Отиди на страница:
| Говори и изглежда интелигентно и казва много верни неща. Пазарният фундаментализъм у нас и по света се провали. Държавата абдикира от всичко, пенсионерите ни са зле, киното ни е зле, публичната сфера ни е зле. Частното е добре за едно малцинство, за мнозинството, поне възрастните, останаха сладките спомени за соца. Хората изпростяха и озлобяха. Истина е и за кинаджиите-страдалци за пенсия. От "Лагерът" на дотогава големия Г. Дюлгеров и "Вампири, таласъми" на Ив. Андонов до глупешкия сръбски дядо велосипедист бълг. кино се превърна в един безкраен сезон на карначетата. Това отвращава с лъжовността и с лакейското си слагачество пред неизвестно кого дори старите емигранти антикомунисти, а не само нас, живелите при соца. Заедно с това Гръбчева е ударила и през просото. За нея явно падането на Т. Живков е било лична трагедия и шок, но за мене и за мнозинството българи беше празник и надежда за подобряване на живота ни. В т.ч. и на културата. Гръбчева е с номенклатурен произход и се е чувствала превъзходно, започнала е кариера в киното на 23 г., направо от университета. Бълг. соц. кино като цяло, въпреки професионализма си, за съжаление не създаде нещо, с което да се забележи по света, за разлика от съветското, полското, унгарското, та дори и чалгаря Кустурица, който взе две златни палми в Кан преди 1989 г. За разлика от днешното кино то показваше живота, но и не съвсем. В 1989 г. наивно очаквахме многото проблеми на соца да се решат положително, никой не е мечтал да се срутим. |
| Чудна е логиката на зелените чорапи: "През соца са създадени хубави неща. Следователно, соцът е добър. Хайде да поплачем за соца..." Ми то и през турското робство са създавани хубави неща. То само поезията на Ботев да вземеш - стига. Пък не е само тя... Целият ни фолклор, дето толкова се гордеем с него, е оттогава... Дайте тогава да плачем и за турското робство: "Какви хубави песни са се правили... Пък сега - седерастите развалиха всичко..."  Редактирано от - Енчо на 02/4/2011 г/ 08:05:09 |
Добре, че има платени драскачи по форумите, та да защитят малко сегашната "демокрация"  Иначе браво за Иванка Гръбчева! Много хубави филми. По отношение на номенклатурата по времето на соца.. бяха по-добре от останалите, но не прекаляваха. Сегашната номенклатура - капиталистите се оляха. Изядоха и оср*ха всичко. Даже и собствените си пари. Само да припомня, че вече 22 години все помощи търсим отвън, а в държавата мизерията се увеличава. Що така? Демокрация, демокрация, но трябва ред. Това нямаме сега. Сега имаме само сноби, представящи се за демократи, политици, интелигенти, и какви ли не още. |
| Енчо, прегледах писанията. Не открих никъде желание да се плаче за соца. Би ли цитирал къде го видя? Щото иначе злонамерени хора ще те нарекат лъжец и манипулатор...Има и такива - дето не вярват на късните антикомунисти, ще знаеш.  ------------------------------- ---- Блогът на Генек |
| "Моите приятели, с които обичам да се срещам, са вече на почтена възраст и подобно на мен са пенсионери. Тъжно е, че тези интелигентни хора не могат да си позволят да купуват книги, да разполагат с компютър и да ползват интернет, да плащат за кабелна телевизия... Когато сме заедно, ние не разговаряме за оцеляването си." - това е истината за повече от 2 милиона /!!!/. |
| генек, не му го обяснявай на Енчо - точно преди тебе alabalov123 му го разясни пределно простичко, като за Енчо. И сега вече ако не е разбрал - случая е безнадежден, не си хаби приказките с такива като Енчо - слепи котета... виждат света само в черно и бяло. |
| Преди 10-на години, когата еуфорията от "демокрацията в Бг" попремина, зададох на няколко мои близки и приятели, които "с пяна на уста" тотално отричаха времето до 10.11.89-та, въпроса: "Добре де, лично на теб това време на какво ти попречи, как и какво не успя да свършиш?". В отговорите - нищо конкретно. КомунизЪмЪт, както някои го наричат, масово се ползва за извинение на лични несполуки. От политиците - за некадърността и корупционните им практики. |
