Отиди на страница:
| И пак от Емил Симеонов: Само колко шеметни нощи! Боже, какви утра - може млад да изглеждам още, но животът ми остаря. Даде, каквото е имал да дава, каквото отне - отне... От живота поезия става, от поезията живот - не! |
| Тъй като темата в "Помощ" е затворена - ще го кажа тук. Слънчо е най-добрият ни форумен поет и мястото на стихчето му беше тук. 67, благодаря ти!  Слънчо, да си жив и здрав!  |
| защо ли никой не споменава христо фотев? жени вий идвахте срещу ми. как стъпвахте! не съм, не съм готов. забравям всичките си думи и онемявам от любов. цитирам по памет. |
| Антония Огоста - винаги странно усмихната - наивна, незлоблива усмивка. Влюбена, вероятно истински в един известен критик и го прследва със същата усмивка.Взеха и стихотворението и направиха от него акростиха "Долу Тодор Живков". Дали същите дето и взеха стихотворението, а после я разпитваха като престъпник в ДС, не устроиха и смъртта и във Варна.Жестоко заклана - дали е пазела някаква тайна от онова време ...Само питам. Иначе Бог да я прости и нея и празника на поезията! |
| И нещо което ми попадна без автор -не знам дали е превод или е от български автор... ИЗКУСТВО Вратата не затворих - още зее - фалшива дупка - бездна във пейзажа. Не влезе прах, ни радиация през нея, а вятърът се чуди кой я пази. Срещу върха, до пропаст, под капани дори не скръцваше една фалшива нота. Държеше се на яките си панти - почти метафора на Пенелопа. Не си разбираше от занаята - по празници се караше с резето. Пространството от нея до стената превърна в някакъв затвор отвесен. Широкият отвор - вълшебен спектър, нагледа се на разни чудесии - принцеси със бради, орли с подметки, глигани със криле, човеци сини, железни панделки над звездно блато, капан разправяше какво е свободата, виелица взривяваше стъклата със нежни думи: Нека да е лято. Препъваха се разни силуети върху картон, дърво, платно, стъкло и слюда. Размазани бои и земетръси - ето вратата, господи, така и не помръдна. Икона дървена? Не! - Врата на къща! Отворена, тя не всеки пуска. Когато искат, могат да я лъжат, които искат, могат да се връщат, но там, до прага. После е магия. До фокусници хитреци заспиват - търкалят се, изчезват - орисия. Но влезлите са страшно беззащитни. |
| Жак Превер: Аз бях на пазара за птици и купих птици — за тебе, моя любов. Аз бях на пазара за цветя и купих цветя — за тебе, моя любов. Аз бях на пазара за железария и купих окови, тежки окови — за тебе, моя любов. А после отидох на пазара за роби и те потърсих, но така и не те намерих, моя любов. |
Хората осъзнавят трагизма на Петя Дубарова и без да се намесват такива дребнотемия. Хората, които си ги изброил, са дребнотемия. Ние можем да почитаме момичето чрез красотата на нейните стихове, а няма да спечелим нищо, ако търсим вината в този или онзи. Защо? Завистливите нещастници и мерзки душици си живеят живота, а един огромен талант е пречупен и стъпкан преди да разцъфти с цялата си красота и великолепие. Поне да не могат да спят спокойно, след като са наясно, че другите знаят за тяхната същност. Ето стихотворение от Петя Дубарова: Виж тук |
| Америка, ето едно от любимите не само на мен стихотворение на Христо фотев: Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Не се измъчвай повече - обичай ме! Не се щади - обичай ме! Обичай ме със истинската сила на ръцете си, нозете си, очите си - със цялото изящество на техните движения. Повярвай ми завинаги - и никога ти няма да си глупава - обичай ме! И да си зла - обичай ме! Обичай ме! По улиците, след това по стълбите, особено по стълбите си хубава. Със дрехи и без дрехи, непрекъснато си хубава... Най-хубава си в стаята. Във тъмното, когато си със гребена. И гребенът потъва във косите ти. Косите