бонго-бонго
То поканата беше към щурчо.

Кой и защо е унищожавал българските текстове през XI и XII в.? Изследователят ст.н.с. Трендафил Кръстанов се вгледа в гръцките палимпсести във Ватиканската библиотека в Рим (Ватикански гръцки кодекс) и разчете първоначално старобългарско изборно евангелие от X в. на кирилица - засега най-старото българско евангелие! (Палимпсест - книга върху пергамент, написана след измиването на първоначалния текст.)
МЕХАНИЗМЪТ на унищожаване е документиран безспорно: на новите гръцки свещенослужители в новоучредената от Василий II, при завладяването на България, Българска Охридска архиепископия им е трябвал материал за писане. Те вземат завареното българско евангелие - измиват го, почистват “несресания български език” (изразът е взет от Теoфилакт) и написват същата книга вече на гръцки, за да не извършват повече богослужение на български в българските църкви.
Сведението на Тр. Кръстанов е за десетки неидентифицирани славянски палимпсести във Ватиканската библиотека.
Кръстанов, Трендафил. Славянските палимпсести. // Descriptio et catalogage des manuscrits medialevaux. София: CIBAL, 1984, c. 6-10

Но така са разположени по-късно и тракийските племена, а имената са отразявали професионално тяхното предназначение, свързано е и с топонимите...

Вярвам, “находките” от моята книжовна археология един ден ще бъдат в помощ и на онези специалисти, които ще имат късмета в Рим да разчитат изчезнали старобългарски творби, оцелели в “изпрани” пергаменти изпод гръцки и латински букви.

Различен е и животът на двамата. Вулгарис търси чужда идентичност и напуска завинаги родината си, където повече няма да се върне. А Паисий тръгва да обикаля своята родина, за да се слее напълно с нея, разтворил се без остатък в нейната земя. Научните и литературните трудове на Вулгарис са предназначени за най-тесните елитарни кръгове от висшето общество в руската столица, издават се в най-изискан за времето си вид. А единствената книга на Паисий в продължение на много десетилетия ще се преписва и предава от ръка на ръка, от българин на българин. Написана на езика на неговите съвременници, тя ще влезе в сърцата им, за да утвърди тяхното самосъзнание и обичта им към своята родина. За разлика от съчиненията на неговия антипод Евгений Вулгарис! И в този смисъл трудно бихме могли да посочим по-голям парадокс: най-високо оцененият от покровителката му, руската императрица Екатерина Велика, негов труд, отпечатан най-луксозно — преводът му на Виргилиевата Енеида от латински на класическия старогръцки език от IV век пр. Хр. И този превод едва ли ще бъде прочетен някога от някой негов сънародник по рождение или по избор.
Но различията между Паисий и Вулгарис не се изчерпват с различията в живота им. За Паисий ние не знаем с положителност нито датата на неговата смърт, нито мястото, където са били погребани неговите тленни останки. За разлика от Вулгарис, или по-точно вече Евгений Булгар, под което име той е погребан там, където преди и след него са били погребвани само руските царе и семействата им, патриарсите и избраниците от висшето съсловие на руската империя: Александър-Невската лавра в Санк Петербург.
Тук не е мястото да разглеждаме положителните и отрицателните страни на езиковата реформа в Гърция, заложена от Вулгарис и задържала развитието на живия народен език в течение на близо две столетия — това са проблеми, засягащи само гръцкия народ, и той ги реши сам, без външна намеса и без да се ръководи от съветите на мнозина негови мними приятели. Не можем обаче да отминем безкритично продължилата повече от четири десетилетия дейност на Вулгарис в Русия, доколкото тя е непосредствено свързана и със съдбата на нашия народ. А тази дейност и рамките, в които тя се провежда, изискват по-подробно разглеждане. И засяга в еднаква степен Евгений Вулгарис и Евгений Булгар.
На 16 януари 1547 г. навършилият 16 години наследник на престола на великите московски князе Иван Василиевич е увенчан от московския патриарх с царската корона като първи от руските владетели, удостоил се с титлата цар. Това е бъдещият цар Иван ІV Грозни, който обосновава този си акт с женитбата на своя дядо, великия княз Иван Василиевич ІІІ (1462–1505), с племенницата на последния византийски император Константин ХІ Драгаш/Палеолог (1449–1453) — София Палеолог. Обявил се за единствен и правомерен наследник на престола на византийските императори, цар Иван Грозни създава руската национална доктрина за „Москва – Трети Рим“, подкрепяйки я не само с династично-политическите права върху наследството на Византия, които той счита, че притежава и че те преминават от него също и върху наследниците му на руския престол, но и с православието, според църковната традиция предадено от Византия на Русия чрез великата киевска княгиня Олга, възприела през Х век своето свето кръщение в Цариград от ръцете на самия патриарх и считана от руската православна църква за равноапостолка и за първа разпространителка на православието в руските земи.
