Скици от Бакшиширия
Отиди на страница:
| Натиснете тук Ето и изпълнението на Джоел, за което говорих в една от предишните скици. Видео качеството е отвратително ( все пак - барово осветление и камера непригодена за това), но аудиото е поносимо.  |
| Лек полъх откъм Cuba libre Натиснете тук  |
| Кубинците са много по-образовани от пуерториканците, които играят само домино, и таблата им е много абстрактна. Ние виждаме стотици пуерториканци всеки ден. Кубинците веднага си личат, различават се от другите латинци в САЩ по вид, говор и маниери. Веднага го разбрах, щом кацнахме за пръв път в Маями и се наредихме на опашката за коли под наем - дълга и безнадеждна. Половината посетители бяха кубинци. На филма на Оливър Стоун "Южно от границата" (South of the Border, има го стрийминг на Нетфликс и сигурно и на тубата) се вижда как кубинските лекари във Венецуела, и в случая бяха черни жени, са като хора от първия свят в сравнение с пациентите си. Препоръчвам филма за всички сини колеги. Разказва за левия завой на латиноамериканската политика в последните години. "Нашата" Джиума ХусЕф (както се произнася) я нямаше, още не е била избрана, Лула беше. Накрая даваха и Куба, показаха Раул Кастро, приказваше си с Уго Чавес, Ево Моралес и О. Стоун. Престижът на Куба в Латинска Америка е много висок. (Даваха още лидерите на Аржентина - бяла жена, Парагвай и Еквадор.) Обама би махнал ембаргото, ако не му пречеха кубинците в Маями. Те са голяма политическа сила, от тях зависят конгресни места на демократите. Всички прогресивни американци са съгласни, че ембаргото е анахронизъм и е зло и за двете страни. Филмът на Стоун завърши с избирането на Обама и как горните латински лидери гледат по телевизора смаяно, и после как Обама се здрависва ухилено с Чавес на всеамериканската среща. (Преди това - как Чавес се кръсти от трибуната на ООН, че предния ден там бил дяволът - Буш - и още миришело на сяра.) По-рано се страхувах, че краят (естествен) на братя Кастро в Куба може да доведе до събития от "хаитянски" характер, но сега, когато махалото се залюля наляво, сигурно няма да е така. В тия страни социализмът очевидно няма реална алтернатива за модернизацията, разбира се, ако е мирен, не одържавява всичко, запази демокрацията в западното разбиране и поддържа нормални отношения със САЩ, особено с Обама през втория мандат. Но за да се задържи, социализмът трябва да овладее армията, както е станало при Чавес. На филма той казваше на Стоун: ние не сме Чили 1973 (и срещу него имало опит за военен преврат, но армията му останала вярна), нашата революция е мирна, но въоръжена (пасифика, перо армада). |
| Скици от Бакшиширия (скица 11) Дойде време и за прословутия (така наречен) фармацевтичен музей, което си беше (както споменах и преди) в действителност една "архивна" аптека, сякаш недокосната от времето и гордо показваща на околния свят какво е било тук преди около 130 години. Изключителната автентичност на всичко там беше направо поразителна. Всичко, ама абсолютно всичко, си беше сякаш капсуловано и откъснато от околната действителност, сякаш тази сграда е била тотално изолирана от събитията ставащи наоколо и запазила кокетния си и шармантен облик който е притежавала във времето, когато аптекарите са били не само някакви си скучни препродавачи на готовите лекарствени продукти, вече произведени, капсуловани и опаковани от големите фармацевтични гиганти, а истински творители на илачи с алхимично обаяние. Аптеката е била отворена през януари 1882 година, като "joint venture" между кубинец и французин. Както знаете в тези години Франция е бил люлката на цивилизацията и всичко модерно и шикозно е идвало от Париж. Като се започне от фините и грациозни порцеланови посуди, мине се през изящните стъклени "круши" произведени от някой върховен парижки стъклодухач, ръчно изрисувани вази, работещи касов апарат, пишущи машини и какво ли още не. Всеки един предмет там изглеждаше така както е изглеждал преди близо век и половина. Даже опаковачната хартия си беше оригиналната опаковачна хартия от онова време. На всичкото отгоре там видях и "прабабата" на ЕКГ машината, умърлушено запокитена в дъното на един експозиционен шкаф. Стотици рафтове с магически съставки, шишенца с разтвори, бурканчета с мехлеми, буркани пълни с автентични ампули, прахове и екзотични корени. Просто рай за любителите на епохата в която Алеко е пътувал до Прага, Париж, Чикаго и назад. В задната част на музея бяха разположени и инструментите за