Литературна тема
Отиди на страница:
Жив да си, че припомни разказа. Имаше го в сборник на руски, издаден преди много години. Жив да е, но го има и на български в сборника "Човекът, който имаше съвест" от 1981. "Мистър Всезнайко". |
| I. БАЙ ГАНЬО ПЪТУВА Тренът ни влезе под огромния свод на пещенската гара. Ний с бай Ганя влязохме в бюфета. Като знаех, че тук ще се бавим цял час, аз преспокойно се разположих при една маса и си поръчах закуска и пиво. Наоколо ми свят - гъмжило! Па и хубав свят. Маджарите, знайте, не са ми твърде по сърце, ама, виж, маджарките - против тях нямам нищо. Залисан в шума, не забележих кога бай Ганьо изфирясал от ресторана заедно с дисагите си. Де бай Ганя? Чашата му празна. Огледах се наоколо, подирих с очи из целия ресторант - няма го. Излязох вън - на перона, - бре тук бай Ганьо, там бай Ганьо - няма ! Чудна работа! Помислих, че е отишъл във вагона да прегледа да не е отпънал някой килимчето му. Върнах се пак в ресторана. Има още половин час и повече до тръгването на трена. Пия си пиво и зяпам. Портиерът след всеки пет минути удря звънеца и равнодушно, с един ленив глас съобщава направлението на треновете: "Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги, Киш-кë-рëш, Се-ге-дин, Уй-ве дек. " Няколко англичани пътници го зяпнали в устата, а той, види се, навикнал на вниманието, което обръща със своеобразния си език, засмива се до уши и с още по висок и дрезгав глас продължава: "Уй-ве-дек, Киш-кë-рëш, Хë-гëш-фë-кë-тë-хе-ги".. - с натъртено ударение на всеки слог. Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето: - Остави се, брате, изпотрепах се от бяг.. - Какъв бяг, бай Ганьо? - А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата.. - Е? - отвръщам аз. - Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане - остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз - хоп ! - та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато - хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа! Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони - зер килимчето му вътре!... - Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо. - Аз я платих. - Имал си бол пари - платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината - каза наставнически бай Ганьо. Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце", седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече: - Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят? - Ходил съм, бай Ганьо, доста. - Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац - чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли - всички съм ги изредил. Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне. Защо ще стои бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи. И заспа. Заспа и захърка така, че не ти трябва да слушаш рева на Атлаския лев. Стигнахме във Виена и спряхме в традиционният хотел "Лондон". Слугите снеха от колата моята чанта, поискаха да вземат и бай Ганьовите дисаги, но той от деликатност ли, кой знае, не им ги даде: - Как ще им ги дадеш бе, братко, гюл е това - не е шега, миризма силна - ще бръкне да извади някое шише - иди го гони сетне! Знам ги аз тях. Ти не ги гледай, че са такива мазни (бай Ганьо искаше да каже учтиви, но тая дума е още нова в нашия лексикон, забравя се), не гледай, че се увиват около тебе. Защо се увиват? Мигар доброто ти мислят? Айнц, цвай! Гут моргин, па все гледат да докопат нещо. Ако не - бакшиш! Аз защо пазя на излизане от хотела да се изнижа мълчешката.. Просяци! На тогоз крайцер, на оногоз крайцер - няма изкарване! Тъй като розовото масло, което носеше бай Ганьо, беше действително доста ценен предмет, аз му препоръчах да го предаде за съхранение на касата. - На касата ли? - извика той с тон, в който звучеше съжаление за моята наивност. - Чудни сте вий, учените? Ами, че ти отде знаеш какви са онези на касата? Прибере ти гюла завий си края нанякъде... Е, сетне? Какво правваш? Остави се! Видиш ли този пояс? - И бай Ганьо си повдигна широката жилетка. - Всичките мускали ще ги натъпча вътре. Истина, тежичко малко, ама сигур. И бай Ганьо се обърна гърбом към мене ("свят много, хора всякакви, кой знае и туй хлапе какво е" ) и почна да тъпче мускалите зад пояса си. Аз го поканих да обядваме. - Къде да обядваме? - Долу, в ресторана. - Благодаря, не ми се яде! Твоя милост иди, хапни си. Аз ще те почакам тука. Уверен съм, че щом излязох из стаята, бай Ганьо е отворил похлупците. Има