Къща на село
Отиди на страница:
| Небивал разцвет на форума и особено на Теми на форумци. Ели е моето ново тукашно откритие, макар да съм мяркала ника й някъде из стария форум. За съжаление, без да прочета ни дума от нея доскоро (извинения, липсва ми време). Ели, детайлът с Линд асорти ме срути. И аз си падам по тях - по онези, топчиците черен шоколад и пълнеж. При изчерпването им минавам на хейзълнът и портокаловите. Удоволствито, обаче, не е същото. Като в живота.  . Лирическата ти героиня е върха. * А да, Линд вървят страшно с черна Мока от Гевалия, без кофеин и захар, от онази със силен шоколадов вкус примесен с расли в планините на южна Америка, хмм, "арабски зърна". Както пишат маркетирите по опаковките (като ги чета и все си мисля как това са неща, които излизат изпод перото на завършили поне бакалавър, английски, в Харвард и Йел) - внимателно опечени (зърната, де), за добиване на невероятния вкус, удоволствието ви е 100% гарантирано. Точно такова кафе е пила Елинор в първата сутрин от запознаството си с Пешева и близначките. В момента в който Пешева отишла до кухнята да напълни пак кафеварката, Елинор крадешком прочела историята на Виктор Теодор, отпечатам на обратната страна на пакета Гевалия, за това как от любител на кафе той се превърнал в необикновен занаятчия, посветил живота си на страстта към качеството и неповоримостта на вкуса на тази необикновена напитка. И така до днес, цели 150 години. Елинор е интелигентно, тънко, умно същество, но има някои свои малки слабости като тази да изпитва необикновено удоволствие от написаните алабализми по пакетите, дори когато не проявява интерес към самото им съдържание. Хора като нея са слабички, стройни и елегантни до дълбока старост не по принуда, а от природосъобразния им начин на живот - нахранват се с поглед, от прочетеното, а не с нещо по-реално. Сигурно сте имали подобни събеседници на масата - най-слабичките разглеждат най-дълго и прочитат най-подробно менюто, и в края на карищата си поръчват изворна вода, а най-много изстудена шопска, ама без лук.  Докато явно нуждаещите се от строга няколкомесечна диета сътрапезници нагъват големи пържоли (с кокал и сланинка), картофи, ориз и за десерт си поръчват плато с 10 вида от най-мазните френски сирена. Елинор напротив, пада си най-вече по триколоре - резен домат, резен моцарела и отгоре лист пресен бейзъл. Може да се поръси и с няколко капки зехтин. Вкусно, полезно и почти родолюбиво. Само дето цветовете са в неправилен ред, но на тази трудна задачи Ели и досега не намери отговор. За жалост, италианците са мислели по-добре от българите като са рисували флага си. Разбирали са, че не може на резен моцарела да сложиш бейзъл и после домат. Противоречи на каквото и да е естетика. Този тежък душевен конфликт Ели решава простичко - важно са броя и цветовете, а не подреждането им. Пък и какво казваше винаги дядо й? - кво му мислиш, нали все на едно и също място отива. * Наум е в необикновена форма. Неговият Пешев ме кара да търся по страниците постингите на Зе Мария и Сабахатин Али. Кейси няма ли да се пробва? И "манхатънските шибалчици" не останаха незабелязани.Много сте готини, всичките. |
| Все по заинтригуван, Пешев се зае да изучава странника. Да, имаше нещо необикновено в него-начинът, по който сякаш изследваше оградите, къщите, начинът, по който въртеше главата си и седеше като вкопан без да мръдне, за да не изтърве нещо неуловимо. Пешев се дръпна назад и се притаи инстиктивно в крайчеца на прозореца, наблюдавайки странния тип, въпреки, че беше убеден, че оня не може да го види, защото слънцето грееше в очите му. И в този момент, странникът вдигна глава към него, тялото му застина като статуя, а очите им се срещнаха. Беше около 45 годишен-доста по стар, отколкото изглеждаше силуета му; носеше дълга, вързана на опашка коса, подаваща се над опърпаното размъкнато яке-инак друго нищо особено в чертите му, освен наболата три-четири дневна брада и проницателните тъмни очи. Съвсем безизразни и застинали очи. Бахмааму-тоя гледа кат Слави Трифонов, помисли си Пешев. Точно мен зяпа, като ударен с тухла, ама как така, нали светлината му пречи. Хм, изглежда малко страшно...