Моля те, повелителко-властелинке, най-смирено и коленопреклонно, разкрий на невежия Божи раб каква точно е разликата! Обясни с думи прости!

Вярата е твоята най-съкровена същност в любовна вечна прегръдка и сливане с Бог.
А религията е набор от попове, калимявки, бради, джамии и други подобни, призвани, както и повечето неща на тоя свят - да те оскубят.

Туткалчев, види се, Кайли е Толстоистка, ама де да знае, като не го е чела.

— Чудесно. Слушай ме внимателно. Сега ще те отведа при… една Същност, която за мен и за моя брат — вашия бог Яхве — е това, което е Яхве за вас. Разбра ли ме?

— Ъ-ъ… може би. Не съм сигурен.

— А към Б е като Б към В. За тази Същност вашият Господ Йехова е хлапе, което строи пясъчни замъци на брега, после ги стъпква в детински каприз. За Него и аз съм дете. Отнасям се към него както вие към своето тройствено божество — отец, син и свети дух. Не се покланям на Същността като на Бог. Той нито очаква, нито изисква подобно близане на подметки. Яхве е може би единственият, страдащ от този любопитен порок. Поне аз не знам да има друга планета или място във вселената, където някой се прекланя пред божество. Но аз съм още млад и не съм пътувал много. — Джери се взираше съсредоточено в мен. Видя ми се разтревожен. — Алек, ще се опитам да ти обясня чрез едно сравнение. Когато си поотраснал малко, налагало ли ти се е да водиш домашен любимец при ветеринарен лекар?

— Не ми харесваше, защото животинките се плашеха.

— И на мен не ми харесва. И тъй, знаеш какво е да занесеш болно или ранено кученце при ветеринар. Трябвало е да чакаш, докато лекарят реши дали може да помогне с нещо или е най-милосърдно да отърве горката малка твар от мъките й. Прав ли съм?

— Да. Джери, искаш да ми кажеш, че всичко виси на косъм.

— Именно. Няма прецеденти. Никое човешко създание още не е било издигано до това равнище. Не се осмелявам и да предположа как ще постъпи Той.

— Е, ти ми обясни и преди, че има риск.

— Да. В голяма опасност си. Аз също, но мисля, че за тебе заплахата е ужасна. Поне в едно те уверявам, Алек — ако То реши да те унищожи, няма нищо да усетиш. То не е садистичен Бог.

— „То“ или „Той“?

— Ами… смятай го за „Той“. Реши ли да се въплъти, вероятно ще си послужи с човешка външност. В такъв случай се обръщай към Него с „господин Председател“ или „господин Кошчей“. Отнасяй се към него като към много по-възрастен от тебе мъж, когото почиташ безрезервно. Не се кланяй и не се умилквай. Дръж се твърдо и говори истината. И ако умреш, срещни края с достойнство...

И да беше „То“, господин Кошчей ми изглеждаше като брат-близнак на доктор Симънс, канзаския ветеринар, при когото носех котки, кучета, веднъж и костенурка… поредицата животинки, с които споделих детството си. А кабинетът на Председателя беше точно копие на Симънсовия.

Съзнавах (тъй като бях трезвен до болка и напълно здрав), че това не е доктор Симънс, а приликата е постигната нарочно, но без намерение да ме заблуди. Председателят, бил Той, То или Тя, бе проникнал в съзнанието ми чрез някакъв вид хипноза, за да създаде обстановка, в която малко да си отпусна нервите. Доктор Симънс винаги галеше болните твари и им говореше ласкаво, преди да се заеме с неприятните, непознати и често болезнени за животното действия.

И това помагаше. Помогна и на мен. Знаех, че господин Кошчей не е старият ветеринар-хирург от момчешките ми години… но приликата породи у мен отдавнашното доверие.

Господин Кошчей вдигна глава, когато влязохме. Кимна на Джери и ме погледна.

— Сядайте.

Послушахме го. Той пак сведе очи към бюрото Си. Моите мемоари бяха отворени пред Него. Подравни листовете и ги остави настрана.

— Луцифер, как е положението в твоята околия? Някакви проблеми?