Иван Грозни подкрепя своите претенции върху византийското политическо и духовно наследство и с издаденото през 1558 г. от цариградския патриарх Йоасаф ІІ послание до цялата вселенска православна църква, признаващо „цар Иван“ за защитник и върховен покровител на всички православни християни и задължаващо споменаването на името му при всяко богослужение — това нареждане бива утвърдено три години по-късно също от църковен събор с участието на 38 патриарси и митрополити.
Установяването на тази политическа доктрина е свързано обаче с немалки затруднения и изисква значителни манипулации върху историческите извори, защото тя не намира своята поддръжка в тях. И това се отнася не само за наследяването на императорската титла от византийските владетели, която не се предава и приема така, както се иска на цар Иван Грозни, и сред съвременниците на дядо му, великия московски княз Иван ІІІ, е имало няколко десетки повече или по-малко влиятелни владетели, свързани по-тясно с императорските династии във Византия. Но още по-съществена в случая е православната традиция на руската църква, която тя не получава непосредствено от Византия — нито с „кръщаването на киевската велика княгиня Олга, извършено от самия цариградски патриарх“, което съчиняват руските летописци и за което липсват каквито и да било основания в съвременните исторически извори, нито с „покръстването на русите в 988 г.“, за което също липсват сведения в неруските исторически извори. Съвременните византийски исторически извори не казват нищо и по този въпрос, а арабските посочват дата две години по-ранна, представяща хода на събитията по съвсем различен начин.
Това заставя руските „летописци“ да преправят на няколко пъти своите съчинения — след 1039 г., в края на ХІ век и още веднъж в средата на ХVІ век — след коронясването на Иван Грозни и прогласяването на неговата политическа доктрина. Тъкмо по това време се датират почти всички преписи на руските летописи, изготвени след пълното или частично унищожаване на оригиналите или в редки случаи само с подмяната на части от тях. Но както винаги се случва при манипулирането на историята, фалшификаторите се оплитат сами в противоречията от своите измислици и стигат до задънена улица. А че историята и днес се манипулира, най-добре знае моето поколение, пред очите на което фактите и предаването на събитията многократно се изопачаваха през последните 75 години, но и днес все още продължават да се изопачават. Историята базира обаче не само на разкази на мними очевидци, но и на сведения и факти, които доставят многобройните помощни науки. И в крайна сметка ние винаги сме в състояние да разграничим истината от лъжата.
Един от най-характерните случаи за манипулацията на историческите извори е свързан с дейността на Евгений Вулгарис — или по-точно Евгений Булгар, както той сам вече се подписва — в услуга на руската самодържица Екатерина Велика. И се отнася до „кръщението“ на великата киевска княгиня Олга и годината на нейното посещение в двореца на византийските императори, засвидетелствувано от самия неин домакин, император Константин VІІ Багренородни, и описано с най-големи подробности в неговата книга „За церемониите“. Данните за самоличността и произхода на Олга, както и за пътуването й в Цариград, са били заличени по всяка вероятност още по време на унищожаването на руските летописи, извършено след встъпването на първия гръцки митрополит на Киев в 1039 г. и заместени в края на ХІ или началото на ХІІ век с един разказ, който няма нищо общо с истината. При тази манипулация на историческите извори обаче не биват забелязани две много важни подробности, отнасящи се до родното място на Олга и до произхода на нейния син Светослав. Това родно място е отбелязано на някои преписи от руски летописи, но и нейни жития, изготвени преди ХVІ век.
