Отиди на страница:
| Налей ми вино в чаша тънкостенна и приседни с усмивка неизменна. Любима, ти навярно имаш право: сърцето свойта участ заслужава. И някак си привиква с туй човекът, крещи от тишина, мълчи от екот. Дали позор ще срещнеш, или слава - сърцето този изпит заслужава. Целувай дълго. Глътката резлива безсмъртната любов из нас разлива. Не можеш дълго? Е, до гроб тогава! Сърцето този празник заслужава. Далеч от теб или навеки с тебе, спокоен ще дочакам всеки жребий. Сърцето всеки жребий заслужава. Но не забрава, ах, но не забра |
Убийство Петя Дубарова Едно пристанище изплю мазут. Нахално сви очи и се захили. Премина през морето тръпка студ, закашля то, изопна сини жили. Една вълна - красива и добра, отровена полегна върху кея и тъжни чайки с чайкови пера закичиха и гроба и, и нея. Морето не заспа до сутринта. За мъртвата си рожба дълго плака... Затвори във сърцето си скръбта и утрото замислено дочака. След туй дойдоха хората, и те поискаха морето да им пее. Поискаха гирлянди да плете от бялата си пяна, да се смее. Да бъде като пълна чаша с ром, разпенена, но синя, силно синя, да бъде пак красив и светъл дом на слънце, на живот и на богини. Но то мълчеше в сива светлина и пареше му раната горчива - красивата загинала вълна. Отровата не спря да се разлива... И чувстваше се как загива то със рибите, с отровени делфини, с хрилете им треперещи като вибриране на водорасли фини. И някой ден навъсен, студ суров пристанището сиво ще облъхне, под черна пяна като под покров в нозете му морето ще издъхне. |
Калин Донков  А ето ви прекрасният Веселин Ханчев Парижкият дъжд, възпят от една шарманка Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. - Сбогом - бе казало то на прощаване. - Аз си отивам. Няма веч обич, хляб и платна. От боите остана ни само черна боя. От Париж - само улици, водещи в Сена. - Остани - бе отвърнал художника. - От боите имам трите бои на лицето ти. Златна, синя, червена. От Париж - цяло небе светлина и един тротоар, дето падат едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. - Господин Тротоар - тихо каза художника и коленичи. - Позволи да рисувам върху твойто голямо платно едно малко момиче. Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено. С моите три тебешира. И за да не му е студено, когато на теб се намира, доведи ми парижкото слънце да свети през целия ден, доведи покрай мен стъпки, очи и ръце, хвърлящи едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. Той постави своята шапка встрани и й каза: "Проси!" После много внимателно, сложи на плочите златни коси, тежки и гъсти, после - сини очи, после - казващи сбогом уста и ръка, стиснала в своите пръсти цветя с аромат на асфалт. - Остани - каза той и погали едва своето русо момиче. - Ще ти купя легло, по-добро от това, и цветя, по-красиви от тези. И когато довечера заедно с черните шлепове слънцето слезе надолу по Сена, ние ще бъдем богати. Ние ще имаме много монети, едри монети, щедри монети. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. Падаха сенки на птици, на облаци. Падаха сенки на хора, зачеркващи бързо рисунката. Падаха мъртви листа и кори от банани. После падна дъждът изведнъж. Ах, парижкия дъжд! Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети, черен и лъскав! Той единствен се спря и започна да пръска своите едри монети, своите сребърни щедри монети. - Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине. "Тя ще замине" - сърцето му страшно простена. А момичето тъжно заплака със сълзи златни, червени и сини и тръгна към Сена. Това е история стара, стара, стара като Париж и тя: един художник по тротоара рисуваше момиче с цветя. |
| Забравихме, забулихме, "загърлихме", заровихме, заметохме "някаде под килима" спомена за Петя Дубарова!!... Да напицец това (а и колко много други красиви стихове!...) на 17 години по "татово" време - какав талант, докосната от Бога!!... Бог да я прости - отдавна е сред ангелите "там някъде Горе" и ни гледа "сеира"!... А ние се блъскаме, псуваме, бием, убиваме, самоубиваме - а зацто ли??... |
| БЪЛГАРИЯ УБИ ПЕТЯ ДУБАРОВА да това е истина за разлика от последвалите лъжи България на Премянов, Първанов, Станищев и бате Ламбо вицето УБИ ПЕТЯ ДУБАРОВА |
