Литературна тема
Отиди на страница:
| Няколко творби на Михай Еминеску: ОТ ЧУЖБИНА превод Никола Инджов Когато всичко екне от веселба и радост, когато всеки има спокойни, ясни дни - една душа ридае и закопняла, страда за светлите простори на родни равнини. Сърцето, прозвучало във болката стаена, душата, вцепенена от мъка придошла - е моето самотно сърце изпепелено, е моята печална и скитаща душа. Как искам да погледна аз пак оназ долина, окъпана в кристала на сребърен поток. И приказката, дето през детството ми мина с пътеката вълшебна през горски мрак дълбок. Веднъж да мина още покрай колиба полска, заспала във покоя под бистри висини. Да ме облъхне радост, естествена и проста, и шепот поетичен у мен да прозвъни. Да имам свечерена и мълчалива къща във родната долина, преляла от цветя. Да гледам как небето в полето се завръща, мъгли когато идат, прилични на ята. Веднъж да видя още полето разцъфтяло, което мойто детство във себе си втъка, което мойте стъпки в пътечки е побрало и пази топлината на моята ръка. Потокът мелодичен с простенващия ромон, концертът, който екне във майския цъфтеж, и оня звук, със който дървото листи рони - родиха там у мене един голям копнеж. Каква огромна радост сърцето ще изпълни, ако се върна в своя край роден разцъфтял, да мога да прославя със мисълта си - мълния - цвета на младостта си, цвета на идеал. Дори смъртта, която човека ужасява, там тих покой ще влее дълбоко във кръвта и моя дух ще вземе, и ласкаво тогава ще ме издигне, зная, високо над света. 17/29 юли 1866 * СВИЖДАНЕ превод Никола Инджов - Горо, горо букова, все тъй ли си хубава? Колко време твоя шум носих в дългия си друм, колко време в студ и пек аз те чувах отдалек. - Все такава съм била: слушам зиме хала зла как троши, троши младоците, как глуши, глуши потоците, как в раздолите, в усоите гони песничките, моите. Все такава съм била: слушам лете меден глас. Между габър, между бук пойна звучна пее тук, пеят булките, невестите, пеят изворите, медните. - Горо, като ручей тича времето и се оттича. Вечно млада ти стоиш, с нови клонки ти шумиш! - Що е времето, когато звездни са ми езерата и вихрушка, и ветрушка звънките ми листи люшка, и във жега, и във лед Дунав си тече напред. Само хората менят себе си по дълъг път, а пък ний не се меним, че на корен свой седим. Ний - моретата, градините, угарите и пустините, ний - слънцата и луните, изворите и горите. 1 октомври 1879 г. * ЗАЩО СЕ ПРЕВИВАШ… превод Иван Коларов - Горо, защо превиваш до земята своя ръст - няма вятър, няма дъжд. - Времето ми си отива, затова снага превивам. Малък ден, голяма нощ, капят листите без мощ. Вятърът люлее клони и певците мои гони; вихър вие час по час - мина лято, иде мраз. Всяка птица си отива, затова снага превивам. Виж над жълтите листа лястовичите ята как отнасят на крилете радостите мимолетни. Те се нижат ред по ред, слети с хоризонта блед, пъргави крила изпъват, като мигове потъват и оставят ме в света, зъзнеща от самота, сам-сама със черна горест да оплаквам свойта горест! Декември 1883 г. * НА МОИТЕ КРИТИЦИ превод Йордан Стратиев Много цветове разцъфват, ала всички плод не дават: пред вратата на живота колко много прецъфтяват! Лесно стихове нарежда, който няма що да каже - ниже дума подир дума, звънка рима звънва даже. Но когато във сърцето блянове и скърби зреят и умът ти се заслушва в гласовете им, що пеят, и когато те почукат, стигнали до мисълта ти, за да влязат във живота в стройна, звучна реч изляти, де е съдникът най-верен и окото безпощадно, що живота и скръбта ти да отсъдят строго, хладно? О, тогава сякаш сводът рухва в пропасти бездънни: дириш словото, в което истината да прозвънне! Да, критици прецъфтели, скъден плод не дали даже, лесно стихове нарежда, който няма що да каже! Декември 1883 г. Източник: https://literaturensviat.com/?p=2365 * ЗВЕЗДА перевод Юрий Кожевников Звезды новорожденной свет, Стремясь к земле, проводит В пространстве сотни тысяч лет, Пока до нас доходит. Быть может, он уже угас В просторах мирозданья В тот самый миг, когда до нас Дошло его сиянье. Звезда потухла, умерла, Но свет струится ясный: Пока не видели – была, А видим – уж погасла. Была любовь, ее уж нет, Затмилась мраком ночи, Но всё ж любви угасшей свет Мне ослепляет очи. 1886 Източник: http://eminescu.global/stihi/zvezda/ |
| НАДГРОБНО СЛОВО Чудомир Един дребен, сух човек с очила и малка брадичка се качи върху натрупаната до гроба пръст, подръпна си палтото надолу, пооправи щръкналата си коса с длан и като се изкашля, започна: - Во имя отца и сина и святаго духа - амин. Опечалено събрание, Дошли сме тук да изпратим до вечното му жилище примерния баща и съпруг, незаменимия другар и приятел, неуморния общественик и най-добрия, най-предания и най-любимия учител на децата Костадин Тихов. Роден през 1884 година, той от ранни младини проявява наклонност към науката и въпреки беднотията на родителите му с големи усилия и лишения завършва местното училище. По онова време, когато вратите на всички държавни учреждения му бяха отворени и можеше да постъпи в градския съвет, в банката и навред, където пожелае, той предпочете да се отдаде в служба на младото поколение и пое тежкия кръст на учителството. В заявлението си до министерството той не бе посочил в кое селище на родината ни желае да учи малките българчета, защото това за него беше безразлично, затова го назначиха в град Трън. Пет години той ся наука и просвета там и спечели сърцата на всички, но местният правителствен депутат назначи на мястото му племенника си и той бе преместен в град Айтос. След тригодишна работа в училището и вън от него, като основа там безплатни детски трапезарии и вечерно училище, сестрата на околийския управител му заела мястото и го преместиха в Белоградчик. Млад още, пълен с енергия и желание да бъде полезен на народа, той все така неуморно работи и там, но бе преместен отново в Свиленград, защото акцизният началник му харесал квартирата. На другата година чухме, че бил някъде из ломските села. Там се опитал да основе взаимоспомагателна каса, но местният лихвар станал причина