Литературна тема
Отиди на страница:
| Тази далечна любов БОБИ КАСТЕЕЛС·23 ДЕКЕМВРИ 2017 Г. Тази далечна любов невъзможна красива, безумна , желана и сложна. Болезнено страстна, кървяща и жива, която в безпътици – пътя открива. Тази заплетена - трудна дилема, тя блудства с ума ни, съня ни отнема и тътне в гърдите сърдечния ритъм препуска и шепне- Обичам, обичам! Нощта е взривена, денят е обречен плътта ти е клада, а огънят вечен. Душата ти пепел е, птица ранима по тази трагична любов немислима, да - тази, която в сърцата рисува... океан от надежда по който да плува, крайбрежни оазиси – диви лагуни, остров за влюбени, слънчеви дюни. Тази далечна любов невъзможна, разбиваща, нужна, до болка тревожна. Влудяващо нежна, учудващо цяла след всички съмнения в мен оцеляла! |
| Я помню , чудное мгновенье Мне подключили ИНТЕРНЕТ И после этого мгновения Меня в реальной жизни нет ! |
| НЕБЕСНА БЛАГОДАТ Йордан Радичков Мислил ли е Бог, когато е създавал света, че и моето родно селце ще се появи на бял свят, че през зимата ще бъде затрупано от снега заедно с неговите петстотин жители, две сковани от лед воденици, много кучета вълкодави, гласовити петли, снежни пъртини, кошове за кукуруз, под чиито стрехи висят обесени свраки, люлени от вятъра, за да плашат живите свраки, ята яребици под снега на нивите, ситни синигери, изпити от студения вятър. Според старите хора в селцето зимният вятър е толкова много лют и тъй зъл, че пие кило кръв от синигер! По поречието на река Златица димят стари топлици, останали още от римско време. По тези топлици древните римляни са копали чакъл и пясък, промивали са чакъла и пясъка и са добивали злато. Това се наричаше плавене на злато. Римляните си бяха заминали отдавна, но плавенето на злато остана и в моето детство още можеше да се видят край реката хора, заети с плавенето на злато. Бяха останали и топлиците, оградени с камъш и тръстика. В тези топлици идващите от север птици кацаха, за да се нахранят, да поспят и да продължат пътя си на юг по въздушните пътища на птиците. Учителят ни казваше, че над нас преминава Големият аристотелев път за прелет на птици, останал от много стари времена. По този небесен път при нас се отронваха не само диви гъски, но и лястовици и щъркели, а така също и пъдпъдъци, цигански петлета, бекаси и особено нежната и миловидна гургулица, с която горите ни бяха пълни. В селцето ни гургулицата бе на особена почит, защото се знаеше, че тя е подсказала на човека какво да прави с мъртвите. Според разказваното от старите хора, когато Каин убива Авел и се чуди какво да направи с трупа на убития, тогава над полето прелетяват две гургулици на път за Индия. Едната гургулица пада мъртва на земята, другата прави кръг и каца до мъртвата птица. Тя издълбава с човката си малка трапчинка, преобръща вътре в нея мъртвата птица и я затрупва с пръст. Като видял това, Каин сметнал, че гургулиците са пратени от небето, за да му покажат какво да прави с убития, и Каин направил каквото му показала гургулицата, полагайки тялото на Авел в земята. Това било и първото погребение на човек… Оттогава до ден-днешен нежната и миловидна гургулица все бърза по Големия аристотлев път, за да припомня на човека как трябва да погребва мъртвите. Ако се огледаме внимателно около себе си, ние ще видим как навсякъде край нас се е изсипвала небесна благодат. Че малко ли е това — реката да ти носи златоносен пясък, да ти мели мливото във водениците и да ти дава възможност да плавиш злато! Всеки се гордее с това, което си има, някои от големите съседни села се гордееха с богаствата си и с това, че вършееха житото си с американски вършачки „Арканзас“, наричани по нашия край батози, докато ние вършеехме житото си със старовремската вършачка „Николае Фехер“, наричана снизходително Никола Феферката. Други се гордееха с валцовите си мелници и с това, че край тях минаваха влакове, железопътните спирки и гари носеха имената на селата им, но си нямаха Големия аристотелев път, за да може небето да изсипва над тях благодатта