си човекът закуска, защо ще си харчи парите за топло ядене - няма да умре от глад я! Заведох бай Ганя в кантората на един български търговец и го оставих там, а сам се качих на трамвая и отидох в Шенбрун. Възлизах на арката, изглеждах Виена и околностите й, обикалях алеите, зоологическата градина и зяпах цял час маймунките и надвечер се върнах в хотела. Бай Ганьо беше в стаята. Той искаше да прикрие занятието си, но не успя и аз забележих, че пришиваше един нов джеб на вътрешната страна на антерията си. Той, опитен човек, носеше си и лятно време антерийка под френските дрехи: "Зиме хляб носи, лете дрехи носи" - казват старите хора; тъй прави и бай Ганьо. - Седнах да се позакърпя малко - каза той сконфузено. - Ти някакъв джеб си пришиваш, трябва да си ударил нещо от розовото масло - подзех аз шеговито. - Кой, аз? Янлъш си! Защо ми е тук джеб? Джебове мноо-го, само пари да има. Няма джеб, няма нищо, ами беше се поразпрала малко дрешката ми, та турих едно парцалче... Ти де беше? На разходка ли? Добре си направил. - Ти не ходи ли, бай Ганьо, да се разходиш, да видиш Виена? - Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците - и у нас има кой да ги яде... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Завистта — тази страшна отрова Паула Лайт Ще продължим нашето жестоко изпитание: един опит за честен и безпристрастен поглед в огледалото на истината към нашата национална душа. Поглед без грим и илюзии. Този път ми се иска да започна с много баналния анекдот за българина в ада. Според него, казанът с катран, където били измъчвани нашенските грешници, не се нуждаел от охраната на рогати дяволи с вили в ръце. Защото, успеел ли някой да изплува и да подаде глава от врящата черна смола, останалите бързо се постаравали да го дръпнат обратно. Всеки е чувал тази история. Всеки я е повтарял. Банална е до втръсване. Но не е ли вярно, че банална става само неоспоримата и всеизвестна истина? Такава всеизвестна истина е, че нашенецът не обича някой да постигне повече от него или да бъде нещо повече. Той приема успеха, напредъка и по-висшите качества на съседа си като лична обида. Духовното ни пространство направо изобилства от реплики като: „Баш еди кого си ли избраха? Какво пък струва той?“ или: „С какво X е по-добър от мене?“; или: „На какъв ми се прави тоя Y? Като че не го знам колко струва…“ И, цоп! — Всички по-инициативни, по-интелигентни, по-свободолюбиви и оригинални хора бързо биват предърпвани обратно в катрана. Дори и цялата нация да губи от това. Нали пак си е наша поговорката: „Я не сакам да съм добре. Сакам Вуте да е зле.“ Или: „Нека ми изгори къщата, ама да пламне и на Вуте плевнята.“ Завистта е особена, перфидна форма на страха. Ще ви убедя, че наистина е така, колкото и агресивни да са нейните проявления. Може би, точно затова е единственият порок, който не носи удоволствие на оня, който го притежава, а само мъчение. Нека ви споделя защо считам завистта за вид страх. Всеки, дълбоко в себе си, смята собствената си личност за най-специална, най-добродетелна, най-кадърна и надарена. Най — най… Ето защо изпада в ужас и раздразнение, ако сам прецени, че някой друг е постигнал повече в този живот или представлява нещо повече от него. Тази оценка силно дразни и притеснява човека. Това раздразнение, този страх бързо мутират в злоба и силно желание да докажеш и на себе си, и на света, че ненавистният дразнител всъщност нищо не струва и нищо не представлява. Ето това е завистта. Тя винаги е порок на действието, но действие не градивно, а зло и разрушително. Затова смятам, че е страшна отрова. Смятам също, че българинът е дълбоко интоксикиран от нейните вонящи миазми. Това води до убийствени резултати за цялата ни нация, спъва всеки напредък и убива всяка надежда. Една от плачевните последици на отровата е в проявата на икономическо безумие. Завистта пред имотното благосъстояние на другия води до упорит стремеж на всяка цена да демонстрираме повече просперитет от него. Ето причината за наглед налудните реакции на нашенските гешефтари, подкупни чиновници и политици. Навсякъде по света такива гледат да демонстрират бедност и са по-ниски от тревата. Откраднатото тихомълком се завлича в чуждестранни банки, а човекът демонстрира скромни доходи, ни лук ял, ни лук мирисал. Тук, при нас няма нищо подобно! Нали целта е да покажеш на другите, че не са нещо повече от теб?! Така, безумците започват да строят къщи като палати, да