да го пратят в Кула, където не можал да навърши даже година и бил принуден посред зима със семейството си да се върне в родния си град Нова Загора. Понеже тук място за учител нямало и за да не гладуват, почнал да пише тъжби и заявления на селяните, но подгонен от местните адвокати, той бил принуден отново да търси служба и получил учителско място в Разлог. Там той сложил основите на дърводелска кооперация, но местният шеф на властвуващата партия се занимавал с търговия на дървен материал и го принудил да замине на другата година в Кнежа. Оттам научихме, че го пратили в Малко Търново, след това - в Троян, Перущица и пр. И ето най-после преди два дни пристигна тъжната новина, че по пътя за новото си назначение в село Крива река, Разградска околия, ловци го намерили вкочанясал от студ. В безнадеждно положение той бе докаран тук в родния си град сред своите близки, но беше вече късно и нощес в 3 часа склопи очи с дълбоката вяра в хората и в тържеството на правдата и доброто в света. Безутешна майко, нещастна госпожо и клети деца-сирачета, не плачете, не ридайте над зиналия гроб, който е готов да го приеме и приюти, защото тук той, примерният баща и съпруг, незаменимият другар и приятел, неуморният общественик и най-любимият учител на децата Костадин Тихов, ще си почине, ще отдъхне и ще намери най-после тъй дълго мечтания и жадуван с години стабилитет. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| Един разказ на Херман Хесе. Лесной Человек В начале древнейших эпох, когда молодой род человеческий не расселился еще по Земле, были лесные люди. Они боязливо жались друг к другу в сумраке диких лесов, жили в вечной вражде со своими сородичами обезьянами, и один только бог, один закон владычествовал над их бытием -- лес. Лес был им родиной и пристанищем, колыбелью, норой и могилой, и никто из лесных людей не мыслил жизни вне леса. Они боялись приблизиться к краю леса, если же прихоть судьбы бросала охотника или беглеца туда, на край, то, вернувшись, он рассказывал, пугливо вздрагивая, о белой пустоте за краем леса, где под палящим, гибельным солнцем простиралось страшное Ничто. И был среди лесных людей старец, который когда-то, много десятков лет назад, спасаясь от хищных зверей, выбежал за крайний предел леса и в то же мгновенье ослеп. Ныне он был жрецом и святым, и звали его Мата Далам, что значит "видящий внутренним оком". Он сложил священную песнь леса, песнь эту пели, когда налетала большая гроза, и повиновались жрецу лесные люди. В том, что он воочию видел солнце, но не погиб, были слава и тайна жреца. Лесные люди были низкорослы, смуглы, волосаты, ходили пригнувшись, смотрели вокруг настороженно, словно звери. Они умели ходить, как люди, и лазать, как обезьяны, и высоко под сводами ветвей им было жить привычно, как на земле. Ни домов, ни хижин в то время они еще не знали, но знали уже оружие и всевозможные орудия, знали и украшения. Они умели делать луки и стрелы, копья и палицы из твердого дерева, ожерелья из орехов и ягод, нанизанных на шнуры из древесных волокон, на голове и на шее они носили драгоценные украшения -- кабаньи клыки, когти тигра, пестрые перья птиц, речные ракушки. Посреди нескончаемого векового леса катил свои воды могучий поток, но лишь темной ночью осмеливались выйти на его берег лесные люди, многие же вовсе реки не видали. Лишь самые храбрые изредка, ночью, боязливо таясь, прокрадывались сквозь чащу на берег, и тогда в тусклом неверном свете видели, как купаются в реке слоны, а подняв глаза к нависшим над берегом ветвям, с испугом смотрели на яркие звезды, мерцающие в зарослях многоруких манговых деревьев. Солнца они не видели никогда и страшной опасностью почитали увидеть в воде его отблеск. В том племени лесных людей, что возглавлял слепой Мата Далам, был юноша по имени Кубу, вожак и заступник молодых и недовольных. А недовольные появились в племени с той поры, когда Мата Далам начал стареть и властолюбие его возросло. Когда-то у него было только одно преимущество перед другими: он, слепец, получал от соплеменников пропитание, а они приходили к жрецу за советом и пели его лесную песнь. Но со временем он завел в племени всевозможные новые и тягостные обычаи, говоря, что их явило ему во сне само божество леса. Однако иные из молодых и недоверчивых утверждали: старик -- обманщик, он ищет лишь собственной выгоды. Последним из введенных слепцом обычаев был праздник новолуния, когда он восседал в середине круга людей и бил в барабан с натянутой бычьей шкурой. Все остальные должны были плясать в кругу, распевая песнь "Голо Эла", пока в смертельной усталости не падали на колени. И тогда каждый должен был острым шипом проколоть себе мочку левого уха, а юных девушек подводили к жрецу, и каждой он прокалывал мочку острым шипом. Кубу и несколько его сверстников уклонились от совершения этого обряда; они же решили уговорить девушек, чтобы те дали отпор жрецу. И однажды блеснула надежда -- они могли победить, сокрушить власть жреца. В тот раз он снова устроил празднество новолуния и прокалывал девушкам левое ухо. И вдруг одна сильная молодая девушка, громко вскрикнув, оттолкнула жреца, и за это он ударил ее шипом в глаз, и глаз вытек. Тут закричала девушка так отчаянно, что все бросились к ней, увидев же, что стряслось, люди безмолвно застыли, пораженные и негодующие. Но когда юноши, уже торжествуя победу, вышли вперед и Кубу, осмелев, схватил жреца за плечо, тот встал, заслонив собой барабан, и выкрикнул скрипучим глумливым фальцетом проклятие столь страшное, что все племя бросилось в страхе бежать, и сердце Кубу сжалось от страха. Старый жрец произнес слова, точный смысл которых никому не был ясен, но самый звук этих слов дико и жутко похож был на страшные заклинания богослужений. И еще жрец предал проклятью глаза юноши, предсказав, что их выклюют грифы, предал проклятью его печень и сердце, предсказав, что палящее солнце иссушит их в открытом поле. Вслед за тем старик, чья власть в тот час возросла небывало, повелел вновь привести непокорную и выколол девушке второй глаз, и все в страхе взирали