Отиди на страница:
Граци, поздравления за родата.  Вчера ми стана много мъчно за смъкнатата от файтова госпожа, наистина. Пепа Николова е направила великолепна роля. Изобщо цялата серия е достоверна и с изпипани детайли, което не се отнася до някои от предишни епизоди. Онази в Испания (май 3-та серия) е доста бутафорна, явно снимана на Белоградчишките скали. Но "Циганката" ме накара да прекарам един хубав час. |
| Нели, ами то ако погледнеш този сериал изстреля бай ви Серго в звездна орбита. Иначе той беше само един маникен на "Лада" ( социалистическия моден журнал) и толкоз. Дончо, само това да не ти беше ясно, с мед да те намеже човек. Като гледам как и сарказмът ти е със социалистически отсенки със "стършелова" актуалност направо се съмнявам да "влезнеш в релси" скоро...ама знае ли човек?  |
| Айде сега, участието в масовката на филмите често беше случайност. В гимназията на Фичо са ходели по класовете и си избрали един от неговите приятели за малка роля. Спомням си, че и ние в университета се снимахме в някакъв филм, беше 1984 година - правеха подбора в 64 аудитория. После участвахме и в мръзненето по Софийското поле при снимките на "Аспарух". Вчера пък приятелска група на щерка ни участвали в снимането на реклама на Ню Йоркското тото. Разликата е само, че те са лежали на плажа целия ден, а нас ни вееха виелици на "Аспарух". А да, и в заплащането - по тогавашния курс на долара вчера на децата са раздавали 150 пъти повече отколкото на нас.  |
| Да, Любо Дековски беше велик. Викахме му Любо Гротовски, защото той наистина беше българският Гротовски, неистово изискващ от актьорите да свалят пластовете цивилизация и да се превърнат в себе си. Колко жалко, че точно такива фини хора като Любо ни напуснаха толкова рано и, вижте кои останахме. |
| Тъжно е да се сбогуваш с хора от близкото ти обкръжение. Но когато става дума за млади хора, направо ти засяда буца. Die Hexe... |
| Биволе, щом го познаваше Любо, нищо чудно да сме се засичали с тебе някъде из дълбините на българския авангарден театър. Аз някъде в средата на 70те бях онзи в СУ113 дето биеше един голям том-том, от барабанния комплет на Университета, поради липса на тъпан ( това беше звуковия канвас върху който актьорите рисувиха своите усещания ). Там събрани много кадърни деца - Владо, Бог да го прости Стоянчо Камберов, Йотка ( която е тук при мен в Канада), Вальо Кънов ( и него Бог да го прости), Адела, Йордан, Евгений от Пловдив, Рухи и барем още дузина на които имената вече са ми избледнели в спомените. |
| В трети епизод на "На всеки километър" песента "Адиос мучачос" се пееше от Маргарита Радинска, и чудесно, и на много правилен кастилски испански. Чудно тогава защо над бюрото на Пепе, шеф на републиканската тайна служба, висеше надпис "Viva Espania" - това не е съвсем по кастилски. |
| Граци, първо помислих, че слепеца с хармоничката е Гошо Минчев, но после видях, че не е... и възрастната двойка във файтона запомних, и дядката, дето им поиска солницата. |
| Фичо, "слепия свирещ на хармоника" беше Любо Дековски - братовчеда ( той фактически ми беше чичо, но поради само 10 годишната разлика го чувствувах и му виках братовчед). Горкия, беше паднал като много малък от люлка и си счупил гръбнака ужасно. Цялото си детство прекарва в гипсови корита, по болници, санаториуми и другите там лечебници на Родината ( Котел, Свищов, Русе...). Завършил в Свищов с пълно отличие, той дойде в София да учи някаква филология, но вируса на театъра го беше хванал и той изкара само 1-2 години славянска филология ( ако се не лъжа) и след като го приеха във ВИТИЗ режисура се прехвърли там немедлено. Неговия допринос към българския авангарден театър е значителен и в неговата школа израснаха много талантливи и мислещи индивиди. За съжаление почти нищо няма из Интернета за него, ей тук само намерих една извадка от "некролога" на един от неговите най-талантливи ученици - Стоян Камберов от в-к Култура, където бегло се споменава за СУ 113 и Любо*. Когато се снимаха сериите, той беше студент и често ни гостуваше. В едно от тези гостувания той агитира баба ми да излезне на излет с внуците, като паралелно и пари ще вземе за това ( като статист) Та хем сестра ми и племенника бяха на чист въздух из Балкана цял ден, хем и се увековечиха за идните поколения на лента ( аз бях забравил за този епизод...докато след "ревитализацията" на сериите си го припомних и си го смъкнах от Нет-а и то най-вече от носталгичност. * Натиснете тук Редактирано от - gratzian на 25/8/2011 г/ 03:17:04 |
