Отиди на страница:
ТАЯ Е КАТО ОНАЯ ОТ БИГ БРАДЪР | За сузаленеи човек трябва да се асимилира в страната, в която имигрира, а не да очаква да пренесе БГ и нравите и сус себе си. Схтом не Ви е прятно г-за да сте втора рука човек направете така, че хората да ви се радват като пурва рука та дори и да имате славянско име, не е до името, а до човека. Вместо да обяснявате на мнозинството хора в Бг, които ще прекарат поредната студена зима с много малко храна, и перспективи за работа, си зивеите на топло в Берлин и колкото мозе по-тихичко! Те Деутсче-тата не са толкова точни, нечовечни и анти-славянски настроени, какви са тези преувеличения и стереотъпизазии, уз сте интелигентна зена! Редактирано от - bot на 13/12/2004 г/ 10:01:18 |
| Не искам в Германия. Искам си в София. Тук е слънчево всеки ден. Вървя по хубавите художествено разбити тротуари и няма никаква опастност да нагазя в буклуци и кучешки изпражнения. През ноща уличните лампи не светят и не застрашават зрението ми. Крам си спокойно колата и уражнявам шофьорските си умения да заобикалям безбройните дупки. Настроените ми е приповдигнато от мисълта, че във всеки един моменто мога да бъда нападнат и ограбен или пребит. Детето ми ходи с удоволствие на училище, където ще седне на художествено изпучупените чинове за да изучава три часа седмично български език и четири часа английски и ще си остане полуграмотно. А аз отивайки на работа ще калявам тялото си возейки се ледено студените автобуси на граАдскиа транспорт и на връщане ще очаквам с нетърпение да видя дали вратата на апартамента ми няма да зее разбита от цигани ( пардон, роми ) или наркомани. Ако не е, ще си седна пред телевизора с чаша шльокавица и с върховно удоволствие ще гледам поредното социологическо проучване, показващо растящия рейтинг на правителството, успехите му в евроатлантическата интеграция и нравоученията на ген. гобернатора Пардлю. Накрая за десерт ще чуя радостната вест, че ще си имаме американски военни бази и ще станем мишена досущ като в компютърните игри. Та за това и за още много неща си искам в София! Не ща в Берлин. |
| А може, по-иначе може - както личи от текста по-долу, който препечатвам от форума на ide.li: Моята история започва с две "Никога!", с които ме знаеха близки и приятели – "Не искам никога да напускам страната си!", "Немски език в този ми живот?! - Никога!". Така се помня в ученическите и студентските години, а и малко след това... В момента пиша от Фрайбург, югозападна Германия. Тук живее и работи съпругът ми. Тук е и моят дом. Съдбата знае с кого да си прави шеги, нали? Истината е, че заявяванията ми си имаха своето основание. Завърших филология в Софийски университет и моята "шпага" бе тъкмо родния език. Чуждите езици не ми се отдаваха, а поради това и не ме привличаха. Представата, че едва ли бих успяла да се изразя с лекотата или изяществото на опитомена и овладяна лексика, погасяваше и кротките пламъчета на любопитство към живота извън родния хоризонтал. И нещо друго, не по-малко важно – не исках да напускам България. Обичах я тихо и безапелационно. Не с парадно тупащият се в гърдите патриотизъм, а с дълбокото усещане и обич към българския дух, история, фолклор, литература. Вероятно пиетета ми е чиста проба наивен идеализъм, но това е друг въпрос. Истината е обаче, че опознах страната си, едва когато напуснах границите й. Живея в Германия вече близо две години, като от една година бодро преодолявам неприязънта си към немския, нещо повече – уча се да го обичам. Благодарна съм на Германия, че ме излекува от стеснените ми представи и предразсъдъци по отношение на самата нея. Нищо, що е немско не събуждаше интерес в мен, по простата причина че съм артистичен човек и реда, качеството и сухия педантизъм и дисциплина за каквото и да е, не ме вдъхновяваха. Смятах тази част от планетата за възможно най-скучната и като ландшафт, и като хора. Така де, като ще е гарга да е рошава, малко нещо страст да има, "дуенде", "Оле!", иначе живот ли е това... Преследваше ме винаги представата за стерилност, студенокръвие и скука. Не че тези неща ги няма сега, след като опознах света тук, но вече знам, че това не може да е характеристика за нация. Първата ми голяма, а и до днес най-чудесна изненада, бе добронамереността, която струи от хората тук, уважението към другия и пространството му, точността в чисто човешки план, желанието да ти съдействат и колкото и банално да звучи- позитивността като единица мярка за възприятие. Дълго търсих дума, която да обедини всички тези мои усмихнати впечатления за немците и реших, че думата е добромислие. Тези хора тук