издигат хотели, да се возят в суперлуксозни коли. Какво биха стрували престъпните им усилия, ако не могат да се изфукат с резултата? Техните демонстрации, на свой ред, предизвикват нова вълна от завист, водеща до нови престъпления и гешефти, за да покажат завистниците, че могат да постигнат същото и дори повече. Така става нещо като Стахановско социалистическо съревнование по кражби и демонстрации на лукс и разкош, на което въобще не му се види краят. Достатъчно е да си припомним, например, митничарското село или обувките със златни кантове за петнадесет хиляди долара на социалния ни министър, за да видите какво имам предвид. Друга метаморфоза на отровната завист е подлостта. Хората не подбират средствата, за да съборят ближния си от всеки възможен пиедестал и да му попречат по всякакъв начин да постигне възход. Спомням си някога в Африка за безумните измерения, до които бе достигнала тази прелестна национална черта. Тъй като данъците, вземани от държавата от български специалисти, работещи в чужбина, бяха непосилно високи, повечето хора тайно работеха някакъв „частпром“, за да могат да свързват двата края. Естествено, другите българи бдяха с четири очи да не би някой друг да си напълни паницата повече. Те засипваха посолството с доноси (анонимни или подписани) как X или Y работел, без да декларира допълнителната си печалба. Едно симпатично младо семейство лекари не издържаха и се прибраха в България, защото съседите им — сънародници редовно ровели в боклука им. Целта била да преценят по изхвърляните отпадъци какво са яли и оттам да добият представа трупат ли някакви недекларирани доходи и какви. Възрастен сънародник, архитект, беше дотолкова омерзен от това безобразие, че отказваше да говори на родния си език и контактуваше с повечето българи на английски. „Защо гледате в паницата на другите?“ — отчаяно каза веднъж търговският представител на България. — „Работете и печелете всички. Не искам да ви преча, но като пишете доноси, ме принуждавате да реагирам“. В оня период с учудване разбрах, че и срещу мен има донос, въпреки че работех само по ограмотителна система за местното население на доброволци и личните ми доходи бяха символични. Твърдеше се, че съм предпочитала компанията на англичаните и другите хора от Западна Европа и непрекъснато съм прекарвала свободното си време с тях. Мотивът на доносника, вероятно, беше, че не е сред поканените на поредицата приеми, организирани от британските ми приятели. Тогава се отървах от неприятни последици доста ефективно. Просто казах в посолството, че не съм осъзнавала това общуване да е забранено и ведро обещах още на следващия ден да спра да приемам в дома си приятелките си чужденки, като им обясня учтиво, че моето правителство забранява това. Естествено, дипломатите нямаха друг уместен ход, освен да ми се извинят и да ми препоръчат да поддържам контактите си спокойно. Подозирам, обаче, че подобни доноси са разрушили немалко кариери и съдби. И до днес, започне ли някой да добива популярност, да изпъква сред съседите си, моментално следват сплетни, злобни клюки и забележки, а нерядко и жестоки клевети, чиято единствена цел е да сринат репутацията на човека и да му попречат да напредне. От тези фалшиви обвинения и гнусни оскърбления често за невинната жертва няма измъкване. Неслучайно, пак в България съществува поговорката: „Ако заговорят, че сестра ти е лека жена, иди доказвай, че нямаш сестра.“ Един изключително колоритен резултат на завистта в националния ни характер е ненавистта на българина към собствената ни интелигенция. Още в историческото си минало трудно понасяме факта, че някой умее или знае неща, недостъпни за нас. Затова, докато навсякъде по света народите почитат и пазят интелигенцията си, ние се чудим как да я унижим и да я натикаме в калта. По времето на Петко Славейков, както е видно от собствените му спомени, битувало мнението, че говедарят заслужава по-висока заплата от даскала. Защо ли? Как тъй защо?! Нали човекът търчал подир говедата и в пек, и в дъжд, а даскалчето си приказвало с дечицата на светло и топло? Тази абсурдна философия на отрицание битува и до ден днешен. Неотдавна, в едно малко планинско селце разярен земеделец, който яростно дърпаше посивелите си мустаци, ми се оплака от местния фелдшер: „Зема толкоз пари“ — фъфлеше човечецът възбудено — „пък хич не знае ’кво е да се изпотиш. Аз мъкна тежка мотика, а той с бялата мантичка и леката слушалка ми се прави на велик!