Отиди на страница:
| По памет от книгата на Ан Филип "Докато въздъхнеш". Жалко, че я изгубих през годините "Пиша, сякаш размотавам едно безкрайно кълбо. Спомените ме връщат назад към дните на нашето щастие." Пъстра и красива писаница, а Джимо това го умее! Така и не разбрах дежурните плювачи! Все едно аз да чакам онзи, Сулю ли беше, да му излезе пасквила за да го коментирам. Просто не го чета - от хигиенична гледна точка.... |
| Каквото и да напише ДИ все, ще намери с какво да разръчка ума, сърцата и душите. Когато го чета по някога ми ухае на гора, поля и се виждам ту да тичам по горски пътечки, ту подскачаща по прашните пътища между житните полета. ДИ ни връща в бомбандирана София, а аз в обновена София. София с възстановените и боядисани сгради, с широки равни тротоари по които ходиш спокойно, с дървета и градинки.София с чистия въздух и стотиците чешмички с прекрасна вкусна, студена вода. И неговата и моята София вече ги няма. Градът на ДИ разрушиха американци и англичани. Моята детска София си я съсипахме ние. И продължаваме усърдно. И датите, датите на ДИ. Първи януари и двадесети декември. Първата не я споменава, но втората често. Когато спомене втората се сещам веднага за първата. Когато на тази дата, на ДИ са празнували три годинки се е родила майка ми. На втората, петнадесет години след Списаревси, един пиян колега на майка ми се пошегувал карайки мотора си и я убил. Две дати първата хубава, втората грозна. А спомените за Калиманица ... ех какъв прекрасен спомен имам от там. Един от най-хубавите и също така тъжен. През Калиманица минава река Златица. Златица, защото носи злато от планината от която извира. Минавайки от там през един топъл летен ден компанията реши да провери дали вярно има злато в реката. Злато имаше и понапълнихме една пластмасова кутийка от топено сирене, но това беше вторично. Първото беше безвремието. Цяло празно село. С къщи без хора, но с обработени дворове. Хората се връщаха в дворовете си и ги поддържаха сеейки цветя и зеленчуци сякаш още живеят там, а не далече от селото се виждаше водата от язовира и драгата, която методично обработваше дъното и вадеше злато. Така и ще остане този ден в спомените ми - златен. Слънцето пращаше златни лъчи, бистрата вода на рекичката със златните отблясъци и сякаш всичко блестеше в злато. А ние седяхме на по големите камъни в средата на реката с крака до глезените във водата и "ловяхме" злато. А златото ... ми дадохме го на един софийски златар да го провери, що за злато е. Той го погледнал, разръчкал и казал - "Ъ това е речно злато. Нищо не струва". Отворил едно чекмедже и го хвърлил там с отвращение. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: atlantis |
Днес е определено клюкарско. И хейтърско - злобно и дребнаво заяждане. Хайде, със Стефан Цанев ясно зашо, ама с Иван Бакалов, с Петър Атанасов, с Блага ...  |
НАШИТЕ ПОЕТИ-ГРАЖДАНИ: ОТ ПЕВЦИ НА СОЦИАЛИЗМА ДО ГРОБОКОПАЧИ НА КОМУНИЗМА Еми какво? Винаги в крак с времето... |
Като не струва нищо, що не го е хвърлил на боклука, а в чекмеджето. Измамник ! Ми да.  Той за това е станал златар. |
| Като не струва нищо, що не го е хвърлил на боклука, а в чекмеджето. Измамник ! Хм, интересно, колкото пъти съм влизал в златарски магазин, кошче не съм виждал. Но пък може и да не съм догледал. |
Хм, интересно, колкото пъти съм влизал в златарски магазин, кошче не съм виждал. Но пък може и да не съм догледал. Има и по просто решение. Просто да го върне на приносителя.  |
В гората Иван засне трите фиданки, които бяха станали дървета с дебели стволове. В това е сърцевината. Когато си живял колкото е живял авторът, да ни е жив, да иляди, в живота ти е възможно вложен цикъла фиданка-дърво-пън. Разбирате, нямам предвид точно флората. Хората имам предвид. Хора-фиданки, хора-дървета, хора-пънове. Все същите хора, впрочем. Жизнен цикъл. Да видиш, да виждаш, в чворестия пън фиданката е, навярно, благородно и хуманно. Щото ако във фиданката виждаш чворестия пън биха те нарекли дърт мизантроп. На някои фиданки е съдено да дослужат даже до ... дендролити. Пак по-добре ... Щото познати са и копролитите сред вкамененото от времето. |
"post-truth" се дефинира като прилагателно, отнасящо се до обстоятелства, при които обективните факти много по-слабо оформят общественото мнение, отколкото тяхното емоционално въздействие върху хората. По-скоро, прилагателно, отнасящо се до обстоятелства, в които обективните факти оформят общественото мнение по-слабо отколкото емоциите и предразсъдъците. Писанията на Д.И. попадат в тази категория. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: бонго-бонго |
