Отиди на страница:
| Калки, аз никога не съм голословно убеден! Винаги посочвам факти с които се аргументирам а не пляскам просто шаблони и клишета на килограм. Посочих ясно защо Великобритания е била хегемон и защо САЩ не са и никога няма да бъдат. Ако имаш разумен аргумент за обратното го сподели, ако не дай да свършваме с тоя безмислен спор!  |
| Aranita, а може би това е моя защитна реакция. Може пък да съм много емоционален и тази своя емоционалност да скривам с изключителна хладина. Помни магическия принцип " Горещо сърце, хладен ум и чисти ръце"! Сърцето и ума не са антиподи те идеално се допълват и могат да работят в невероятен синхрон когато се наложи!  |
| Всичко е възможно ЗИПе, дори емигранти, които да милеят за родината. Поне за това, че си военен или свързан с военните нацелих ли? Толкоз от мен. Казах си каквото имах за казване. Лека вечер. |
Но това ме подсети за нещо, което ние тук "правим" за емигрантите, нещо, което по-рано не правехме - плащаме им образованието. Факт. И още ред други неща. Този спор сме го водили над 10 пъти тук с Парата и други другари. Безплатно образование няма. Ако си мислите че едно време образованието е било безплатно или сега е, то много се лъжете. Обикновено родителите на учениците получили "безплатно" образование работят ЦЯЛ ЖИВОТ и плащат данъци които покриват образованието на децата им. За периода '44-'89г това важи с още по-голяма сила, защото тогава не стига че родителите работеха и плащаха данъци и осигуровки ЦЯЛ ЖИВОТ, но работеха на ДЪРЖАВАТА за по 150-200 лв - това цял живот (Защото едно време нямаше свободен пазар на труда. Колкото каже държавата толкова ти плаща държавното предприятие. Останалото е добавена стойност и печалба за държавата от където се субсидира и образованието.) Абсолютно нелепо е да се твърди, че учениците са задължени по какъвто и да е начин на държавата или обществото. Не учениците дължат нещо на някого, а кредитните милионери и върхушката на БКП дължат на родителите им, защото преразпределиха държавната собственост и заграбиха незаконно трудът им, оставяйки ги със нищожни пенсии. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Гарамел |
| Три пояснения: Калки, определението на реторичен въпрос е: "фигура в реториката, изразена под формата на въпрос, който не предполага отговор, а привлича вниманието на читателя и го навежда към размисъл". Марадона, в статията под която пишем Косьо Мишев не е споменат по разнообразни причини, една от които е, че авторът няма, и не може да има, нищо против КМ. Името му бе намесено в разговора от незапознати с личността на КМ форумци, а аз реагирах защото познавам него и хубавото му семейство от поне 10 години. Споменах Ботев, Вазов, Славейков и други българи, защото във форума има все още хора, които превръщат темата за живелите и живеещи зад граница в оплюване на последните. Вече сме 2012 г., българите зад граница са българско богатство и е добре да се говори с тях и за тях с приличен език, без негативизъм и омраза. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Чичо Фичо |
Най-важното - не ги заливайте с помия, не ги наричайте педали, зловещи и предатели, не им бройте парите в банките. Фичо, вземаш фалшива нота! Имаше момент, в който трябваше да спреш. Никой не нарича всички емигранти педали, зловещи и предатели! Или поне лъвската част от участниците във форума. Огромната част от българските емигранти са нормални хора, напуснали по една или друга причина родината си (за което никой не бива да ги съди - това е тяхно човешко право), навлезли в нов свят, често враждебен към тях, борили се за себе си и повечето от тях - успели. Ако пък са запазили добри чувства към родината, идват си, възпитават децата си да я приемат като своя втора родина - почит и уважение. Слава Богу, в съвременния свят житейската съдба на човека е до голяма степен в неговите ръце. Наричаме педали, предатели и - както се е изразил ДИ - отмъстители само много малка част точно определени и назовани хора. Един от които е твоят приятел. И пак ще повторя, за да е напълно ясно: приемам, че Константин Мишев не е педал в буквален смисъл, но е абсолютен педал в политически смисъл. И другояче няма как да го нарека. Пък ти си мисли както искаш. |