излъчват добромислие. Вероятно и в Германия има злостовие и завист, но поне не са така горчиво очебийни като при нас. Наред с това ми подейства облагородяващо битуването в общество, където думите почтеност, чест, достойнство, благородство не са празни от съдържание понятия, а смислен стремеж на засвидетелстване личността ти. Комай учител за тези духовни устои си остава църквата, вярата, чиято роля у нас е коварно подменена и обезсмислила се... Другото хубаво: екипността, стиковането помежду им, философията, че само когато работиш за общото благо, помагаш и на себе си, както и внимателността, и грижата за другия. Примерите за последното са безкрайни – от грижата за всяко цветенце в общата градинка и стриктното спазване на разделното изхвърляне на отпадъци до паркирането така, че да улесниш съседа си. Вече съм благодарна на реда и организираността, които диктуват правилата на този социум – разбрах от опит, че те не са ограбващи творческия ти аз, а тъкмо напротив, точно като такива ти позволяват съзидателността ти да се развива, защото пестят време и не те затлачват в битовизмите на ежедневието. Продължавам да твърдя, че немците не са най-шармантните и артистични същества - в крайна сметка това е страната на инженерите, а не на артистите, но не мога да не им сваля шапка за това, че ти предлагат хиляди възможности да разгърнеш талантите си, да се развиваш като пълноценна личност. Допада ми приветливата неутралност към опитите и търсенията ти да следваш или изразяваш себе си без осъждане или коментар. Цари лекота и освободеност. Нещо, което след родината ни също възприех като отслабена гравитация. Не на последно място, ме впечатлява стремежа към естетичност и желанието всяко нещо да бъде завършено, красиво. Не знам дали е плод на манталитет или отново на прословутата им дисциплина, само знам че е продукт на съзнателност. Не е ли това именно голямото постижение на цивилизацията? Препратките към България на тази тема ме хвърлят в смут и тъга… Ние наистина носим "талант на буци", както и ярка потенция и качественост, но толкова нерафенирана и враждебно индивидуалистична... Най-големият подарък, който Германия ми направи обаче, е усещането за непринадлежност, това че съм гражданин на света, без хармоничното ми осезаване на Германия да накърнява обичта ми към България. Загубих навика да се изказвам с "най"-: българската природа е най-хубава, а българките най-красиви, а българските мъже най- не знам какво. Чудесни неща могат да се намерят и тук, и там, категоризацията е излишна, в следствие световъзприятието - балансирано. Разбрах и нещо, в полза за родината, а именно, че баналният израз от ученическите съченения по литература "Силата на българския дух...", е истина, повод за истинска национална гордост. Задоволеността на комерсиалното общество "създава" хора с притъпен инстинкт за самосъхранение и адаптивност, както и с порязани, "вертикални" търсения. Факт. Няма да пиша за неблагоприятните страни от битуването на немска земя. Неволите на емиграцията са доволно известни, но и тук все пак опира до субективна интерпретация от темата за самотата до носталгията по националната кухня. Впрочем, за последната, две мнения няма - немците могат да си ядат ушите. Само че се питам, може ли това да бъде повод за национална гордост? Още повече, когато предприемчивите гърци и турци отдавна са обявили вечно спорните ни деликатеси за свои ястия тук? Трябва ли Лечков или Стоичков да са националната ни емблема? Ако някой тук знае въобще нещо за нас, то се споменават тъкмо тези имена, или рядко – ексцентричният избор на гражданите ни да изберат за премиер един цар с още по-ексцентрично име, което разбира се не помнят. Или още по-лошо: на летището във Франкфурт това лято станах неволен слушател на развеселени подмятания между туристи, заминаващи не за първи път за Слънчев бряг, как страната ни е чудно място за разгул, има евтини жени, алкохол и комар, и може да правиш каквото си поискаш... Разбира се, че е обидно. Но съм убедена, че хиляди българи във или извън страната, не само не искат такова да е лицето на родината им, но тихо и последователно полагат мисионерските усилия да "чистят" България от тази й "представителност" като се опитват да я покажат в достойна светлина. Такъв акт би бил популяризирането на изкуството ни във всичките му направления, защото Бог е свидетел, щедро надарени и талантливи хора сме. Такъв акт би бил също осъществяването на проекти по все така глухия коловоз "културен туризъм". Това ме крепи. Вярвам, че и аз съм един от тези безименни, неизявени мисионери, които с обич към България ще популяризират качествените представители на изкуството ни, за да мога един ден да чуя на тукашна земя: "Булгариа? Ама разбира се, че я знам! Тъкмо чета Борис Христов. Имам картина на ваш художник - Димитър Казаков- Нерон и чудесна музика, да, въобще прекрасно е всичко, което знам за вас!" Някой сигурно ще възкликне: "Да бе, т'ва никога няма да стане!" "Никога" ли казвате? Автор: Ивелина Петкова-Яус /публикувано в ide.li/ |
