Интимна поезия
Отиди на страница:
| Александр Блок Сквозь винный хрусталь (1907) В длинной сказке Тайно кроясь, Бьет условный час. В темной маске Прорезь Ярких глаз. Нет печальней покрывала, Тоньше стана нет... — Вы любезней, чем я знала, Господин поэт! — Вы не знаете по-русски, Госпожа моя... На плече за тканью тусклой, На конце ботинки узкой Дремлет тихая змея. |
| ааа, тук се създаде много академично, строго направо, отношение към любовта ама моля ви се , дръжте се сериозно  ЛИСТАТА КАПЕХА В ЧЕРВЕНО... Христо Фотев Листата капеха в червено озарени. На "Морска" - улица с печално реноме, ти спря до мене и над мене - срещу мене - сърцето ми преряза с рязко "Не". Сърцето ми бе в свойта първа сила. Не беше бившо то както сега. На всички пролети събрало хлорофила се пръсна то - позеленя снега. Благодаря за твойто рязко "Не" любима. Ти, моя болко, първа ти - мерси. И тая първа, скръбна радост че ме има в страни - от космоса на твоите коси. А ти - ти влезе с другия спокойно в ресторанта където светеха бутилките с вино. Излезе после и се смееше пияна и той те облада в едно "Рено" НА "МОРСКА"... На "Морска" пак под бившите дървета изплащам тоя риск - да съм поет. Как плачеш ти - жената на поета - със стерео-сълзи в един без пет. Прости ми ти - свирепа - нежно-мила във тоя миг от грепфрут по-горчив не искам... Не! Но пак със страшна сила пропадам аз на някакъв мотив. Секунда по- секунда все по-властно - категоричен, песенен, жесток - той ме изпълва целия с опасно насилие - в прекрасния си скок. | |
Редактирано: 2 пъти. Последна промяна от: Lillian |
| Богомил Райнов – Отиде си … Отиде си. Небето се разплака, скръбта приведе старите ели, и вятърът засвири сред букака. С две думи, времето се развали. Камината във стаята запуши и скръб, и дим очите насълзи. Стоя и зъзна и с досада слушам как псето срещу вятъра ръмжи. Така се всичко мигом измени: боровете са сякаш непознати, далечните мъгливи планини така изглеждат чужди в тишината. Стоят с прозорци заковани хижите и няма цветни рокли, песни, смях; с език студен мъглите само лижат поляната, де нявга с теб седях. Отивам си. Какво сега ще диря сред този край, де пада мракът чер и само мокри клони дирижират на вятъра дивашкия концерт? Любовен календар, 1941-1942 |
| “Свърши се лятото. Тънки мъгли бавно се решат с гребена на гората. Тънък, бездомен вятър цялата нощ шумоля във липата. Отиде си лятото... Какво ще измислим за тая вечер? Не ми се излиза в студеното - не ми се ходи ни близко, нито далече. Остани при мене! Ще запалим огън като през зимата, ще наметна големия шал, ще седна в краката ти /нали и руси циганки има?/ - и ще ти гледам на ръка. ...Ох, чорбаджи, пътят ти много е лъкатушен: много друмища ще извървиш по вода и по суша, кръв ще ти тече от коленете - от падане и катерене, не от коленичене. Ту на ястреб в небето ще си приличен, ту перо по перо ще ти кършат крилете. Ала ти, господарю, си от яка порода: на камък да паднеш, пак ще поникнеш. Злото от теб ще отскача, както чукът - от челика. Всичко през главата ти ще мине, додето сняг я накичи - и пак малко ще са ти годините... Жените много ще те обичат: една уж ти седи в краката, ала ти на ръце ще я носиш. Май че е зеленоока, май че е русокоса... Не си издърпвай ръката! Не искам сега и да ме милваш. Стига ми с пръсти да я докосвам, стига ми да я усещам - натежала от любов и сила, от никого не покорена и покорна само на мене - твойта гореща, твоята мъжка десница... Свърши гадането. А на дланта ми - твойте устни вместо жълтица.” |
| „В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ“ – Р. БЪРНС Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, Джени вир-водица стана в цъфналата ръж. Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж. Бърза, мокра до колени, в цъфналата ръж. Ако някой срещне някой в цъфналата ръж и целуне този някой някого веднъж, то нима ще знае всякой де, кога веднъж някога целувал някой в цъфналата ръж? Превод: Владимир Свинтила | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: BuboLechka |