“ Социализмът използва умело тази благодатна почва, за да пусне гъсти филизи убийствената му политика на обезличаване. Учителите, лекарите, творците и учените имаха жалки доходи. Докато работниците се кичеха с гордия етикет „класа“, интелигенцията беше само „прослойка“. С ушите си съм чувала изрази като „интелигентски залитания“, „интелигентски отклонения“ или просто „интелигентщина“, които трябваше да се възприемат като отрицателни и обидни. И до днес това отношение към духовния елит процъфтява. Спомнете си колко негативни бяха реакциите на обществото към учителската стачка. Помислете си какви са доходите на преподавателите в университетите и на учените в БАН или как едва мъждукат и как гладуват творците ни. Един посредствен футболист е десетки пъти по-облагодетелстван и тачен и от най-заслужилия ни специалист в която и да било сфера на науката. После, незнайно защо, от интелигентите се очаква да работят някак само в полза на обществото и да не проявяват капризите да искат добро заплащане. Това се възприема като скандално користолюбие и алчност от тяхна страна. Сякаш те не трябва да се хранят, а може някак да се справят с фотосинтеза. И, ето какви са отровните плодове на завистта: Поради това, че ние, българите, не можем да понесем мисълта, че някой представлява нещо повече от нас, трябва с всички възможни средства да го накажем за това. В резултат на тези абсурдни импулси, губим каймака на нацията си. Големи певци и музиканти се представят предимно в чужбина. Големи учени са постигнали великите си изобретения пак извън границите на Родината. В резултат на това безумие, губим не само престиж и слава, а и възможност за чисто материален просперитет. Друг интересен резултат от тази причудлива нашенска омраза към одухотворените, будните и знаещите е крайно екзотичната ни селекция в областта на политиката. Определено, някак харесваме ограничените и простовати държавни ръководители. Тодор Живков си беше по свой начин народен любимец. Изрази като: „Днес полупроводници, а утре — цели“. Вместо да ни накарат да се срамуваме пред света, будеха разнежени усмивки като щуротиите на любимо дете. При всеки гаф в политиката, вместо да го заклеймят, хората съчувствено цъкаха с език, че подчинените му го лъжели. Със същата страст и симпатия прегърнахме каузата на Симеон Сакскобургготски. Фактът, че изпълняваше причудливи клоунади пред медиите и не можеше да каже и две свързани думи очароваше и разнежваше българина. Изрази като „когато му дойде времето“ или че „трябвало да си сменим чипа“, вместо да ни подразнят, будеха и будят усмивки на симпатия. Само в България може да просперират министри без висше образование като Лучиано. Друг любим тип политици са наивните, бутафорни млади марионетки, неспособни да мислят и действат сами като Виденов и Станишев. Изобщо, този, който трябва, сенчестите кукловоди, познават прекрасно тази черта на нашенеца, неговият култ към посредствените и ограничените и добре се възползват от нея. Докато политиците с мозък, смелост и идеи са разглеждани като тъмна и враждебна сила и много лесно могат да бъдат обявени за народни врагове. Такъв е случаят в исторически план със Стефан Стамболов и Александър Стамболийски, а в по-ново време — с Трайчо Костов. Спомнете си за покъртителните кадри във филма „Страшният съд“. Великолепно беше пресъздадена насладата, с която простакът унижава и тъпче в калта човек, който притежава финес и духовност, знае няколко езика и стои неизмеримо по-високо. Зад всички тези абсурдни и злокобни процеси отново се крие завистта. Българинът по принцип трудно преживява факта, че някой ще го направлява и ще бъде над него, но е балсам за душата му, ако този някой е видимо толкова жалък и некадърен, че не накърнява с нищо неговото его. Напротив така нашенецът може, докато чака на опашка за социалните помощи, самодоволно да си мисли, че е нещо повече от премиера, министъра или градоначалника. Това подхранва самочувствието му. Пак завистта е в дъното на факта, че българите са толкова неспособни на организация, дисциплина, подчинение и йерархия. Редът и дисциплината предполагат да си знаеш мястото и искрено да приемеш, че някой друг знае и може повече от теб и затова следва да бъде слушан. За нас сякаш граничи с невъзможното да направим това. Ето защо в България има толкова партии, като и в най-малката от тях всеки се вижда като бъдещият й лидер или поне като кандидат в