| ного си е убава статията.. не като съдържание.. а като стръв.. другарите.. нашите неуморни чугунодебилни комуноиди с провисналите и изпразнени манлихери.. се запениха от седераски гнев величав.. задните им части даже се обливат в червена пена.. това е добре.. ше ги обслужат по малко болезнено.. слугинажа.. не всички които са навън.. не.. намира сгоден повод да изпъчи депилирани гърди и да рече че е много на почит и ного интегриран.. ощастливиран и въодушевиран.. там дето на никой не му пука за него.. лудница.. нема лабаво.. |
| "Не съм го казвал, но ще повторя:" Човек три неща не избира в живота си: 1. Кога се ражда /ние сме във времето и времето е в нас/ 2. Къде се ражда /родина/ 3. Кои са родителителите му/род и вяра/ Всичко останало си го избираме - къде да живеем, с кого да живеем, какво да работим и т.н. Струва ми се, че някои опростяват написаното от авторката. По скоро тезата и не е заключение, а въпрос. Към какво да се стремим? По-добър живот на друго място или да се опитаме да го направим по-добър тук, където сме родени. И неизказания въпрос може би е, защо не можем тук в България да се чувстваме така добре, както в други общества в които някои от нас са намерили новото си място...? Ние не можем, или някой ни пречи, или и двете. А може и да бъркам.... Но не бъркам в едно. Не може разделена нация да бъде просперираща нация! За съжаление българите в момента сме такива, то си личи и по форума .... Е хайде приятен ден!  |
| Доста от изказалите се препоръчват на авторката да си върви, щом не й харесва. Всъщност не е толкова просто - съпругът й, българин, започна работа в немски институт към 1990/91 г. Тя е там със семейството си - не можеш в такъв случай просто да кажеш чао, не ми харесва и затова ще си търся късмета другаде, нали? После идва детето, казваш си, нека няколко години да съберем пари, детето да учи език, ей такива работи....И за теб, обаче, времето минава и в един момент компромисът става болезнен. Иначе за наблюденията в статията - те са верни, зная го от личен опит. Въпросът е, че след като е направила този избор за момента, трябва задължително да се възползва от добрите страни, които също са не една и две... Лий, прочетох и препостваното мнение, което си пуснал - жената е женена за немец, това прави адаптацията много по-лесна, все пак..Тя е намерила някакъв смисъл, както виждам, без да работи, в грижи за градинката и други дребни неща - това също не е за всеки, макар и да звучи добре...[/b] Редактирано от - ЗОРКА на 17/11/2011 г/ 19:22:23 |
Хъхъ, поне като ви прочете коментарите, ще и се сети защо се е разкарала от тук... Ама да питам и да не се сърдите. Понеже по- голямата част от вас са емигранти, нали не злобеете толкова, защото и на вас ви манват от време на време такива мисли и ви е гузно(не защто тук е много хубаво, ама нали Булгаристанци, не дай боже, да са изпуснали некъв келепир)?   |
| За детските градини или ясли е права. Синът ми беше на две години и беше в немска ясла. Успя да научи немчетата на всчики свои иширети. Едно от постиженията му беше да накара всички да удрят с лъжиците по масата и да викат АМ АМ. |
| Авторката, чак ме разплака! Като и е толкова лошо в Германия защо не си се върне тук? Във всяка една европейска страна се гледа така на емигрантите, може би само в Америка, дето е страна от емигранти може да е по-добре, но и там в последно време на по-мургавите гледат с лошо око. |
| Авторката разказва своята истина и нищо друго. Въобще не съм съгласен с 90% от казаното, познавайки страната добре. Живял съм в Германия дълго време, върнах се в България не защото там не успявах (имах доход над средния за страната), а защото успях да намеря професионална реализация тук. Съветът ми към авторката е да потърси онези германци, с които имах щастието да се сблъскам аз - толерантни, симпатични, отворени хора, които никога не са ходили с календар в ръката и посещенията са били винаги правени спонтанно. По отношение на началното, средното и висшето образование изглежда написалата тези редове не е запозната с текущото им състояние в България в момента..... Изказването е нелепо. |