| Стъпка по стъпка Човек от раждането почвал да умира, - такъв е, казват, земният ни дял. Не ща с устойчивост да парадирам, но и до днес не съм съвсем умрял. И то ще стане, но защо да бързам. Изчаквам бъдещето примирен. Щастлив, че краят ми е в кърпа вързан, умирам постепенно ден след ден. Най-първо май загубих обоняние. Какво предимство, ако си гнуслив, - сред този бит, тъй беден на ухания и тъй богат с противни миризми. Наскоро почнах и да оглушавам, сега приучвам се да бъда ням. През тези дни на нетърпима врява най-мъдро е да си говориш сам. Замира вече и онуй влечение към топли връзки с някоя жена и към дотегналото упражнение, познато под различни имена. Не ме гнети отслабващата памет: Защо ми е да помня тоз живот, изпълнен с толкова заблуди и измами. Забравата - какъв гръмоотвод! Благодарение на лошото ми зрение светът все повече изглежда сън. Затуй развивам ценното умение да гледам в себе си, а не навън. Смъртта, когато дойде закъсняла, ще види върху стария диван едно съвсем излишно вече тяло, напуснато от своя квартирант. Богомил Райнов |
| АНГЕЛ Навярно моят ангел е сакат, та все при мене си стои и дреме. Не стана ни богат, ни демократ – пропусна историческото време. И не го блазни белият простор, и не го вдъхновяват небесата. Седи си в доброволния затвор обиден, равнодушен и брадясал. А аз го моля: – Хайде, полети! България все още си е наша. Не бива да оставаш без мечти. И аз не зная от какво се плашиш. - Не знаеш ли? – ми проговаря той. – Сега у вас все дяволи витаят. Не чуваш ли – звучи заупокой. Настъпи и на ангелите краят. …И спусна се от Витоша мъгла. Изчезна ангелът. Кое ли го накара да скърши овехтелите крила и да си проси хляб на тротоара? Павел Матев |
| * * * “Моята родина не познава своите рождени синове.” Н. Лилиев Загиналите тънат във забрава. В забравата животът си тече. Осиротява българската слава – заблудата ни ще я отвлече. Къде ще идем, щом изгубим памет? Безпаметните губят чест и химн. Лишени от история и знаме, не ще узнаем накъде вървим. Към изгрев ли или към своя залез, към божества ли или към беди? Републиката е един страдалец – и не живее вече, а мъжди. И сиротее българската слава, и я отвяват чужди ветрове. Родината ми вече не познава рождените си святи синове. Павел Матев |
| Н. Лилиев И слънцето с предвечния си плам, изгубено в нощта на мойте степи, ще освети порутения храм, но моите очи ще бъдат слепи. Невидима ръка ще затрепти по струните на мойта мисъл бедна, пред мене ще застанеш скръбен ти, но моята душа ще бъде ледна. И моята молитва ще зове в часът на безпощадната измама, като мечта по нови светове, но моята уста ще бъде няма. Аз ще разплитам своя сън злочест под шепота на сетно алелуя, и ти ще спреш пред мене с блага вест, но, жив мъртвец, аз няма да те чуя. |
| Арсений Тарковский Вот и лето прошло, Словно и не бывало. На пригреве тепло. Только этого мало. Всё, что сбыться могло, Мне, как лист пятипалый, Прямо в руки легло. Только этого мало. Понапрасну ни зло, Ни добро не пропало, Всё горело светло. Только этого мало. Жизнь брала под крыло, Берегла и спасала. Мне и вправду везло. Только этого мало. Листьев не обожгло, Веток не обломало... День промыт, как стекло. Только этого мало. |