| Познавах и познавам личности, преживели лагерите, национализацията, Народния съд, мачкането от ДС и НМ, в т.ч. децата и внуците им, лидери на възстановените партии. От никого от тях не съм чувал и не чувам такова тотално отрицание на соца. Защото тези хора , както и аз, имаме разбирането, че времето, в което живеем е такова, каквото е - не сме го избирали. И всеки индивид има свободата да избира как да живее. Въпросът е кой как ще живее и как ще променя живота си. Ярък днешен пример за отрицание на миналото и оправдания с него за днешните несполуки е т.н. личност на днешния Премиер на Р България - като мироглед, и като философия, и като ценностна система, и като образование, и като интелект, и като начин на живот. Иначе, може да се окаже, че за всичко е виновен хан Аспарух, както през 1984 г. чух един мой приятел да го казва, уж на майтап. |
| Гьол: ...зададох на няколко мои близки и приятели, които "с пяна на уста" тотално отричаха времето до 10.11.89-та, въпроса: "Добре де, лично на теб това време на какво ти попречи, как и какво не успя да свършиш?". Гьол, то и аз питам наляво и надясно - да ми се разясни понятието "демокрация". Какво значи демокрация ? Питам всеки, особено пламенно употребяващите таз дума - зер щом много я употребяват най-добре знаят какво означава. Питал съм навред - по форуми и седянки - никой нищо не казва. Няква тайна, мистерия ще да е и има някво магическо въздействие над някои умове, особено по-податливите. |
| Гладиатор, ето ти едно мнение под известието за смъртта на Георги Русев. Мисля, че обяснява всичко: Nickolas Въпросният актьор си го спомням в една роля на директор на онова училище в Ловеч. Същата му стоеше идеално. Естествена. Нямаше нужда да се насилва с по-особени партийни роли. Тая стига. Човекът играеше себе си. Великолепно. В същност кому, каквото харесва. Бог да го прости уважаемия грешник. И мир да има за всички. И слава то-же. |
| "България е най-тъжното място на света..." Натиснете тук |
| Само прекрасните ѝ детски филми стигат, за да остане в историята на българската култура. Другото е суета и гонене на вятъра, както се казва в Еклезиазст. |
За Ламбовски днес  .За Иванка Гръбчева . С уважение! И кураж! Достойнството си го имате.За плювачите - презрение. За дебилните антикомунисти - позор. Малко факти за сравнение за тогава и днес: 1990 г. - 1300 регистрирани наркомани. 2009 г. - над 100 000. Според Индекса за човешко развитие /UNHDP/ през 1989 г. България заема 26 място в света, а през 2005 г. е на 86-то. По брутен вътрешен продукт на човек вече сме на 96 място - след Доминиканската република, Гренада и Белиз. Въпреки отчаяните усилия на над 20 000 български проститутки из Европа да подобрят този показател. Според Центъра за демократични проучвания те заработват около 2 милиарда долара, което е равно на около 6 % от БВП /данните са за 2006 г./ и е сериозен принос за намаляване на дефицита. По разходи за образование България сенарежда на 95 място в света след СиераЛеоне, Коморос и Бурунди. 100 000 деца изобщо не посещават училище. 30 000 деца годишно прекъсват училище след 2008 година. И т.н. и т.н. за радост на идиотите. |
Това, което става сега не е никакъв преход, а продължение на националния срив започнал много преди 9. 9. 1944 година. Заслужава си да се помисли върху казаното от showstopper. Езоп също е казал смислени работи. А Иванка Гръбчева има хубави филми, разбира се, но точно пък споменатият сериал "Земя за прицел" от средата на 90-те беше класически пример за всички слабости на българското кино от онзи период: неумела работа с литературния първоизточник, слаба актьорска игра, театрална сценография, за озвучаването не си струва да говорим. --- Блогът на Руританец - Ruritania Press |
| Елегантна цензора! Оставихте само 1 ред от моята позиция. Останалите 16 реда скрихте сред "още символи". Да не би пък някой да прочете и да се замисли, нали!? И недай си боже да почне да сравнява обективно и да разбере, че онова, което се случи на България е КАТАСТРОФА... |
| мене ми допада що фичо е писал, харно е, с любов за родина и народ, мисля после модел северна европа с държавен капитализъм, споделена идея справедлива социална държава е единствен избор |