тези очи.. И както беше виждал в кабинета си да се разсополивят далеч по- страшни бабаити, ръката му се плъзна да потърси джиесема. Аре стига ве, от един прошляк се уплаши -и се отказа..Егати майтапа-кво ще кажа-абе обажда се един колега, тук един подозрителен тип ме гледа нещо... Започна професионално да сканира заподозрения, търсейки пробойна. Веднага отчете -макар и очите му да изглеждаха като мъртви, те сякаш търсеха нещо . Нещо друго, не точно него, нещо около него, сякаш гледаше през Пешев като през стъкло....Той понечи да се обърне и да види зад себе си нещото, достойно за вниманието на странника. И изведнъж потъна в някаква странна и ужасяваща вихрушка от усещания и картини... Усети миризмата на бабината одая, усети настроението, което го обземаше като малко момче, играещо футбол на миндера с обвити в разноцветни станиоли пешки от малко шахче. Идеята му дойде, след като три дена плака за „Футболен двубой” и баща му не му го купи-цели 2 и 20..И тъгата тогава усети, същата фатална безнадеждност, чак му се приплака.. Вратите бяха от тел, а мрежите от марля. Вратарите бяха цариците, които се хвърляха в кюшетата посредством малкото ножче, вкарвано от него под тях, топката беше станиолена, бяла, естествено, а пасовете ставаха, като натисне играча надолу, той потъне в завивката и топчето се покачи на основата му. Играта във въздуха се изпълняваше пак с ножчето. Мляко с ориз, поръсен с канела. На баба, обаче. Не обичаше ориза от детската градина, как му се повдигаше от него и от миризмата на доматени манджи и дезинфектант. Усети вкуса на доматите в устата, доматите от огромната бяла лъскава тава, гадеше му се от тях, но другарката го тъпчеше с шепата си.. Никога не близна в живота си повече домати. Пластелиновите армии..Броните, шлемовете и щитовете бяха от фолио, колесниците си ги дялаше сам, копията от сплеснати карфици, вързани за клечки за зъби, а мечовете от същите карфици имаха дръжки и ръкохватки от тънки шлауфки.Конете бяха от кичозни пластмасови украшения. Двете армии бяха различни по степен и качество на оборудването, варвари и римляни, имаше принцеси, робини, везани наметки и тоги, крепости и градове от папие- маше и глина-калъпчето беше кибритена кутийка. Мечовете и копията потъваха в жертвите, пробивайки оборудването, сякаш в истинска плът...Както потъна ножът в ръката на Даскала... Той беше вождът, естествено, висок, хубав , рус и дългокос, на бял кон в златни доспехи и виолетово наметало летеше към своята принцеса, сразявайки с два удара враговете.. Кръвта по лошите правеше пътека, сякаш течеше от палеца му, когато отнесе мъничка част от него с теслата в шести клас.. Реката, бързеят, плитко беше, и изведнъж дъното свърши..нагълта вода...Не, това не е той.. трябваше да е той, на него му се случи това..а беше Красимир. Изведнъж се осъзна и потръпна.Усети се, че ръцете му се тресяха, а устата му гълташе жадно въздух.. Колко време беше така-секунда, две, минути-Пешев не помнеше. Погледна навън. Непознатият беше изчезнал.. И следа нямаше от него. |
| Колеги, Старшината е прав. За нуждите на повествованието спешно се изисква един сигански образ, който трябва за по нататъшната сюжетна линия . Трябва само основата, маята, не е нужно да се развива много. Може да има коптор, тор, мухи и някакъв манго-катил, пиеш мастика от мъка...аве няма значение . Просто не мога да го измисля, щото без да искам, се набутвам в схемата на "Цигански роман-те това тук VI глава, Чико Редактирано от - Зе Мария на 16/4/2005 г/ 14:10:32 |
| Нели, благодаря ти за хубавите думи Наистина се надявам темата да е приятна както за пишещите, така и за четящите. И пак да кажа, че нямаше да я има, ако Сибила не беше дала идеята. Лично за мен най-голямото удоволствие е, че всички бягат заради спорта, а не заради амбицията на победата. |