| Даа... Госпожата била журналистка в "Демокрация" пък сега е в Германия. Чичо Фори правеше бдения, които пък в САЩ свършиха, Кошлуков стачки правеше за да отиде и той да се "изучи" в САЩ. И Пандалиева май дотам докара "прехода". И Стоян Ганев пак се върна, че и "червените" и те - Иван Миронов..., Илия Павлов (бог да го прости) даже се опитваше чек на Хилари да дари. А аз си се мъча да вържа прехраната в България... и защо ли им вярвах, че преход на България към по-добро замислят? |
| Другарката седесарка се държи като разглезено дете. Не искам това, не искам онова! Не става и ясно какво точно иска, но то ще да е нещо велико... |
| ГРАДЪТ ПРИЗРАК ИЛИ СЕЛО НА ЧУЖДА ЗЕМЯ "Трябва да имате предвид, че никога интересите а село Б. не са съвпадали с интересите на другите села. Те не са съвпадали и няма да съвпаднат. Защото Б. е село на земя, която не е негова собственост. Това е село без земя. Жителите му нито са селяни, нито са граждани. Бият ги от тук, бият ги от там. Не случайно и човекът от залата каза, че Б. трябва някак да се отдели." Откъс от стенограмата на една дискусия, проведена в село Б. през октомври-ноември 1990 г. (1) На запад от столицата, още преди да изминете и двадесетина километри по пътя за Европа (Е-80) ще се озовете сред няколко разхвърляни по полето селища, съставящи общината Б. Раз¬положението им е такова, че част от тях са скупчени в единия край на общината, около административния център — село Б., а другите, сякаш обидени, са се дръпнали чак на другия край, до северната граница наобщината. И пейзажът е някак ексцентричен. Път, край пътя поля, огради (дървени, ламаринени, телени, полихлоридни и т. н.), къщи на два-три етажа, „модерни" многоетажни блокове, цели квартали от „градски" тип, а в центъра на самото село Б. една чудна стара сграда, стара, но ремонтирана, изящна. Бивш офицерски клуб, а сега все още читалище. Б. си има наниз от автобусни спирки, които водят право в столицата. Б. възниква като военно селище, приютило разположения по тези места гарнизон след освобождението. Земята, върху която се простира този своеобразен военен бивак е отчуждена от землищата на съседните села. С други думи селото Б. от самото начало стои и се гради върху „чужда" земя. Но „чуждото" тук има едно като че ли напълно приемливо оправдание — тук се намира военен гарнизон. Така „чуждото" получава институционално, в определен смисъл легитимно дори и на ощетения от това присъствие селянин ос¬нование. Но заедно с това му намеква и за нещо опасно, което не може да не го тревожи. Ситуирането на Б. във всекидневието на патриархалното българско село с властов акт (като военно селище с указ на княза — Фердинанд в края на миналия век) представя и онагледява самата власт... като тяло на „Чуждото". А след 1959 г. това нагледно при¬съствие на властта се затвърждава чрез превръщането на Б. в об¬щински център. Започва усилено промишлено и гражданско строи¬телство. Б. все по активно нграе.ролята на разпределител в започ¬налия интензивен миграционен процес. Напускащите околните села „преминават" през Б., като част от тях остават тук. Останалите „отиват по-далеч", в столицата, която е на хвърлей камък място. Съществува и обратното движение. В Б. „се връщат" виладжиите, на които е разрешено да държат „вилно място" пак на чужда земя. Идват и търсещите работа в „столицата" пришълци от по-далечната периферия на страната. Така Б. се превръща вселището посредник, в мембрана (или филтър), който пресява различните жизнени желания и проекти, имитира и подменя същинското място за тяхната реализация чрез „квази" и „ерзац" форми. В Б. нагледно се въплъщава цялата динамика на българския вариант на „социализма". Привилегированото положение на Б. „близо до столицата" интензифицира всички абсурдни превъплъщения на една изначално „сурогатна"-фалшива и чужда на самата себе си социалност. ТКЗС-тата и държавната промишленост се разпореждат с по-голямата част от земята, но разполагат с незначителна част от продукта, който почти изцяло се изземва от „същинския стопанин", от криещата се зад фалшиви проекции и привидно легални форми анонимна и нелегална „Партия-държава". Самото Б. не може да се изхрани със собствената си продукция, оказва се, че то е „храненик на Центъра". Но уродливите трансформации не свършват до тук. „Новите квартали" на Б. свиват жизненото пространство на традиционните селски дворове. Все по-тежко и конфликтно става съвместното съществуване на „модерния" индустриално-бюрократичен начин на живот на „пришълците" и на селско-патриархалния начин на живот на „аборигените" — традиционните обитатели на общината. Н о това абсурдно положение се