на происходящее, не смея даже вздохнуть. -- Ты умрешь там, за краем, -- так проклял старик Кубу, и с тех пор все сторонились обреченного. "Там, за краем" значило: вне родины, вне сумрачного леса! "Там, за краем" значило: под страшным палящим солнцем, в пылающей гибельной пустоте. Кубу в страхе метался по лесу, когда же он понял, что все его избегают, спрятался в дупле дерева, чтобы все думали, что он пропал. Дни и ночи лежал он в дупле, терзаясь то смертельным страхом, то яростью, страшась, что соплеменники придут и убьют его, что само солнце прорвется сквозь лес, загонит его, захватит, убьет. Но не ударили стрелы и копья, солнце и молния -- не было ничего, кроме глубокого изнеможения и звериного рыка голода. И тогда Кубу встал и спустился из дупла, отрезвленный, почти разочарованный. "Проклятье жреца -- ничто", -- с удивлением подумал он и занялся поиском пищи, а когда утолил голод и ощутил, что жизненные токи вновь побежали по телу, в душе его вновь пробудились гордость и ненависть. Теперь он уже не хотел возвращаться к своим. Теперь он хотел быть одиночкой, изгнанником, тем, кого ненавидят, тем, кого жрец, безглазая тварь, проклял в бессильной злобе. Он хотел быть одиноким, всегда одиноким, но прежде хотел совершить свою месть. И он шел и думал. Он раздумывал обо всем, что когда-либо пробудило его сомнение и оказалось обманом, но больше всего -- о барабане жреца, о его празднествах, и чем дольше он думал, чем дольше он был один, тем яснее он видел: обман, да, все было обман и ложь. Поняв же это, он продолжал думать и всю свою обострившуюся недоверчивость обратил к тому, что почиталось истинным и священным. Что такое хотя бы бог леса или лесная священная песнь? И они -- ничто, и здесь обман! И, преодолевая ужас в душе, он запел лесную священную песнь с насмешкой, с презреньем, коверкая каждое слово, и он трижды выкрикнул имя лесного бога, имя, которое никто, кроме жреца, не смел произнести под страхом смерти, -- ничего не случилось, не грянула буря, не вспыхнула молния! Много дней и недель блуждал по лесу покинувший племя, на его лбу над бровями пролегли морщины, взгляд стал острым. Он совершил то, на что никто никогда не отваживался: вышел на берег лесного потока при полной луне. Там он долго смотрел без страха прямо в глаза отраженью луны, а затем и самой луне, и всем звездам, и не стряслось никакого несчастья с ним. Ночь напролет он сидел у воды, предаваясь запретным радостям света, и пестовал свои мысли. Множество смелых и страшных замыслов зародилось в его душе. "Луна -- мой друг, -- думал он, -- и звезда -- мой друг, а старый слепец -- мой враг. И, значит, это ёза краем", может быть, лучше, чем наше ёв лесу", и, может быть, все, кто говорит о священности леса, тоже лгут!" И, опередив многие поколения людей, однажды ночью он пришел к дерзновенной, поразительной идее: можно связать лианами несколько древесных стволов, сесть на них и плыть по течению. Его глаза блестели, сердце билось гулко. Но идея осталась невоплощенной -- река кишела крокодилами. Итак, единственный путь в будущее: выйти за край леса, если только у леса есть край, и отдаться во власть пылающей пустоты, зловещей земли "за краем". Он должен выстоять перед этим чудовищем -- солнцем. Потому что -- кто знает? -- не окажется ли и древняя истина о том, что солнце ужасно, еще одной ложью? При этой мысли -- последней в стремительно быстром жарком потоке -- Кубу охватила дрожь. Еще никогда, ни в одну мировую эпоху не смел лесной человек добровольно покинуть лес и предаться во власть страшного солнца. И снова он день за днем бродил по лесу, вынашивал свою мысль. И наконец решился. Ясным полднем, дрожа, прокрался он к реке, опасливо подполз к сверкающей кромке воды и робко взглянул на лик солнца в воде. Слепящий режущий блеск ударил в глаза, и он быстро зажмурился, но чуть позже осмелился вновь приоткрыть глаза и, наконец, в третий раз -- удалось. Он смог, он вытерпел и преисполнился радости и отваги. Кубу доверился солнцу. Он возлюбил солнце -- пусть даже солнце его убьет -- и возненавидел старый, мрачный, гниющий лес, где гнусаво бормочут жрецы, а он, молодой и отважный, стал отверженным, изгнанным. Теперь решение его созрело, и деяние пало в ладони, как зрелый плод. С новым легким молотом из железного дерева, к которому он приделал очень тонкую, но крепкую рукоять, Кубу на другое утро отправился искать старого жреца; он напал на его след, настиг жреца, и ударил его молотом по голове, и увидел, как его душа излетела из перекошенной пасти. Он положил оружие на грудь убитого, чтобы все узнали, кто его убил, а на гладкой поверхности молота с большим трудом вырезал обломком ракушки изображение: круг с прямыми лучами -- лик солнца. Смело пустился он в путь к далекому краю леса и шел с утра до ночи, шел вперед и вперед, и спал по ночам на деревьях, а с рассветом снова шагал и шагал вперед, много дней он шел, перебирался через ручьи и черные топи и вышел однажды на круто вздымавшийся вверх горный склон, к замшелым скалам, каких он еще никогда не видал, и стал подниматься в горы, все выше, минуя опасные бездны, и вновь карабкался вверх по склонам сквозь вековой нескончаемый лес, и шел так долго, что зародились в его сердце сомнения и печаль: может быть, правда, что некий бог запретил лесным существам покидать родные пределы? И вот уже к ночи, после долгого подъема по склонам, где воздух с каждым шагом становился все легче и суше, он вдруг очутился у края. Лес кончился, но с ним кончилась и земля, лес обрывался здесь в пустоту воздуха, словно мир в этом месте разломился надвое. Увидеть нельзя было ничего, кроме тускло-рдяного блика вдали и редких звезд в вышине, ибо уже наступила ночь. Кубу опустился на землю над краем света и привязался лианами к дереву, чтобы не сорваться вниз. Бледный от неуемной тревоги, просидел он всю ночь без сна и при первом проблеске бледного рассвета нетерпеливо вскочил и склонился над пустотой в ожидании дня. Желтые блики ясного света забрезжили вдали, и небо, казалось, пронизал трепет ожидания, как пронизал он Кубу, никогда