си, както щедро я изсипваше над нас. Относно пътищата мога да кажа, че зимно време в разговорите често се споменаваше и селото Вълчедръм. Това село бе разположено по средата на пътя между Балкана и Дунава, на старовремски вълчи друм, подсказваше го и самото му име — вълчи — друм. Някога по тези места имало големи гори, през тях минавали глутниците на сивите планински вълци и си давали среща с белите карпатски вълци, идващи откъм влашките земи. Когато река Дунав замръзвала, белите вълци минавали леко по леда, за да нападат кошарите с овце по българските земи… По този вълчи друм стопаните отглеждали своите едри кучета вълкодави, наричани каракачански кучета заради това, че са разселени по тези места от овчарите каракачани. Някога каракачаните са се движели свободно със стадата си от Бяло море до Дунава и обратно. Това са все останки от древни миграционни пътища. Такива древни останки днес може да се видят в скандинавските страни, където лапландците придружават свободно своите еленови стада. В шведските планини съм виждал преди години лапландски селища със стада елени, както и лапландска църква със стенопис с Христово разпятие. Край кръста на разпънатия Исус стои и гледа кротко северен елен, приличен на елените, които докарват с шейна по нашите земи Дядо Мраз… Това, мисля аз, се все трохи от небесната благодат, отронени за нас. Като пиша сега, умът ми тича непрестанно напред и назад, търсейки белези на небесната благодат по нашите земи. Без де искам, се натъквам на християнските оброци в родиния ми край, това са оброците на детството. Тези оброци показват как хората са покръствали по-личните места в землищата си. Така те са и очовечавали земята си. Оброците са обикновено по южните, припечните места. Северните места са мъртвичави и студени, по тях няма оброци, няма лозя, няма пчелини, няма овчарски кошари. Северните места са не само мъртвичави и студени, оттам минават вълчите глутници и градушките, горите там са пълни със суеверие и невежество. Но въпреки снега, който е загуглил селото, въпреки преспите и студа, ето че се задава и Коледа, а заедно с нея из селцето плъпват и коледарите. Сред коледарите е и моя милост. Бях най-малкият в махалата, но големите момчета ме вземаха със себе си да им бъда дружина. Помня, че в ония години падаха дебели снегове и по улиците се образуваха големи преспи, толкова големи, че човек може да затъне в тях до шията. По-големите момчета вървяха най-отпред по улицата и правеха пъртина, а ние, най-малките, подтичвахме най-отзад и пригласяхме на техните коледарски благословии. Когато влизахме в някоя къща, стопаните ни посрещаха радостно, стопанката загребваше жито, хвърляше го с шепа над главите ни, ние се покланяхме и припявахме: „Да се роооди, да се пре-клооо-ни!“ Стопанката раздаваше на всички ни по едно коледно коларче и по шепа сушени плодове, когото успяваше, погалваше по главицата, ние се посбутвахме и тръгвахме да излизаме навън, благославяйки дома и стопаните по следния начин: „Ние из ижа — Бог у ижа!“ Там, където коледарите не се посрещаха добре, те си тръгваха викайки високо: „Ние из ижа — миш у ижа!“… Това обаче се случваше рядко, много рядко. Аз поне не помня да сме напускали някой дом с подобна благословия. За всеки случай обаче ние я знаехме, бяхме я заучавали предварително. Но понеже навсякъде ни посрещаха добре, по лицата на стопаните личеше особена възбуда, хората се радваха, че са им дошли коледари да благословят дома им и да помолят Господа, когато си тръгнат, Господ да не остави стопаните сами, а да влезе в дома им. Не зная дали Бог успяваше да влезе във всеки дом, но като гледах всеобщата възбуда, обхванала всичките жители на селцето, не можех и да си помисля, че Бог няма да се погрижи, ако не може сам да влезе във всеки дом, то да изпрати ангелите си в селцето, тъй че във всеки дом да усетят как ангелски крила раздвижват въздуха, как прошумяват ангелски пера и Бог дава знак, че е чул нашата молба: „Ние из ижа — Бог у ижа!