| Емили Дикинсон * * * Умрях за красота, но тъкмо във гроба ме зариха, и друг един - умрял за правда - до мене настаниха. "Защо - той тихо ме попита - умря?" - "За красотата". "А аз за правда. Все едно е. Ние двамата сме братя." И през пръстта ний си приказвахме - като добри роднини, - додето мъх покри устата ни и имената скри ни. * * * Много безумие е най-върховен смисъл за поглед, който различава. Многото смисъл е най-чистото безумие - където множеството обладава. Ти си нормален - щом си се оставил на туй, което те надига- Опъваш ли се - ти ще си опасен - и окован с верига. * * * Душата си избира свое общество - после вратата захлопва. В нейното божествено мнозинство недей се вече натрапва. Тя не се трогва, че от каляската някой към нея е тичал - нито, че пред леглото и император е коленичил. Аз зная - от цяла просторна нация тя едного ще посочи - и ще запуши клапите на вниманието си - като със плочи. * * * Сърцето търси първо удоволствие - а после да не го боли - а после малките упойки - със които - страданията да понамали - а после да заспи - да спи за дълго - а после, че ще бъде най-добре - щом иска неговият Инквизитор - да има свободата да умре. * * * Казват - лекувало времето. Времето не лекува. Мъката - като жилите - със възрастта се подува. Времето е проверката за болестта голяма. То би помогнало само там, където болест няма. * * * Във три - една едничка птичка - сред тишината сива - поде - с една едничка дума - мелодия предпазлива. Във четири - се вмести опитът - и изпита прогони - и ето, всичко подчини се на сребърни закони. Във седем - нямаше ни сила - ни сечиво - ни длъжност. Присъствието стана място - а между тях окръжност. * * * Животът ми два пъти свърши - преди да се свърши. Остава да видя дали вечността трети път ще ме скърши - по същия начин - без смисъл - и без пощада. В раздялата ние узнаваме рая - и искаме ада. * * * Надеждата е нещо хвърковато - то, кацайки в душата - те намира - и пее свойта песничка без думи - и никога не спира. Най-сладък смях във нея се разнася - и се извива страховита буря, за да убие птичката, която отвътре топлина притуря. Аз чух я в най-студените крайбрежия - дето най-странното море се плиска. Дори сред най-голямата опасност - троха не ми поиска. * * * Научихме любовта добре - буквите - думите - първа глава от книгата - и откровението - сякаш пресъхна подир това. И тогава всеки от нас - видя във другите очи - светло незнание на дете - детско незнание - да личи. Което единият не бе разбрал - искаше на другият да обясни. Уви! Голяма е мъдростта - и истината - с много страни! * * * Какво е Изтокът? Това е Жълтият човек. Но става и Червен - ако рече - когато слънцето нагоре извлече. Какво е Западът? Той е Червеният човек. Но става също Жълт - ако рече, - когато слънцето надолу повлече. * * * Миналото е особено създание - щом го погледна в лицето - не знам дали ще получа възторг - или пък срам. Ако го срещнеш без оръжие - по-добре побегни - че и неговата ръждясала пушка - понякога - гърми. * * * Да се бориш на глас е храбро - но по-голяма е храбростта, когато се биеш - вътре в сърцето си - с кавалерията на скръбта - когато побеждаваш - без зрители - падаш - без никой да те съзре, - когато не гледат патриотите как героят им ще умре. Такива храбреци дирят ангелите - шествие от разперени крила - ред подир ред - със равна стъпка - и със белоснежни облекла. |
ааа, тук се създаде много академично, строго направо, отношение към любовтаама моля ви се , дръжте се сериозно >>><<< Зайченцето бяло цял ден с играло във една горичка със една сърничка... ...но нямало нищо сериозно... | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: sluncho6 |
...но нямало нищо сериозно... Как ще е сериозно, междувидовите контакти още не са били на етап "Жираф большой - ему видней!" Слънчо, липсваше! Радвам се, че си тук!  |