за всю свою жизнь не видевшего рождения дня в широком воздушном просторе. И вспыхнули снопы желтого света, и вдруг вдалеке над великой бездной миров взмыло в небо рдяное огромное солнце. Оно взмыло ввысь, покинув бесконечное блеклое Ничто, и Ничто стало иссиня-черным -- морем. Перед дрожащим лесным человеком открылось то, что было "за краем". У ног Кубу обрывался вниз горный склон, убегавший в смутно-туманные глуби, впереди вздымались розовые кристаллы скалистых гор, слева вдали лежало могучее темное море, и берег бежал вдоль него, белый, кипящий пеной, с кивающими крохотными деревцами. И надо всем, над тысячей новых неведомых мощных видений всходило над морем солнце, катило по небу пылающий свет, и вспыхивал мир в ликующих красках. Кубу не смог поглядеть в лицо солнцу. И все же он видел, как солнечный свет потоками ярких красок залил горы, и скалы, и берега, и далекие острова в синеве, и пал ниц Кубу, и склонился к земле пред богами блистающего мира. Да кто он, Кубу? Он -- маленький грязный зверек, и вся его тусклая жизнь прошла в сумрачной топкой низине густого леса, и жил он в страхе и тьме, в покорности подлым богам чащобы. Здесь же был мир, и верховным его божеством было солнце, и долгий постыдный сон жизни в лесу оборвался и начал тускнеть в душе Кубу, как потускнела память об убитом жреце. Цепляясь за камни, Кубу спустился по отвесной стене в бездну, навстречу свету и морю, и над душой его трепетало в летучем счастливом вихре подобное сну предчувствие светлой, солнцу подвластной земли, на которой живут среди света освобожденные люди, покорные солнцу и только солнцу. |
| Има такова вино. [Константин Миладинов][СЛОВОТО] ТЪГА ЗА ЮГ Орелски криля как да си метнех и в наши стърни да си прелетнех! На наши места я да си идам, да видам Стамбол, Кукуш да видам; да видам дали сънце и тамо мрачно угревят, како и вамо. Ако как овде сънце ме стретит, ако пак мрачно сънцето светит, на път далечни я ке се стегнам и в други стърни ке си побегнам, където сънцето светло угревят, къде небото дзвезди посевят. Овде йе мрачно и мрак м' обвива и темна мъгла земя покрива; мразой и снегой, и пепелници, снлни ветрища и виюлици; околу мъгли и мразой земни, а в гръди студой и мисли темни. Не, я не можам овде да седам! Не, я не можам мразой да гледам! Дайте ми криля я да си метнам и в наши стърни да си прелетнам. На наши места я да си ндам, да видам Охрид, Струга да видам. Тамо зората греит душата и сънце светло зайдвит в гората; тамо дарбите- природна сила со съта раскош ги растурила: бистро езеро гледаш белеит и си од ветар синотемнеит; поле, погледниш или планина, сегде божева йе хубавина. Тамо по сърце в кавал да свирам, сънце да зайдвит, я да умирам. |
| Още нещо от Чудомир. Легенди Звезда се стреля по синьо небе. Радово. На един км северно от Николаево, там където се слива Хаинбоазката река и тази, дето тече през Гурково, завършва отсечено в отвесна страшна скала планинският масив, що иде откъм Поповци и Жерговец. В подножието на скалата се вие на въртоп вир — широк и бездънен. … Някога в село Хаинето имало две моми, две хубавици — и двете Ради се наричали. Живели си щастливо двете другарки за радост на стари родители и за слава и гордост на селото. Отгде ги турчин подушил, грозен изедник, бей от крайтунджанските чифлици. Мине се не мине, като хала префучи на черен ат през селото. Дойде ли празник — на хорото се изправи, мустаци суче и все към двете Ради поглежда. Пращал им скъпи армагани, жени питачки провождал и стари вещици одумвачки, дано ги някак убедят бели ханъмки да станат. Какво не правил още той, но нищо не помогнало. Двете верни другарки пред бога са се заклели, че вярата си ще пазят или и двете ще умрат. Разлютил се тогава беят. Той — всесилният, всемогъщият, най-богатият — да бъде отритнат от презрени гяурки и люти закани изрекъл: в незнаен ден и час ще грабне двете горди хубавици и ще ги отнесе в своите бейски сараи диван чапраз да му стоят, чибуците да му палят и да го черпят с върла люта ракия. Две бедни, клети робини, сами без нийде никого, как ще на турчин устоят? И как ще могат понесе в душмански ръце да паднат за срам и гавра да станат? Като не искали живи в ръцете му да се дадат, един ден двете другарки се качват на върха на скалата, заплитат си една в друга косите, прегръщат се и полетяват надолу към пропастта. Оттогава тази скала се казва Радово, а реката, която минава през Хаинето — Радовската река. В библейски приказен тон е дадена легендата за момите. Голямото българско село Мъглиж е нападнато от башибозуци. Писнали деца и майки, лумнали бесни пожари, кървави води потекли. Който можал — хванал гората, душа да спасява. Подир тях хукнали башибозуци с кръвясали очи. Една малка група от момичета с едно дете, капнали от умора, с ужас забелязват, че турците ги настигат. И почват гласно да се молят: „Господи, ти виждаш какво ни очаква. И на птички да се превърнем, не можем да се спасим, затова превърни ни на камъни, милостиви боже, та от позор и мъки да ни избавиш!“ Чул бог молбата им и ето ги и досега стърчат там в планината възправени и неми… Вариант от тази легенда срещаме и северно от Крън, в местността „Дериазлъ̀“, а горе, навръх Търничанския балкан, има цяла сватба, вкаменена, със сватбари, гайдари и кервана с колите. Все в този дух биха се наброили десетки легенди из нашия край. Все така кристално чист се явява нравственият образ на нашата мъченица прамайка и все с такъв ужас и страх от турци са препълнени приказки, песни и легенди. И сега на хорото в село Турия се пее: Звезда се стреля по синьо небе. Не било звезда, най била Гана, Гана, Драгана, турци я гонят.... С колко ли кръв и безчестие трябва да е била напоена малката ни долина, та са поникнали толкова много алени цветя и какви ли страшни спомени са тресели душите на нашите прадеди, за да ни оставят толкова много кървави легенди и песни с такива шеметни образи и динамика?! (Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VIII, бр. 175 от 31.X.1931 г.) |