| Цялото лято на 1979 г. за Петя е един щур купон. Безкраен празник. Но и с доста горчиви капки в чашата на живота. Щастливите мигове се редуват с разочарования. Веселието - с тъга. Приятелството - със завист. Кой да предполага, че това лято ще е последното в живота й? Бригадирското лято завършва с преглед на самодейността. Бригадата на Петя и Елена подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и двете "дописнички". От тях се иска да наизустят стиховете и да ги рецитират с патос. Както всички други. Елена твърди, че режисьорката на рецитала, която е и комсомолски секретар, непрекъснато повтаряла: "Дай, дай патос! Искам темперамент на априлци и възторг на димитровци!" Петя отказва да рецитира по този начин. Режисьорката я предупреждава да не мънка така. После я изгонва от групата. Аргументите й? "Как може така да се гавриш със стиховете на "колегите си поети, уж" и да ги казваш като че си купуваш тутманик от фурната!" Петя признава, че не става за патетичен рецитатор, и си тръгва. От солидарност Елена я последва. Наказват ги с мъмрене. Петя успокоява приятелката си, но й личи, че страда много. После Елена получава комсомолско поръчение да се върне в рецитаторската група, а Петя е отстранена за "несправяне". След години Елена Начева ще напише: "Така запомних Петя - все изгонена... от свят, разкроен за послушните и търпеливите." Групата печели първото място. Щастливата режисьорка подхвърля към Петя: "Мъчно ти е, нали? Ако беше ме послушала, щеше и ти да си сред наградените! Ти обичаш винаги да печелиш |
| Бригада в бирена фабрика. Или, както се казваше тогава – “производствено обучение”. Разваля се броячът на една машина и обвиняват Петя, че тя умишлено го е развалила. Пишат писмо до училището. Събира се учителския съвет и - за да откликнат на писмото там решават да и се намали поведението. Петя се кълне в невинността си приемат го като естествена защитна реакция. По принцип тя е нарочена вече – ученичка са национална популярност, снима се във филм, публикува стихотворения. Какво се мисли – че за нея ще се направи изключение ли? Тъкмо обратното – за назидание – най-строгото наказание. Типична учителска психика от онова време. Никой не подозира какъв удар е това върху едно толкова емоционално и държащо на името си момиче. За съжаление същата тази фатална вечер Петя остава самичка в къщи. И нагълтва приспивателните. За да защити честта си... |
| Нелепо ти е сравнението за държавата на този и този. Хората осъзнавят трагизма на Петя Дубарова и без да се намесват такива дребнотемия. Хората, които си ги изброил, са дребнотемия. Ние можем да почитаме момичето чрез красотата на нейните стихове, а няма да спечелим нищо, ако търсим вината в този или онзи. Епохата, действителността убива всеки достоен човек, а не само поета. Смъртта на Дубарова е единственият засега известен отговор на иначе абсолютно неразрешимия въпрос: "Как мога да живея почтено, ако всички останали живеят непочтено?". Този въпрос не е свързан с този или онзи, със социализма или капитализма, това е въпрос изобщо на света, който познаваме, а може би и на всеки възможен свят. |
| България (Георги Джагаров) Земя като една човешка длан... Но по-голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна, че е от кремък твоят стар Балкан. Какво, че виха вълци и чакали из твоите полета и гори? С онез, които бяха с теб добри, ти бе добра, но злите не пожали. Земя, като една човешка длан... Но счупи се във тази длан сурова стакана с византийската отрова и кървавия турски ятaгян. Търговци на тютюн и кръв човешка продаваха на дребно твойта пръст, но паднаха под теб с пречупен кръст, че беше малка ти, но беше тежка. И стана чудо: смертю смерт поправ, усмихнаха се чардаклии къщи и заплющяха знамена могъщи, и път се ширна – радостен и прав. Сега цъфтиш! Набъбва чернозема под ласкавите български ръце, дъхти на здравец твоето лице и нова песен вятърът подема Земя, като една човешка длан... Но ти за мен си цяло мироздание, че аз те меря не на разстояние, а с обич, от която съм пиян! |
| Ако човек се замисли, Петя Дубарова нямаше как да преживее тази, днешната епоха и да остане самата себе си. Щеше ли тя да е самата себе си, ако днес трябваше да живее в тази омерзителна, почти напълно дехуманизирана среда? Повече от всякога сега живеем в света на конформизма, примирението и нагаждачеството - и сблъсъкът на този свят със света на свободата и въображението е дотолкова неизбежен и логичен, че вместо действителността да вдъхнови изкуството, обратно - Доротея от "Бариерата" изпревари Петя Дубарова в нейния полет. |