“ То е колкото молба, толкова и благословия, излязла от детските уста. Каквито и грижи и каквато и работа да има Бог, той, вярвам, ще ги остави, за да обърне внимание на коледарите, и когато те излизат от някой дом, виждам как Бог отупва нозете си от снега пред прага на дома, за да прекрачи прага и да влезе при стопаните, при децата им и при домашните животни. А ние, наредени един зад друг вървим през пъртината и преспите към следващия дом… Подхлъзвам се, препъвам се и падам в снега, но се изправям бързо, като внимавам да не изтърва кравайчетата. Подушило кравайчетата, зад мен върви някое съседско куче, протяга муцуна и си отхапва от кравайчетата. Съседското куче върви подире ми дори и когато съм се изкачил по стъпалата на следващата къща, виждам през отворената врата как стопанката загребва с шепа и сее жито над главите на коледарите, те се покланят и благославят: „Да се рооо-ди, да се прек-лоони!“ Спирам се, за да се поклоня заедно с другите коледари, а през това време кучето се навежда и си отхапва голям залък от коледното кравайче. Това куче и това кравайче са се врязали дълбоко в паметта ми. Човек може така да върви до края на дните си, следван по петите от кучето! Но човекът — чуй ме, Господи — си прибра кравайчето, прогони кучето от себе си, нарече го с какви ли не груби думи, помияр го нарече, Господи, бездомно куче го нарече и като видя с каква радост се съешава с другите кучета, му завидя и се закани да го скопи, за да го лиши от последната му кучешка радост… Не позволявай това да се случи, Господи, ти знаеш как да се намесиш и не ни отказвай Своята небесна благодат! |
| Съжалявам, че цапам хубавата тема, но не намирам къде другаде да попитам. Търся една книга, която бях чел като дете, но по никакъв начин не мога да си спомня залавието. Книгата е на морска тематика и действието се развива през 18-19 век. Тинейджър решава че иска да пътува по море, избягва от вкъщи и се скрива в трюма на товарен ветроход. За нещастие заспива а през това време трюмовете са напълнени с различни стоки - момчето се оказва затиснато. Единствено имаше джобно ножче и с него бавно и мъчително си пробиваше пътя нагоре към спасението. Отдавна разпитвам, но никой не може да се сети за такава книга. Започвам да имам чуството, че е била издадена в един екземпляр. |
| За много години на всички! Ще започна 2018-та с едно стихотворение, написано през 1957 г., когато авторът му е бил на 25 години: КАРЬЕРА Евгений Евтушенко Твердили пастыри, что вреден и неразумен Галилей, но, как показывает время: кто неразумен, тот умней. Ученый, сверстник Галилея, был Галилея не глупее. Он знал, что вертится земля, но у него была семья. И он, садясь с женой в карету, свершив предательство свое, считал, что делает карьеру, а между тем губил ее. За осознание планеты шел Галилей один на риск. И стал великим он... Вот это я понимаю - карьерист! Итак, да здравствует карьера, когда карьера такова, как у Шекспира и Пастера, Гомера и Толстого... Льва! Зачем их грязью покрывали? Талант - талант, как ни клейми. Забыты те, кто проклинали, но помнят тех, кого кляли. Все те, кто рвались в стратосферу, врачи, что гибли от холер - вот эти делали карьеру! Я с их карьер беру пример. Я верю в их святую веру. Их вера - мужество мое. Я делаю себе карьеру тем, что не делаю ее! Amazon 29 Дек 2017 21:13 Гледам, че до момента няма отговор, а за съжаление и аз не се сещам за тази книга.  |
| Амазон, помня тази книга - много ме впечатли като дете. Заглавието беше "На дъното на кораба". https://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=1233863&title=%D0%9D%D0%B0%20%D0%B4%D1%8A%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%B0 | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Сократ-май |
| Благодаря Сократ! И мен ме държа буден цяла нощ. Във форума на читанката също ми помогнаха. Оказа се че съм я чел под заглавието "Морското Вълче". Изобщо съм забравил, че е на Майн Рид иначе можеше и да я намеря. Интересно че такава класика е толкова малко известна и браво на българското книгоиздаване от едно време, че я е оценило. Оригинналното заглавие било "The Boy Tar or, A Voyage in the Dark ", като "катран" било стар сленг за "моряк". Успях да я намеря само на антикварно издание(препечат) и си я поръчах от Амазон. Надявам се да запаля дъщеричката да я прочете. |