| В Деня на народните будители: БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС Гео Милев Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание: ... помощ не иде, отникъде взора надежда не види... Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик. Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря? Това чувства всеки. Това чака всеки. * Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа... „В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа. * Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване. И възврат към светлите завети на миналото. Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение. Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието? Не. Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия. Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност. Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“. Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ. Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете). Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд. С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ. Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора! И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Казнь Васила Левского Христо Ботев О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачиш? О, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че ти си черна робиня, затуй, че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня. Плачи! Там близо край град София стърчи, аз видях, черно бесило, и твоят един син, Българийо, виси на него със страшна сила. Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята, старци се молят богу горещо, жените плачат, пищят децата. Зимата пее свойта зла песен, вихрове гонят тръни в полето, и студ, и мраз, и плач без надежда навяват на теб скръб на сърцето. *** Моя, о мати, страна родная, Зачем печально и скорбно плачешь? Проклятый ворон, ты птица злая, Над чьей могилой так громко кличешь? Ох, знаю, знаю, ты плачешь, мама, Подобно чёрной, слепой рабыне, Твой голос милый, священный, мама, Не ждёт уж помощь, как глас в пустыне. Рыдай! Ты видишь, возле Софии, Твой сын болгарский, твой сын единый, Висит повешен с петлёй на вые*, Врагом замучен он, страшной силой. Прокаркал жутко угрюмый ворон, С волками в поле собаки воют, И старцы богу кладут поклоны, Кричат детишки и жёны плачут. Зима заводит сурово песню, Колючий ветер по полю свищет, Мороз и стужа, плач без надежды Ложатся болью тебе на сердце. ------------------ * выя = шeя © Христо Ботев © Христо Ботев © Перевёл Александр Борисов (с разрешением переводчика) *** The Hanging of Vasil Levski O my Mother, dear Motherland Why weep you so mournfully, so plaintively? And you, raven, cursed bird - On whose grave croak you with such a dread? Ah, I know - I know you're weeping, Mother Because you are a dismal slave, Because your holy voice, Mother Is a helpless voice - a voice in the wilderness. Weep! There, near the edge of Sofia town Stretches - I saw it - a dismal gallows And one of your sons, Bulgaria Hangs from it with a terrible power. The raven croaks dreadfully, ominously Dogs and wolves howl in the fields, Old people pray to God with fervor Women weep, children cry. Winter croons its evil song, Gales sweep thistle across the field And cold and frost and hopeless weeping Heep sorrow on your heart. Translated by © Thomas Butler. All rights reserved! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Дорис |
| ЗА ПРИМЕР! 7 годишно българче рецитира „Будители народни“ (ВИДЕО) БУДИТЕЛИ НАРОДНИ Борислав Ганчев Знайни и незнайни войни на будителския фронт, днес делата ви достойни слави нашият народ! Че с труда си благороден, тихо, скромно – ден след ден, карате духа свободен да полита окрилен. Умовете и душите знанието да огрей. Безпросветността рушите, че напредък няма с ней. Пълен пътят е с несрети, ала с неугасващ плам – не унивайте, будете! Днес поклон и слава вам! | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Без думи: https://www.facebook.com/OfficialBulgariaFirst/videos/294076694422323/ *** БЪЛГАРСКО СТИХОТВОРЕНИЕ Ивайло Балабанов Момчета, знам, че вече ви дотегна и хлябът сух, и голата ракия, и тежкото небе на тази бедна страна, в която няма прокопсия…. Великите й царски идеали днес вече са митичен архаизъм. България търгува със парцали от раклата на своя комунизъм. България е гладна просякиня. С душа поциганена, необута, тя проси чуждоземна милостиня по пътя между Лондон и Калкута. Честта е болна, съвеста пияна, а ореолите - алъш-вериши и луд е, който плаче с Дебелянов по някакви си белоцветни вишни. Със страшна сила днес от небесата виси един въпрос полуобесен: Кажете ми къде е свободата от синята ни ноемврийска есен? Защо пирува с разни богаташи и хитреци, дошли на власт и мода, с дрогясали бандюги и апаши… Защо е с тях? Защо не е с народа? Момчета, знам, че е на халос туй, че скърбим за свобода и бели вишни. В земята на Васил Иванов Кунчев днес всички романтици са излишни. Но да запеем, дявол да го вземе, със мъжки глас във тази нощ безродна и нека екне - като в турско време, “Къде си, вярна ти, любов народна?” | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |
JKMM, както винаги, чудесни неща си пуснал!  Аз само минавам. Наближава времето на Адвент и вече мислим за празниците и за пътуванията, свързани с тях. Поздрави! |
| Алчност Хорхе Букай Докато копаех, за да издигна ограда, която да отдели моята земя от тази на съседите ми, намерих заровено в градината старо ковчеже, пълно със златни монети. Не ме заинтригува заради богатството, а заради необичайността на находката. Никога не съм бил амбициозен и материалните блага не ме блазнят особено… След като изкопах ковчежето, извадих монетите и ги излъсках. Горките, бяха толкова мръсни и ръждиви! Докато ги подреждах на равни купчинки на масата, започнах да ги броя… Представляваха истинско богатство. Само за да убия времето, започнах да си представям всички неща, които можеха да се купят с тях… Мислех си колко ли доволен би се почувствал някой алчен човек, ако се беше натъкнал на подобно богатство… За щастие… За щастие аз не съм такъв… Днес дойде един човек да иска монетите. Беше съседът ми. Нещастникът настояваше, че богатството било заровено от дядо му и следователно му принадлежало. Толкова ме ядоса… че го убих! Ако не искаше толкова отчаяно да го притежава, щях да му го дам, защото, ако има нещо, за което не давам пукнат грош, това са нещата, които се купуват с пари… Но едно е сигурно - не понасям алчни хора… |
