Монд Дипломатик - Задлъжнелият човек или откраднатото време

16. Февруари 2012, брой 39

Маурицио Лазарато*
* Социолог и философ. Текстът е част от последния му труд „La Fabrique de l’homme endett?. Essai sur la condition n?olib?rale“ (Фабрика за задлъжнели хора. Есе върху неолибералното състояние), Editions Amsterdam, Paris, 2011.

Поредицата от финансови кризи доведе до появата на една субективна фигура, заемаща напоследък цялото публично пространство: фигурата на човека с дългове. Феноменът задлъжнялост не се свежда само до икономическите си прояви. Той е крайъгълен камък на обществените отношения при неолибералния режим, задействал едно тройно отнемане или лишаване: лишаване от една бездруго слаба политическа власт, предоставена от представителната демокрация; лишаване от нарастващата част от богатството, което предишни борби бяха изтръгнали от първоначално натрупания капитал; и най-вече лишаване от бъдеще, т.е. от време за избор на възможности.

ВРЪЗКАТА заемодател–длъжник усилва в много отношения присъщите на капитализма механизми на експлоатация и господство, тъй като дългът не прави никаква разлика между работещи и безработни, потребители и производители, активни и неактивни, пенсионери и получаващи социални помощи. Дългът налага на всички едно и също властово отношение – дори хората с най-ниски доходи, които не им позволяват достъп до личен кредит, участват в изплащането на публичния дълг. Цялото общество е задлъжняло, което не само не възпрепятства, но дори увеличава неравенствата, които е крайно време да наречем „класови различия“.

Както недвусмислено показва сегашната криза, собствеността е един от главните политически залози на неолиберализма – връзката заемодател–длъжник изразява съотношение на сили между собственици и несобственици на капитал. Огромни суми се превеждат от длъжниците (а те са голямото мнозинство от населението) към кредиторите (банки, пенсионни фондове, предприятия, богати домакинства) чрез механизма на натрупване на лихви. Сумата на дълга на развиващите се страни е скочила от 70 милиарда долара през 1970 г. на 3545 милиарда през 2009 г., въпреки че междувременно същите тези страни са изплатили 110 пъти първоначалния си дълг (1).

Впрочем има един специфичен морал, извлечен от дълговите отношения, който се различава от този на труда и същевременно го допълва. Двойката усилие–възнаграждение от идеологията на труда е заменена от морала на обещанието (да бъде изплатен дългът) и прегрешението (че е бил договорен). Както подчертава немският философ Фридрих Ницше, казано на неговия език, понятието Schuld (вина), което е основополагащо за морала, препраща към съвсем материалното понятие Schulden (дългове) (2). Кампанията на немската преса срещу „гръцките паразити“ свидетелства за насилническата логика, с която е пропита икономиката на дълга. Като че ли медиите, политическите мъже, икономистите имат едно-единствено послание към Атина: „Вие сте съгрешили“, „Вие сте виновни“. С две думи, гърците се припичат на слънце, докато немските протестанти усилно се трудят под мрачно небе за доброто на Европа и на човечеството. Подобен начин на представяне на действителността не се различава от този, който превръща безработните в храненици или Социалната държава в „държава майка“.

Привидно властта на дълга не е упражнявана нито репресивно, нито идеологически. И все пак, макар и „свободен“, длъжникът няма друг избор освен да впише своите действия и избори в рамките, определени от изплащането на дълга, който е договорил. Свободни сте само в границите, в които вашият начин на живот (потребление, работа, социални разходи, данъци и др.) ви позволява да посрещнете ангажиментите си. В САЩ например 80% от студентите, завършващи магистратура по право, натрупват среден дълг от 77 000 долара, ако са посещавали частен колеж, и 55 000 долара, ако става дума за държавен университет. Наскоро един студент свидетелстваше на сайта на движението „Окупирай Уолстрийт“ в САЩ: „Моят студентски заем достига 75 000 долара. Скоро няма да мога да плащам. Баща ми, който се съгласи да ми бъде гарант, ще бъде принуден да поеме моя дълг. Скоро и той няма да може да плаща. Разорих семейството си в опитите си да се издигна над равнището на своята класа “ (3).

Този механизъм важи както за отделните индивиди, така и за цялото население. Няколко седмици преди да почине бившият ирландски министър на финансите Брайън Лениън заяви: „Още от назначаването ми през май 2008 имах чувството, че нашите трудности, свързани с банковия сектор и с публичните финанси, са такива, че заради тях на практика изгубихме суверенитета си.“ Призовавайки на помощ Европейския съюз и Международния валутен фонд, добави той, „Ирландия официално се отказа от способността си да решава сама собствената си съдба.“ (The Irish Times, 25 април 2011.) Хватката, с която кредиторът държи длъжника, напомня последната дефиниция на Фуко за властта: действие, поддържащо в положение на „свободен субект“ този, върху когото е упражнявано (4). Властта на дълга ви оставя свободен, но ви принуждава – много настоятелно! – да действате с единствената цел да го изплащате (въпреки че моделът, характерен за Европа и МВФ, по който се употребява дългът, води до поставяне в неизгодна позиция на длъжниците, тъй като се налага икономическа политика, благоприятстваща рецесията).

