Отиди на страница:
| В речника пише, че съдържа "около 90 хиляди думи". Това е некоректно. Аз броих заглавните думи страница по страница и са общо около 70 000. |
Към чуждите членове трябва да се отнасяме с уважение, а не да ги драскаме. ... всеки се отнася към тях според пола си, госпожА ... |
| Брайти, Езикът освен настояще има и история, която обяснява всичко, което иначе е необяснимо за неисторическото съзнание. В старобългарския език задпоставни определенителни членове няма, има седем падежа. В новобългарски се появяват задпоставни определителни членове, които са съществували по това време вече във всички български говори, и които са произлезли от определителното местоимение тъ, та, то (тоя, тая, туй) след съществителното - царь-тъ (цар-тоя), жена-та (жена-тая), дете-то (дете-туй). (В родопските, югозападните и др. говори има три форми на определенителен член от трите вида показателни местоимения за близки, неутрални и далечни обекти - маж-òс, мỳж-ъв, маж-òн; жена-та, жена-ва, жена-на). Така се се образували определителните членове и в другите европейски аналитични езици - независимо дали пред- или задпоставни, като в шведски например. Т.е. пълният член в м.р. (от местоим. -тъ) се появява по-рано и от него впоследствие се развива и краткият. До 1946 г. се пише "царьтъ" (царйът) и "царя" (царйъ), което е просто изпускане на "т"-то. (Буквата "я" всъщност замества няколко звука от стб. и няколко други букви и съчетания от букви). По време на установяването на новобълг. книжовна норма пълният член е много често срещан в централния старопланински говор - основата на нормата, и не само "правилно" според сегашните правила, а почти винаги. Калоферецът Ботев: "Не ти, който учиш робът... и храниш го дор до гробът...", "юларят и самарят"... И до "днес" (т.е. до времето преди ТВ, 60-те години) в габровския говор се използва само пълен член, а също в странджанския (в Царево казваха "боли ме кръстът"...), и поради това (и в чест на Ботев) на военното и в казармата беше на мода да се сквернословим "да те е*ба в гъ*зът"  А дето ер голям се променя фонетично, като в тетевенския и смолянския говор, става вместо "гърбът, сънйът" - "гарбòт, "саньòт", или в трънския и някои югозападни - "мàжот". Така е и в македонската норма на нашия език - "правата и слободите на човекот и граѓанинот". Т.е. пълният член е и един от аргументите, че нашата и македонската норма са от една езикова система. Там, дето е отпаднало за икономия т-то, пък има разделение в зависимост от произнасянето на ер голям - в някои говори (и в книжовната норма) определителният член е -ъ (гърбъ, съньъ), в други -о (гърбò, съньò ), както и всички други възможности. Българският език е много стар, и макар най-стария писмен славянски език, имал е периоди и на безкнижно развитие, та е създал огромно диалектно богатство (за разлика например от румънски и новогръцки). Но ясна е и ролята на книжовната норма, която, разбира се, се развива, и която е един вид компромис между регионалните говори с превес на централния старопланински по разбираеми причини, но в никакъв случай не може да се свежда до тях. "Кво" или защо не "шчо" на костурски или "къкò" на мизийски не могат за заместят книжовното "как-во" и неговите ресурси да създава абстрактни думи като "качество". Нормата е друг регистър на речта. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: Чичо Фичо |