MichaelL 14 Ное 2017 23:39 Благодаря, MichaelL. Радвам се, че минаваш оттук, а още повече, че пак си поспрял.И аз те поздравявам - с нещо от човека, написал за себе си:  След сто милиарда души, живели преди нас, след Шекспир и след Пушкин перото хващам аз. Поздравът ми за теб е едно кратко стихотворение на Рашко Стойков: Кажете добрите думи! Недейте за утре отлага! Може би те са нужни някому днес, веднага. Може би в нечий мозък нещо със вик се къса. Зъзнат в пространствата голи думи, пристигнали късно. | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: JKMM |
| На българския ден на християнското семейство нещо от американеца О. Хенри: ДАРОВЕТЕ НА ВЛЪХВИТЕ Един долар и осемдесет и седем цента. Това беше всичко. И от тях шестдесет цента бяха в монети по един цент. Монети, икономисвани по една, по две, за които бяха водени такива пазарлъци с бакалина, със зарзаватчията и месаря, че страните пламваха от безмълвния упрек, предизвикан от подобно сметкаджийство. Дела ги преброи три пъти. Един долар и осемдесет и седем цента. А утре е Коледа. Не й оставаше нищо друго, освен да се тръшне на охлузената кушетка и да зареве. И Дела така и направи. Което навежда на дълбокомъдрената мисъл, че животът се състои от сълзи, подсмърчания и усмивки, като подсмърчанията преобладават. Докато стопанката на този дом премине лека-полека от първия стадий към втория, нека хвърлим поглед на самия дом. Мебелирана квартира за осем долара седмично. Не че тя просто плаче да бъде описана, но като я гледаш, може и да ти се доплаче. Долу до входа пощенска кутия, в която никакво писмо не би могло да влезе, и бутон на звънец, от който никой смъртен не би могъл да изтръгне звук. Към всичко това картичка с надпис: „Г-н Джеймз Дилингъм Йънг“. „Дилингъм“ се беше разположило нашироко в неотдавнашния период на благосъстояние, когато собственикът на това име получаваше тридесет долара седмично. Сега, когато този доход бе намалял на двадесет долара, буквите на „Дилингъм“ бяха избледнели, сякаш не на шега си мислеха дали да не се свият в едно скромничко и непретенциозно „Д“. Но когато господин Джеймз Дилингъм Йънг се прибираше и се качваше в квартирата си, той неизменно се превръщаше в „Джим“ и попадаше в топлите прегръдки на госпожа Джеймз Дилингъм Йънг, представена ви вече под името Дела. А това е много приятно. Дела престана да плаче и понапудри бузите си с пухчето. После застана до прозореца и се загледа омърлушена в една сива котка, която се разхождаше долу по сивата ограда на сивия двор. Утре е Коледа, а тя разполага само с един долар и осемдесет и седем цента, с които да купи подарък на Джим. Месеци наред бе икономисвала всеки цент, който можеше да се икономиса, и ето какво бе събрала. С двадесет долара на седмица не се стига далеч. Разноските се бяха оказали по-големи, отколкото бе предвидила. Все така става с тези разноски. Само долар и осемдесет и седем цента за подарък на Джим. На нейния Джим! Колко радостни часове бе прекарала, мечтаейки как ще му купи нещо хубаво. Нещо изящно, рядко и скъпоценно, нещо поне малко от малко достойно за високата чест да принадлежи на Джим. На стеничката между прозорците имаше огледало. Не сте ли виждали такова огледало в квартира за осем долара? Много слаб и много подвижен човек може, като наблюдава в бърза последователност смяната на отражението си в надлъжните ивици, да получи доста точна представа за своята външност. Дела, която беше тъничка и слабичка, бе усвоила това изкуство. Изведнъж тя обърна гръб на прозореца и застана пред огледалото. Очите й излъчваха блясък, но лицето й за двадесет секунди бе загубило всякакъв цвят. Тя бързо извади фуркетите от косите си и ги разпусна. Тук трябва да кажем, че семейство Джеймз Дилингъм Йънг имаше две съкровища, с които страшно се гордееше. Едното от тях беше златният часовник на Джим, оставен от дядо му на баща му и от баща му на него. Другото съкровище бяха косите на Дела. Ако Савската царица живееше в отсрещния апартамент, Дела сигурно би сушила разпуснатите си коси на прозореца, за да затъмни всички скъпоценности и накити на нейно величество. А ако цар Соломон работеше като портиер в тази къща и държеше всичките си богатства в мазето, Джим би вадил часовника си при всяко влизане и излизане, само и само да види как онзи си скубе брадата от завист. И тъй великолепните коси на Дела се разляха около нея вълнисти и лъскави, подобно кафяв водопад. Те се спускаха чак под коленете й и я обгръщаха като мантия. Изведнъж тя започна да ги прибира с бързи, припрени движения. После сякаш се поколеба и остана за минута неподвижна, а през това време две-три сълзи капнаха на протрития червен килим. Старият кафяв жакет на гърба, старата кафява шапка на глава и развяла поли, с още неизсъхнал блясък в очите, тя излетя от стаята и хукна по стълбите към улицата. Фирмата, пред която се спря, гласеше: „Мадам Софрония. Всякакви изделия от коси“. Дела се качи тичешком до горния етаж и се спря да си поеме дъх. Мадам, грамадна, прекалено бледа, студена, отвори вратата. — Бихте ли купили косите ми? — попита Дела. — Аз купувам коси — отвърна мадам. — Свалете си шапката да видя как изглеждат. И отново се струйна кафявият водопад. — Двадесет долара — отсече мадам и поповдигна с опитна ръка гъстата маса. — Давайте ги по-бързо — каза Дела. О, следващите два часа прелетяха на розови криле. (Извинявайте за изтърканата метафора.) Дела тичаше от магазин на магазин да търси подарък за Джим. Най-после намери. Това нещо несъмнено бе създадено за Джим и само за Джим. Такава вещ нямаше в нито един от другите магазини, а тя ги беше преобърнала всичките. Това беше платинена верижка за джобен часовник, семпла и строга, която привличаше вниманието с