приготвяне на лекове през онези времена - преси, центрофуги, хаванчета и даже огромен дистилационен меден казан. Аптеката е функционирала като такава, чак до 1964 година, когато наследникът на оригиналните собственници, решил (както ни разказаха там) да я подари на народа. Някак си ми стана смешна тази реплика ( за даряването на собственност на народа) и в главата ми изникна асоциативна картинка на същия този собственник изправен пред локалния Феликс Едмундович, който го пита и разпитва: Даваш ли, даваш аптекар Педро(или както му било името там), тази аптека на власт народна? Ама, нали, пусто трябва да има там някакво си такова обяснение, за баламурниците-туристи. Тъй де, нали поетът викаше - попаднал в затвора на хора и станал човек...та аптекарът, горкия може да си е станал човек и без да попада в затвора... то колко му трябва, в края на краищата на някой да се осъзнае в такива времена на духовен подем и да реши, че аптеката в края на краищата не му е чак толкова нужна и че е по-добре да отиде да бачка на тръстиката, а пък аптеката - нека стане народен музей. За благото на Народа, какво ти тук значи някакво си персонално благоденствие. Нъл тъй?  Историята пък на оргиналния кубински съдружник, също беше изключително трогателна и достойна за сценарий на латино-сериал. Въпросния там, нека го наречем Леонсио, ходил по света, учил се, набирал знания и капитали. Бурен и натоварен живот живял, един вид. И чак като бил прехвърлил петдесетака, решил най-накрая да се задоми. Разбира се, избрал си местната хубавица, дай да я наречем Изаура, която даже не била достигнала двадесет години. Живели те, там колкото живели, ама нещо мистериозно станало...не се знае какво точно, ама нали той пусто е аптекар и младата булка се гътнала млада само след 2-3 години брак...хмммм...и вие да не си помислите, че той - дъртия му пиргиш взел да тъгува и да влезне в манастир...ами, ами...нищо подобно...взел и се оженил за кого мислите? Ами, за нейната по-малка сестра! ( балдъзката, демек). Ей, никой не знае какво точно е станало, но пък...хмммм...а бе...тук нашата екскурзоводка се усмихва загадъчно и остава края за нас. (следва)  Редактирано от - gratzian на 02/6/2011 г/ 15:28:48 |
| Скици от Бакшиширия (скица 12) След като напуснахме "фармацевтичния музей" ние разгледахме и един от главните площади на града на който той се намираше. В центъра, се извисяваше величественно паметника на Хосе Марти. Когато се говори за него с почит и любов, най-употребяваното съществително определящо ролята му не е нито поет, нито революционер, ами мислител. Е, те това е, значи, почит - уважават някой защото мисли. Намерих го за доста трогателно. Кубинците ценят своите герои и почти навсякъде където бях, пред очите ми изникваха паметници на бойци за една или друга свобода. Свободата е свещенна дума в тази страна и цялата история на този остров е изпълнена с борби за нея. То не щеш ли пирати, испанци, американци, мафиоти, комунисти...а бе, всеки има мерак да дърпа юздите на този ми ти свободолюбив народ и мине не мине известно време и току някой се "осъзнае" и започне да води бора за освобождение от тирана.  Ако нещо не е дефицитно в големите градове на Куба, това са площадите. Имах чувството, че минат не минат 200-300 метра и пред теб - хоп, площад и то с паметник на някой герой, както му се подобава и заграден с представителните сгради, които ако не са олющени и забатачени са обагрени с възможно най-ярки цветове. От цикламено, като минеш през тюркоазено и стигнеш до онова наситено патешкожълто, от което чак лигите ти потичат като на изпълнител на духов инструмент при вида на ядящ лимо при по-продължително съзерцание. Шаренкото, макар и да е леко кичозно, все пак радва окото и създава по-празнична атмосфера.  Някъде по средата на маршрута нашата любезна водачка ни каза, че в екскурзийката е включена и изненада. Каза го толкова съзъклятнически, че човек можеше да си помисли, че ще му покажат нещо с "епохално значение". Когато минахме покрай партийния дом на Матанзас, аз се приближих до нея и тихо я попитах: Това ли изненадата? Тя се обърна с доста учуден поглед и ме попита: Ама, ти нали се шегуваш? Аз само и се усмихнах и и казах: Ами ти как мислиш? Успокои се момичето и ме попита: Ами ти как позна, че е партийния дом? Ех, викам и, моето момиче, ами че аз ги усещам тия ми ти комунисти от километри. Само като видя сграда и веднага я познавам, че е обитавана от комунистическа номенклатура. Шесто чувство ли е, нещо друго ли, не знам...