Отиди на страница:
   jugdkjahsdcj ghj, ghj, ghj, gjk, g, |
| Бе ше трептиме, нема как. Нищо друго не мога да измисля!?! Но, че е многопластово - многпластово е! Облекъл е неколко шлифера.  |
| Това, с пакетчетата чай в устите на "тюбетейките" е просто фолклор.Истинската случка е следната: Екскурсоводът след голямо пиене и жесток махмурлук на закуска посипа чай от скъсаното пакетче върху намазана с масло филия хляб. Половината от "тюбетейките" направили същото.За това, разбира се, си плати доста голяма цена. Когато обсъждахме случката някой / за съжаление не си спомням точно кой/ каза, че по-добре би било да лапне пакетчето. Това е самата истина! |
| Логиката Европа 82 медала – САЩ 30 е малоумна. Европа се е състезавала с 30 отбора във всяка дисциплина, САЩ с един. |
| . | |
Редактирано: 1 път. Последна промяна от: Boatswain Spyder |
| По времето на Соца, скъпи Дмитри нямаше табелки САВЕД.Имаше огради за определени хора, както и сега.Единствената разлика, която забелязвам е, че сърничките в Слънчев ден ги няма.Кои ли ги е Изял? |
| Е, фолклора с пакетчетата чай, версия началото на 60-те. Пак махмурлия екскурзовод, на въпроса на тюбетейките - это как пить, в прикуску или в прикладку, мрачно отвърнал - в прикладку, конечно. И последвала сцената. Още има живи екскурзоводи от това време... не всичките, обаче... |
| Щеше да е далеч по-интересно за читателите ако Димитрий Иванов беше продължил на тема Илич Рамирес Санчес в София. Ма пусти клетвени декларации. Това с тюбетейкаджиите издиша отсекаде. Те са имперски народ - наследници на най-великия касапин преди Ленин-Сталин-МаоДзеДун - Тимерлан. Владял е половината свят и е изтребил армията на Баязид Йълдъръм до крак. Иран - също. Архитектура, математика, поезия и т.н. Всичко, което го приписват на тъпите арапи. Те не се занимават с тероризъм, а си имат тюркменбашия със златен бюст! Произвеждат ИЛ-ове и Daewoo-та. Димитрий, Димитрий, нерде Ташкент и Бухара, нерде Гудермес и Урус-Мартан... |
| Странно, днес по друг повод в един разговор споменаха тюбетейките и същата история от екскурзоводския фолклор, а сега я чета тук. Вече не съм сигурна дали е истина. Обаче знам друга. По едно време се появиха онези памучни мъжки пижами в райе с външни джобове, с ревери и якички - сини, зелени, кафеви. Та екскурзоводката гледа как вратите на асансьора се разтварят и отттам излиза групата й тюбетейки - всичките със сини якички. Хубави летни костюми купили. Разплакала се. Вероятно е била човек. |
| Димитри, ако четеше по-често The Wall Street Journal, отколкото левашкия The New York Times, щеше да ни разкажеш за някой по-интересен човек от сътрудника на Хитлерюгенд и ЩАЗИ, Хайнер Мюлер, и неговата идея, че лидери има тогава, когато има стадо. Или преводът от немски не е точен, или Мюлер не е разбирал, че лидери има тогава, когато има хора, а овчари с тояги - когато има стадo. Ако запитаме и ние като The New York Times какво е общото между лидера и овчаря, то отговорът би бил, че и двамата се грижат за стоката си. А какава е разликата? Разликата е, че овчарят има нужда от тояга, докато лидерът има нужда от чар (charisma). Има още една разлика - овчарят не се избира, а се назначава, докато лидерът се избира в демократични избори. Простено му е на Мюлер да не знае - и в Хилтерюгенд и в ЩАЗИ са боравили главно с тояги. |
| Кой, Шекспир? О-о-о аку я беше прочел щеше да остави още поне 2 трагедии за поколенията. Ма е немал късмет... |
| ЕРИХ КЕСТНЕР Из предговора на "Трима мъже в снега " В момента, когато пиша тези редове(1959-б.м.), авторът на "Трима мъже в снега "празнува юбилей.Той се е родил точно преди 60 години в Дрезден. Но може би е по-добре да го оставим сам да ни разкаже? Да му дадем думата: "Явил съм се на тоя свят през 1899г. Баща ми-на млади години майстор-седлар със собствена работилничка-по онова време вече бе работник в една фабрика за куфари. Бях около седемгодишен, когато в града ни избухнаха стачки. Конни полицаи с извадени саби препускаха по нашата улица и безогледно удряха тълпата. Аз стоях на прозореца, а майка ми разплакана ме дърпаше оттам..Беше 1906 година, тогава Германия имаше Кайзер и за рожденния му ден ставаха големи паради. Тези паради доведоха до Първата световна война. През 1917 г., когато първите ми съученици бях вече паднали на западния и източния фронт, повикаха във войската и мене. Оставаха ми още две години училище. Когато войната свърши, завърнах се у дома с болно сърце. Трябваше да ме крепят, за да изкача стълбите. През 1919г. в нашия град хвърлиха от моста на Елба един министър-социалист и стреляха по него, докато потъна. И по други случаи из града свистяха куршуми. А в Университета трябваше да мине доста време, докато се усмирят духовете на воювалите студенти. Когато започнаха да мислят най сетне за учене, твърде осезателно се почувства, че Германия е загубила войната. Парите внезапно се обезцениха. Онова, което родителите ми дълги години бяха спестявали, късайки залака от устата си, за дни се превърна в нищо...