депутатската й листа на следващите парламентарни избори и то на избираема позиция. Разбира се, все пак, има един начин българите да ти простят величието, знанията и уменията, духовните, нравствените и интелектуалните качества и дори да ти признаят някакви заслуги. Как да стане това ли? Лесно. Просто за целта трябва да си мъртъв. Понякога прощаваме на покойниците тяхното духовно превъзходство, въпреки че не винаги успяваме дори в това. Вземете случая с българските медици в Либия. Бяхме ги възприели за обречени, за покойници и си позволихме лукса да ги героизираме, а тези „неблагодарници“ взеха, че проявиха „наглостта“ да се завърнат живи и здрави, дори напълнели и да получат някакви разумни компенсации и привилегии. Какво нахалство! Виждате ли до каква степен сме пропити от отровата? Тя разяжда нашите добродетели и обезобразява националната ни душа. Англичаните имат израз my betters ( по-добрите от мен) и с радост, спокойствие и уважение признават, че има хора, които ги превъзхождат. Те знаят точното си място и възможностите си в този живот. Нима това съзнание ги прави по-малко горд народ? При японците йерархията е жизненоважна за равновесието и здравата структура на цялата им цивилизация. За един японец прекият му началник е величествен човек, а директорът на фирмата, в която работи — божество. Никога не съм чувала да укоряват японците в раболепие и липса на достойнство. Дори по-фриволните, по-бохемски настроени французи издигат на пиедестал своите творци и своите учени. Нима в душата на французина има нещо робско и угодническо? Запомнете, докато не се научим да почитаме подобаващо тези, които ни превъзхождат, да осъзнаваме своите качества и своето място в живота и да се гордеем с тях, да се трудим неуморно, като вместо да оправяме света, запретнем ръкави да вършим това, което умеем най-добре, никога няма да видим прословутата светлина в тунела и ще затъваме все по-дълбоко в блатото на икономическия, нравствения и политическия хаос! | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: MichaelL |
MichaelL 01 Апр 2018 12:07 Една истина е разпъната и представена в надхвърлящ действителните ѝ размери мащаб.Завистта — тази страшна отрова Паула Лайт *** БЪЛГАРИТЕ КАТО "ЯПОНЦИТЕ НА ЕВРОПА" Историята ни познава редица чужденци дарили на България, ако не живота и делото си, то качествен отпечатък на възхищението си от нея в европейската преса – гарант за силата и величието на някогашния български народ. Сред застъпилите се за българската кауза другоземци са личности като Алфонс дьо Ламартин, Фритьоф Нансен, Джеймс Баучер и други. Един от тези паметни образи, обикнал и подкрепил страната ни със силата на словото и който макар да е забравен от народа, историята все още помни, е Николас ван Вейк.  Познат като първия нидерландски професор по славянски езици, Николас предприема пътуване в Източна Европа, след края на което, през 1914 година, пише статия за България. Необикновеният разказ съдържа впечатленията на автора за учудващо бързия напредък на „този млад народ“, за неговото образование, трудолюбие и скромност, за отношенията с Русия и за бодрата народна психика, която властва в „многообещаващата държава“. Статията на нидерландеца тъне в забвение до 2012 година, когато белгийският славист от университета в Гент – Реймънд Дитрез прави превода, благодарение на който ще се запознаете с няколко изключително интересни извадки от нея: „Японците на Европа“ — така чух многократно галисийци, румънци и хървати да наричат българите, и когато по пътя за София прекарах няколко дена в Румъния, там ми разправяха големи неща за тези „японци“. Някои румънци откровено признаха, че оценявали българите високо над своите сънародници по образование, трудолюбие и скромност. Колко много тези добри качества били резултатни, щял съм да видя, казаха ми, щом стигна в тази чудна страна. Не дойдох, значи, неподготвен, но все пак ми се случваше отново и отново да се учудвам на огромните постижения на този млад народ. Трудно ми беше да повярвам, че се е освободил от турското иго само преди тридесет и шест години. Бих могъл да разкажа още много за София. Съобщеното досега обаче може да е достатъчно читателят да има представа за бързото развитие на българската култура. Разбира се, че още не всичко е толкова хубаво, колкото у нас — да посоча например куцащите хигиенни мерки през войната и недостига от хубави книжарници, който лично на мене ми направи впечатление. Но