнувам се, забравям даже за Кисьов, а после минавам през музея на Иван Вазов, където уредничката се е завила с одеяло, понеже няма парно, а трябва да се пести ток, който не е платен, защото парите за Вазов не стигат, пък какво остава за интернет, навсякъде пълзи мухъл, а на мен така ми се спи, че ще взема да се прибера, за да поспя.


Април, 1884 г. Нищо не ме интересува, текат часовете, дните, месеците. Нищо не ме ядосва, нито радва. Страшна душевна летаргия, свързана и с телесна: спи ми се всяка минута, като от слабост.


Събота. И днес ми се спи. Добре, че е събота. Чета, че Първанов, на деветата година от своето президентстване, бил казал: „На българската държава са необходими лидери, които няма да се поколебаят да поставят значимото, национално важното, над личния, над груповия интерес”. Клепките ми натежават. В просъница дочувам само, че премиерът Борисов сравнил протеста на учениците заради кратката ваканция с „опит демокрацията да се превърне в анархия”. И аз им се чудя - стачкуват, вместо да подремнат. А че демокрацията е доста закъсала, прозявам се, спор няма.


Септември, 1884 г. В политиката е каша, както винаги. Спах облечен, някак си в полусъница - последната нощ в София.


Във Фейсбук е пуснат весел клип - телевизионна синоптичка се смее истерично, докато представя прогнозата за времето. Хили се, чак вие, задъхва се и се държи за корема, всеки момент ще се задуши или експлодира. Представям си какъв смях щеше да падне, ако четеше новините от страната.


А на мен така ми се спи, че ще изкарам цялата неделя в леглото. Утре всичко започва от начало.


* Откъсите са от „Български дневник“ на Константин Иречек (1854 - 1918), който пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881-1882 година, по време на Режима на пълномощията, оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и в правителството без министър-председател. По-късно е директор на Народната библиотека. Иречек е един от инициаторите за възобновяването на дейността на Българското книжовно дружество в София и от 1884 г. е негов редовен член. Извършва няколко обиколки из страната с научна цел.



Автор: Любослава Русева, в. „Дневник”