| Днес си помислих каква късметлийка съм - това съм го чувала лично от автора, когато Огнян Сапарев устрои един импровизиран Празник на Поезията у тях си една вечер, с ябълков сок, щото половината слушатели не бяха на възраст да пият, и като главен поет доведе Добромир Тонев. Има такава треба, от която жребците напролет цвилят страстно и нейният мирис ги подлудява... Аз лежах в сеновала с мустаци току що наболи и гледах как циганка млада пристъпя насам гологлава. По петите и- речен пясък, в зъбите - вирнато стръкче. Спря до мен, наведе за наръч небрежното тяло... Всички коне зад стената синджири опънаха тръпно, замириса на диво сеното, на билки, които подпалват. Като тръгваше, блъсна случайно в нозете ми лакът, като стреме извит, като стреме което изпусках... Бяха вир-вода зад стената жребците от чакане - чух: един се отвърза и право към мен запрепуска. Звъннаха остро гърдите и - две препълнени стомни - и ме удави във смях като ситни мъниста разсипан... Взе ли, не взе ли сено - аз почти не си спомням. Може би само което отнесе в косите си. Сега съм на повече лазарника, отколкото автора някога е бил, а той е литературна награда. Още за него Натиснете тук Редактирано от - 67 на 30/9/2011 г/ 04:07:24 |
| Като цяло никой след Адам и Ева не е късметлия. Не виждам причини за голяма радост. Затова ще си пусна една по-весела песен. Натиснете тук |
| Васик, бай Добри беше от поетите, които изкривяват пространството и обръщат времето. Ето сега на моята работна маса лежи нетовия том, той на корицата с вечната цигара, точно доказателство, че 25 години не стигат да бъде забравен, независимо той какво е твърдял. Между днес и тук и там и тогава има един океан, един континент и почти шест петилетки (едната ударна, ама кой брои!) "Усилието винаги си струва, дори когато ражда нова жажда. Колхида може би не съществува. Но тихо, да не чуе екипажът." Отивам да си налея един ябълков сок за допълнително светоусещане, а ето и нещо жизнерадостно Натиснете тук Редактирано от - 67 на 30/9/2011 г/ 04:54:48 |
| Добре, вярвам ти. Хората не се забравят. През повечето време тук се говори за хора, които вече не са живи. |
Благодаря на всички за прекрасните стихотворения! Денят започва с каничка кафе и стихове и светът е усмихнат и добър. Не пийте оцет - пийте шипково вино  |
“О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори, за да останеш, за да си потребен, за да те има и след теб дори”. manaolana1, Честит празник и на всички, които сте участвали тук! |
Розов трън в сърцето Тя — засмяна и игрива, тя — вежлива и добра, от градинката си малка бели рози ми набра. И кат палава принцеса в своя снежен маркизет грациозно завърте се и поднесе ми букет. Но веднага пребледняла сви рубинени уста: — Ах, убола съм ви пръста — тихичко продума тя. — Колко, колко съм неловка! Много те боли, нали? — Не, госпожице красива, пръста никак не боли! — Да, но виждам кръв по него, малко светло колелце. — Не, кръвта не е от пръста, а от моето сърце. Христо Смирненски, 1919 г. |
| ***Съюзът на българските писател всяка година отбелязва подобаващо Празника ***, а с неговото издание "Словото днес" излиза със специален брой, посветен пак на Празника. Помислете си малко. Отбележете поне малкото хубаво, което се случва. Нека да не сме черногледи. И не утре беше празник. ДНЕС И УТРЕ Е ПРАЗНИК! ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ ПРАЗНИК ЗА ШИРОКИТЕ ДУШИ. Редактирано от - sybil на 30/9/2011 г/ 13:05:57 |
| Из нета намерих случайно това стихотворение: Един живот - и пак не можем до края да го поделим Един до друг - а се тревожим. Един до друг - а си мъстим. Доказваме си правотата един на друг... и все така изтегляме назад ръката - подадената уж ръка. Не вярваме... Не си говорим по цели седмици дори. Осакатена подир спора, кръвта ни преходна гори. Пресмятат гордите ни рани: онуй било, пък туй било... И се съсирват сто закани зад смръщеното ни чело. Проклинаме немилостиви Но - без от нас да се бои - животът просто си отива. .... А колко смърт... ни предстои! Емил Симеонов Редактирано от - myrmorko на 30/9/2011 г/ 09:22:31 |