И там се казва, че тя е родена в Пльсковъ, т. е. в старата столица на Първото българско царство. В 1878 г. известният изследовател на старата руска книжнина архимандрит Леонид открива и един кратък летопис от ХV век, следващ случайно избегнал унищоженията стар протограф, в който се съобщава, че тя е била българска княгиня — съответното място в най-стария препис от руската летописна повест, т. нар. Лаврентиевски препис, не е стигнало до нас, понеже от него са откъснати девет листа, предаващи по всяка вероятност и други подробности, свързани с нея. В следващите по време преписи от руските летописи месторождението на Олга вече се предава като Пьсковъ, в което название руските историци искат да видят града Псков — без да могат да обяснят откъде се е взела там буквата „ь“. Въпреки това те налагат тезата, според която град Псков по-рано, т. е. в Х век, се е наричал Плесков и след това туй име се е превърнало в Псков. Много убедително обяснение! Но при археологическите разкопки и сондажи, извършени през 60-те и 70-те години на XX век върху целия терен на Псков, не могат да се открият никакви следи от селище на същото място преди средата на ХІІ век ­— век и половина след раждането на Олга. Намерени са само следи от известния на летописите славянски град Изворск, разрушен до основи по всяка вероятност в средата на Х век — а този град няма нищо общо с легендарния Плесков.
Не по-малко противоречия спрямо възприетата от руската историография хипотеза за варяжкия произход на Олга съдържат сведенията в руските и византийските исторически извори за нейния син, великия княз Светослав. Така руската летописна повест цитира неговите думи към майка му: „Не ми се стои в Киев — искам да живея в Преслав на Дунава, понеже там е средата на моята земя.“ А гръцкият летописец Лъв Дякон, като описва външния вид на Светослав при срещата му с византийския император Йоан Цимисхи, обяснява с благородния му произход необичайния за византийците негов външен вид с бръсната глава, от която пада назад голяма плитка. Такъв белег за благороден произход при „варязите“ не се споменава от никой историк, докато Именникът на българските князе съобщава изрично, че преди Исперих да премести резиденцията си „отсам Дунава“, българските владетели били с бръснати глави — но и римският географ Страбон отбелязва също в I век сл. Хр., че „принадлежащите към благородното съсловие y гетите отсам и отвъд Дунава са бръснели главите си“.
Докато историците обикновено подминават тези сведения за Олга и Светослав, без да обърнат на тях нужното внимание, въпросът за пътуването на Олга в Цариград и нейното мнимо кръщение там, извършено според руските „летописи“ от самия патриарх, става тема за научна дискусия, която се води повече от 250 години и върху която са написани над 200 изследвания — между които централно място заема книгата на Евгений Булгар. Именно Булгар, а не Вулгарис: „Евгенiя Булгара, Архiепископа Славенскаго и Херсон­ска­го Историческое розысканiе о времени Крещенiя Россiйской Великой Княгини Ольги“.
Тази научна дискусия започва с едно събитие, най-тясно свързано с живота и съдбата на руската императрица Екатерина Велика и насочва нейното внимание към проблемите, свързани със старата руска (но и българска!) история, които ще определят външната й политика през цялото нейно продължително царуване.
Началото на дискусията поставя научното съобщение на известния германски историк и проректор на Гьотингенския университет Йохан Матиас Геснер, изнесено по време на тържеството в университета по случай раждането на дългоочаквания наследник на руския престол, сина на Екатерина Велика — от чието име майка му ще управлява руската империя цели 34 години. На това тържество, организирано и финансирано от трима руски студенти, внуци на Акинтий Никитич Демидов — един от най-богатите финансови магнати в Петровска и Следпетровска Русия и централна фигура в изграждането на уралската минна промишленост — германският историк съпоставя сведенията на руските и византийските извори относно пътуването на великата киевска княгиня Олга в Цариград и годината на това пътуване, но и събитията, свързани с него. На фантастичния разказ в руската летописна повест, в който се съобщава, че Олга отишла в Цариград за да се покръсти, а императорът бил тъй очарован от нейната красота и мъдрост, че не само наредил на патриарха незабавно да я кръсти, но й направил също предложение за женитба, Геснер противопоставя разказа на византийския император Константин Багренородни, който в „За церемониите“ описва с най-големи подробности двата приема, дадени от него на руската княгиня. В разказа му обаче не става и дума за кръщение, а още по-малко за женитбено предложение, като и годината на пътуването не е 955, както твърди руският летописец, а 946, посочена в книгата на византийския император.
Тази дата за посещението на Олга се потвърждава от датите на приемите, дадени от него на другите делегации преди и след Олга. Че руската княгиня при посещението си в Цариград е била вече християнка, според Геснер свидетелства придружаващият я в нейната свита като съветник свещеник Григорий, а значителната разлика във възрастта между над 70-годишната Олга и женения, но и близо 20 години по-млад византийски император, чиято жена при това присъства на приемите, прави съобщението на руския летописец съвършено невероятно.