търпи... поради също така абсурдни външни обстоятелства. За местните хора близостта на столицата освен не създава ред неудобства, носи и известни облаги — развита инфраструктура, по-качествени и разнообразни услуги на близкия „ Център4*. Обаче административното въображение се старае да ги откъсне от тези блага като затруднява „естественото" им обсебване от семейството. Независимо че Б. е „на крачка" от столичните пазари и магазини, училища и болници, жителите му трябва да ходят в отдалечените провинциални центрове, защото нямат статут на столичани. По парадоксален, абсурден начин „центърът", властта се бори срещу активността на нещото, създадено от неговия собствен властови произвол. След 1О-ноември тази абсурдна практика като че ли се наруши и жителите на Б. сякаш се оказаха свободни сами да избират начините за задоволяване на собствените си нужди, където искат. Но тази възможност отново излезе като че ли фалшива. За жителите на селото и общината нито през 1989, нито дори през 1990 не се е случило нищо особено. Но тъкмо поради своята обичайност ситуацията придобива особено значение, защото се реализира в едно необичайно време. Време, когато нещо се нарушава безвъзвратно в дълбините на традиционната българска социалност, в семейството, във все още патриархалната селска община. Ако се върнем към края на миналия и началото на нашия век, когато владетелят разположи тук военното селище нещата едва ли биха могли да бъдат видяни като необикновени. Тази практика на властта се корени в дълбините на историята. Но фонът на тези рутинни акции вече е друг. Започват първите миграционни вълни, идва времето на малките и големи войни и кървавите въстания. Въртопът на събитията заставя „селския човек" да подаде глава навън от пашкула на херметичната колективност на битуването в патриархалната община. Той е принуден да търси начини за индивидуално оцеляване. По това време наред с имуществените различия особено значение придобива един друг тип разцепление на патриархалния социум. Той се разделя на такива, които „си отиват", и на такива, които „остават". „Отиващите си", блудни синове, не са новост за патриархалното общество. То винаги е успявало да възстанови целостта си, да изгони призрака на промяната от „митопоетичното" си самосъзнание. „Ние" оставаме, нека „той" („тя"  да види как е на „чуждото"! Блудният син остава винаги нито свой, нито чужд като пребивава в трудното състояние на „странен", което е сходно и често съвпада със състоянието на... селския идиот, или шарлатанина-лечител или лечителка.Като цяло за архаичните общества всяко пътуване е опасно и трудно поради непредсказуемостта си. Пътят е опасен и неясен, той винаги е „граница", а пътуването се оказва равностойно на „изчезване". Общината просто „забравя" за „отцепника". Но актът на отпътуването, макар и да е „забравен" във всекидневието, се помни от дълбинната митопоетична памет на социума. Този акт маркира опасното, промяната, остава като рана на тялото на архаичната социалност. Тревожи я с неидентичността си, с намека за възможността за нещо друго — измества центъра някъде, където не би трябвало да му е мястото. Нещо повече, събужда се желанието актът да се повтаря, а това нарушава властта на обичайното. Тези общи бележки обаче, трябва да бъдат съобразени със спецификата на българската „архаика". Тук пътуванията, въпреки че си остават предизвикателство към обичайния ред, се осъщест¬вяват по-често и с по-голямо желание. Става дума за един особен институт — „гурбета". Това е временно, „разрешено" от социума напускане, „отиване", което обаче предполага и възможност за завръщане. „Пътникът" може да се върне, да се спаси от „чуждите" и отново да заживее сред „своите". Независимо от тази гъвкавост, пътуването си остава опасно и трудно, а пътникът трудно би могъл да изживява смяна на със¬тоянията, т. е. да бъде ту „свой", ту „чужд". Така той се превръща в „посредник", в нещо като двуликЯнус, който има лице и за своите и за чуждите. Тази двойственост обособява „гурбетчията" и го из¬тъква пред общината като „той" — нито напълно чузкд, нито напълно свой, СТРАНЕН. В лоното на Османската империя тази практика на българските общини носи сякаш „природен" характер. Тя е ограничена в ло¬калните граници на традиционни керванни пътища по осите „изток — запад" и „север — юг", както и в рамките на исконния земеделски календар. Така редовното „отцепничество" се оказва винаги върнато в традиционния социумен ред, с нищо не го заплашва. „Знае се", че еди кой си редовно ходи „на гурбет". Понякога „гурбетът" се превръща в трагедията на „невръ-щането". Разбойници или