| - И тук ли спират тока - възмути се Пешев. Затова ли беше плувал като Ихтиандър в ледените води под Синеморец, замерян с нещо като стрелички от дартс през 1972 г., затова ли беше драпал покрай Полковник Серафимово два дни преди Коледа 1959 г., затова ли на връщане от Световното в Мадрид си забрави паспорта в хотела и като се върна, самолетът беше вече изригнал към безоблачната вис през 1984 г. - Ти какво си мислиш? Нали и на тукашните им трябва романтика - хвана го за пеша Мокрева. Тук й викаха Мороу, защото не можеха да си изкълчат езиците. - Къде скочи пък сега! - почти изхленчи. - Свърши ми кибрита - чу се гласът на Пешев от кухнята. |
| "стрелички от дартс", a? ето ти още едно хубаво примерче за неграмотност с претенции "бЕЙзъл" ? айдееее още една специалистка по англецко-асеновградски, леле що куха парвенющина, що нещо тука Редактирано от - Распутин на 17/4/2005 г/ 15:38:56 |
| Ели, приятно е и за четящите, прочетох сите 17 страници. * Последният постинг на Зе Мария е убиец. Пешев и Ели започват да ми стават любимите герои. Не им давай те да се "вземат" бързо. |
| Я да налея малко сок в повествованието, че да не вземе да засъхне. ------- Лора беше полегнала на шезлонга по бански и се опитваше да събере тен от пролетното слънце. Красивото й опънато чело беше изложено на благодатните лъчи – никакви мисли не измъчваха ума й и, не дай боже, да направят бръчки по кожата. Само няколко мухи нарушаваха блаженото спокойствие на момичето. Отнякъде продрано изкукурига закъснял петел и пак настъпи тишина. Изведнъж от долния край на улицата се чу силен глас, леко заекващ: - Байрон живя малко, но каза много! Момичето нямаше да обърне внимание на дълбокомислената забележка, ако тя не беше повторена, този път по-бавно и съвсем отблизо. - Байрон живяаа мааалко, но каааза много! Лора се надигна и видя до входната врата един одърпан, с мръсни дрехи, брадясал дребен човек. На устата му беше залепнала запалена цигара. Пончо Американеца – селският луд. Той се беше появил в селото преди 13 години. Говореше се, че се е побъркал от много учене. Работел още като студент в един институт на БАН – нещо по езиците. Заедно с негова колежка четяли книги по кибернетика и искали да направят компютър, който превежда сам. Ама знае ли човек кога ще му се разбъркат единиците и нулите и ей на, превъртял. Сега живееше в обора на Жельо Марев на края на селото и му помагаше да чисти на кравите. От време на време минаваше по улиците на селото, влизаше в къщите и събираше боклука им, а хората му даваха по нещо. После изхвърляше торбите в селската река – нали са затова реките – да отнесат боклука в долното село. Пончо Американеца уверено натисна дръжката и влезе в двора. - Айдеее, ХЕИ-то пристига! - Здрасти! Здрастиии! Здрасти! Здрасти! – на скоропоговорка издума оръфлякът и се приближи. – Къде е боклука? А? Къде е боклука? - Какъв боклук? – зачуди се Лора. - Боклука, боклука. Дай боклука, че до петък няма да идвам. - Нямаме боклук. – стреснато каза момичето. Пончо не слушаше, а започна да обикаля двора и да търси коша за боклук. Лора се беше схванала и не знаеше какво да стори. Искаше да го изгони, но не смееше да се приближи. Миризмата, която се носеше от натрапника, предизвикваше силен смут в обонянието й. Пончо не намери боклук никъде, но чувството му за дълг не го остави да си тръгне веднага. - Яааа, колко мъх се е хванал по тази стена. Сега ще го изчистя. – рече лудият и посегна към полусрутения зид, имитация на камък. Момичето не издържа и силният му писък прокъса тишината. ------------------ Госпожа Пешева остана сама в къщата, когато Лора се съблече и отиде на двора да събира тен. Реши да полегне в спалнята за следобедна почивка. Взе един любовен роман и се опита да чете, преди да задряма. Напразно, мислите се рояха в главата й и все към къщата на Деветашки се отнасяха. Митко. Дали да не отиде да го види, по съседски така. Влиза в хладната къща, а той я посреща с въпросителен поглед. Тя обаче не му оставя да каже нищо и се приближава плътно до него. - Митко, Митко. – тихо продумва Марго. Той още не смее да я прегърне, но тя иска да е до него, притиска се и заравя глава във врата му. - О, Митко! – Марго