ти са пълни с електричество - докосна ли ги, ще засветя в тъмното. Наистина си хубава - повярвай ми. И се старай до края да си хубава. Не толкова за мене - а за себе си, за дърветата, прозорците и хората. Не разрушавай бързо красотата си с ревниви подозрения - прощавай ми внезапните пропадания някъде - не прекалявай, моля те, с цигарите. Не ме изгубвай никога - откривай ме, изпълвай ме с детинско изумление. Отново да се уверя в ръцете ти, в нозете ти, в очите ти... Обичай ме. Как искам да те задържа завинаги. Да те обичам винаги - завинаги. И колко ми е невъзможно... Колко си ти пясъчна... И, моля те, не казвай ми, че искаш да ме задържиш завинаги, за да ме обичаш винаги, завинаги. Колко си хубава! Господи, колко си хубава! Колко са хубави ръцете ти. И нозете ти колко са хубави. И очите ти колко са хубави. И косите ти колко са хубави. Колко си хубава! Господи, Колко си истинска. |
| Ето нещо и от Сашо Вутимски: СКИТНИЦИ Във нощните, тревожни тъмнини вървим. - Къде ще стигнеме?... Дъждът. Далечен плясък в стрехите звъни. Във нощните, тревожни тъмнини далече из града вървим, вървим. Какви са тия светли отражения, прорязали на ивици студените, безлюдни тротоари? - И какви са тия нощни, мътни светила, запалени в блестящите дъждовни мрежи? По бледите ни, ледени чела струи дъждът. Далече във безбрежните, тревожни тъмнини вървим. Далече из града - звъни безкрайно - нежно, звъни в ушите ни, шуми дъждът... Вървим... Къде ще стигнеме?... Студените, безлюдни тротоари. ...Без хляб, без покрив, измокрени, заслушани в шума на есенния дъжд. И вече - през толкова безкрайни вечери - заскитали далече, наведнъж, отпущаме ръце в студено отчаяние; и неведнъж, в мълчание - със челюсти железни скърцаме в нощта. Къде ще стигнеме?... Дъждът шуми. О, тия отражения по тротоарите! О, тия светила! - С измръзнали чела и мрачни - крачиме във нощните, тревожни тъмнини. Ръцете ни, очите ни, притеглени, потръпват към вратите и към тъмните, притихнали стъкла на къщите... Сърцето ни? - Бездънен извор на отчаян устрем. |
| А ето и нещо от един от гениалните ни поети, станал жертва на онова време, нечовешки талантлив, докоснат от Бог, Пеньо Пенев! Само откъс от поемата, която макар на финала посветена на онази идеология, дори и там, те хваща за гърлото. Талантът си е талант От залеза до изгрева - в небето на надеждата узрял, под свечерената самотност на простора пренесъл своя земен дял през живожарищата на позора; през горестта на сто страдания, през люта бол и разстояния на времето завоите опасни извървял - при тебе се завръщам пак! - Не съм ли закъснял? Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост и пак са милващи и нежни твоите ръце корави. Наистина ли пак за твоите очи съм драгост, наистина ли през отлъката не ме забрави, нима наистина не съм ти отмилял? Грижовна моя! Питаш ме защо съм омрачнял, защо съм бавен и суров, и тъжен днес - какво душата ми зачерни и печали? На лакът ли съм спал нощес, слана ли на лицето ми е спала, сърцето жалба ли не може да прежали? Недей ме пита! Замълчи! За пътя извървян, за моята безмилостна тегоба не всеки има майчините укорни очи. Не позволявай дребничката хорска злоба да ме досегне със злорадо съжаление! На лицемерно утешение за мръсните ръце усойната ми мъка няма рамо! Недей разплаква моето сърце! Мамо! Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо! О, неоплакан гроб е вчерашния ден! И плакал бих като вихрушка ледна в сухи храсти но аз не съм на тоя свят за плач роден, очите ми не са на мокро място! |