ама винаги ги надушвам. Посмяхме се: аз от сърце, тя малко притиснено и продължихме нататък. Горкичката, хем и се искаше да сподели някои свои виждания ачик-ачик, хем се притесняваше...щото знаеш ли...ужким канадци, канадци, ама може и да са...хммм...параноята на жител на соцдържава да не би да каже нещо за което могат да го окошарят ми беше до болка позната и аз го съжалих горкото девойче, което беше напуснало преподавателска кариера и се беше хванало с "туризъм" за пустите му парички. Всеки ден пътува горката по час и половина от родното си село до града, работи там, обслужва разни ми ти там разглезени и капризни буржоазни типове и накрая пак час и половина до дома. А бакшиши - я дали, я не дали. Най-накрая достигнахме и до "изненадата", която се появи пред нас във вид на кръчма от рода на конювичарските "Сив кон" и "Тайга" от средата на миналия век, оборудвана с "градинска пластмасова" мебел и обогатена с лакирана дървена ламперия в стил "битов кът", аматьорски рисунки и изрезки от стари списания.  На всички членове на нашата група беше поднесено БЕЗПЛАТНО по едно малко кафенце и пура-ефтинджос ( явно предприемчивия собственник имаше връзки за да си издействува включване на заведението в тура). Онова което ни предложиха като "допълнително" за покупка беше специалитетът на заведението - мистериозният коктейл качанчара. Като всеки специален коктейл и този си имаше трогателна история свързана с него: Той бил любимото питие на борците в революцията срещу Испания и не само ги правело силни и боеспособни, ами и повдигало октана на хормона им. Пиеш ли, един вид качанчара и ставаш цара на леглото. Като се нахвърлихме да поръчваме значи тази ми ти "течна виагра" - ела та ни гледай сеира. А пустата му качанчара наистина си заслужаваше да се опита. Ако ви се поиска и на вас да пробвате от тази "духо- и туй-онуй още- повдигателна напитка" ето ви рецептата: Взимате, значи, две лъжици мед, заливате ги с две лъжици прясноизцеден лимонов сок, добавяте 50 грама ром и бъркате докато медът се разтвори, добавяте малко чешмена водичка, две-три бучки лед...и...жули Жеко! Хем приятно, хем калорично, пък хем и...оная работа, нали...дето викат хората...  На всичкото отгоре, заведението имаше и специална "програма-атракцион", която предполагам работеше на "самоиздръжка". В малката стаичка в която бяхме настанени дойдоха двама перкусионисто-певци, които даже бяха облечени и в униформа. Единия задумка по една конга, колкото сила имаше, а другия заврътка кабасата с такова усърдие, сякаш от нея щяха да потекат разни благинки, ако се стараеше достатъчно. Гърлено запяха нещо наподобяващо памукоберачни призиви, с вкус на далечните години на робството и иззад завесата, наподобяваща творение което можеш да си закупиш на балкански пазар изскочи една девойка, която би трябвало да бъде в спектакъла екзотичната танцьорка-робиня...като се замятка тая ми ти другарка с ентусиазъм ха наляво, ха надясно, само се страхувах да не обърне някоя маса с "изкуството" си.  Мята се, каквото се мята там, тая ми ти булка, чак се изпоти горката. По едно време иззад бутафорната завеска, която по-скоро мязаше на горнууряуско перде се появи и патньора и - черен като кюмур и на всичкото отгоре с огромно мачете в ръка. И като почна да прави тоя ми ти танцьор едни такива страшни гримаси, като се вживя в ролята си, чак ме принуди да се отдръпна по-така настрана за де не стане там някой фал при неговия жесток танц със сабя ( мачете, де...ама то при евентуална "авария" загубите биха били подобни). Хвърля се, нашия, издава едни таква приматни звуци, че чак започваш да се замисляш за пораженията от дългите години робство оставили в генетичния код на този младеж ярост и непримиримост. Явно не съм много голям тълковател на танци, защото накрая се оказа, че танцът не бил толкова олицетворяващ някаква борба със зли духове и противни робовладелци, ами просто нещо като онези танци които петелът танцува около кокошката. Това вече го разбрах, след като почна да прави онези движения с издърпване на двете си ръце, присвити в лактите силно назад, като междувременно предникът му се изнася силно напред. Накрая на атракцията, даже публиката беше приканена да участвува в спектакъла и една буйна тинейджерка от Калгари като стана и като се развихри направо засенчи тия ми ти кубински танцьори. Скача младото, вее бедрата, та чак пушек се вдига. Веселихме се, смяхме се, развързахме кесииите за бакшиши на "артистите" и аз даже си изсмуках още една качанчара за десерт. (следва)  Редактирано от - gratzian на 06/6/2011 г/ 00:33:43 |