| Гео , не бързай *** !За кого е този палец надолу ? За темата ? За стиховете ? За чаровния Слънчо 6 ? Прегледай му "досието" пък тогава бързай с оценките ! Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета на някаква уличка с няколко думички спря ме веднъж любовта. Беше наистина толкова истинска, колкото може да е слънцето весело, старата есен, старото тъжно небе. Весели есенни кестени блеснали ръсеха светли следи. Златни, квадратни, невероятни - изгряваха вредом звезди. Странно тържествена, жертвена, женствена беше земята под нас. Бяхме ний истински, искрени, искащи, мислещи само на глас. Може би времето, може би временно, може би от възрастта - няма ни улички, няма ни думички, няма я в нас любовта. Може би някъде, някога, в някого пак ще се влюбим, нали? Нещо ще искаме, нещо ще чакаме, нещо пак ще ни боли. Колко естествено, просто наследствено дойде при нас трезвостта. Весели есенни кестени, де сте вий, де е сега любовта? Някога, някога, толкова някога, колкото девет лета, на някаква уличка с няколко думички спря ме веднъж любовта... Н. Йорданов | |
Редактирано: 3 пъти. Последна промяна от: sybil |
| https://www.youtube.com/watch?v=AXtjTQx8bIM БУЛЕВАРДЪТ Миряна Башева Под дебели подметки и проза дреме есенно жълт тротоар. На разсъмване всичко е розово - за петнайсет минути макар. Своя автомобилен оркестър вдъхновен дирижира денят. И цъфтят в суматохата кестени. Прецъфтяват. И пак цъфтят. Аз ги имам за съученици - тия честни дървета - на пост пред вековната наша традиция да ме чакат на Орлов мост. Дефилират милион непознати - Димитрова, Николов, Петров... И повикана по телепатия, бърза новата ми любов. Булеварда с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе - тук почиват след дългото скитане уморените ми нозе. Този факт е световно известен - че на "Руски" започва денят. И цъфтят в суматохата кестени. Прецъфтяват... И пак цъфтят! |
| Валди Тотев- "Джени" - https://www.youtube.com/watch?v=rke2oL_VD48 |
| Неочаквано настроение Недялко Йорданов Запомни тази нощ! Тази нощ беше пълна със юли. Тази нощ в този малък, почти неочакван хотел. Тази стая със прашната лампа, с перденцата тюлени. Този трик с трите стари легла – и банален, и смел. Беше тихо съвсем – с дъх на дъжд и на нещо зелено. Вън, на пръсти, слухтеше градчето зад тъмния джам. Запомни тази нощ и лицето си, странно смутено, и тавана над теб – мълчалив, четвъртит и голям. Колко чудно наистина – да откриеш, че имат пак смисъл позабравени вече, романтични, познати неща, за които, хе! някога там, преди време, си писал и си скитал и даже си плакал самотен в нощта. Запомни тази нощ! Поздрави я! Кажи й : „Почакай. Не си тръгвай така, а добра, повторима бъди. Идва утрото. Скрий се на моето куфарче в мрака, за да идваш понякога с дъх на дъжд, с дъх на скрити звезди.” И вземи тази нощ. Открадни я. Хвани я, когато като плаха жонгльорка тя се люшне по светлата тел, за да знаеш, че пак по кафявия път на земята тя ще дойде при теб в един град, в един малък хотел. 1966 |
| Emily Dickinson It's all I have to bring today - This, and my heart beside - This, and my heart, and all the fields - And all the meadows wide - Be sure you count - should I forget Some one the sum could tell - This, and my heart, and all the Bees Which in the Clover dwell. c. 1858 * * * Wild Nights! - Wild Nights! Were I with thee Wild Nights should be Our luxury! Futile - the Winds - To a Heart in port - Done with the Compass - Done with the Chart! Rowing in Eden - Ah, the Sea! Might I but moor - Tonight - in Thee! c. 1861 * * * A word is dead When it is said, Some say. I say it just Begins to live That day. 1872 ? |
| https://www.youtube.com/watch?v=NpOMP_740e8 Ваньо Вълчев Тръгва нощният влак към раздяла. Ти протягаш ръка странно бяла. Стапя нощният мрак тихия вик, тихия вик „Защо?” Отшумял коловоз и раздяла. Този тъмен вагон – бял прозорец. Само ти ли си тук? Няма хора. Само теб виждам аз, твойте очи, тихата им вина. Отшумял коловоз и раздяла. Този влак е така уморен и не иска, не иска да тръгне, натежал, натежал от тъга. Но семафор зелен вика ме в друга посока. |