| На днешния ден преди 170 години е роден Ботев: ХРИСТО БОТЕВ Христо Смирненски Съществува легенда, че Ботйов е бил ранен, заловен и откаран в затворите на Диарбекир. Доста време се е очаквало завръщането му. Без път към своята Голгота стръмна, залутана сред хладните скали и сенките на участта си тъмна — дружината нечакано осъмна в съседство с волнокрилите орли. Момчетата жадуваха отрада, войводата стоеше с бледен лик, а мигом сред страхотна изненада башибозукът плъпна из засада и екнаха усои в гръм и вик. Весден посред чукари неприветни кипя неравна шеметна борба, но неусетно плъзна вечер летна и разпиляха се полека сетни оловноцветни пушечни кълба. Вечерната тъма във черни скути прикри кръвта и стихналата мощ и тегне тайна над последните минути на шепата възторжени хайдути и вдъхновения поет и вожд… А там далеч у тъмните зандани в Диарбекир сред влажните стени лежи старик. Следи от тежки рани на морния му лик са начертани и тягостно веригата звъни. Той крачи снажен, леко поприведен, потрепват посребрените коси и горест блика от ликът му бледен, а кат ханджар сред полумрака леден пламтящият му поглед пак блести. * * * Далеч от тази черна преизподня — натам, де снежният Балкан мълви сребристи химни над земя свободна, де чака го прегръдката народна — възторжен старият борец върви. Но стига той. И вижда всъде горест. Едни вериги паднали, след тях възправила се нова робска орис и угнетен, беднякът пак се бори с тираните разплути в срам и грях. А тези фарисеи, на които той нявга плю в пророческий си гнев, живеят пак охолно и честито и с свойта подлост и лихварство сито сподавят робския възбунен рев… Смрачи се лик. В гърди се буря сепна — възпламна гняв пак в стария борец. И орловият поглед странно трепна, и орловият поглед пак зашепна: „Ще викнем ние: хляб или свинец!“ | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Преди 140 години, на 13 януари (стар стил 1-ви януари) 1878 г. е роден Пейо Яворов: НЕ СИ ВИНОВНА ТИ От други свят съм аз — не си виновна ти, дете на прах-земя, на прашните мечти; не си виновна ти, от тебе исках аз не сажди на страстта, а дух кристален мраз. От тебе исках аз да бъдеш огледало на моята мечта сред ясна самота: вълшебно огледало, живот и образ дало на моя хладен блян, от светъл бронз излян. Не си виновна ти, от други свят съм аз, не зная прах и дим в приоблачния мраз; от други свят съм аз, що можеш стори ти за моя снежен сън и ледени мечти! Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна за тайната в тъма ридаеща сама, — не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна, дозела песента на радост-горестта!… *** ДРУГАРИ Загасна пламък-юност и в пламенни другари днес виждам овча кротост: на всички по лицата живота безпощаден е смогнал да удари с цинична подигравка на злото си печата. Измежду тях един ли след мене завистливо поглежда и въздиша? Щастливец ме намира! Оплаквам участта им, оплаквам я горчиво… А мене кой оплаква, а мене кой разбира? | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: JKMM |
| Собствена стая Откъс от есето на Вирджиния Улф. http://www.colibri.bg/knigi/1507/virdzhiniq-ulf-sobstvena-staq |
| Една книга, която наскоро ми препоръчаха. Предателите на Левски и безсмъртието на поп Кръстьо Бестселър на годината. Книгата описва и анализира премеждията на Васил Левски в последните месеци от живота му и особено в последните часове преди залавянето му на 27 декември 1872 г. 62 дни по-рано, на 26 октомври, е извършено първото документирано предателство на Апостола. Но той е предаван още десетки пъти. Това е книга не само за предателите на Левски и за това как те се справят с деянието си. Тя е за предателските нагласи на хората и доказва, че е безсмъртен не само Левски, но и неговият предател. Книгата съдържа първия подробен летопис за епохата на Апостола. Той го поставя в множество контексти и слага рамки на загадъчната му фраза "Времето е в нас и ние сме във времето". |
