ИМА ЛИ БОГ?
Доколко оправдана е вярата в Бога? Може ли богатството на света около нас - съществуването на ред, на живот и на нас самите – да бъде обяснено без предположението, че Вселената е имала свръхестествен проектант? Или пък Дарвиновата теория за естествения подбор прави Бог излишен? Дали болката и страданието по света доказва, че няма Бог? Или би могло да се докаже, че това страдание в края на краищата е съвместимо със съществуването на добър и любящ Бог?

Да оправдаем вярата в Бога

Милиони хора вярват в Бога. Някои казват, че това е въпрос на религиозни убеждения. Ще разгледам по-подробно въпроса за религиозните убеждения в края на тази глава. Искам да започна с размишление относно това, дали вярата в Бога може да бъде оправдана. В първата част на тази глава ще разгледам един от най-прочутите аргументи в полза на съществуването на Бога: аргументът, който изхожда от проекта.

Проектантският аргумент (телеологически аргумент)
Както се разхождате по един пуст плаж, намирате часовник на пясъка. Как се е озовал там? Без съмнение е твърде невероятно часовникът да се е появил без помощта на проектант - не може да се е сглобил сам, нали? Нещо повече, той явно има цел или функция: да показва времето. В такъв случай изглежда правдоподобно да е бил проектиран да изпълнява именно тази функция. Тогава имам пълното право да предполагам, че съществува някакъв проектант, същество достатъчно интелигентно и способно, за да създаде толкова сложен и хитроумен предмет.
А сега да разгледаме човешкото око. Окото също е изключително сложен обект - всъщност много по-сложен от който и да било часовник, - и също има предназначение - да позволява на притежателите си да виждат. Човешките очи са удивително добре приспособени за тази цел. В такъв случай не е ли вероятно и окото да има проектант? Само че той трябва да е далеч по-интелигентен и надарен от нас, защото проектирането и производството на такъв обект многократно надминават нашите възможности. Следователно неговият проектант трябва да е Бог.
Аз наричам това проектантски аргумент (известен и като аргумент, който изхожда от проекта или телеологически аргумент, като “телос” е старогръцката дума за “цел” или “намерение”). Аргументът приема за отправна точка наблюданието, че природата е изключително сложна - нещо повече, според редица признаци тя има функция и цел. После аргументът продължава с аналогия: ако е разумно да се предположи, че часовникът има интелигентен проектант, то по аналогия е разумно да смятаме, че същото важи и за окото.
Разбира се, проектантският аргумент не е съвсем убедителен. Неговите защитници трябва да признаят, че окото може да се е появило по чиста случайност, без помощта на проектант. Това обаче би било твърде неправдоподобно. Много по-вероятно е в случая да е намесено интелигентно и могъщо същество. Така съществуването на окото ни дава много солидни основания да вярваме в Бога.
Проектантският аргумент е изключително популярен. Уилям Пейли (1743-1805), който направил аналогията между часовника и окото, е може би най-известният тълкувател на аргумента. Дори днес мнозина предполагат, че религиозните им убеждения почиват върху негова версия. Но въпреки широката популярност на аргумента, при разглеждането му възникват някои прословути трудности.

Естествен подбор

Може би най-очевидният проблем с аргумента на Пейли е, че днес разполагаме с теория, която обяснява как обекти като окото са могли да се появят без помощта на проектант. Тази теория е естественият подбор.
В клетките на живите организми има нещо, наречено ДНК, върволица от молекули, сякаш замислена за изграждането на този вид организми. При възпроизвеждането им тяхната ДНК се копира и предава. Някои случайни събития обаче могат да предизвикат незначителни промени или мутации в ДНК веригата. Затова новият организъм обикновено се различава (поне малко) от своите родители и в зависимост от околната среда, в която вирее, мутациите могат или да увеличат, или да намалят шансовете му да оцелее и да се възпроизведе.
Например едно създание с малко по-дълга шия успява да се храни по-лесно от високите дървета. Създание с по-ярко оцветено оперение става по-лесна плячка на хищниците. Мутациите, които крият предимства, се предават с по-голяма вероятност на бъдещите поколения. За ралика от тях неблагоприятните мутации рядко се унаследяват. Тъй като се добавят все нови и нови мутации през стотиците, хиляди или дори милиони поколения, даден вид постепенно се развива и нагажда към зобикалящата го среда. Нещо повече, накрая процесът на естествения подбор може да роди съвсем нов вид.
Естественият подбор обяснява също как се е появило човешкото око. Може би някой обикновен морски организъм е видоизменил една-единствена клетка, чувствителна към светлината. Такава клетка би могла да създаде предимства - например да позволи на създанието да прецени на каква дълбочина се намира в океана (колкото по-дълбоко се спускате в океана, толкова по-тъмен става той). По-нататъшните мутации биха могли да прибавят още такива клетки, докато накрая се появят очи, подобни на нашите.
Забележете, че това описание е изцяло натуралистично: то не се нуждае от позоваване на някакъв свръхестествен извършител на действието или проектант. Наличието на това напълно приемливо алтернативно обяснение за появата на окото ни освобождава от необходимостта да намесваме Бога. При естествения подбор очите са нещо, което човек би очаквал да се развие някак си, без свръхестествена помощ. Следователно окото не предлага много доказателства за съществуването на Бога.
Разбира се, защитникът на проектантския аргумент би могъл да възрази и да запита откъде произлиза ДНК. Тъй като ДНК е нужна за протичането на естествения подбор, няма как тя да се обясни с него. Но самата ДНК показва признаци както и за проект, така и за цел. Това не ни ли дава солидни основания да предполагаме, че има Бог?
Може би не. В същността си ДНК е сравнително прост механизъм. Въз основа на знанията ни за условията на Земята по времето, когато се е зародил първият живот, вече не ни изглежда неправдоподобно ДНК да е възникнала спонтанно. Разбира се, не ни е известно и навярно никога няма да узнаем как точно се е появила ДНК. Но с напредването на науката ни се струва невероятно за създаването на ДНК да е била нужна свръхестествена помощ.