| С бандата на отмъстителите бих се разправял като с бандити. Справедливото отмъщение обикновено е нещо лично. Не може да отмъщаваш на хора, които не носят никаква вина, че са гръмнали баща ти, или са ти национализирали имота. Този вид отмъстители се наричат терористи. А когато клеветиш цяла държава, като в случая с боклука Дими Паница, е истинско щастие, че умираш в леглото си. Друга бира са усърдните служители на Държавна сигурност, които са се препродали. Но за тях просто не си струва да се говори. И тук, и там, ги стрелят без грам съжаление. Както се казва: "Нищо лично". | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Doctora |
| "Не може да отмъщаваш на хора, които не носят никаква вина, че са гръмнали баща ти, или са ти национализирали имота." *** Особено пък ако баща ти не е бил цвете за мирисане, колега. Практиката (и форумът) показват, че има доста мераклии обаче. |
| Мдааа.... Нищо против емигрантите. Но нещо в интонациите на форума се е променило. Връщам се назад във времето, в ранните форумни години, когато облажаваха емигрантите, а те с хъс и ентусиазъм обясняваха, какво чудо е да си в чужбина, и какъв келепир, и как, още щом се появили на границата, чужденците ахкали и примигвали от възторг, а местния елит ревял: "това е човекът!" и търчал за съвети.... И питаха всеки, който нещо се пооплаче, що седиш в тая скапана територия, и акъл даваха, от висотата на положението си.... А сега какво - всеки реве: "Ами нас какво ще ни правите? Ами децата, ами унуките!" Всеки показва, колко е наш човек, и иска програми за реинтеграция... Оптимистично, господа офицери, оптимистично! Редовият състав си вдига гащите и излиза иззад драките - леко омазан и с гузен вид. Но! Едно е да изказваш мнения, друго - да защищаваш позиция! Едно - да се силиш да подреждаш, когато всички са се натряскали от отчаяние и бълват по пода, друго - да хукнеш при комшиите, където е подредено, защото "нашите не са хора!" И още - не мисля, че когато и да било в България е имало икономическа емиграция. Защото гурбетчиите не са емиграция, нали? А тези, които са се изнасяли, където е по-лесно, не са го правили, защото им дават повече пари, а по друга причина - поради робската си психика. За да отиде човек да мие долната част на гърба на някое бабе в Кипър, колкото и пари да му дават, вместо да се опита да си оправи къщата, причината може да бъде само една - огромната потребност да бъде унижаван. А иначе момето е право - такива и в България, и извън България дал господ, човешки съдби всякакви - и всичките са различни, конкретно трябва за всеки да се говори... Но отвращението остава... |
| Туткалчев, наистина няма за какво да спорим. Ти си добър човек и форумец. КМ е бил винаги верен на идеите си, не е заслепен Костовист или ФД-ст като някои тукашни форумци. Той има здраво пилитическо чувство и определено е честен и справедлив към околните човек. Никога не се е радвал на победата на ББ и никога не приемал неграмотната му партия като алтернатива на дясното в България. И за него идването на глигана на власт е национална трагедия. С такива хора мога да бъда приятел без никакви задръжки, разговорът върви без особени различия във възприятията ни за ставащото в България. |
В морето все пак се изливат три от най-големите реки - Дунав, Днепър и Волга. То верно, че съветите пренасочваха реки, ама чак пък Волга да са пренасочили! |
| ето и едно интервю на един достоен българин: ТЕОДОСИЙ СПАСОВ: Музиката е спасение. Защото ни дарява с надежда! ИВАЙЛО ДИМАНОВ разговаря с Теодосий Спасов Любимецът на три поколения меломани Теодосий Спасов е един от най-популярните български музиканти по света. Прочутият кавалджия е носител на „Грами“, заедно с „Мистерията на българските гласове“. Космическата му музика омайва душата както звуците на Орфеевата лира. Неотдавна, на премиерата на моята последна книга „Ешафод“ в НДК музикантът прочете едно от новите ми стихотворения така хубаво, че и професионален актьор би му завидял! За магията на изкуството, за чалгата и простащината, която няма почивен ден, седнахме да поговорим като стари приятели. – Здравей, Теодосий! Годините очевидно не могат да ти отнемат усмивката, макар че част от живота ти минава в България. Вярваш ли, че все някога ще се излекуваме от хроничния балкански синдром? – Наближавам възрастта на мъдростта и може би това ме кара по-често да се замислям над абсурдите български. Пък и нали толкова често пътувам из целия свят и мога да правя сравнения. И продължавам да се изненадвам от добрите и лошите черти на моя народ. Манталитетът му сякаш не е мръднал от времето на Иван Хаджийски. Вари го, печи го – българин. Преди време бях в Индия. Присъствах на много концерти, на импровизирани улични изяви и танцови спектакли, придружени с музика. Веднъж, подир един такъв спектакъл, в който се докоснах до вълшебството