Моят роден град ми отпусна стипендия. Ала скоро стана тъй, че тая месечна стипендия стигаше само за кутия цигари.Започнах работа, за да продължа следването. В края на седмицата получавах цяла чанта банкноти, но трябваше да тичам с всички сили, ако исках да си купя нещо за ядене. Докато стигнех до ъгъла, парите вече бяха обезценени.Разполагах с банкноти, върху които имаше отбелязани милиарди. И след няколко часа те ми стигаха да се прибера у нас с трамвай. Беше 1923 година.Сетне инфлацията свърши. Едва ли у някой честен човек бяха останали пари.И тогава, още студент, станах журналист и редактор. Учех нощем. По време на Лайпциския панаир носехме плакати и така-в качеството на подвижна реклама-припечелвахме по няколко марки. Беше 1925г. През 1927 изхвръкнах отново на улицата, защото на един десничарски вестник от конкуренцията не се харесваха достатъчно моите статии, а директорът на моя вестник нямаше достатъчно смелост...И така, през1927 година потеглих с празни джобове, за да завладея Берлин. В края на годината се появи първата ми книга.Последваха я други, бяха преведени, филмирани. Попрището ми изглеждаше осигурено...Но и от това не излезе нищо. Стопанската депресия се разрастваше. Банките пропаднаха. Безработицата и борбите между повече от 20 партии подготвиха почвата за диктатурата. Хитлер дойде на власт и Гьобелс изгори книгите ми. На литературната ми работа беше сложен край. Беше1933 година. Нека читателят ми прости, че прекъсвам авторът насред речта му.Но от скромност той пропуска толкова неща, че ако не го допълня веднага, положително ще добие невярна представа за него. И така: Кестнер споменава следване, но пропуска да каже, че едновременно е завършил немска и френска литература, история и философия.Говори за дипломната си работа, написана сред оскъдица и глад, но не казва за оценката й. " Би било желателно-се казва в нея-но едва ли може да се очаква, поне на пет години веднъж някой от професорите да дава толкова задълбочен труд. Не казва, че само от 1927-1932 излизат над десет негови романа и стихосбирки, преведени в над трийсет страни.Целият интелектуален свят в отечеството му и в чужбина говори за " Емил и детективите", " Фабиан", "Песни между столовете", "Хвърчащата класна стая", "Антон и точица".Големи филмови къщи се борят да получат правата за екранизиране.Милиони зн хора знаят наизус стиховете му, критиците го сравняват с Тухолски и Брехт." Още с появата си, Кестнер създаде школа"-пишат възторжено за него.Десетки поети се опитват да му подражават. И никой не успява да достигне неговата проста непосредственост. Нима нацистите ще простят на този Кестнер, който в продължение на години ги е осмивал, жилил и заклеймявал, който им е предрекъл, че не те ще пробудят Германия, който и посвети стихове като този: Часовниковата стрелка обратно вий искате сега да завъртите, и смятате, че ходът безвъзвратен на Времето така ще промените? Въртете я! Но нека се запомни: Не може Времето да бъде спряно! Единствен само вашият часовник ще бъде безнадеждно изостанал!... Не името на Кестнер не е пропуснато в списъка на ауто дафето на 10 май1933.На кладата пред Берлинския университет книгите му се намират сред отбрано общество:Цвайг, Томас и Хайнрих Ман, Ремарк.Ала единственият, който присъства лично на изгарянето е той.Когато пламъците се издигат и осветляват оскотялата тълпа на "кафявите рицари", някакъв женски глас извиква: "Та тук е Кестнер!" Смаяни погледи се извръщат нататък. Нацистите окаменяват. Един дребен човек в сиво пардесю стои сред множеството, вперил очи в кладата. Д-р Ерих Кестнер присъства на изгарянето на своите книги... Кестнер не напуска Германия. Когато приятели го умоляват, той отговаря: "В тежки времена един писател трябва да сподели съдбата на своя народ. Искам да остана, за да бъда очевидец на ужасите, които предстоят. Искам да напиша роман за нацистката диктатура и да съм видял с очите си онова, за което ще пиша!" Истинско чудо е оцеляването му в Германия. Книгите му са забранени, в досието му е отбелязанос едри букви "Нежелателен и неблагонадежден" Може би единствено алчността на нацистите към валутата, която тече от стохилядните задгранични издания на писателя ги спира да