надига глава и му подава устните си. Първата целувка е плаха, но и двамата бързо се възпламеняват и започват все по-страстни целувки и прегръдки... Марго лежеше на голямата спалня и усети как я завладява възбуда. Зърната на гърдите й се втвърдиха. Тя леко спусна ръка между краката си и потъна в мечти. Някъде в съзнанието й се появи мисъл, че е опасно това, което прави, можеше Лора да влезе. Но мъжът й вече цяла седмица не беше правил секс с нея. Енергия се беше натрупала в тялото й. А това пролетно време, като му тръгнат на човек соковете... - Искам го, искам го. – Марго все повече се възбуждаше. Задиша по-бързо. Изведнъж силният писък на Лора прокъса тишината. Редактирано от - Velikancho на 17/4/2005 г/ 17:41:22 |
| Една неделна утрин, когато селото лениво се излежаваше, опнало къщите и дворовете си под нетрайната сутрешна хладина, от балкана слезе селският луд. Всяко село си има луд, който задължително се мотае по площада, бръщолеви нещо с протегната ръка и додява на минувачите, докато не събере стотинки, с които гордо да нахлуе в местната кръчма, а после да се кротне почти невидим на масата в ъгъла и да ближе ракийката си, чак докато кръчмарят не изгони останалите посетители, не измие пода и почне да потраква многозначително с ключове. Но както подобава на нашето необикновено село, дори и лудият му беше чудат. Той живееше високо в балкана, в изоставена селскостопанска постройка от времето, когато още имаше домазлък и съселяните се редуваха да пасат по три дена овцете и козите, а после да се връщат обратно в равнината да си наглеждат кокошките и пуйките и да си поливат доматите. Отдавна обаче ТКЗС-то се беше разтурило, младите бяха поели към големия свят, а старите остаряха още повече, свиха се в оскъдната си пенсийка и останаха да чоплят малките градинки пред вратите си. Анто беше горда отломка от някога богат чорбаджийски род. На младини заминал зад океана, беше успял да си стъпи на краката, да се задоми и да се радва на многобройна челяд, с която умножаваше имането си, фермата му растеше, кравите му се славеха с най-висока масленост в целия щат. В началото на деветдесетте Анто беше получил писмо от брат си да се връща незабавно, земите им са възстановени в реални граници, ТКЗС-то се е разпаднало, селото е пълно с работна ръка, за която няма работа. Анто си направи сметката много добре, за една ферма там ще направи тук две и ще забогатее още повече, още по-бързо и несимволично. Разпродаде всичко, жена му го напусна, синовете се попиляха из Чикаго и ЕлЕй, а Анто се върна при корените се бизнес да прави. Брат му се беше оженил за дъщерята на партийния секретар и станал заврян зет, та къщата им беше почти рухнала, затова Анто първо я потегна, после купи крави и овце, нае гледачи, тук им викаха оператори на биологични единици, което в началото много го разсмиваше, изкупи оборите и тракторите на бившото ТКЗС и запретна ръкави. Потръгна му, а и той си беше майстор в занаята, не сядаше от зори до мрак, обичаше земята и стоката и и даваше всичко от себе си. А после една сутрин в селото дойдоха три чисто нови джипа Чероки. |
Партито в Пешеви не се получи според очакванията ми. Бях се приготвила много старателно, заради г-н Пешев, а донякъде и заради д-р Милев, защото по едно време, ама по-отдавна, си мислех, че между нас може и да стане нещо, но не се получи. Сега няма да ви занимавам с разсъждения защо и как, важното е, че исках да направя впечатление на г-н Пешев, пък вниманието на доктора да го мина за бонус. Първо мислех да си сложа една рокля от миналата година, бяха много модерни и аз си я бях купила от едно лятно намаление - нещо като чорап, но си го обличаш. Моята е от черна мрежа и идеята е да се вижда това, което е отдолу или по-скоро това, което го няма, но реших, че ще е прекалено предизвикателно. Затова се спрях на една ластична рокличка, и тя малко демоде, обаче материята прилепва много плътно и се вдига непринудено нагоре от естественото движение на тялото. Забелязала съм, че различните мъже обръщат внимание на различни части от женската