Проблемът, породен от злото

Независимо дали антропичният аргумент включва лотарийната измама или не, за съжаление остават другите, по-големи трудности, свързани с всички версии на проектантския аргумент. Може би най-съществената от тях е следната. Дори ако приемем, че според някои признаци Вселената е била проектирана от интелигентен творец, данните сочат убедително, че този творец не е Бог.
Ето защо. Евреите, християните и мюсюлманите предполагат, че Бог притежава поне три характеристики: всезнание (тоест, че Той е всезнаещ), всемогъщество (Той е всемогъщ) и висша доброта. Но изглежда невъзможно да примирим съществуването на такова същество с факта, че на света има толкова много страдание. Да, Бог, ако Той съществува, е направил “всички неща светли и прекрасни.” Но да не забравяме, че ракът, земетресенията, гладът, чумата и хемороидите също са Негово дело. По такъв начин Бог причинява голяма мъка и страдание на нас, Неговите чада. Защо?
Тъй като Бог е изключително доброжелателен, Той не може да желае ние да страдаме. Тъй като Той е всезнаещ, Той знае, че ние страдаме. Обаче Той е всемогъщ, така че може, ако поиска, да предотврати страданието. Нещо повече, Бог би могъл да сътвори една много по-хубава Вселена, която да обитаваме: Вселена, в която да няма болести и болка, Вселена, в която никога да не стават земетресения и в която хората да не гладуват. Бог би могъл да създаде Земята като небето. Защо не го е сторил?
Изглежда, че ако Вселената е била проектирана от някакво същество, както е смятал Пейли, или това същество не е всемогъщо (Той не е можал да направи една по-хубава Вселена, която да обитаваме), или не е всезнаещо (Той не е знаел, че би предизвикал такова страдание), или не е всеблаго (Той е знаел, че ние ще страдаме, но не го е било грижа). Но Бог, ако Той съществува, притежава всичките тези три характеристики. Следователно Той не съществува.
Проблемът, който този аргумент създава на теистите, се нарича проблемът, породен от злото (тъй като страданието е “зло”).
Теистите са изразходвали много енергия в опити да се справят с този проблем. Ето трите най-очевидни методи на защита.

1. Божието наказание.
Някои допускат, че страданието, което понасяме, е наказание. Както любящите родители трябва понякога да наказват своето дете, когато се провини, така и Бог трябва да ни накаже, когато прегрешим.
Очевиден недостатък на този метод на защита е, че страданието не се разпределя по начин, съвместим с причиняването му от един справедлив и доброжелателен Бог. Защо например Бог праща дълги и мъчителни болести на малки дечица? С какво са заслужили това? Несъмнено с нищо, нали?
Теистът може да настоява, че децата трябва да страдат заради греховете на родителите си. Но това изглежда жестоко. Никой не би сметнал за морално приемлив съд, който наказва децата на престъпниците. Така и същество, което наказва, би било не по-малко отблъскващо в морално отношение.