| ЗА ПРОСТОТИЯТА Йордан Радичков Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното – че простотията върви с човека, тъй като той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори заедно с него и не е изключено даже да го надговори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението. Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата могат да се срещнат простотии – било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията – и тя се вози. И в трабант съм я виждал същата простотия, а когато беше времето на велосипедите – и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка. В минута на откровение един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кратко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко – досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също не сънува с него. Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с толкова огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: „Ами как! Като игла в купа сено!”. Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното – че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някои хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да се скрият където си поискат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха! Из сборника „Водолей”, 1967 г. Източник: http://www.ploshtadslaveikov.com/za-prostotiyata/ |
| НИВАТА Иван Вазов Сейте разумное, доброе, вечное! Некрасов Морен орачът из нивата сееше, сееше в ровки бразди, руен се пот от челото му лееше и по космати гърди. Гледах как фърляше весело семето — чисти и здрави зърна. Сей, земеделецо, днес му е времето, фърляй добри семена. С жътва богата, със спор, изобилие бог ще труда надари, честно и славно е твойто усилие, бодро засявай, ори. * Зная сеячи и други във нивата — в другата нива у нас: там ще поникне трънакът, копривата, не позлатеният клас. Гнило е семето в почвата, плодната, дето го пръскат они, плодове грозни ще бликнат в народната нивица, грозни злини. Хранят с отрова това поколение, с дело, с примери и с реч… Бъдеще страшно ще жънем в смущение, жънем го даже ний веч… * Сейте, сеячи, доброто засявайте в младата нива у нас, истини здрави в душите втълпявайте, важен е днешния час. Сейте ламтеж къмто правда божествена, сейте любов — не вражда, милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и труда. Жадна за хубаво семе е нивата, силна е, сочна е тя: всичко се фаща в горката, родливата: бурен и клас, и цветя. https://www.youtube.com/watch?v=u6Sq_sMPJA4 *** СЕЯТЕЛЯМ Николай Алексеевич Некрасов Сеятель знанья на ниву народную! Почву ты, что ли, находишь бесплодную, Худы ль твои семена? Робок ли сердцем ты? слаб ли ты силами? Труд награждается всходами хилыми, Доброго мало зерна! Где ж вы, умелые, с бодрыми лицами, Где же вы, с полными жита кошницами? Труд засевающих робко, крупицами, Двиньте вперёд! Сейте разумное, доброе, вечное, Сейте! Спасибо вам скажет сердечное Русский народ… 1876 |
MichaelL 13 Яну 2018 23:31 Жив да си, че припомни разказа. Имаше го в сборник на руски, издаден преди много години. |
Город всегда любил живопись, и четыре художника, издавна здесь обитавшие, основали группу "Диалектический станковист". Они писали портреты ответственных работников и сбывали их в местный музей живописи. С течением времени число незарисованных ответработников сильно уменьшилось, что заметно снизило заработки диалектических станковистов. Но это было еще терпимо. Годы страданий начались с тех пор, когда в город приехал новый художник, Феофан Myхин. Первая его работа вызвала в городе большой шум. Это был портрет заведующего гостиничным трестом. Феофан Мухин оставил станковистов далеко позади. Заведующий гостиничным трестом был изображен не масляными красками, не акварелью, не углем, не темперой, не пастелью, не гуашью и не свинцовым карандашом. Он был