това, което не е, може да бъде — и който познава българите, спокойно може да каже: ще бъде. Каква може да е причината на този учудващо бърз напредък? Главната причина без съмнение трябва да се търси в характера на народа: българинът е работлив, лишен от страстта към пиенето и играта, приятел на ред и редовност. Как се е получило това? Защо има съвсем друг характер от руснака или — да вземем един по-близък съсед — от сърбина? Кой ще каже? Най-важният фактор в просъществуването на българския народ е училището. Който познава българското училище, познава и народа; в никоя друга страна училището не заема такова почетно място. Който смята народната култура като едно от най-високите блага на нацията, той трябва да направи салют в чест на българите, които с дела показваха, че едно здраво училище е най-добрата гаранция за силата и величието на народа. Бодрата народна психика като основно обстоятелство, и училището като допълнителна причина, превърнаха младата България в многообещаващата държава, която е в момента. ________________________________ Източник: https://tinyurl.com/ycxryerz | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| ВЕЛИКДЕН Борис Тричков Зададе се Великдена през вечните поля и празнично нагиздена е цялата земя. Довечера камбаните със радост ще гърмят. Във черква пък събраните молитва ще четат. „Христос Возкресе!“ — в божи храм ще екне в нощен час. „Воистина Возкресе!“ — там ще кажат всички с глас. Нас чакат ни краваите с червените яйца. Великден е, да знаете! Великден е, деца! |
| Един неособено популярен Поет: Когато слиза вечерта над окосените ливади, тревите пеят песента за нашта отшумяла младост. Покоят котешки пълзи и слуша как водите речни говорят с тънките брези за нещо скъпо и далечно. И в тоя стихнал сенокос едно е ясно – неотменно ще мине всеки като гост през нашата земя нетленна. Едва по росните поля на нашта младост сме поели, зората с розова метла за други пътя е помела. И да скърбим и не скърбим, остава все едно и също. Спокойно да благословим това, което се не връща, което идва с песента и си отива с нашта младост – тъй както слиза вечерта над окосените ливади. Славчо Красински |
| По повод рождения ден на Петя Дубарова (25.04.1962 г.) - нещо, написано когато е била на 15! години: ТАМ НЯКЪДЕ... Там някъде в облаци, в луди лози, от мигли запазили дъх на сълзи, от морския дом на соления рак, от някакъв стар, омагьосан син бряг внезапно се ражда и тръгва към мен (когато не е нито нощ, нито ден) не плах, сивоок, бледосинкав и тих, а жив, поразяващ, неистов мой стих. Аз падам във двете му властни ръце и мойто момичешко пъстро сърце вибрира в мен като щастлива пчела. Не чакам познатото тръпно "Ела"! Аз тръгвам след него и знам, че е мой, на моите мисли блестящия рой той грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз попадам във някакъв бронзов Бургас. Слънце с магия на златен фонтан изригва от мекия свод разлюлян. А някаква матова странна зора ме прави щастлива и нежно добра. Дълбоко във хиляди живи води, в делфини, в звезди, невидени преди, в събуждане кратко на морския фар откривам учудена някакъв чар. Защото до мене, разгърден и бос, реален и жив като ден и въпрос, е моят стих - трескав и толкова млад, единствен обичан, единствен мой брат. Аз следвам на времето светлия ход и искам, как искам след моя живот пак някой да трепне, внезапно спасен, открил в моя стих своя пристан зелен. 1977 г. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| И на днешния ден - дядо Вазов: "ТОЙ НЕ УМИРА" Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира... Хр. Ботев На Волът, сред пустинния Балкан, огласян някога от диви орди, седях в глогините, де в кръв облян, паднал певецът горди; там, де плеснал коварният куршум в челото вдъхновено и високо, угаснал огън благороден, светъл ум, заспал юнак дълбоко. Аз мислено го виждах на тоз връх, прострян и тръпен... и от устни бледни да сфана исках сетния му дъх, да чуя стон последни. Балканът ням: ни жалба, ни привет! И никой знак - че тука е светиня, че тук умрял герой, умрял поет за майката робиня. Привлечени от ненадеен гост, балкански ме овчари окръжили - аз слушам с трепет разказа им прост зарад героя мили. - Тук паднал беше, господине, той! - Умря клетника! - Ех, умря за нази... - А там в скалака бе последний бой. - Умря! Видях го ази. "Умря!" "Умря!" - се таз вървеше реч наоколо, а някакво си лира изпращаше на мене отдалеч друг вик: "Той не умира!" 