Отиди на страница:
| Иване, ограниченото място на смеха в контекста на средновековната християнска култура е много повече светогледен, отколкото здравословен проблем. Освен това, естетическите съображения, свързани с усмивката в публичната сфера през онази епоха, съвсем не са били така определящи за качеството на социалните отношения, както това е днес. В историческото изследване човек може да стигне много по-далеч, ако се стреми да види света през очите на хората от древността, отколкото ако се присмива на техните вярвания и практики, изхождайки от съвременни представи. Според мен, слаб историк е този, който оценява дадена древна култура въз основа на критерии, взети от съвременната култура. Редактирано от - Who Knows на 15/4/2011 г/ 13:43:40 |
Надявам се в продължението на статията г-н Петрински да задълбочи изследването си в посока на употребата на метало-керамични мостове във Византия, както и на евентуалното използване на импланти в древността!.............  Редактирано от - orfei-edin mesten на 16/4/2011 г/ 00:10:34 |
| С голямо закъснение чета "Баудолино" на Умберто Еко. Там доста се смеят, това е втората половина на 12 в. Напиват се с вино, ядат и един упоителен зелен мед, от който получаваш видения (донесен от изток от кръстоносните походи). В 12 век западна Европа е ставала друга. Нравите, които показва Еко, са доста (пре-) модерни. Парижкият университет, дето студентите и професорите зъзнат в един сайвант на сламата, оправните генуезци, дето знаят две и двеста. Няма я тая източна "хандра", gloom, дето завладява ромейството. Във връзка с гроба на Дандоло в Цариград, във Варна пък е гробът (незнаен) на кардинал Джулиано Чезарини, съсечен от османците в битката на 10 ноември 1444 г., затънал в блатата под Аспаруховия мост. |
| Умберто Еко, "Името на розата", за отношението към смеха у християните-фанатици. Интересно наблюдение за липсата на усмивки в средновековното изкуство! За зъбните проблеми нямам мнение! Имам добър зъболекар. |
| "Христос никога не се е смял"...Средновековието е било слънчево време, няма що. Впрочем, сещам се за една реплика от "Всемогъщият Брус". Когато Брус /Джим Кери/ изумен пита Бог /Морган Фрийман/ как се справя с всички отправени към Него молитви, никога ли не си е вземал отпуск. Тогава Бог /Фрийман/ подхвърля: "Какво си мислиш, че е Средновековието?" Хубава закачка... |
Уважаемите Умберто Еко и Морган Фриймън станаха авторитетни исторически източници ли? Ми то като е така, да вземем да се позовем и на Мика Валтари, който пише, че гореспоменатия кардинал Джулиано Чезарини е бил съсечен от побеснели унгарци, които го обвинили, че ги е накарал да станат клетвопрестъпници и затова загубили сражението при Варна.  |
| Еко си е специалист по средновековие отввсякъде. "Баудолино" е чудесна работа - заедно с "Името на Розата" е едно от най-хубавите му произведения. Разбира се, човек трябва да има предвид, че това са художествени романи и не всичко написано вътре да се взема за чиста монета. "Името на Розата" леко манипулира читателя. Еко слага е един кюп смеха, комедията , сатирата и мима и приписва на Аристотел собственото си виждане върху "пречистващата сила" на смеха. В средновековието няма отхвърляне на смеха по принцип. В края на краищата в Библията е казано: "1 Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето: ... 4 Време за плачене, и време за смеене; Време за жалеене, и време за ликуване;" (Еклесиаст 3) В Матей 5 пък Исус казва: "12. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата. " Има, обаче разлика между смеха на радостта и смеха за подигравка - справки Св. Йоан Златоуст (особено "За Евреите"  и Св. Августин. Необузданият смях, продукт на липсата на контрол - това попада под критиката на Църквата. В този смисъл гръмогласният смях може да попадне в категорията на неконтролираните страсти, присъщи за простолюдието. Както, някой правилно беше отбелязал за "сериозните физиономии" на римските статуи, това не е някаква измислица на Християнството. И днес се счита неприлично някой да се кикоти или смее гръмогласно на някое представително събитие. Що се отнася до изображенията, сериозната поза следва античната традиция. Та във Византия са се смели... и са се присмивали. От 12 век насетне, византийските автори споменават честичко смеха. Псел и Никита Хониат са особено щедри на подробности. Описанието на плешивото теме на Йоан Дука, което "греело като пълна месечина" карало царииградското гражданство да се залива от смях, според Хониат, например. |