сработан из овса. И когда художник Мухин перевозил на извозчике картину в музей, лошадь беспокойно оглядывалась и ржала. С течением времени Мухин стал употреблять также и другие злаки. Имели громовой успех портреты из проса, пшеницы и мака, смелые наброски кукурузой и ядрицей, пейзажи из риса и натюрморты из пшена. Сейчас он работал над групповым портретом. Большое полотно изображало заседание окрплана. Эту картину Феофан готовил из фасоли и гороха. Но в глубине души он оставался верен овсу, который сделал ему карьеру и сбил с позиций диалектических станковистов. -- Овсом оно, конечно, способнее! - воскликнул Остап. - А Рубенс-то с Рафаэлем дураки-маслом старались. Мы тоже дураки, вроде Леонардо да Винчи. Дайте нам желтой эмалевой краски. Расплачиваясь с разговорчивым продавцом, Остап спросил: -- Да, кстати, кто такой Плотский-Поцелуев? А то мы, знаете, не здешние, не в курсе дела. -- Товарищ Поцелуев -- известный работник центра, наш горожанин. Теперь из Москвы в отпуск приехал. -- Все понятно, - сказал Остап. - Спасибо за информацию. До свидания! На улице молочные братья завидели диалектических станковистов. Все четверо, с лицами грустными и томными, как у цыган, стояли на перекрестке. Рядом с ними торчали мольберты, составленные в ружейную пирамиду. -- Что, служивые, плохо? - спросил Остап. - Упустили Плотского-Поцелуева? -- Упустили, -- застонали художники. -- Из рук ушел. -- Феофан перехватил? -- спросил Остап, обнаруживая хорошее знакомство с предметом. -- Уже пишет, халтурщик, -- ответил заместитель Генриха Наваррского. -- Овсом. К старой манере, говорит, перехожу. Жалуется, лабазник, на кризис жанра. -- А где ателье этого деляги? -- полюбопытствовал Остап. - Хочется бросить взгляд. Художники, у которых было много свободного времени, охотно повели Остапа и Балаганова к Феофану Мухину. Феофан работал у себя в садике, на открытом воздухе. Перед ним на табуретке сидел товарищ Плотский, человек, видимо, робкий. Он, не дыша, смотрел на художника, который, как сеятель на трехчервонной бумажке, захватывал горстями овес из лукошка и бросал его по холсту. Мухин хмурился. Ему мешали воробьи. Они дерзко подлетали к картине и выклевывали из нее отдельные детали. -- Сколько вы получите за эту картину? -- застенчиво спросил Плотский. Феофан приостановил сев, критически посмотрел на свое произведение и задумчиво ответил: -- Что ж! Рублей двести пятьдесят музей за нее даст. -- Однако дорого. -- А овес-то нынче, - сказал Мухин певуче, - не укупишь. Он дорог, овес-то! -- Ну, как яровой клин? -- спросил Остап, просовывая голову сквозь решетку садика. -- Посевкампания, я вижу, проходит удачно. На сто процентов! Но - все это чепуха по сравнению с тем, что я видел в Москве. Там один художник сделал картину из волос. Большую картину со многими фигурами, заметьте, идеологически выдержанную, хотя художник и пользовался волосами беспартийных, - был такой грех. Но идеологически, повторяю, картина была замечательно выдержана. Называлась она "Дед Пахом и трактор в ночном". Это была такая строптивая картина, что с ней просто не знали, что делать. Иногда волосы на ней вставали дыбом. А в один прекрасный день она совершенно поседела, и от деда Пахома с его трактором не осталось и следа. Но художник успел отхватить за выдумку тысячи полторы. Так что вы не очень обольщайтесь, товарищ Мухин! Овес вдруг прорастет, ваши картины заколосятся, и вам уже больше никогда не придется снимать урожай. Диалектические станковисты сочувственно захохотали. Но Феофан не смутился. -- Это звучит парадоксом, -- заметил он, возобновляя посевные манипуляции. -- Ладно, -- сообщил Остап, прощаясь, -- сейте разумное, Доброе, вечное, а там посмотрим! Прощайте и вы, служивые. Бросьте свои масляные краски. Переходите на мозаику из гаек, костылей и винтиков. Портрет из гаек! Замечательная идея! Феофанът на нашето време Деймиан Хърст твори безсмъртни хм, шедьоври, с трупове на акула, овца, крава, теле във формалдехид. Гигантски размах! Най-богатият жив художник!  |