1899 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Дойде време и за Димитър Методиев: Не мога да привикна със морето - тревожат ме въздишките безкрайни и бъркат мислите, и над сърцето висят като несподелена тайна. Не мога да привикна. И до късно не мога от брега да се откъсна. Ахали-Афони, 1952 *** НАТЮРМОРТ Една на друга гръб опрели, жълтеят прасковите зрели, с роса покрити, сочни, вкусни, с петна червени - сякаш устни в един миг сладостен и кратък оставили са отпечатък: червенина и мъх златист, и дъх момински - нежен, чист… 1955 *** СОНЕТ Не помня вече, спях или не спях, в шума на старата река заслушан, когато звънна тоя весел смях - момински смях, лукав и простодушен. Избликна. И потъна в тишината, отнесъл и спокойствие, и сън. Надникна през прозореца луната. И аз се подчиних, излязох вън. Селцето спи. И бащиният двор под светлината лунна кротко дреме. Самотно свети в празния обор едно забравено отдавна стреме… Момински смях. И вечен речен хор. И други дни в далечно друго време… 1960 *** СОНЕТ За твоите очи добри благодаря ти, мила моя! Мени се всичко. И дори земята се е променила. Приятелите ни - и те. Вървят годините, работят. И паяжинки все плете край нашите очи животът. Ала когато уморен след работа у нас се връщам и мъкна миналия ден, аз бързам да си дойда в къщи, та в твоя поглед просветлен да се огледам - вечно същия… 1970/1974 *** Стареем, мила моя, с теб стареем… Същинска руска зима е навън. Същински твой забравен детски сън. И твоята ръка в ръката ми се грее като премръзнало врабче. И времето - замръзналото - не тече. А ние, мила моя, с теб стареем… 1985 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| РЕПЛИКА Къде сте, кандидати за класици, във тия трудни, съдбоносни дни? Мълчите вие, глътнали езици, край скъпите си рожби и жени. И пръста в раната не туряте. И чакате да мине бурята… за да излезете отново да водите народа с гордо слово! 2 ноември 1956 *** СЕЧЕХА КРУШАТА Звеноводът вдигна остра брадва. Няма жал в студения метал. Но защо и момъкът се радва, като свойта брадва засиял? Рече ми небрежно: - Не пречете! И удари, сякаш на игра. Изхвърча, като рояк врабчета, на парчета старата кора. Спуска се и мята къси мълнии брадвата - сестра на младостта. Крушата изохка и прегърна с клони свойта сянка на пръстта… Зная: тракторите в равнината трябва все направо да вървят, затова изсичат из нивята старите дръвчета, правят път. Но седя, глава навел и пуша, свойта скръб от себе си прикрил… Тази круша е оная круша, под която аз съм се родил… 1960 *** МЪГЛА На обед допълзя откъм балкана и пред прозореца ми спря мъгла, в душата ми надникна и застана отвън, непроницаема и зла. И в сиво безразличие потъна и тоя ден, и всичко на света. И аз останах на самото дъно на туй море от мрак и пустота. Студено е. И нищо се не вижда. Болят ме натежалите плещи. Едно безформено, безкрайно нищо с потискащо мълчание крещи… Мъгла. И нищо повече. Хитрува. Но ти не вярвай в страшната й власт: ще духне вятър и ще тържествува отново синьото небе над нас! 1962 *** ЛИСТА Слани сланиха. Ветрове вилняха. Студени, тежки дъждове валяха. А те стоят - последните листа. Какво ги свързва още със света? Отдавна младостта си изживяха. Отзеленяха. Отжълтяха. Отпламтяха. И прелетните птици ги опяха, преди да отлетят. Но почернели и осиротели, разпръснати в горите опустели, за своя клон те здраво се държат и чакат със надежда пролетта. Листа, листа! И вие ли копнеете по вечността?… 9 декември 1959 *** В ЧАСА НА ЕСЕННАТА ЯСНОТА Лесът е пуст. Лесът е гол и черен. Забравен дом с отворени врати. Едно гнездо, като самотен жерав, през облаците срещу мен лети. А няма край, ни пристан синевата. Къде отива то, кого зове? Листата ли - да скрият пустотата, или отлитналите гласове? Лесът е пълен с тиха скръб и влага. От паяжини е пленен лесът. Отронен лист, зареян, бавно ляга - като напомняне - на моя път…. О, знам, ще паднат и край нас листата в часа на есенната яснота… Как искам аз в гнездото на душата да пеят птици и през есента, да не потънат в бездната студена на нямата бездушна синева, да бъдат с хората - и тъй и с мене - родените в душата ми слова! 