| Гладиатор, формулировкаа за "демокрация" не съм търсил, няма и да търся. Мога да обясня как аз го разбирам това нещо. За мен това е начин на живот. А животът е отношението и взаимоотношенията на индивида с околната среда /природа, хора и животни/. Аз-ът е част от всичко, което ме заобикаля. Като такъв, на първо място поставям уважението към природата и миналото, към всичко, което е по-възрастно от мен. Към тях - толерантност. Природата е създателят, тя е в началото. Хората - те са равни на мен и аз с нищо не ги превъзхождам, което се изразява в стремеж да ги разбирам /а за това трябва информация - от митове и легенди, от археология, от по-далечна и съвременна история и конкретна за отделния индивид/. Вземане на решения - мога да се съобразя с всички, но и с никого, изпълнението зависи само от мен, а резултатите и отговорността за тях са си лично мои и извинения мога да поискам само от потърпевшите. Като ми ударят шамар в никакъв случай не давам и другата буза, може да не отвърна, но отвърна ли трябва да е по-силно и категорично. Една и съща грешка направя ли я два пъти никой не ми е виновен - аз не уважавам себе си. При тоталиталитарното управление има РЕД, налаган от някого като единствено правилен и със стил и метод "голяма работа че покрай гнилото ще отиде и сурово". Резултатите - за някои катастрофални, за други еволюционни. Обективно - историческата оценка. Демократичното общество, според мен, е онова, в което отношенията се изграждат в резултат на организация, която включва мненията на възможно най-много индивиди /организации/. Да, сложно е, но отговорностите са персонални, интересите са защитени от законите, а законите се променят често, но с минимум 2/3. Резултатите - оценявани както и при тоталитарното. |
Любопитно занимание е разгръщането на стари вестници. Потапяш се в епохата и неволно започваш да мислиш с отдавнашните понятия. Началото на 50-те - каква лексика! Не думи, а удари с чук. А изричащите ги - не по-малки доктринери от днешните реформатори - не крият своето верую, социалното инженерство. Тази лексика, изнасилваща социалната действителност, издава непримиримо противопоставяне - диктатурата на пролетариата срещу средата на вредителите, населена с "неадекватни" типове... Но детските ми спомени са пълни и с друг език. Говореха го намиращите се под идеологическо подозрение, близките ни, всички, които вярваха в неговата смислова достоверност. И двете групи бяха потопени в реални жизнени практики, класово неутрални. Там намери нишата си езикът на нацията В края на 50-те бе забележимо смекчаването на най-агресивните класови послания и тяхното натурализиране. Най-забележима трансформация претърпя "пролетариатът", заменен с "трудовия народ". На идеолозите това позволи да се възползват от целия морален потенциал на понятието народ в културната ни традиция, а на народа - да намери общ език с новата власт. И от този момент идеологията, приемана или отхвърляна, престана да въплъщава символната агресия. Дали властниците се умориха да крещят, или народът се направи на нечувствителен, няма голямо значение. Важното е, че започна тайнствен диалог на "великото учение" с носителите на националната традиция, диалог, в който и двете страни се заблуждаваха взаимно. Идеологията съзнателно използваше нацията, за да добие жива сила, но и нацията преодоля традиционния си комплекс за малоценност. Комунистическото учение изискваше бърза индустриализация, за да докаже верността на догмите си. Но самата индустриализация всели вяра във възможностите на всеки българин Кой днес си дава сметка, че поетът с ватенката възпяваше не догмите на чуждото учение, а порива на народа си, процеса на придобиване на забележителна цялост и себеуважение? Агресивната идеология отстъпваше пред законната гордост на личността, че принадлежи към общност, съумяла да реализира върхови технологични проекти. Българи летяха в космоса, българи конструираха роботи, българи строяха в далечни страни. Нашият сънародник преодоля еснафа в себе си - той бе