други врагове отвличат или убиват гур¬бетчията. Но „мястото* му в общината се пази, хората го помнят... След Освобождението и особено от началото на века, с нав¬лизането на пазарните отношения вселската община, заминаващите стават все повече. Бурните потресения превръщат в пътници населението на цели селища във Вардарска Македония и от други места, обитавани от българи по онова време. Тогава „пътуването* се превръща в масово и във все по-малка степен се разрешава от нормите, господстващи все още в патриархалната община, което от своя страна я прави много по-зависима от външните фактори. В този смисъл „пътуването" престава да бъде естествено вградено в патриархалния ред на нещата, подкопавайки властта му надхората. Развитието на този процес е тясно свързано с оформянето на един особен тип стопанска активност в рамките на „икономиката" на традиционната община. От една страна, като че ли новите влия¬ния променят нещата, но от друга, явно се засилва съпротивата на архаичните кланово-семейни отношения. Аграрната реформа, из¬вършена след Освобождението, дава възможност на селяните да получат СВОЯ земя, да я обработват със силите на ЕДНО семейст¬во, и да я наследяват по права линия. Така се създават предпоставки за възникването на на своеоб¬разна „семейна икономика", която веднага се включва в играта на „първоначалното натрупване на капитала". Но това включване се оказва двойствено. Семейната икономика играе ролята едновре¬менно и на своеобразна алтернатива на „свободния пазар", и на негов непосредствен резерв. Кланово-семейните структури, запла¬шени от сравнително динамичното, но и непредсказуемо движение на ресурсите (пари, работна сила и суровини), се „крият" и „изчакват" зад оградата на семейния селски имот. Собствената земя (колкото и да е малка) гарантира селянина, предпазва го от пълен крах в играта на свободния пазар, оставя му възможност сам да избира удобното място и време за включване в движението на капиталите. Така традиционно ориентираният селянин получава приоритет в овладяването на новото за него модерно публично пространство. Създаваните от новата (монархична) държава служ¬би, новите видове стопанска дейност и финансово дело се „овладяват" сравнително бързо и започват да се използват за активно приспособяване към променящите се условия. Селският имот предпазва индивида от излишен риск в това ново за него публично пространство, забавяйки и деформирайки развитието на пазарни¬те отношения. Получава се така, че модерната рационалност във всичките й измерения (стопанско, политическо, културно) е само една опаковка на социално действие със съвършено друг характер. А самото действие (както и мотивите му) се оказва „невидимо", не може да бъде назовано и не се контролира от обществото. Остава ирационално и „нелегално". Исторически този факт е напълно обясним. От една страна, периодите в българската история, през които се извършва държавна, културна и религиозна самоидентификация на социума с помощта на съответните посредници — държавни институции, интелигенция, образование са исторически незначителни, но от друга страна, те не са чак толкова краткотрайни; че изобщо да бъде заличен какъвто и да било намек за българската идентичност. Оцеляването в рамките на Османската империя е затвърдило тъкмо ригидните, все още неевропеизираните структури на тази идентичност. Странната „демократично-деспотична" османска система съдейства за особената „симбиотичност", неартикулируемост на обществения живот. Особеностите на формирането на феодалната господстваща класа и цялата система на социалните отношения в арабско-османското общество, което не е имало съсловия, предопределяли вертикалната мобилност в условия на изявената неразвитост на хоризонталните връзки. За разлика от западноевропейското общество тук не е имало „твърди отношения". Да не говорим за юридическо закрепване на всяко хоризонтално равнище. Не е * имало „перове", а следователно и съд на перовете, съвместна защита на правата и т. н. Всички са били „равни", или, което е също — еднакво безправни. „За Османската империя било характерно развитието на най-крайни форми на функционализация на човека. Изпълнявайки дадената задача длъжностните лица в османската държава най-много от всичко са страхували да проявят своята индивидуалност. Под маската на прословутата „отоманска невъзмутимост" те щателно скривали истинските си симпатии и антипатии. Отоманските сановници никога нямали лични възгле¬ди и концепции. Политиката във високия смисъл на тази дума, държавните и социалните институти били напълно деперсонали-зирани и не се подчинявали на отделните човешки воли. Заедно с ригидността на системата и с редица други фактори (затвореният характер на обществото, колективизмът на теократичния идеал, от¬рицанието на ценността на индивида, на неговите лични стремежи и т. н.) това затруднявало „механизма за саморазвитие" и предо¬пределяло изключителната устойчивост на установилите се отно-шения".