истинските си качества, а не с показен блясък — каквито впрочем трябва да бъдат всички хубави вещи. Тя беше достойна дори за Часовника. Още щом я зърна, Дела разбра, че тази верижка трябва да принадлежи на Джим. Тя беше като него. Скромност и достойнство — тези качества се отнасяха с еднаква сила и за верижката, и за Джим. Взеха й двадесет и един долара и Дела забърза към къщи с осемдесет и седем цента в джоба. С такава верижка на часовника Джим би могъл без стеснение, във всякаква компания, да погледне колко е часът. Колкото и хубав да беше часовникът му, сега той често пъти го поглеждаше крадешком, защото бе окачен на стара кожена каишка. Когато Дела се прибра в къщи, въодушевлението й отстъпи донейде място на разсъдливостта и благоразумието. Тя извади машата за къдрене, запали газта и се зае да поправи опустошенията, причинени от благородство, съчетано с любов. А това винаги е невероятно тежка задача, приятели мои, исполинска задача. След четиридесет минути главата й се покри със ситни къдрички, с които тя удивително заприлича на палав хлапак. Дела се огледа внимателно и критично в огледалото. „Ако Джим не ме убие още щом ме зърне, ще каже, че приличам на вариететна артистка — помисли си тя. — Но какво можех да направя, ох, какво можех да направя само с долар и осемдесет и седем цента?“ В седем часа кафето вече беше сварено, а нагретият тиган стоеше отстрани на печката в очакване на котлетите. Джим никога не закъсняваше. Дела сви платинената верижка в ръка и седна на края на масата, че да е по-близо до вратата. След малко чу стъпките му по стълбата и пребледня, макар и само за миг. Тя имаше навика да произнася кратички молитви и при най-дребния повод и сега зашепна: — Мили боже, направи тъй, че пак да му се видя хубава. Вратата се отвори, Джим влезе и я затвори след себе си. Изглеждаше отслабнал и угрижен. Горкият! Не е леко на двадесет и две години да се грижиш за семейство. Имаше нужда от ново палто, а и ръкавици му трябваха. Джим застина неподвижен до вратата — като сетер, подушил пъдпъдък. Погледът му се спря на Дела, с изражение, което тя не можа да разбере, но което я уплаши. Това не беше нито гняв, нито изненада, нито неодобрение, нито ужас — изобщо нито едно от чувствата, които можеше да се очакват. Той просто се беше втренчил в нея и от лицето му не слизаше това странно изражение. Дела скочи от масата и се хвърли към него. — Джим, мили — извика тя, — не ме гледай така! Отрязах си косите и ги продадох, защото Коледата щеше да ми е черна, ако не ти подарях нещо. Те пак ще пораснат. Не ми се сърдиш, нали? Просто нямах друг изход. Косата ми расте страшно бързо. Кажи ми сега „честита Коледа“, Джимч и нека прекараме весело празника. Да знаеш само какъв хубав, какъв чудесен подарък съм ти приготвила. — Отрязала си си косите ли? — едва успя да попита Джим, сякаш, въпреки усилената мозъчна дейност, все още не можеше да възприеме този очевиден факт. — Да, отрязах ги и ги продадох — каза Дела. — Не ме ли харесваш и така? Аз съм си същата, макар и с отрязани коси. Джим огледа стаята, като че търсеше нещо. — Значи, вече нямаш коси? — попита той едва ли не като смахнат. — Безсмислено е да ги търсиш — отвърна Дела. — Казах ти вече: отрязах ги и ги продадох, толкоз. Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб? Да слагам ли котлетите, Джим? И Джим бързо се съвзе от вцепенението. Той взе Дела в прегръдките си. Нека бъдем тактични, и спрем за няколко секунди вниманието си на някой страничен предмет. Кое е по-голямо — осем долара седмично или милион годишно? И математикът, и мъдрецът ще ви дадат погрешен отговор. Влъхвите са поднесли скъпи дари, но между тези дари е липсвал един. Впрочем тези мъгляви намеци ще бъдат разяснени по-нататък. Джим извади от джоба на палтото си някакъв пакет и го хвърли на масата. — Не ме разбирай погрешно, Дела — каза той. — Никаква прическа и подстригване не са в състояние да намалят любовта ми към моето момиче. Но отвори този пакет и ще разбереш защо в първия момент се посбърках. Белите подвижни пръсти разкъсаха канапа и хартията. Последна възторжено възклицание, което — уви! — чисто по женски бе сменено със сълзи и хлипания, та се наложи стопанинът на дома да пусне в ход всичките си успокоителни способности. Защото на масата лежаха Гребените, същият онзи комплект гребени — два за отстрани и един за отзад, на които Дела толкова пъти се бе любувала пред една витрина на Бродуей. Великолепни гребени от истинска костенуркова черупка, с блестящи камъни покрая, съвсем в тон с хубавите й, но липсващи сега коси. Те струваха скъпо — тя знаеше това — и в душата си само бе мечтала и копняла за тях, без някаква надежда, че ще може да ги има. И ето, сега те бяха нейни, ала липсваха косите, които биха красили тези така желани украшения. Все пак тя ги притисна до гърдите си и когато най-сетне намери сили да вдигне глава и да се усмихне през сълзи, каза: — Косата ми расте толкова бързо, Джим. Изведнъж тя скочи като попарено коте й възкликна: — Ах, боже мой! Джим още не беше видял своя красив подарък. Тя бързо му го поднесе на отворената си длан. Матовият скъп метал сякаш заблестя в лъчите на нейната чиста и предана душа. — Кажи, не е ли чудесна, Джим? Обиколих целия град, докато я намеря. Сега ще можеш и по сто пъти на ден да си поглеждаш часовника. Я ми го подай. Искам да видя как ще му стои. Но вместо да й даде часовника, Джим легна на кушетката, подложи ръце под главата си и се усмихна. — Дела — каза той, — нека приберем някъде подаръците и ги оставим на мира известно време. Прекалено хубави са, за да ги използуваме още сега. Аз продадох часовника си, за ла мога да ти купя гребените. Е, вече е време да приготвиш котлетите. Влъхвите, които са донесли дарове на младенеца в яслите, са били, както ви е известно, мъдри хора, удивително мъдри хора. Те са измислили обичая да се правят коледни подаръци. И понеже са били мъдри, несъмнено и техните подаръци са били мъдри — може би дори с уговорка да бъдат подменени, в случай че се повтарят. А тук аз ви разказах една съвсем незабележителна история за две глупави деца, живеещи в квартира за осем долара, които без капчица мъдрост пожертвуваха един за друг своите най-скъпи съкровища. Но нека кажем на мъдреците в наши дни, че от всички, които поднасят подаръци, тези двама са най-мъдрите. От всички, които правят и приемат подаръци, такива като тях са истински мъдрите. Винаги и навред. Те именно са влъхвите. |