 за разказа и снимките, защото се оказаха прелюбопитни, не си представях в Куба ни хотелска компютърна зала, нито заведение с ламперия, да не споменаваме автомобилите... |
| Аз ще чакам в следващата сводка резултата от афродизиака Между другото, по повод хубавата дума стъклодухач - по сегашна номенклатура се нарича стъклодув, но преди това е била (знам, че няма да ми повярвате, но това е самата истина - призовавам Даскала за свидетел!) майстор-специалист - духач с уста |
| Скици от Бакшиширия (13) Излязнахме от кръчмата сдружени като съветска група туристи опознаваща "Слънчев бряг" и така вкупом се запътихме да разглеждаме останалите забележителности на това градче. На не повече от 400-500 метра от заведението в което пихме онези магически течности се намираше исторически площад с едно полузакопано в земята огромно зъбчато колело, опряно на многовековно дърво, което символизирало борбата на кубинският народ срещу лошите конквистадори, ако мога да се изразя така. Не знам от къде произлиза тази мания на естетите на работническите класи, да използуват зъбчатото колело като символ на своето могъщество, но факта си е факт. Погледнете ранните политпросвет агитационни материали( от времето на Маяковски), разните творби на по-късния соцреализъм и даже герба на НРБ -и ще го видите прословутото колело как се зъби, значи, навсякъде. Тук екскурзоводката ни изнесе почти половинчасова беседа за свободолюбивия кубински дух и ни запозна детайлно с това възстание. Най-романтичната част беше свързана с деянията на един доста заможен баровец, който в момент на патриотично вдъхновение освободил всичките си роби и те заедно се заловили да отблъснат агресора от любимия им остров. Гледайки антропологичо образите на жителите на това градче, аз забелязах доста богат асортимент на профили и може да се каже, че тук имаше екземпляри презентиращи различни африкански области. Имаше такива със сомалийски, етиопски, конгоански и тутси черти както и измелезени мулати, квартерони и даже мнозина бяха за мен с трудно определими корени. Много застъпени бяха и представителите на бялата раса, като предполагам че освен генетичната информация предавана от първоначалните хиспанокоренни предци тук известно влияние може да са оказали и дългогодишно присъствалите славянски братя, помагащи в строежа на социализма*.( Ей, това си е само мое предположение, без никакъв фактологичен хастар) Аз, не че съм някакъв си професионален антрополог, но ей, тъй от обща култура, дето има една дума, се позаглеждах и анализирах визуалните черти на местното население, тъй като бях чел преди време една статия за етничните корени на музиката от този регион и наистина се уверих, че с течение на годините различните влияния са създали този уникален "кубински" звук, който е по-известен и вече "чалго-вулгаризиран" по света под по-всеобхватното наименование "латино". Може би, именно тази пъстрота и контрастност на влиянията са дали своя отпечатък върху характера и колоритността на локалните изпълнители на музика, много от които са и звезди със световна известност. По същия начин, както у нас някои градове си имат специфична културна аура ( като, да речем, Пловдив или Русе), така и "кубинската Атина" имаше този дъх на локален културен патриотизъм. Следващият обект който трябваше да посетим беше нещо от рода на "Дом на културните дейци". Нашата водачка с гордост ни разправи как след някаъв пожар, местните културтрегери - музиканти, художници, артисти и тем подобни се събрали и решили от изгорялата сграда да си сътворят свой дом в който да провеждат културните си мероприятия. Речено, значи, сторено. Спретнали се хората и изпидепсали там едно прилично безистенче излъчващо уют и спокойствие. В момента на нашето идване в главната изложбена зала се помещаваше изложба на артистични осветителни тела от творец на който не запомних името. Тъй като, за съжаление, изборът на материали в Куба е доста лимитиран, то горкият жрец в храма на естетично поднесената електрическа светлина е трябвало да напъне бая въобръжението си за да може да сътвори нещо което хем да е обект на изкуството, хем пък и да свети. Имаше една дузина приемливи хрумвания, но (най-вероятно) поради ограничения ( предполагам финансови, геополитични, политични и к'ви ли не още) изложбата нещо не ме грабна кой знае толкова...дето има един лаф тук: been there, done that...