| Една моя музикална асоциация - на Фотевото "Колко си хубава, Господи" с това на Джони Холидей - Que je t'aime (най-старият запис) след 40 години - stade de France * Quand tes cheveux s'étalent Comme un soleil d'été Et que ton oreiller Ressemble aux champs de blé Quand l'ombre et la lumière Dessinent sur ton corps Des montagnes, des forêts Et des îles aux trésors Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime * Quand ta bouche se fait douce Quand ton corps se fait dur Quand le ciel dans tes yeux D'un seul coup n'est plus pure Quand tes mains voudraient bien Quand tes doigts n'osent pas Quand ta pudeur dit non D'une toute petite voix Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime * Quand tu ne te sens plus chatte Et que tu deviens chienne Et qu'à l'appel du loup Tu brises enfin tes chaînes Quand ton premier soupir Se finit dans un cri Quand c'est moi qui dis non Quand c'est toi qui dis oui Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime * Quand mon corps sur ton corps Lourd comme un cheval mort Ne sait pas, ne sait plus S'il existe encore Quand on a fait l'amour Comme d'autres font la guerre Quand c'est moi le soldat Qui meurt et qui la perd Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime Que je t'aime, que je t'aime, que je t'aime *** Извинете, ако нещо такова, с бримката към масовата култура, но нещата са навсякъде и са вечни ....  |
Die Hexe 30.9.2011 г. 09:30:55 Тъй като темата в "Помощ" е затворена - ще го кажа тук. Слънчо е най-добрият ни форумен поет и мястото на стихчето му беше тук. Sexy Hexe, преди години в този форум се подвизаваше и един друг - много добър - поет : хитър Петър ке наричаше, след това изчезна, не зная дали не беше санкциониран, жалко. Той не пускаше тук стихотворенията си, бях абониран от сайта му, ако ги намеря ще ти ги пратя; |
| А ако са такива поети и компания? Натиснете тук |
| Кой е поет, ако не татко Алън Гинзбърг? Натиснете тук |
| Alone From childhood`s hour I have not been As others were---I have not seen As others saw---I could not bring My passions from a common spring. From the same source I have not taken My sorrow; I could not awaken My heart to joy at the same tone; And all I lov`d, I loved alone. Then---in my childhood---in the dawn Of a most stormy life---was drawn From ev`ry depth of good and ill The mystery which binds me still: From the torrent, or the fountain, From the red cliff of the mountain, From the sun that `round me roll`d In its autumn tint of gold--- From the lightning in the sky As it pass`d me flying by--- From the thunder and the storm, And the cloud that took the form (When the rest of Heaven was blue) Of a demon in my view. От първия си детски миг не бях каквито всички други бяха; и никога аз не видях това, що другите видяха; и поривите на страстта не идваха от извор общ. Така и моята тъга извираше не като всяка. и беше нощ, сърцето си - без радости и без подбуди, съвсем в немощ, не можех нивга да събудя. Обичах всичко сам, един. Тогава там – в детинството, в зората, в час най-буден за живота – яви се той от дълбината, от дъното добро и зло: образът една загадка която още ме държи… И облакът що формата приема (открай докрай небето синьо) на демона в моите очи. |
Нелепо ти е сравнението за държавата на този и този. Хората осъзнавят трагизма на Петя Дубарова и без да се намесват такива дребнотемия. Хората, които си ги изброил, са дребнотемия. Ние можем да почитаме момичето чрез красотата на нейните стихове, а няма да спечелим нищо, ако търсим вината в този или онзи. Епохата, действителността убива всеки достоен човек, а не само поета. Смъртта на Дубарова е единственият засега известен отговор на иначе абсолютно неразрешимия въпрос: "Как мога да живея почтено, ако всички останали живеят непочтено?". Този въпрос не е свързан с този или онзи, със социализма или капитализма, това е въпрос изобщо на света, който познаваме, а може би и на всеки възможен свят. Васик, |