Това научно съобщение предизвиква незабавна реакция от правителствените кръгове в Русия. Още преди то да бъде обнародвано, в майския брой на „Ежемесячные сочиненiя къ польз? и увеселенiю служащiе“, официално издание на Императорската Руска Академия на науките, излиза редакционна статия под заглавие „Сумнительства касающиеся до российскiя исторiи“ (Умувания, отнасящи се до руската история), в която на руските читатели се съобщава, че немският историк Геснер изказва съмнения относно достоверността на руските летописи: 1) Той поставя под въпрос датата на пътуването на великата княгиня Олга, тъй както тя се предава в руските летописи; 2) Поставя под въпрос изобщо нейното покръстване в Цариград, като се обосновава, че това събитие не е отразено в книгата на византийския император; 3) Присъствието на един свещеник на име Григорий на приемите в двореца като член на делегацията, която съпровожда великата киевска княгиня, германският историк тълкува като доказателство, че тя е била християнка още преди нейното идване в Цариград. В края на тази статия-отговор се вменява като почетно задължение на руските историци да изследват внимателно обстоятелствата, свързани с посещението на великата киевска княгиня Олга и установят доколко вярно те са могли да бъдат отразени в руските и византийските извори, като отстранят всички съмнения, породени от разликата в техните твърдения.
След като през последвалите 10 години нито един руски историк не се отзовава на апела на анонимния автор — представител на Императорската Руска академия на науките, зад когото несъмнено стои самата бъдеща императрица Екатерина Велика, през 1765 г. тя, вече като руска самодържица, сключва договор с германския историк Аугуст Лудвиг Шльоцер, който се задължава да изследва и публикува за първи път в Германия руските летописи. А една от най-важните точки в този договор, който е запазен в архива на Академията и по-късно неколкократно публикуван, гласи, че германският историк поема задължението да издаде летописите съобразно с желанията на Императорската Руска Академия, като преди това представи там ръкописите си за одобрение. Още първата публикация на Шльоцер, издадена след подписването на договора, „Обща история на северните народи“, в която той подкрепя датировката за пътуването на Олга от руските летописи, е посрещната с унищожителна критика от страна на едва 26-годишния по това време професор по риторика и философия в Хале Йохан Тунман, който се позовава както Геснер на доказателствата от положителните науки, в числото на които счита и математиката, недопускаща произволното датиране на пътуването на Олга, за което не съществува друга алтернатива. Накрая на критичните си бележки Тунман отбелязва, че проблемите в историографията не се решават по демократичен начин с принципа на мнозинството: „Големият брой на свидетелите не доказва техните сведения — Александър [Македонски] никога не е минавал през Каспийската порта и не е построил Кавказката стена, ако и гърците, индийците, римляните, сирийците, арабите и германците да твърдят това.“
Независимо от доказателствата на Геснер и Тунман, Шльоцер обаче спазва условията на договора си с Екатерина Велика през четирите десетилетия, през които работи върху публикуването на руските извори, и в последния том на своето изследване, излязъл през 1809 г., той пише във връзка с датирането на пътуването на Олга: „Въпросите на математиката и на календара не влизат в моята специалност.“ И за тези негови заслуги е въведен от внука на Екатерина Велика, руския император Александър І, в дворянското съсловие.
20 години преди това обаче Екатерина Велика прави нов опит за утвърждаването на посочената от руските летописи година на пътуването на Олга в Цариград. И в този неин опит тя ще си послужи с най-тежката артилерия, с която разполага: с авторитета на един от най-известните европейски учени по това време — Евгений Вулгарис/Булгар.