1962 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| ПРОВИНЦИАЛЕН СОНЕТ Врабците чуруликат в надпревара на жицата. Пред пътната врата една жена премита тротоара от първите окапали листа. Провинция. Неделя. Ранна утрин. Бил ли съм вече тук, или не съм? Край мен градът, просторен и уютен, мирише на мекици и на сън. Вървя. И улиците ме прегръщат. И улиците все назад ме връщат. И все твърди сърцето премаляло, че в тоя град, в една двукатна къща, разперило ръце в леглото бяло, спи кротко мойто детство отлетяло… Свиленград, 1978 *** Ни плясък, ни вълна. От залеза магьосан е върхът. И облаците там заспали са и спрели са сред път. И сякаш вие, пълни с прелести, далечни младини, във тоя вир планински спрели сте в най-ясните си дни. И струва ми се, неизминат е изминатият път и - неначенати - годините все тъй пред мен стоят. Но камъче полита, тласнато случайно в тоя час. И плуввам по реката, ясната, след мойта сянка аз… 1959 *** Синьо небе. Слънце. И сняг… Черни дървета, спите ли? Скрил се е вятърът веселяк в преспите ослепителни. Няма пътеки. Няма път. Всичко е бяло и девствено. Старите клони сякаш държат не снеговете, а детството… Весел пристъпвам в дълбокия сняг, сълзите бърша набърже. Мили приятелю, помниш ли как с детска ръчица бършеше млади очи и блестеше светът в розово-бяло-синьото? Помня… И мълком зад мен тъжат стъпките - дните изминати… 1962 *** Старея вече - все за младостта си спомням с умиление, тъгувам и все насам, към родните места, сърцето ми ме тегли да пътувам. Очи затворя ли - и чувам пак как славеите пеят във забрава, и мойто детство, босоног хлапак, през росните ливади преминава. Ах, тук, на спомените в пепелта, заровено е сладкото колаче! Затуй и искам, дойде ли смъртта и чер порой следите ми затлачи - да ме опеят славеи в нощта и хладната роса да ме оплаче… Гара Белово, 1960 *** Летят годините. Старея. А и до днес все тъй живея със мисълта, че утре пак, едва очи от сън отворил - не зная как, не мисля как - аз ще се видя рус хлапак. И всичко пак ще се повтори. Така наверно и до края едва ли аз ще осъзная и ще приема примирен, че на земята ни прастара, във моя свят благословен и утре пак ще бъде ден, и всичко пак ще се повтаря - но не за мен… Но не за мен! *** Нищо в природата не се губи. Думите нежни. И думите груби. От порива пръв - всичко се трупа върху сърцето. Додето цъфне последното цвете - червеното цвете на твоята кръв… |
| Дните на руската култура в България-2018 Носители на красотата, добротата, любовта, дружбата и единението между хората, народите и държавите! - Руската култура бе за мен като Библията. - Руската литература ми е светила през целия ми живот. - Ценя руската литература колкото Библията и гръцките трагици. Смятам за вярно твърдението, че Достоевски е най-големият психолог след Есхил. - Руският роман е не само изкуство, а и философия. В него са от значение мирогледните проблеми. - Европа нямаше друга съвременна морална философия освен руската. В областта на морала се мислеше "по руски". - На Европа правеше голямо впечатление руската идея за правда. - На русите трябва да се признае ролята за моралното мислене на века. Симеон Радев Извадки от разговора на Иван Вълов и Владимир Свинтила със Симеон Радев за руската литература през 1965 година в дома му в София. - Красотата ще спаси света! - Ако един народ не вярва, че истината е единствено в него, ако не вярва, че единствено той е способен и призван да възкреси всички със своята истина - той тутакси престава да е велик народ и тутакси се превръща в етнографски материал, а не във велик народ. - Много ми се иска, поне докато трае войната на Изток, да се чувствам войник на освобождението на братята българи. - Искам един ден, ако здравето ми позволи, за да не загина някъде по пътя като Тургеневия герой от “В навечерието”, да отида в свободна България. Аз просто тъгувам за нея и имам чувството, че съм я обиколил педя по педя в компанията на Церетелев, Скайлър и Макгахан. Фьодор Достоевски Като лого на летните руски празници през 2018 година в градовете Варна, Добрич, Шумен, Плиска, Каварна, Балчик и Поморие много би подхождала скулптурната композиция „«Одуванчик»” (Радика, Глухарче), символизираща енергията и силата и добротата. Скулптурната композиция „«Одуванчик»” представлява кръг с открити към всички страни на света длани, на които са изобразени открити очи като символ на откритото сърце. Доброта, Любов, Дружба, Единение! Автор на творбата е академик Григорий Викторович Потоцкий, основател на Международната академия на добротата, чието основно верую в живота е: - Человек только тогда человек, когда его душа светится добротой! Там, где доброта – там нет границ. Где нет границ, начинается понимание и любовь между людьми. |