| Искам да попитам нещо лично колегите форумци, които са на възраст (малко) над моята средна и текста на ДИ ми дава повод. Въпросът ми е: Как успявате да слепите живота (си) тогава с този сега? Питам, защото аз не успявам. Не знам дали е някаква криза на средната ми възраст или по-скоро проблемът е социален. Има един стих на Висоцки, който ми идва наум, когато се замисля по този въпрос. Цитирал съм го тук и по други поводи, но в подобен контекст. "Ну а я окунулся в довоенные сны." |
...Как успявате да слепите живота... Живей в мига - днес, тук и сега...С широко отворени от любопитство очи...Защото допуснеш ли да си отиде то (любопитството), се превръщаш в спомен  Лъжата, която прилича на истина, не е по- добра от истината, която прилича на лъжа - <Кабус Наме> |
| Какво значи - да слепиш два живота? Ако си стоиш на едно място и консумираш всички благини и неволи на Тогава и Сега по един органичен, естествен начин, в естественото течение на времето, вкусвайки живота около теб не само в бита, но и в идеите, контактите, радостите, смешките и ядовете, сътресенията са най-малки. Често се събирам с връстници, с които ме свързват топли чувства от ученически, студентски, служебни времена, оформя се една приятна амалгама от минало, възприето с топлота и хумор от сегашното, включително планове за бъдещето (не много далечни, прочие) и коментари върху настоящи приятни неща. Мисля си, че така се получава, понеже си стоим на мястото, нещастниците ний, не вкусили от плодовете на емиграцията. Снощи прекарах много приятно в градината на един квартален ресторант, с дружка от първите студентски години, плюс дружка от младите преводачески, нищо, че втората е локализирана в Дания от 20-на години, пак си бяхме същите, както си дружехме преди 30 години, така си дружим и сега, нищо че с датската ни приятелка се виждаме веднъж в годината, за месец. Тя пък, понеже е ангажирана в издателска дейност, свързана с българска и славянска култура, е повече в час от нас с всички културни събития тук, дори ни засрамва с познания върху съвременна българска литература и знакови събития. Та, ако не късаш връзките, всичко си върви по естествения органичен начин - споменът е една приятна част от настоящето. Е, хуморът доста често е в малко по-мрачни тонове, отколкото преди 50 години, но черен, черен, ама е хумор - не е другарска жалейка, нали? |
| Фирмин, Невъзможно е да се слепят две съвършено различни парчета от живота. На млади години се борех да си пробия път - по установения ред, разбира се, в културата всичко беше строго определено. Слава Богу, във фантастиката нещата бяха малко по-разкрепостени. Издадох три книги и куп разкази, оставаше ми да вляза в СБП. Сега работя за хляба. Работя с любимото си нещо - словото - и ситуацията е гадна, като да ядеш само баклава, например. Преводите ме убиват като писател. Пиша, но малко. А все ми се струва, че има какво да дам като писател... но уви, не съм стоик като Ван Гог. |
| Е, ако разглеждаме живота в професионалния смисъл, наистина, за мнозина парчетата са съвсем различни. То аз съм един много щастлив случай - консумирам от същата копанка, дето си я избрах и залюбих още от 17 годишна възраст, но яденето в нея наистина, доста се е променило - по вкус и разнообразие, а за обилие да не говорим. |
| И без социални промени в обществото като нашата, в живота на всеки може да има преходни моменти, които разделят живота му на "преди" и "сега". Ако човек съумее да запази себе си /за мен това означава свобода и лично достойнство/ няма да бъде раздвоен. "Преди" е бил той в съответните условия, "сега" е пак той. Но това не е механично "лепене", а нещо по-сложно. При всеки се получава по различен начин... |
| Firmin, Сократ-май го каза най-добре. И все пак - два отделни живота са. С дупка по средата. И точно както Висоцки пее "И гляжу я, дурея, но дышу тяжело...", и ние гледаме объркано, и се чудим кои сме и накъде отиваме. В Глостър при д-р Фостър най-вероятно. Дано днешните деца нямат този проблем. поздрави |
| @Сократ-май А все ми се струва, че има какво да дам като писател... И ние, читателите, все чакаме да прочетем нещо ново от Вас |