в края на краищата с наличните на локалния пазар един тип фасонка и един тип крушка творецът има известни лимитации, а пък и като няма кой знае колко избор на "интересни материали" наоколо задачата му хептен се усложнява. Някои от неговите хрумвания ми напомняха за творбите на нашенци от онази творческа вълна, възникнала в края на 70те години в България, която (именно поради постнотията в асортимента на "раздвижени осветителни тела" в магазините за електроуреди в онези години) беше развинтила фантазията на нашите светоусветителнотелни любители -визионери, които сътворяваха подобни на тези в изложбата.чрез обвиването на огромни плажни топки с километи канап и разни други "магически втвърдители-лепители, боядисването след това на това творение в ярък цвят.След изсъхването на боята топката се спукваше и издишана се изкарваше от специално оставения в дъното на "новото канапено кълбо" кръгъл отвор, като тази внушителна сфера служеше като модерен абажур. Имаше, разбира се и други едни такива соцреалистични тенденции в онези години и "творения", като да речем статуя на робот съставен от празни кутийки от цигари "Марлборо" или пък внушителна колекция от осветителни тела с основа сътворена от бутилки красиво изглеждащи "корекомски" алкохолни напитки (разбира се отдавна изпразнени от оригиналната си течност и след това напълнени с чай с концентрация на багрилото отговаряща на цвета на съответната напитка). Тъкмо реших да си спестя разглеждането на последните експонати на изложбата и де излезна навън да си запаля една "мини Кохиба" и една огромна ленива хлебарка реши да се потътрузи между краката ми. Ей, живял съм над две сладкарници, цялото си детство и юношество и тия творения по тръбопровода се качваха чак до петия етаж и изскачаха от мивката ни, така че, за мен присъствието на този вид инсекти не е кой знае какъв шок, но някои от другите туристи не приеха това присъстие с голяма радушност. Ескурзоводката прошумоли няколко думи с локалните изложбени куратори и ни обясни, че просто току що е бил тук терминатор на инсекти и може би това насекомо е просто остатъчен продукт от неговата интервенция. Колко познато ми зазвучаха тези опити да бъде озахарено битието с единственната цел : дайте да не се излагаме пред чужденците!   На тази снимка булката с чаровната ни водачка. _______________________________ _______________________________ *някои другари, предполагам, са приели буквално директивите за изграждането на новия социалистически кубинец.  (комай ще има...следва) Редактирано от - gratzian на 04/9/2011 г/ 16:38:10 |
| Скици от Бакшиширия Скица 14 Най-накрая дойде и денят за екскурзията до Хавана. Жена ми беше ходила с дъщерята там, но за мен беше сефте и аз с нетърпение очаквах този ден. За Хавана бях чувал много, бях изгледал бая документални филми*, както и бях изчел сума ти и художественни творби свързани с тази перла на Караибите. С нетърпение очаквах да видя на живо някои от "местата" които познавах "виртуално". Станахме рано, взехме си там, сухоежбина за по път и отидохме до сборния пункт. Времето беше разкошно. Слънцето печеше умерено, а на всичкото отгоре един приятен бриз нежно ни галеше докато чакахме автобусът, който трябваше да събере туристи от всички варадерски хотели записали се за тази атракция. За разлика от предишната екскурзия, където(както ви разправях преди), попаднахме на интелигентна и снабдена с приятно чувство за хумор и реалност водачка, този път не улучихме. Падна ни се някакъв сухар, който съдейки по действията и монолозите му би трябвало да е комсомолския секретар на локалната организация. То не бяха препратки към партийни конгреси, то не бяха хвалебствия за водачите на революцията...а бе, не знам, тия хора не се ли усещат като подбират такъв род водачи за групи препълнени с туристи, които освен че са видели сума ти и свят ( за разлика от него )и могат да достигат до изводи за валидността на неговите твърдения (само на база сравнение) си и вадят хляба в "света на дивия капитал". На всичкото отгоре, той не беше и кой знае колко "бистър в акъла" и повтаряше едни и същи заучени фрази ( някои от които даже би трябвало да звучат хумористично...ако биха били поднесени от някой с чувство за хумор). Ама така е то...не всеки го бива за онова каквото работи, ама пък така е не само в Куба. Момчето намерило сигурно връзки ( то без връзки да работиш в туристическата индустрия си е направо невъзможно...