материалист, но презираше вещоманията. Не се самоизмерваше с потребителска мяра, способна да го унизи. В този смисъл неговата самоидентификация беше много повече дълбинно-българска, отколкото идейно-интернационална. Но какво го спаси от едномерната, класова, идеологическа същност? Защо мощният пропаганден апарат, вездесъщите партийни и други функционери не успяха да го формират по своя образ и подобие? Спасяваше го неговото класическо културно наследство и преди всичко - литературата Всеобщата грамотност не е химера, тя може да се постигне, като се изразходват сили и средства. И тук нацията изигра коронния си номер в противопоставянето на "учението". Никой не разбра как българинът се разпореди с придобитата грамотност на личностно ниво. Той се добра до българската и световната класика, като се възползва от всички възможности на новия строй - масовите библиотеки, масовите тиражи, масовата самодейност, където децата на народа с поразителна увереност обличаха костюмите на вълнуващите ги герои. Този порив към духовното бе толкова бърз и мощен, че партийните бонзи го проспаха. Научилият се да чете може да поглъща безчислени комикси, детективи, порнография - това, което виждаме в днешния ден като масова култура. Може да чете и краткия курс. Може и дадзи-бао. Но може и иначе. Примерът е пред очите ни. Нужно е само да снемем цветната превръзка и да се огледаме. Да - ние, ние сме тези, които направихме тази културна революция. И ако сега ни запитат - къде израснахте, във фабриката, в комуналките, в политпросветата - или в онова далечно имение, дето се измъчваха от житейските въпроси героите на Пушкин, Гьоте, Байрон, Шекспир, - знаем какво да отговорим! Защото сме обичали с Татяна Ларина, борили сме се редом с Чайлд Харолд. Умирали сме с великия Гетсби, потъвали сме с Мартин Идън. И с неописуема досада сме отпъждали активистите, опитващи се да ни наврат в нормираното, баналното ежедневие. Ето че днес тези същите активисти са се развихрили. Вярно, сега се кланят на друг идол, но със същия устрем в убедения поглед са решили да вземат реванш. В ония времена никой не се съмняваше в самоценността на културата. Защото тя даде на българина самочувствието на равен на своя западен партньор, поне в интелектуално отношение. И възможността да стане съучастник в неговата интелектуална и културна самокритика не бе хипотетична. Защото именно на Запад най-образованите групи бяха загрижени вече не толкова за стандарта на живота, колкото за неговото качество, за духовните му, морални и екологични измерения. В този дебат се вписваше и конфликтът между меркантилната основа на обществото и неговата духовна култура. Мощната вълна на новите леви търсеше съюзници на изток По повечето критерии източният човек бе узрял за пълноценен диалог по глобалната съдба на цивилизационните ресурси. Да, тайно страдаше от комплекса за технологична и потребителска непълноценност, но това периферно чувство бе встрани от магистралата на времето. Точно тук идеологията взе реванш. Тя продължи до самия си край да реанимира класовите си заблуди и фобиите на пещерното левичарство, опроверганите от живота тези за абсолютното и относително обедняване на западняците и за неудържима класова поляризация. И с това нанесе неоценими поражения на легитимността на западната интелектуална самокритика. Неглижирането на идеята за постиндустриалното общество до голяма степен се дължи на неспособността на идеологията да се освободи от оковите на "учението" - нещо, което нацията осъществи изключително лесно в личностен план. Ето защо днес ние сме задължени да реабилитираме вчерашния българин Да отдадем дължимото на неговия интелектуален порив, да го освободим от незаслужените етикети, лепнати му от също толкова възторжените нови идеолози. Ако се вгледаме внимателно, българинът отново се готви да изиграе същия номер на новите социални инженери. Да смекчи най-агресивните лексики, да ги натурализира и по такъв начин да отдели доктринерите в ниша, която няма да определя ценностите на собствения му живот. Но в крайна сметка докога духът ни ще е в нелегалност? |