(2) След разрушаването на българската държавност, изчерпването на аристократичния слой и при практическо отсъствие на национал¬на интелигенция единствената социална клетка остава семейството. Както вече отбелязахме, при липсата на оформеност на социалния живот в Османската империя и естествената склонност на поро¬бените да се дистанцират от друговерците, асоциалността и сим-биотичността на живота на българската общност стават основен фактор. „Така в условията на робството българското традиционно семейство ще се превърне в динамично ядро, което ще генерира култура и ще осигурява функционирането на цялата културна система. Главно чрез него в продължение на няколко века ще се реализира българският исторически живот. Поело функциите на изчезналите или радикално преустроени високи структури, семейството не ще се окаже обаче в състояние да възпроизвежда и да препредава напълно адекватно всички аспекти на културата, които тези структури преди това са обслужвали. То ще функционира като акумулатор и инкубатор предимно на битова култура. При това задълъг период тя няма да бъде в състояние да се усъвършенства. От друга страна семейството ще се окаже при новите условия регулатор на човешките (междуличностни и колективни) отношения на базово равнище, като свързва без посредничество на други институции отделния българин с родовите патриархални структури, изградени в най-дълбока древност и запазени в една или друга степен презсредновековието".(3) На основата насимбиотичното, архаично-клановото (семейно) съществуване, при отсъствието на легитимна висока култура и на съответната прослойка, която да оразмерява индивидуалното битие, да го включва в някаква трансцедентна или светска история със задължителните за тях маркери на другото, на независимото от „тук и сега" битие иден¬тичността на българина е изключително утилитарна, тя се съпоставя само със света на роднинските връзки, а това се подкрепя и от специфичната система на османския феодализъм, в която практически няма частна собственост, няма разделение между светската и духовната власт. Дори религията се превръща за бъл¬гарската общност в инструмент за оцеляване. Онародняването и профанизирането на християнството взема изключителни размери. „Божеството ще придобие чисто човешки черти, ще се превърне в помощник на човека в труд и неволи, в спътник на малките жи¬тейски радости.Дака ще се уплътни утилитарното предназначение на вярата, типичното отношение на българина към висшите оли¬цетворения". (4) Върху тази почва се извършва обособяването на България като държава и оформянето на националната общност през Въз¬раждането. Ускореният процес на възприемане на модерни образци от тази гледна точка изглежда твърде съмнителен. При това тук практически отсъства естественият филтър и посредник между високата и народната култури — националната интелигенция. При необходимостта от ускорената легитимация на новото национално образование и отсъствието на вътрешни артикулирани в публичното пространство структури, които да отсяват, да оформят влиянията отвън, се получава едно напластеностсъсъществуване наархаиката, която остава безтекстова (и в този смисъл „няма" с чуждите текстове и модерни „образци", които обаче функционират по нетекстов начин. Европейската рационалност във всичките си измерения (научна, стопанска, полититическа, комуникативна) остава до голяма степен форма без съдържание тъкмо поради това, че отсъства и възможността, и необходимостта от връзка между различните све¬тове на българина... различна от неговата патриархална интуиция. Другото е просто опасно за него, защото го прави „видим" за държавата, за външния контраагент. Само това е достатъчно, за да отсъства какъвто и да е „език на описанието" (Ив. Хаджийски) ос¬вен този на всекидневното мнение.