— Няма, господине. Е, освен обичайните оплаквания от пречистването на въздуха. Мога да се справя сам.

— Желаеш ли да управляваш на Земята през тази епоха?

— Моят брат не претендира ли за правото?

— О, да. Вече обяви Край на времето и потроши всичко. Но нищо не ме задължава да му разреша точно той да се заеме с новото строителство. Е, искаш ли я? Отговори Ми.

— Господине, определено предпочитам да започна изцяло с нови материали.

— Всички от вашата гилдия предпочитате новичкото. Разбира се, не ви хрумва да правите сметка за разходите. Бих могъл да ти поверя Гларуун за няколко цикъла. Какво ще кажеш?

— Ще се доверя на преценката на господин Председателя.

— Правилно. Би трябвало. Ще го обсъдим по-късно...
— Господине, а няма ли правило на гилдията, което изисква от творците да се отнасят милостиво към създанията си, дарени от тях със свободна воля?

— Няма.

Джери май се стъписа.

— Изглежда съм разбрал неправилно някои принципи още по време на обучението си.

— Оказва се, че е така. Има творчески принцип — но не и правило — отношението към създанията със свободна воля да бъде последователно. Но ако настояваш и за милосърдие, значи премахваш за тях онази степен на свобода, заради която бе измислена и свободната воля. Без винаги надвисналата трагедия можеш да се задоволиш и с безмозъчни автомати. За какво са ти човеци?

— Господине, струва ми се, че разбирам. Но ще бъде ли Председателят така добър да поясни принципа за последователното отношение?

— Луцифер, нищо сложно няма в него. За да е способно и създанието да твори своето дребно изкуство, трябва или да са му известни правилата, на които се подчинява, или да му се даде възможност да ги научи чрез проби и грешки… като грешките не винаги са пагубни. Накратко, на създанието се дава възможност да се учи от опита си.

— Господине, именно такъв е смисълът на оплакването ми срещу моя брат. Вижте тези записки пред Вас! Яхве заложи капан с примамка, за да подмами това създание в надпревара, която то не можеше да спечели… после обяви, че играта е свършила и му отне наградата. Макар че в случая говорим за крайност, за изпитание чрез унищожение, това е типичното отношение на Яхве към неговите създания със свободна воля. Игрите винаги са толкова нагласени, че те не могат да победят. Вече шест хилядолетия прибирам загубилите… и повечето пристигат в ада вцепенени от ужас. Боят се от мен, от вечните изтезания. И дълго не могат да повярват, че са били лъгани. Моите терапевти постоянно са затрупани с работа, за да им наместят представите. Никак не е забавно!...

Братът на Джери вече говореше.

— И кой се оплаква? Да си вляза ли в ролята на Исус, за да докажа? Щом някои от тях се справят, значи не е толкова трудно. В последната партида успешните случаи са седем цяло и една десета на сто. Не било достатъчно, тъй ли? А кой го казва?

Възрастният мъж с черната шапка се обади:

— За мен всичко под петдесет процента е пълен провал.

— Ха, от кого го чувам? Не беше ли ти, който все губеше от мен цяло хилядолетие? Твоя си работа какво правиш със своите създания. А моите ги остави на мен.

— Именно затова съм тук — промълви устата изпод шапката. — Ти най-грубо се намеси в съдбата на едно от моите.

— Не съм аз! — Яхве посочи онзи, който успяваше да наподобява и мен, и Сам Кръмпекър...

Следващото, което осъзнах, бе как стоя върху бюрото на господин Кошчей и се взирам право в огромното Му лице. Трябва Джери да ме е поставил там.
Председателят се обърна към Яхве:

— Възроди я както е необходимо.

— А кой ще плати?

— Ти. Приеми го като глоба, за да се научиш на последователност.

— Кой, аз ли?! Всяко свое пророчество сбъднах! А сега чувам, че не съм бил последователен! Това справедливост ли е?

— Не, това е Изкуство. Александре, погледни Ме.

Вдигнах глава към огромното лице и Неговият поглед ме прикова. Очите Му сякаш се уголемяваха с всеки миг. И накрая потънах в тях.