направят с него това, което правят с вътрешните си врагове. Отначало го следят, от време на време го провокират, отвличат го на разпити, арестуват го няколко пъти- с една дума му отравят живота. Тъкмо през ония години, когато след всяко позвъняване Кестнер очаква да го тикнат в прословутите черни автомобили и го откарат зад бодливата тел на лагерите за нежелателни и неблагонадеждни, е написан романът "Трима мъже в снега" Преди да излезе зад граница романът е грижливо проверен от нацистката цензура. Нима писателят се е огънал, нима е станал техен сътрудник? Не. Използвал е само тяхното късогледство и невежество, Жадни да увеличават авоарите от валута и същевременно да опровергаят мнението на целия свят, че в Райха се пише под диктовка, гьобелсовци разрешават на Кестнер да пише за чужбина, при условие, че не пише срещу техния режим.Да не се възползва от това разрешение, за Кестнер е равносилно да подпише присъдата си, а да се възползва, значи да се оплюе сам. Нима може да предложиш на милионите си читатели онова, което ще се понрави на хитлеристките цензори? И все пак Кестнер намира решение-на помощ му идва един далечен предтеча-Езоп. Дванайсетте години диктатура отминават. А когато през1945 г. от димящите развалини трябва да се създаде нова Германия, той е отново в първите редици. Най сетне може да пише, да работи за народа си. Една след друга излизат новите му книги, същевременно пише в най-големия ежедневник...за да го напусне, в знак на протест на втората година.Какво се е случило?Нищо-само това, че народът в Западна Германия отново трябва да се прости с голямата свобода и да се задоволи с борбата на дребно. Новите властници искат проамериканска ориентация на вестника. И верен на себе си Кестнер е отново в опозиция: Свободни сме! И дума да не става! Свободни сме(Доколкото ни дават!) Пак можем, щом премръзнем, да треперим, пред пълните витрини да се зверим, със празен джоб" безгрижно да живеем", да дишаме безплатно, да се смеем, да пукнем, ако щем, сме с пълно право!.. И-продължи ли тъй-във строя пак със бодра стъпка да ударим крак! Свободни сме! Какво ли ни остава?... февруари 1959 година ВЛ. МУСАКОВ.. От "едно наум или pro domo sua$ |
| Е, аз под ДИ винаги зафащам да разплитам някаква нишка, далеч не от основните, ама ми е драго да разплитам пуловера. А сега, като прочетох за тюбетейките, почнах да си се кикотя. Най-богат беше екскурзоводския фолклор за руските групи, естествено. Хората мили, добродушни, доброжелателни, а нашите зевзеци, дето издивяваха цял ден да отговарят на тъпи въпроси, се развличаха с импровизации. Легендарният всред руските екскурзоводи Иван Дойчинов, - пита го руска група - Иван Богданович, почему когда читаем по болгарски, все понятно, а когда говорите, ничего не понимаем. Иван сериозно обяснява - Потому что, хотя и язык у нас славянский, но под влиянием турецкого языка и письменности, когда мы были под турецким игом, нас обязали писать справа налево. Ааааа, понятно - разнася се дружен възглас. В следващите няколко дни следва усилено четене на глас на всички надписи отзад напред. Да, и правда трудно понять - кимат с глава туристите. Или пък онзи грузинец, който тропал по масата сутрин, възмутен от бедната закуска - Яичник хочу! (има се предвид яичница, т.е. пържени яйца). Що ми стана толкоз смешно, и аз не знам. Пък си спомням и за Хайнер Мюлер, де, в началото на 80-те източноберлинските театрални дейци благоговейно и под сурдинка говореха за него.... |
| “…а колко хрисими бяха тюбетлийките, сред които се появиха едни от най-жестоките шахиди и колко доволен трябва да е сега Карлос Чакала в своята килия.” Сиреч само диктатурата може да държи тюбетлийките (чалмите) в подчинение. Който посегне на диктатурите им, разваля световния ред и спокойствие. Да здравствует Франция И Советскому Союзу. |
| Абе то и едни аратлици като отишли в Коми първата вечер изкарали бурканите, ама ядец – не носели шансов инструнмент(вилици и лъжици). Пратили най-младия долу до ресторанта да вземе. След малко оня търчи обратно да пита как да го каже. Слизаш и казваш “вилки, ложки”. Слиза той и докат слиза нон-стоп си повтаря “вилки, ложки”,”вилки...”. Не щеш ли на вратата на ресторанта се сблъскал с един товарищ и изтървал нишката и забравил какво трябва да каже. Айде пак горе “Бе кажете, как са викаше бе”... |
Наистина, кой ли е изял сърничките, между тях - и моята Olo? Няма я никаква, а тъй ми се ще да му ударим едно синьо-алено флиртче с нея! |
Наум, поздравявам те с Фабиан  Оня ден гледах филмче американско, пладнешки ограбило Двойната Лотхен... И хич не ми беше кеф. Туй btw. |
