Днес ...
Отиди на страница:
А аз днес изкачих връх Ботев. В 12.30 часа вятърът там беше със скорост 14 метра в секунда. Ботев, Черни и Мургаш - трите най-тежки като климат върха в България. Самотни исполини, на които времето се променя за секунди, а ветровете често са убийствени. Вчера на Черни духаше силно и температурата беше 13 градуса - определена изненада за хилядите, буквално хилядите, които отиваха нагоре, огромната част от които възприемаща изкачването на върха като пореден фейсбук ивьент. Даааа, на 2300 м ги няма жегавите 30 градуса в Софето. |
| За Мургаш не успяхме да съберем група преди месец. Предния ден, преди заплануваното изкачване на Ботев, направихме преход по река Видима - частично следвахме движението на Габровската чета на Цанко Дюстабанов. Марагидик, където е последното сражение на четата, скоро след което е заловен и воеводата, не ни влизаше в програмата, но от Ботев може да се види историческият връх - забил билото си в белия облак.  Заловените априлци - и от Габровската, и от Дряновската чета - пред извънредния турски съд в Търново, и бесило: Цанко Дюстабанов, Бачо Киро Петров, Георги Измирлиев, Иван Семерджиев... |
| Марагидик ми е любим! Невероятно красив е отдолу, да се любуваш на скалистата му снага, докато едва си сбираш дъха по стръмната пътека от Острец към Тъжа. Безценно е да излезеш на равното на Руслийски проход в източното му подножие и пред теб да се възправи Кадемлията! Невероятно е да се изкачиш на него и да погледнеш на запад, към Ботев и ридовете, спускащи се към Мизия от Джендема, Жълтец, Костенурката, Купена, Амбарица ...  | |
Редактирано: 4 пъти. Последна промяна от: Предводител на команчите |
Вчера на Черни духаше силно и температурата беше 13 градуса - определена изненада за хилядите, буквално хилядите, които отиваха нагоре, огромната част от които възприемаща изкачването на върха като пореден фейсбук ивьент. Даааа, на 2300 м ги няма жегавите 30 градуса в Софето. На Рилските езера е същото - пълчища покорители на планината по джапанки, шорти, тениски, токчета и цвички... |
Невероятно е да се изкачиш на него и да погледнеш на запад, към Ботев и ридовете, спускащи се към Мизия от Джендема, Жълтец, Костенурката, Купена, Амбарица ... Да речем, че се кача. Чисто теоретично, защото физически е невъзможно. И какво, ще видя? Нищо!!! Толкова съм късогледа. Мачкайте ми самочувствието. Мачкайте. Добре, че поне снимки качвате.   |
| Модните места за планинарстване в БГ са Черни, Мусала, Ботев, Вихрен и Езерата. Другаде себеподобни буквално няма да видиш. Миналата година направих нощно изкачване на Вихрен. Аз, тишината и звездното небе. Изгревът ме хвана на 200 метра под върха. Божествено! На връщане - агорафобия. Срещнах над 400 човечЕта. Кой с ханцунг, кой с джапанки, а един дори с дипломатическо куфарче. Въпросът на Въпросите: Колко още остава? Ми викам, ей го върха над вас. Да, де, ама колко? Два километра линейни и 600 м денивелация. Аха, ама като време? Ми се да ви зная как ходите? Ми като всички ... Ко, речи, викам? Двама на 200 метра над хижата, тъкмо тръгнали: Близо ли е?  Други, насред път: Колко още има до Окото? Ми, казвам, пет километра и три върха. Ама казаха ни, че е на 15 минути от хижата!!! Така е, казвам, но в обратната посока ... Та така ...  | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Предводител на команчите |
mercury, Предводител на команчите  искрено ви се възхищавам и ви завиждам и не защото сега съм затворена у нас, ами защото никога не съм изкачвала връх, дори не съм правила дълъг планински преход моткам се тук по бреговете и толкоз  |
| Лилиан, Първо Планинарско Правило на Предводителя на Команчите: Щом Предводителят може да изкачи нещо, Всеки може да изкачи същото нещо. |
Като деца качвахме Копитото за отрицателно време. Да не ни забележат, че ни няма. На връщане на тъгъдък за двайсетина минути и в къщи. Нещо "Като Лувъра за пет минути". Копитото, защото по права линия беше най-близо до в къщи. Тогава "Бъкстон" не се прцепваше от резиденцията и по него, по него, после по пътечките и хоп горе. На отиване и връщане спирахме на водопада. Нещо като пред "Мона Лиза". Нямахме "Битката при Самотраки".  Правехме го често и по някой път се качвах с лекота, а друг път едва изкретвах. Но тогава не съм знаела, че имам талсамия. Такава болест тогава нямаше. Околните го отдаваха на чист мързел. Вечер, когато си легнех се приспивах със светлините на Копитото. Сега йок. Без да се местя, няма ни Копито, ни Витоша.  |
Като деца качвахме Копитото за отрицателно време. И си гледала отгоре София, нали? Сега нищо няма да видиш, освен ако не си платиш 5 лева, за да надникнеш от терасата на хотела.  |
| Аз от планинарство започнах да се интересувам преди 5-6 години, и все още съм любител. По едно време реших, че започвам да остарявам и е редно да видя някои неща из Родината, поне докато мога да ходя. И, съответно, се записах в една туристическа агенция за два дни преход до Рилските езера. Бях се екипирала добре - туристически обувки, щеки, наколенки, тензухени кърпи (тюлбени), шапки, яке, всичко точ. Водачът - не много млад, опитен, и се оказа доста известен в бранша. Два дни ме скъса от подигравки: - Бе, кво ги въртиш тия щеги насам-натам! Ще ни нанижеш на шишчета. - Който не може да си носи задника, не е задължително да се качва нагоре. Седи, чака ни да се върнем и колектира кислород. И всякакви такива, образни. Умрях от срам! Обаче се амбицирах. Езерния връх го изкачих, лазейки на четири крака. Оттогава с моя водач сме приятели. Машинката ми се разработи и доста места посетих с него. И му имам пълно доверие. |
Сега нищо няма да видиш, освен ако не си платиш 5 лева, за да надникнеш от терасата на хотела. Дааа, знам. И най-обидно ми е, че това направиха хора с които играехме и учихме заедно. Те си бяга гаменчета тогава, а сега ... От време на време ги слушам, колко се гордеят с поразията която направиха. Колко са хитри, че са успели да е доберат до там и да строят. Какви "бизнесмени" са само. Грозна работа.  |
Модните места за планинарстване в БГ са Черни, Мусала, Ботев, Вихрен и Езерата. Другаде себеподобни буквално няма да видиш. И Райското пръскало. Мой колега го качи преди две седмици - по едно време, вика, стана като по Витошка. |