2. Бог ни е направил свободни.
Може би най-разпространеният отговор на проблема, породен от злото, е да се допусне, че страданието ни не е Божия, а наша грешка. Бог ни е дарил със свободна воля - способността да избираме и решаваме свободно - според която да действаме. Понякога действаме по начин, който причинява страдание. Например започваме войни. Действително Бог би могъл да предотврати това страдание, като ни лиши от свободна воля. Но е по-добре, че я имаме. Светът щеше да бъде още по-лош, ако Бог беше направил от нас прости автомати, неспособни на свободно решение. Но тогава съществуването на страданието все пак може да бъде примирено със съществуването на доброжелателен Бог.
Най-очебийният недостатък на тази защита на теизма е, че повечето страдания имат естествен произход. Земетресенията, гладът, наводненията, болестите и така нататък в по-голямата си част не се причиняват от нас. Ако има Бог, Той е виновен за тях.
Теистът може да настоява, че поне някои така наречени “природни” бедствия в действителност са плод на наша грешка. Например може случайно да сме предизвикали наводнение, като сме изгорили прекалено много изкопаеми горива. Последвалото замърсяване е станало причина за глобалното затопляне, което на свой ред е предизвикало наводнението. Но е абсурдно да предполагаме, че стига да се бяхме държали различно, нямаше да има никакво страдание. Трудно е да си представим как бихме могли да предизвикваме случайно земетресение. Няма как, следователно, да избегнем заключението, че ако съществува Бог, голяма част от страданията ни са по Негова вина.

3. Страданието ни прави добродетелни.
Някои теисти изказват предположението, че страданията и трудностите, които понасяме, имат цел - да ни направят по-добри. Ако не страдаме, не можем да станем онези добродетелни хора, каквито Бог желае.
Може да се чудите защо Бог просто не ни е направил добродетелни от самото начало. Но ако страданието е неизбежната цена, която трябва да платим за добродетелта, трудно е да се обясни защо Бог ни го поднася по този начин. Защо диктаторите, които избиват стотици и хиляди човешки същества, живеят в разкош? Защо добри и мили хора боледуват от страшни болести, които са им причинени отвън? Най-малкото е трудно да се разбере как привидно произволното разпределение на страданието по света ще ни направи по-добродетелни.
Някои се опитват да защитят тезата, че това страдание е за наше добро, твърдейки, че “са неведоми пътищата Господни”. Но в действителност така само прикриват поражението си. Независимо от факта, че разпределението на страданията привидно няма никакъв смисъл, в крайна сметка все пак може да има смисъл. Добре, в крайна сметка може да има смисъл. Но не бихме могли да отхвърли данните, които свидетелстват твърде убедително, че няма Бог.
Нека да обобщим: дори ако аргументът, който изхожда от проекта, да ни дава основания да смятаме, че Вселената е била проектирана (което е съмнително), по всичко личи, че нейният проектант не може да бъде Бог. Накратко, проблемът, породен от злото, е изключително сериозен за теистите. Всъщност той като че ли въоръжава с твърде солидни - ако не и убедителни основания - да вярваме, че няма Бог.

Мисловни инструменти: Бръсначът на Окам - “Запази го в опростен вид”

Нашият кратък обзор на аргументите за и против Бога води до следния извод: има малко доказателства за съществуването на Бог и доста убедителни доказателства за обратното.
Но да предположим заради самия спор, че доказателствата в полза на съществуването Му не са повече, отколкото има срещу. В такъв случай в какво е разумно да вярваме?
Мнозина биха казали: тогава трябва да бъдете агностици. Най-разумно би било да отложите преценката си.
Но това е грешка. Всъщност бремето на доказването ляга върху плещите на теиста. Поради отсъствието на убедителни доказателства и в двата случая разумната позиция, на която трябва да застанем, е атеизмът. Защо?
Уилям от Окам (1285 1349) изтъква, че когато сте изправени пред две хипотези, които иначе са еднакво добре подкрепени от наличните данни, винаги трябва да избирате по-простата. Този принцип, известен като бръсначът на Окам, е твърде рационален. Разгледайте например следните две хипотези:

А: В дъното на градината освен купчината тор, цветята, дърветата, храстите и така нататък има невидими, нематериални и неосезаеми феи.
Б: В дъното на градината няма феи. Има само купчина тор, цветя, дървета, храсти и така нататък.

Всичките ми наблюдения се съгласуват еднакво добре и с двете хипотези. В края на краищата, ако феите в дъното на моята градина са невидими, неосезаеми и нематериални, то аз не би трябвало да очаквам да открия някакви доказателства за тяхното присъствие, нали?
Означава ли фактът, че наличните данни се съгласуват еднакво добре и с двете хипотези, че трябва да отложа преценката си дали има или няма феи в дъното на градината?
Разбира се, че не. Разумно е да повярвам, че няма феи. Защото това е по-простата хипотеза. Защо да въвеждам ненужните феи?
По същия начин, ако наличните данни се съгласуват еднакво и с атеизма, и с теизма, то атеизмът би бил разумната позиция, която да заемем. Защото атеистичната хипотеза е по-проста: тя се придържа към естествения свят, който виждаме около нас, и се освобождава от допълнителното, свръхестествено същество.