Чудя се защо в литературата няма банкер (или по общо чорбаджия) положителен образ.

Лаврентий Михайлович Кологривов беше крупен индустриалец — практик от нов тип, талантлив и умен. Мразеше отмиращия строй с двойната омраза на баснословния богаташ, способен да изкупи държавната хазна, и на човека от народа, направил приказно гигантска крачка напред. Той криеше в дома си нелегални, наемаше защитници за политически обвиняеми и според шеговитите слухове, се самоунищожаваше като собственик, субсидирайки революцията, и вдигаше стачки в собствената си фабрика. Лаврентий Михайлович беше точен стрелец и запален ловджия и през зимата на деветстотин и пета година ходеше всяка неделя на Серебряний бор и на Лосиний остров да обучава дружинниците на стрелба.
Беше прекрасен човек. Жена му Серафима Филиповна беше достойна негова половинка. Лара изпитваше възхищение и уважение към двамата. Всички в къщата я обичаха като своя.

Чудя се защо в литературата няма банкер (или по общо чорбаджия) положителен образ.

Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от реда на ония родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които, в късо време, България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от земледелци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувствуваше, със сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.
Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение. Затова и залягаше да й бъде полезен, по силите си. Той имаше едно славолюбие - да бъде избран училищен настоятел в градеца си - Бяла черкова* И всякога беше избиран, понеже се ползуваше с обща почет и доверие. На тая скромна обществена длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често съпрежени с власт и облага, а особено - от конака.
Когато се дигна трапезата, Марко стана. Той беше човек около петдесетгодишен, с висок исполински ръст, леко приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше сериозно и студено изражение, даже и когато се усмихваше. Големите му надвиснали, над сините му очи, вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му. Но някакво добродушие, честност и искреност се разливаха по нея и я правеха симпатична и непобедимо извикваше уважение.