Макар и биографите на Евгений Вулгарис да представят различни версии за начина, по който той се свързва с руската самодържица, най-вероятна е тезата, която той поддържа, а именно, че самият крал Фридрих Велики (1740–1786) го препоръчва на нея. Той се среща в Берлин на няколко пъти с пруския крал, а веднъж на срещата е присъствал и Волтер, с когото водил дълъг спор, събудил възхищението на монарха. Във всеки случай в 1771 г. Вулгарис е вече в Санкт Петербург и постъпва на служба при Екатерина — отначало като неин библиотекар и научен съветник. В 1775 г. по нейно нареждане той бива ръкоположен за архиепископ в създадената за него Славенска и херсонска архиепископия, като по такъв начин заема второто място в йерархията на руската църква след патриарха, без да е подчинен на последния. А създаването на тази архиепископия е част от политическата платформа на императрицата, която тя най-последователно преследва още от възкачването си на престола в 1762 г. И тази политическа платформа се базира на руската национална доктрина, прогласена от Иван Грозни и придобила актуалност с управлението на Петър Велики (1682–1725). Но при Екатерина тя не е само теория и идеал за далечното бъдеще, а започва да се прилага на дело. Войните с Турция, завършили с мира от Кючук Кайнарджа в 1774 и Яш в 1792 г., както и присъединяването на Кримския хаганат към Русия в 1783 г., не само откриват достъпа към Черно море, но добавят към Русия нови територии, населени почти изключително с мохамедани.
За по-нататъшното прокарване и осъществяване на руската национална доктрина Екатерина я модифицира със своя така наречен „Гръцки проект“, включващ заселването на новоприсъединените територии с християнско население от Югоизточна Европа — а това християнско население съставят в действителност предимно бежанците от българските земи и значително по-малко гърци и сърби. Целта е граничната зона между Русия и Османската империя да се използва при следващите войни като бариера, а населението й да участва на първо място в защитата на страната, спестявайки по такъв начин военните разходи.
Главен съветник на Екатерина при планирането и осъществяването на този „Гръцки проект“ е Евгений Вулгарис — но вече под името Евгений Булгар. С ръкополагането му за духовен глава в новоприсъединените към Русия области той трябва да се грижи за интегрирането на тяхното население в руската страна и обединението му под покрива на православната църква. Ако и отначало да е живеел с илюзията, че там българо-гръцкото население ще получи повече права от крепостното население в Русия, той трябва много скоро да се е убедил в противното. Както и в това, че неговият висок пост в църковната йерархия не може да се съгласува с философските му възгледи. Само след три години той се отказва от него — но не и от привилегиите, които получава като член на най-висшето общество в Русия и от които се ползва до последните дни на живота си.
Не по-успешна е и теоретическата дейност на Евгений Вулгарис/Булгар в услуга на руската национална доктрина, на която дейност Екатерина Велика възлага големи надежди. Той трябва да даде в този смисъл и съществения принос за утвърждаването на тезата за приемствеността от Византия при разпространението на православието в Русия — или с други думи да закрепи с научни доказателства легендата за покръстването на Олга в Цариград. Но излязлата през 1792 г. негова книга на тази тема, въпреки привидните й научни качества — оценени единствено от Шльоцер! — не повлиява в спора, който ще се води още две столетия, и остава без значение в дискусията, като бъде цитирана само от трима между близо двестата участници в нея, и то като куриоз. А накрая се утвърждава датировката на Геснер, която поставя под въпрос и кръщението на Олга в Цариград.
Противопоставянето на Паисий и Вулгарис ни дава възможност да разберем и осъзнаем по-добре заслугите на Паисий Хилендарски за нашия народ, но ни дава основание и за много размишления. На първо място за гръцкото възраждане и идеите на Вулгарис, които определят до голяма степен характера на това възраждане и връзката му с гръцката култура. А за Вулгарис, както и за неговите последователи, „гръцка“ е не само историята и културата на Атина от ІV век пр. Хр., но също и на предшествалите я 2–3 хилядолетия, и на Средновековието в границите на византийската империя, вкл. нашите земи и много други чужди земи с тяхното негръцко население. С други думи, на всички „варвари, възприели и усвоили културата си от цивилизованите гърци“. Седем десетилетия след прогласяването на тази идея от Вулгарис и две десетилетия след смъртта му в науката възниква голям спор, породен от известния немски историк и филолог Якоб Фалмерайер, който за голям ужас на почитателите на гръцката класика в Гърция и извън нейните граници с изследванията си доказва, че между населението на съвременна Гърция и древните гърци от класическата епоха в ІV век пр. Хр. няма и не може да има нищо общо; че след протеклите през Късната античност и цялото Средновековие миграционни процеси нищо не е останало не само от етническия тип на древното население и че населяващите гръцките земи през съвременността са смесица от потомци на всички народи, прекосили тези земи в течение на хилядолетия, сред които самите гърци са най-малобройни, разтворили се сред огромните маси от българи и турци, но също така от власи и албанци.

Трако-Мизия.