според думите на локалните ), издържало сигурно там изпита за "обща култура" и тръгнало да си вади хляба пропагандирайки хубостите на Родината си и мъдростта на ръководителите и. С автобус от Варадеро до Хавана (със спиранията по разни автобусни "оазиси" с работещи приятели на нашите водачи) е някъде около час и половина-два (в зависимост от това колко приятели имат членовете на "светата троица" които продават там разни освежителни и ободрителни балгинки на балъци-туристи по трасето). Като казах "светата троица" имах предвид: екскурзовода, шофьора ( който гарантирано ще е най-добрия шофьор във Варадеро) и режисьоро-оператора на групата. Този третия беше нещо ново за мен. Човекът, явно беше приятел на един от другите два елемента на троицата и неговата задача беше да заснеме с камера целия тур на групата и да ти продаде на следния ден само за 25-30 песос тези незабравими моменти прехвърлени на специално ДВД (като като бонус получаваш даже и компакт диск със сума ти и МП3-та с кубинска музика). К'во му плащаш, един вид... Автобусът беше доста модерен, с праскаща с все сила климатична уредба и тихо шумоляща музичка, запълваща моментите на пътуването в които екскурзовода не величаеше трудовите успехи на победилата революция. Когато съм в чужда страна, аз лично, се опитвам да попия и абсорбирам колкото се може повече информация, да видя колкото се може повече от делничния живот на жителите и и даже да се опитам да им влезна в положението. Гледах през прозореца и се опитвах ментално да фотографирам всичко...и пътуващите на стоп войничета в отпуск, и борещия се с някакъв бурен пътен работник и учениците носещи чантичките си и страрата леличка с пура в уста гледаща автобуса седнала на някакъв остатък от дувар и най-вече безбройните кръжащи из небето хищни птици. Тъй като не съм орнитолог не можах да определя орли ли бяха, соколи ли, ястреби ли...явно бяха предатори, ама нали не съм по тая част...не мога да ви кажа...важното е че ги има много. Пейзажите които се редят са доста разнообразни: бетонен възел, прихлупени барачки, нефтодобивна установка, парче океан без плаж, пусто поле по което се движат бавно две крави слаби като маникенки, камиони с труженици насядали на пейки в тях отиващи някъде на работа. Тази картина ми припомни много далечен спомен от моето детство:Бях се впечатлил тогава от някакъв плакат за трудова безопасност, който видях на някаква провинциална гара. Той представляваше самодейна рисунка на подобен камион в който подобни труженици са насядали, но един от тия, (предполгам текезесари)беше готов да се изтърси от превозното средство, само защото се беше изправил...бил съм тогава 3-4 годишен и поради това текста не го помня, ама би трябвало да е нещо свързано с опасността от изправяне в подобни ситуации...не знам, в Куба дали е задължително носенето на предпазни колани в автомобилите, ама като гледах тия люшкащи се индивиди насядали по тия пейки и си викам на акъла: Ако тук се глобяват ония в автомобилите без предпазен колан, то тоя камионджия по-всяка вероятност би трябвало да заплати някаква си колосална глоба... Населените места през които пътят минава са доста мизерни и всяко жилище си е мизерно по своему. От панелни блокове, напомнящи ми със строгостта и сивотата си родните гетоидни комплекси, до уникалните фавелни барачки с най-причудливи архитектурни решения, сякаш излезнали изпод четката на Йеронимус Бош. Другото което ми направи впечетление е липсата на каквото и да "полезно растение" край домовете. Да е по нашите земи ( говоря както за България, така и за Канада...па и в повечето държави където съм бил) все ще се мерне там някакво си там насажденице с приложна цел - я ябълково дръвче, я череша, я градинка с домати и чушки, а бе даже и липа да е ( да си береш липов цвят за чай) все нещо трябва да има за "гювеч"...при кубинците такъв прагматичен подход не видях (може и аз да съм буксуз). По други места из Куба хората може и да си отглеждат там разни "културни култури"...ама на мен не ми бил такъв късмета да видя такива. (следва)  _______________________________ __________________________ *предимно от онези показващи Хавана преди нахлуването на соцскакалците които за радост все още не са я опустошили напълно. Натиснете тук Натиснете тук Редактирано от - gratzian на 16/10/2011 г/ 15:35:53 |
| И друг българин по темата. Натиснете тук |
Към пътеписа прибавям и една аурално-визуална добавка:песента "Хавана" инспирирана от този магичен град, която композирах още там, но записах с една от "моите детски групи" The Silver Stones" в края на лятото.  Натиснете тук |