на индийския танц, се прибрах в хотелската стая, пуснах си телевизора и гледах наградите на МTV от Индия. Потомците на древната индийска музикална култура, облечени като холивудски звезди, с едни китарки и гел по косите, се кълчеха смешно и жалко, пеейки блудкави песнички и получаваха награди за това. А онези неизвестни, безименни музиканти от улицата, на които хората им се кланят като посредници на Бога, не получават награди и никой не ги стимулира. Очевидно живеем в нова епоха, в която масовата култура издига култ към посредствеността и имитацията, към компилацията на субкултури с познат комерсиален ефект, ала изпразнени от национално и каквото и да е културно съдържание. – Ти си носител на „Грами“, признат навсякъде по света музикант. Как според теб би могъл да оцелее родният музикант, без да се комерсиализира? – Тук, в българското културно пространство, сякаш действат други закони, не обичайните европейски и световни правила. Българинът, нали е жив дявол, все гледа да конкурира онзи, Рогатия, в тарикатлъците. Правят някъде частно парти, честват събитие – е, ако може без пари да посвирите. Вдигнал хотел за 30 милиона, но да плати на оркестър не се сеща. Или пък да вземем вашего брата. Чорбаджия някакъв решил списание да издава. Лъскаво, скъпо, пълно с реклами, а на журналистите дава колкото да не умрат от глад. И гледа на тях като на крепостни селяни. Ей затова няма да се оправим тъй скоро, както ни се иска... Как би могъл да оцелее един талантлив музикант в България? Едва ли ще се нахрани с концерти в зала „България“. Трябва и още нещо. И тук започват компромисите – днес в читалището, утре в кръчмата, вдругиден на сватба. А накрая – в чалгаклуб. Е, няма срамен труд, стига да е честен, ала от честен труд кой у нас се е замогнал? И затова честните млади музиканти си вдигат чукалата и – накъдето им видят очите. Знаеш ли, приятелю, Европа е пълна с талантливи млади българи, които свирят по кръчми и клубове, но са горди. – На нас, българите, комай едната гордост ни остана! Но турят ли й 20 % ДДС, и нея ще почнем да укриваме! – Така е, макар че го има и другото. Българинът рядко изпада в национална еуфория и предпочита да отрича, вместо да обича. Лично аз намирам спасение в музиката. Освен забавление тя носи в себе си и провокация. Дава енергия на хората и ги вдъхновява. Напоследък шоубизнесът в Западна Европа и Америка бълва свръхпродукция от комерсиална музика, с която не е нужно да мислиш, по-скоро има опасност да затъпееш. Истинското изкуство те кара да разсъждаваш, а това понякога е опасно. Музиката, която витае по клубовете, стимулира разпускането и разтоварването. От клуба този процес се прехвърля в общественото пространство, в медиите, и се превръща в начин на правене на пари за сметка на стойностното автентично изкуство. – Елементарната ценностна система, която чалгата и профанацията на нацията култивират у младия човек, очевидно е много удобна за политиците, за да манипулират тълпата? – В България парата диктува играта и някои хора съвсем безотговорно създават и формират тази консуматорска маса, независимо от факта, че в нея влизат дори собствените им деца. Това е обида за нашата нация, която винаги се е отличавала с богата духовност. Дори в най-тежки и робски времена. Днес в България никой не обръща внимание на този тревожен факт – децата ни се възпитават и постепенно се вграждат в едно набъбващо консуматорско общество, чиито потребности стигат до върха на вилицата... – Милчо Левиев те нарече „най-добрия кавалджия на планетата”. Как се отнасяш към хвалебствията и шумната слава? – Аз не съм привърженик на шумните пиар-кампании, независимо че живеем в пазарно общество и времето налага своите железни правила. Фалшивата слава я оставям на онези мои колеги, тръгнали към Еверест с кабинков лифт. Усещам по мой си начин – комфортно, и се радвам, че имам възможност да се занимавам с това, което вълнува ума и душата ми. Радвам се на близките си, които харесват моите посоки в музиката и изненадите, които създавам за себе си и за тях, и за всички, които се интересуват. Между другото, веднъж ме нарекоха Мистър Коктейл, защото мога да смесвам всичко, и то става много леко. Ако бях в някой бар, сигурно щях да правя най-чудноватите коктейли. Ако се обърна с гняв назад, ще видя скучни години на труд, но тъкмо този къртовски труд ми донесе успехи, с които се гордея. На пръв поглед кавалът е проста работа – овчарска флейта от дърво с осем отвора за пръстите. Той е един от най-древните европейски инструменти с благороден