| Два превода на стихотворение от Константинос Кавафис: ИТАКА превод Стефан Гечев Когато тръгнеш нявга за Итака, моли се пътят ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания. От ластригоните и от циклопите, от Посейдон сърдития не бой се - такива в пътя нивга не ще срещнеш, ако възвишена остава мисълта ти, ако отбрано чувство душата и телото ти докосва. Ни ластригоните, нито циклопите, ни Посейдона разгневен ще срещнеш, ако ги сам в душата си не носиш, ако душата ти пред теб не ги възправя. Моли се - пътят ти да е далечен. И много да са пролетните сутрини, когато с толкоз радост и любов ще влизаш във невиждани пристанища. Да спреш край финикийски градове и много пъстри стоки да закупиш - седеф, корали, кехлибар и абанос, и всевъзможни тънки аромати, колкото можеш повече прекрасни аромати. В египетските градове да спреш, да учиш и да учиш от учените. Недей забравя никога Итака. Да стигнеш там - това е твойта цел, ала по пътя никак да не бързаш, че по-добре - години да пътуваш и остарял на острова да спреш, богат, с каквото в пътя си спечелил, без да очакваш нещо той да ти даде. Итака те дари с прекрасното пътуване. Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш. Но нищо друго няма тя да ти даде. И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала: тъй мъдър, както си сега, със толкоз опит, навярно вече си разбрал Итаките що значат. *** ИТАКА превод Борис Жогов Поемеш ли ти нявга към Итака, моли се пътят ти да бъде дълъг - изпълнен със опасности, с познания. Не бой се от Циклопите, от Лестригоните, от гнева на Посейдон — по пътя си не ще ги нивга срещнеш, мисълта ти щом се възвисява, вълнение неповторимо щом тялото, душата ти докосва. И няма ти да срещнеш Лестригоните, Циклопите, ни страшния и гневен Посейдон, ако те в душата ти не съществуват, ако тя пред теб не ги възправя. Моли се пътят ти да бъде дълъг. Да бъдат много пролетните утрини, в които тъй радостен и тъй щастлив в невиждани пристанища ще влизаш, пред финикийски тържища ще спираш и с чудни стоки ти ще се сдобиваш — корали, кехлибар, седеф и абанос и сладостни подправки най-различен вид (колкото се може повече подправки); в много градове египетски да идеш от мъдростта на мъдрите да учиш. Но винаги да мислиш за Итака - да стигнеш там е твоя орис. Ала никак ти по пътя си не бързай - по-добре ще е с години да пътуваш и вече остарял край острова да хвърлиш котва, богат със онова, което по пътя си спечелил. Не чакай ти Итака с богатство да те срещне. Че даде ти Итака прекрасното пътуване. Ти никога без нея не би поел на път. Но няма нищо друго тя да ти даде. И ако бедна я завариш ти, Итака, знай не те излъга... Че толкоз помъдрял и с опит, навярно вече си разбрал Итаките какво са. |
| три любими стихотворения от Емили Дикинсън: * * * Диви нощи - диви нощи! Ако бях с тебе тук - дивите нощи щяха да бъдат нашия лукс! Вятърът е безсмислен. В пристанището съм аз. Свършено е с компаса - и стария атлас! Веслата насред рая - ах, какво море... Да можех - тая вечер - да се закотвя в теб! * * * Ако идваш наесен - лятото ще отстраня - с усмивка и с досада - както се пъди муха. Ако след година дойдеш - месеците наред ще навия на кълбета в моето чекмедже. Ако векове те чакам - с пръсти ще ги броя - докато паднат пръстите - на голата земя. Ако съм докрай сигурна, че ще те видя отвъд - бих захвърлила живота си - като люспа на път. Но без да разбирам времето, то ме боде - със бяс - една оса прокълната- сама се жиля аз. * * * От какво се прави ливада? Нима не знаеш? Трева - и една пчела - и да мечтаеш. Ако пчелата не пристига - мечтата стига. Превод от английски език: Цветан Стоянов | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: BuboLechka |
| Понеже днес съм на такава вълна, та се сетих: РАЗМИШЛЕНИЯ В КОЛАТА Иван Вазов Хладно, зима. Ветровете сняг по пътя сипят вече. Сивчо, Кривчо! Дя, теглете, че градът не е далече. Там ще вземем наший Яка: разпус пише ни, че има, майка му дома го чака, Коледа ще минем трима. Доста време, откак он е на ученье в градско шко̀ло; малко луд е и хайгон е, но не щях да падна долу; всички пращат, и аз пра̀тих. Та и ний не сме ли хора? Колко мъки си изпатих, майка му дор приговора! Ех, дете е, що да правя: грях е сляпо то да трае, злато няма да оставя, бари книга нека знае. Не е право, дето казвал поп Танаску, бог да прости, че в учений дявол влязвал, по̀ е харно да сме прости. Не е право, не е право, има нещо в тая книга, тя върти света наздраво, тя струпаля, тя повдига. С едно рало и волове, видях, царства се не грабат; времена дойдоха нови, и човеци нови трябат. Мина робство, неволия, но да спим и то не струва; простият и в слободия пак е сляп и пак робува. Едно време бе парата, тя ум даваше за двама, а днес питат във главата какво има, какво няма. И наш Яко след пет годин глава умна ще да стане, и учен и благороден, ще зарадва старостта ни. Тогаз нека хаджи Пете да се пъчи, да се ежи… Кривчо! Сивчо! Дя, теглете! Нощта пада, вятър реже. Как го майка му, горката, чака сега да се върне, да го стисне плачешката и порасъл да го зърне! А пък аз ще кажа: „Сине, кажи нещо от наука!“ Той тогава ще да зине, като гълъб ще загука. За небето, за земята и за всяка история, какво има по царства̀та, какво става в България… А пък ний… Като пияни! Не ще верува око ни! Оттук гледам как ще фане майка му сълзи да рони. Кривчо! Сивчо! Дя, теглете, че в града ме чедо чака, утре рано там стигнете — ще да вземем наший Яка. Той три годин паса вази — и вий му се отплатете, и за Бъдни вечер нази ранко дома занесете! Януари 1882 Как само се повтарят нещата... Даже имаме и съвременен поп Танаску: "по̀ е харно да сме прости." | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: JKMM |