НО отношението кредитор–длъжник не засяга само днешното население. Докато стопяването на дълга не мине през по-голямо облагане на високите доходи и на корпорациите, т.е. през преобръщане на класовите отношения, довели до появата му (5), дългът се прехвърля и върху бъдещите поколения. Тласкайки управляваните към обещанието, че ще обслужват дълговете си, капитализмът слага ръка на бъдещето. Така той може да предвижда, пресмята, измерва и установява съответствието между настоящите и бъдещите нагласи, накратко, да хвърля мост между настоящето и бъдещето. По този начин капиталистическата система свежда това, което ще бъде, до това, което е, тоест, свежда бъдещето и неговите възможности до сегашните властови отношения. Странното усещане да живееш в общество на безвремие, без възможности и без предвидимо прекъсване в установения ход на нещата (и точно тази реалност разобличават „възмутените“ намира едно от главните си обяснения именно в задлъжняването.

Отношението между време и дълг, между заемане на пари и присвояване на времето от страна на заемащия, е познато от векове. През Средновековието разграничението между лихварство и изплащане на дълг не е било ясно установено. Лихварството е било разглеждано само като по-голям размер на лихвата по дълга. О, колко са били мъдри някогашните хора! Но в замяна на това те са виждали много добре в какво се изразява „кражбата“ на заемодателя и в какво се състои неговото нарушение – той продава време, т.е. нещо, което не му принадлежи и на което единствен собственик е Бог. Обобщавайки средновековната логика, историкът Жак Льогоф пита: „Какво всъщност продава [лихварят], ако не времето между момента, когато заема, и момента, когато заетото му е възстановено с печалба? Времето обаче принадлежи на Бог. Тъй като краде време, лихварят краде от наследството на Бога “(6). За Карл Маркс историческата важност на лихвения заем се дължи на факта, че той, обратно на богатството за потребление, представлява зараждащ процес, подобен на и предхождащ този на капитала, т.е. на парите, които раждат пари.

ЕДИН ръкопис от XIII век синтезира току-що казаното и типа време, което заемодателят си присвоява: „Лихварите съгрешават спрямо природата, като искат да накарат парите да се раждат от пари, така както конят се ражда от кон и мулето от муле. Освен това лихварите са крадци, защото продават времето, което не им принадлежи, а да продаваш чуждо благо без съгласието на неговия притежател, е кражба. И още нещо, тъй като те не продават нищо друго освен очакване на пари, т.е. време, те продават нощите и дните. Но денят е време на светлината, а нощта – време за покой. Следователно те продават светлина и покой и значи не е справедливо да получат вечната светлина и вечния покой “ (7).

Финансовият сектор бди над това единственият възможен избор и решение да бъдат произтичащите от тавтологията на парите, които раждат пари, и от производството заради самото производство. Докато в индустриалните общества все още беше съхранено някакво „отворено“ време под формата на прогрес или революция, днес бъдещето и неговите възможности, смазани под тежестта на несметните суми, мобилизирани от финансовия сектор и предназначени да възпроизвеждат капиталистическите властови отношения, изглеждат блокирани, защото дългът неутрализира времето, времето като създаване на нови възможности, с други думи – първичната материя на всяка политическа, социална или естетическа промяна.


Бележки под линия

(1) Вж. Damien Mille, Eric Toussaint (съставител), La dette ou la vie (Дългът или животът), CADTM/Editions Aden, Брюксел, 2011.
(2) Frederick Nietzsche, „Генеалогия на морала“, Gallimard, Париж, 1966.
(3) Цит. по Tim Mark, Unpaid student loans top $1 trillion, 19 октомври 2011,www.politico.com
(4) Michel Foucault, „Le Sujet et le pouvoir“ (Субект и власт), в Dits et ?crits (Казано и писано), т. IV, Gallimard, Paris, 2001.
(5) Вж. Лоран Кордоние, „Може ли една държава да фалира“, „Монд дипломатик “в „Дума“, 18 март 2010.
(6) Jacques Le Goff, La Bourse ou la vie. Economie et religion au Moyen Age (Парите или животът. Икономика и религия в Средновековието), Hachette, Париж, 1986, с. 42.
(7) Цит. по Jacques Le Goff, цит. съч.

LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Миряна Янакиева

Айде пък да погледнем един свят, в който кредитите се дават с лихва под 1% годишно, но за сметка на това на сигурно.

Айде пък да погледнем един свят, в който кредитите се дават с лихва под 1% годишно, но за сметка на това на сигурно.