тон и технически възможности. Всъщност кавалът е божествена играчка, която може да се използва както кубчето на Рубик. Стига да му се посветиш изцяло. С душа и сърце. – Може ли компютърът да изяде „хляба“ на кавала? Има ли живот за живата музика, когато компютърните технологии все повече навлизат в изкуството? Свива ли се музикалното пространството за творци като теб, които залагат на импровизацията и изненадата? – Кавалът е изключително човешки инструмент. За него се искат живи пръсти и много импровизация, иска се дъх и душа. Компютърът, слава богу, все още няма душа. Ако трябва да погледнем истината в очите – светът върви към ненужност на всички музиканти. Навлизането на компютърни технологии поставя под въпрос естетиката, нуждата от живата, човешка музика. Възможно е новите поколения да се интересуват и занимават изцяло с компютърна музика, която изисква по-малко усилия за своето усвояване. Истинската музика няма как да излезе из под металния софтуер на една машина. Оттам може да излезе хаус-, техно-, но не и истинска музика... С компютър можем да си помагаме, да печатаме ноти, да общуваме. Но самата същност на музиката е толкова дълбока, че в нея могат да се удавят всички компютри по света. И дори днес, на фона на световните катаклизми и разрушения, на фона на омразата и тази братоубийствена сеч, музиката е спасение за хората. Защото ги дарява с надежда за утре. – Какво предстои да видим и чуем? – До края на лятото ми предстоят множество концерти у нас и в чужбина. В последните години представям мои колеги в международен мащаб. Имам много голямо желание за това, ентусиазмът надхвърля прагматичните спънки, свързани с график и ангажименти. Това са проекти с музиканти извън България. Искам по някакъв начин хората, които следят развитието ми, да се докоснат до моите преживявания и духовно обогатяване, срещайки и други култури. Това също е и начин за ограмотяване по отношение на толерантността. Когато човек интегрира и работи с хора от друга националност, култура и интереси, и създава с тях продукт, означава че приема различието, харесва и помага на идеята да се създава нещо качествено за националното обогатяване на културата. – Какво би искал да посъветваш младите хора в България? Онези, които стоят на кръстопътя на Европа и се чудят кой път да хванат? – Добре е да знаят, че светът е пъстър като шарена бабина черга. България е България, Германия е Германия. Всяка държава носи своя код. Българинът отдавна е гражданин на Европа. Но има българи, свикнали дори на другия край на света да създават махали и до края на дните си да се въртят около хладилника и печката и май не им остава време да опознаят света наоколо. Дано не се превърнем в пуерториканците на Европа, в обслужващ персонал на Старата госпожа. Би било жалко за славната ни история, за деликатната ни чувствителност и творчески гений. – Страхуваш ли се понякога, че подобно на писмо в бутилка, захвърлена в океана, посланията ти не стигат където трябва? – В световния океан от музика има два типа слушатели. Едните обичат да слушат едно и също цял живот и отиват на концерт, за да се докоснат до това, което им е познато. Другите обичат да пътуват с откриватели – музиканти, които всеки път им предлагат нови открития. Аз харесвам и двете линии. Много е приятно, когато отидеш например в Ню Йорк след 10 години – на същата улица, на същия ъгъл, в същия ресторант, който не е мръднал от високото си ниво на обслужване и кухня. Същото се отнася и когато отидеш да слушаш Би Би Кинг или Ерик Клептън. Те са запазена марка, класика в жанра – създали са някакъв продукт и цял живот хората искат да ги слушат така. Те много трудно могат да мръднат в друга посока. Докато име като Майлс Дейвис е толкова многопосочен, че изненадваше публиката със всяко своe появяване. Създаваше масова психоза и хората следяха всяка негова стъпка. Той даде отражения на много направления в музиката. Не съм съвсем сигурен, но смея да се надявам, че моите музикални послания не са захвърлени на вятъра в океана. Стигат рано или късно до онзи корабокрушенец, който най-много има нужда от тях. И го даряват с моята надежда за утре! |
Писмото от България 1,както и до сега,предразполага за размисъл на по-високи от махленските /еснафски/теми и това е поради дълбоката човешка мъдрост на автора и неподправеното му родолюбие.Аз съм на 72г. и много ярко си спомням коментарите на бати ДИ по Всяка Неделя.Той с Тома Томов бяха, а и все още са най-добрите в ТВ журналистиката.Жалко,че днешните /не мога да измисля епитет/не само не се учат от тях,но, като че ли нарочно нарочно профанизират и опорочават каквато и да е информация,само и само да е в угода на полит коректността или на чорбаджията.На ЗИП-11:14  Кой ли беше казал?-Да напуснеш Родината си е все едно да изоставиш болната си майка.Фирмин-11:25- Мъдро!!!Ние,си мисля,че дължим на бащите и майките си и на Родината си. |