с Блага ... Ще остана с лошо чувство към нея. Както и към Цанев ..., и към жена му ..., и към Сърчаджиев, и към онези творци от онова време, които с творбите се създаваха мирогледа на милиони българчета, а след това изведнъж се оказа, че те едва ли не насила са били такива. Много бях потресена от едно изказване на Райна Кабаиванска след промените. Някак нея не я коря. Нейния живот е минал в друг свят. Далеч от простосмъртните. Та тя каза тогава, че не била знаела, че у нас преди промените живота бил толкова тежък, но нейната най-добра приятелка БД и обяснила всичко и тя, чак сега разбрала, колко лошо сме живели. Преди това не и изглеждало така. Преди това гореизложените венцехвалеха системата и със своето изкуство ни убеждаваха колко добре живеем, а след това със същото това изкуство ни убеждават колко лошо сме живели. Ами  С тези писаници мисля, че ДИ ни подтиква да мислим точно върху това. Поне така си мисля. |
Днес е определено клюкарско. И хейтърско - злобно и дребнаво заяждане. Хайде, със Стефан Цанев ясно зашо, ама с Иван Бакалов, с Петър Атанасов, с Блага ... Имаше на времето една рубрика в "Дума", "Всички сме грешни .... ". СЕГА, ако аз исках да се заям със С. Цанев бих припомнил не толкова ранните му стихотворения, писани в стила на Маяковски, колкото факта, че дълги години беше главен драматаург на театър "София", но някои не могат да излязат от плитчините. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: бонго-бонго |
По-скоро, прилагателно, отнасящо се до обстоятелства, в които обективните факти оформят общественото мнение по-слабо отколкото емоциите и предразсъдъците. Писанията на Д.И. попадат в тази категория. И Библията в която се кълне половината човечество е преди всичко емоции и предразсъдъци и по-слабо от към обективни факти. И Корана също. И така е от векове. |
Ще остана с лошо чувство към нея. Както и към Цанев ..., и към жена му ..., и към Сърчаджиев, Мисля, че посочените люде са просто по-различни от другите - по-емоционални, по-горещи, като че ли по-лесно се палят и възторгват. За Сърчаджиев бях чел, че след промените официално се отказал от ролята си в "Черните ангели" и журналистът Пенчо Данчев беше писал в една своя книга за българското кино, че режисьорът на филма Въло Радев бил много огорчен, но си го обяснил със силната емоционалност на актьора. Затова и аз не мога да съдя, още повече, че Стефан Цанев написа много хубави стихове и проза, а Сърчаджиев изигра невероятни роли; един Караибрахим например само да вземеш. |
QED Разбира се. Обективните факти с времето в съзнанието се заменят от емоционалното преживяване на хората. Остава емоцията създадена от факта, който вече не съществува. |
че Стефан Цанев написа много хубави стихове и проза, а Сърчаджиев изигра невероятни роли; един Караибрахим например само да вземеш. Така е, но лошото чувство остава. Когато си творец припознат в обществото като апологет на една идея, трябва да си по обран след това, въпреки промените настъпили в личността ти. Иначе предизвикваш негативни реакции и разделяш хората, така като ти самият си се разполовил. |
Когато си творец припознат в обществото като апологет на една идея, Atlantis, ей тук мисля е големият въпрос: а дали наистина този човек(артист, певец, поет) е апологет на идеята или се възторгва просто от промените, някакси чисто повърхностно? Демек, вижда, че в тези промени има нещо положително, но не вижда и не допуска какво може да се случи след промените и едва след тях, когато животът на хората влиза в утъпканото си ежедневие, емоциите и възторгът остават в миналото, творецът си продължава своето, може и да се разочарова от ежедневието. Когато обаче в един определен момент назряват условия за нови промени към по-добро уж, той, творецът, оживява и отново се възторгва. |
а Сърчаджиев изигра невероятни роли; един Караибрахим например само да вземеш. Наистина я изигра перфектно. Така както само човек, който недолюбва българите и се чувства по-високо от тях би могъл. | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Dax |
Хм, интересно, колкото пъти съм влизал в златарски магазин, кошче не съм виждал. Но пък може и да не съм догледал Не си догледал. Пробвай се пак. Хората произвеждат отпадъци. Наличието на кошче за отпадаци е елемент от битовата култура и трябва да присъства навсякъде където живеят и работят хора. Не виждам защо златарсите магазини трябва да правят изключение. |