Отново визираме вече отбелязаната парадоксална невкоре-неност на високата култура на трансцендентното в българската на същинско връщане, на присъствието „у дома" на патриархалното семейство. Но този род имитации и сурогати не могат да осъществят възпроизводствената си функция в града. Дори и те се нуждаят от свободна земя. Социализмът обяви част от земята за „ничия", а след това я предостави за „ползване" без каквито и да е гаранции (без право за наследяване). Така традиционното „връщане у дома" се оказва вид агресия не само спрямо земята и собствеността, но и спрямо същинската родова основа на социумния ред в българското патриархално общество. Имитацията и архетипът тук не се срещат просто на едно и също място, те „анихилират" при тази среща. Взривява се и архаичния „гурбет" — гурбетчията от сега нататък няма къде да се завърне. Той се превръща в същински „чужденец" за самия себе си. Хората се оказват в един неудобен и неразбираем амбивалентен свят. И „отишлият си", и „останалият" не могат да се срещнат — няма къде. „Чуждото" е дошло и се разпорежда като налага коренно противоположни на традицията, на „своето", норми на поведение, които обаче се оказват безцелни и безсмислени не само за „своето", но и за самото „чуждо". Така дори и най-баналните начини за дейност престават да бъдат „нечии", оказват се равнодостъпни за всички. И с това укрепват фалшифицираните „имотни отношения" като господство на абстрактно всеобщото върху уникалността на конкретното семейство, забраняват му да се „обсебва" дори собствената си „територия". Така семейството като че ли окончателно се лишава от корените си, формализира се, остава само функционална връзка и външен ангажимент. Ако се върнем към ситуацията, оформяща се непосредствено след 10 ноември ще видим, че архаичната „механика" продължава да действа и с това като че ли отслабва шока на неочакваната промяна. Индивидът отново би могъл „да се върне" и да възпроиз¬веде по този начин естествения архаично-патриархален цикъл на жизненото движение „навън и обратно". Само че днес той няма КЪДЕ да се върне — мястото е заето от други, „върнали се" преди. „Виладжиите", които дълги години имитираха връщането си „у дома", но на чужда земя, изведнъж се оказаха същинските стопани и не искат да загубят положението си на „селяни", макар и да нямат никаква правна основа за това. Интензивното „смесване" на различните интереси и желания в рамките на един фалшив център, какъвто винаги е било Б., в края на краищата се оказва фатално за паразитиращата върху това смесване патриархална семейна „машина". Тя се обърква окончателно. Къде да отидат „гостите* — държавните предприятия и институти, нахално и на широко разположили се в землищата на Б.? Те никога не са имали тук свое собствено място. Но в същото положение изведнъж са се оказали и маса „прости хора". Те нямат „свое място" нито в града, нито на село и живеят постоянно „между" и винаги... временно. Така в тази мъничка точка — селището Б. — се реализира един фундаментален за^цялото общество конфликт, конфликтът между „отиващите си" и „връщащите се", които нямат място нито за едното, нито за другото. Първоначалният модернизационен акт като че ли освободи отдавна натрупалото се желание нещата да се променят. Но трагичното му „продължение" — десетилетия на административния произвол и тоталитарните експерименти — не позволява това желание да се реализира адекватно и предизвиква все по-тревожни очаквания за възможно насилствено „освобождаване". М. Георгиева Н. Обрешков |
| Може да ви прозвучи просташки, може да ви прозвучи каруцарски, но аз знам какво най-паче й липсва на тази приятна дама. Редактирано от - каруцаря на 13/12/2004 г/ 10:51:20 |
| Здравеите отново. Мислех си, че доста хора имат проблеми с приобщаването си към нравите и обичаите на други народи. Разговарял съм с доста такива. На тях не им трябва нищо повече от една добра дума. Ето я и моята до всички в това положение: Седя на сивия балкон и пуша бавно таз цигара душата ми е в сив бетон носталгия сърцето ми изгаря . Вълни от спомени заливат ме горещи и в страх от бъдещето си треперя до болка в мен разкъсва и пищи път към себе си да изнамеря . Надалеч от приятели и от познати живеем ние в таз чужбина навсякъде си има бедни и богати в сърцето носим своята Родина. . Хората пусни в сърцето ти да влезнат, и другите, и своите опознаи дъждът и облаците мигом ще изчезнат тогаз навсякъде ще ти е раи. . Туи от бат' ти Перко. Ае сега се  малко, де!ПП. Па да земеш да изпратиш по една картичка за Коледа на всичките си роднини и познати, белким ти мине |
| Ами и аз като госпожа Костова не исках в Германия. Ама и те не ме искаха. Не знам как е сега ситуацията, но по мое време през 91-92 по улиците патрулираха постоянно скинхедове или обикновени нацита и правеха поразии. Мене ме гонеха щото съм мургав. Не ме хванаха щото бягам бързо. Така им избягах, че чак в София се спрях Та и на г-жа Костова пожелавам да си плюе на петите. P.S. Живях 5 години там и от 92-ра не съм стъпвал във Фатерланда а и няма да им стъпя повече. |