| бай Любене, не знам как е при другите, но мен, лично държавата Канада ме е третирала винаги като родна майка ( равноправно, като всички други свои граждани), а България като мащеха ( син на изменник на Родината, изпратен заради това в "Строителни войски", постоянно викан по районни заради брака си с гражданка на СФРЮ, македонка при на всичкото отгоре, домоуправител и квартален отговорник са следили моите изяви...айде да не продължавам, че ще стане досадно). Ако става въпрос за държавата България - наистина не ме е третирала равноправно (единственното което ми се е щяло) с повечето от субектите си, от което наистина най-много боли. Сигурно съм нямал късмет...знам ли?  |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Boatswain Spyder |
| Дъртанян, чета ти постинга и недоумявам как е възможно човек който може да владее толкова добре формата, да е толкова куц в съдържанието. И емигрантите и не-емигрантите са една разнородна група (трудно ми е да кажа какъв тип разпределение ако използувам статистически термини). Напълно естествено е някои да се хвалят и компенсират комплекси до момент когато комплекса им стане некомпенсируем. Напълно грешно е пък да смяташ че всички се били завтекли обратно. Ако говориш за гурбетчии, дето са останали без препитание в резултат на кризата - да. Но гурбетчията никога не е бил и не може да бъде емигрант - дори по простата причина че е там за да направи пари, които да харчи у дома. Емигрантът е където е за да бъде там, да си харчи парите там, и се връща на "гости". Тезата, за това дето емигрантите били избягали поради робска психика, а артисалите са баш патриоти е по-скоро оправдание на други не-емигрантски комплекси. Преди 10-ти и аз и приятелите ми бяхме еднакво "богати". След 10 аз нито да реституирах, нито пък имах намеренито да се изкарам "репресиран", още по-малко да скубя пациенти, дето са с единия крак в гроба. Та в един момент се оказа че нямам място в компанията. Твърдя, че икономическата мотивация е единствената причина за емиграцията след 10 ноември! - още една грешна твоя теза, макар и от емигрант до емигрант - виж първото изречение. Болшинството от тези, които се декларираха репресирани и гонени от комунизма, а търсеха убежище в чужбина при демокрацията (вкл. депутати от СДС!? в САЩ) си бяха далавераджии от различен ранг и в болшинството от случаите получиха един хубав шут в задниците от властите на приемащите държави. После след като емигрирах - по чисто икономически причини същите "приятели" на софра обсъждали моето предателство, кълнейки се че те Родината си нивга няма да оставят!? Ами то и затова се иска дупе, гу-жи и гу-да! Това пък, че някой мие задника на баба в Кипър не значи че същия е длъжен да оправя къщата, която е решил, че не може да оправи. И на това се казва личен избор. |
| ...айде да не продължавам, че ще стане досадно... *** Грацьо, грацьо - не ми изглеждаш да си толкова наивен да вярваш, че държавата Канада или която и да е друга "гивс а шит абаут ю пърсонали ор енибоди елс". Не знам дали ти, Зе Мария или някой друг е по-репресиран, но честно казано отдавна надхвърлихте и най-високия праг на търпимост към този тип досадност. |
| Друг, Паяче, я ми прочетете постинга оше веднъж! Тия, за които съм го писал, гузно мълчат, тия, дето няма как да не ги уважаваш, скачат на амбразурата вместо хора, които те самите вероятно също дълбоко презират! Всеки постинг търси своя адресат - с ФОРМАТА си, ама вие явно сте свръхсензитивни. Ами от казанато от вас аз лично само две неща не приемам - иначе май мислим същото. И какво не приемам? То че всеки си има личен избор, има си, ама някои избори са за уважение, а други - съвсем не. Така е, приятелю. Същото като с мненията е - всеки си го има, но на всеки ли е стойностно? Паяче, и екзистенциални проблеми всеки има, но душевните си терзания врат в очите на другите главно хора, които се мъчат да оправдаят пред себе си някоя подлост - за която са знаели, че е подлост. Трудно се стои, когато всичко е срещу тебе. Някои го могат, други търчат зад храстите, трети реват на комшиите... Но все пак - сравнете постингите и открийте разликите. И в интонацията, и в думите. Не са много... |