физика; за г-н Пешев реших, че неговият обект на внимание са краката, не ме питайте защо, но се надявах интуицията да не ме е подвела. Разчитах как в късните часове на нощта купонът ще се разпадне и ние пак ще сме в градината и аз ще имам някаква яснота какво му е отношението към мен. Но, както е казал поетът за най-добрите планове на мишките и хората, нещата се объркаха, защото един от приятелите на г-н Пешев започна да флиртува много нагло с Лора, изобщо голям конфуз, и купонът се разпадна доста бързо. От няколко дни г-н Пешев го няма. Разбира се, обсъдих ситуацията с Tottenham-Hotspurs и решихме да изчакам докато г-н Пешев се върне. Той, Тотнъм, ми се подиграва, че казвам на г-н Пешев г-н Пешев и "като се чукате - пита ме той - пак на вие ли ще му говориш?". Не знам, обаче имах една съученичка, която спеше с един приятел на баща си и му викаше "чичо Любчо". Сигурно е нормално. От вчера, обаче, съм малко притеснена. Сигурно е глупаво, но ще ви разкажа. Понеже ми омръзна да чета роман, реших да взема от г-н Деветашки неговата Българска енциклопедия и да видя какво пише там за Тръбата на Вентури. Вярно, в интернет е пълно със сайтове за тръби и за вентури, но нещо съм нервна и нямам търпение да ги чета всичките. Г-н Деветашки има много книги и винаги ми дава. Някои от тях са на непознати за мен азбуки и имам чувството, че понякога ми дава някоя от тях нарочно, уж я взел погрешка вместо съседната, сигурно за да ми се подиграе лекичко, макар че никога нищо не казва, само се поусмихва, когато му я върна с думите, че нищо няма да разбера от нея. Като се прибрах в къщи видях, че ми е дал едно старо издание на енциклопедията, а не новото, което бях видяла раздавачът да му носи наскоро. Но няма значение, може да му се е досвидяло да не му го изцапам, аз имам навика да ям по нещо, докато чета. И вътре в книгата намерих едни картончета, като много стари перфокарти, каквито татко носеше някога от един изчислителен център. А на страниците, между които бяха сложени, имаше тук-там букви от статиите, засветнати в различни цветове. Сетих се как като малки играехме на шпиони и си правехме шифри. Бяхме взели схемата от една книга, май беше на Жул Верн, и моделът действаше безотказно. И тук си спомних нещо, което ме впечатли на купона в Пешеви, но го бях забравила, защото вниманието ми беше насочено другаде, както казах. Но сега си го спомних. На вечерята г-н Деветашки беше с тъмносиньо сако с жълти метални копчета, "блейзър", както каква мама. И едното копче на ръкава явно се е било скъсало и загубило някъде, защото на негово място беше зашито пак жълто, но с петолъчка, като тези на старите униформи. Знам за тях, защото по едно време бяха много модерни и на дамски сака и ходехме да си ги купуваме от антикварите пред Александър Невски. И сега се чудя как да върна книгата на г-н Деветашки. Лошото е, че разместих картончетата като се мъчех да ги нагласям по буквите на различните страници. |
| (здравеите пак) (дано не ви преча) Ели, какво ще кажеш да почна да "зашивам" историята. Е, виж, нито съм храбрия шивач, нито съживителя, но ще ти се обадя пак другата седмица. Какво ще кажеш, а? :-) |
| Перколес, давай смело И без това се получиха много парченца и наистина е време да се съчетаят в обща картина, както каза вече и rubstone. Чакаме |
| Сърцето на Марго подскочи и заседна в гърлото й. Мисълта, че Лора е видяла непристойното й занимание, я скова. Огледа се, но видя, че вратата на спалнята е все така затворена. Усещанията й започнаха бавно да се възвръщат и си спомни, че писъкът на момичето е дошъл отвън. Нова паника я завладя и скочи от леглото. Бързо излезе на терасата и видя дъщеря си, ужасена, да маха с ръце към Пончо. - Какво има, Лора? – с все още задъхан глас попита Марго. Лора посочи с ръце лудия, но не можа дума да обели. - Дойдох за бббоклука, госпожа. Да ви пппочистя, че до пппетък няма да идвам. Зает съм. И да ме тттърсите, няма да мога. - Нямаме боклук, изхвърлих го. Ама чакай, ще ти дам нещо. – рече Марго и влезе в стаята. След малко се появи на двора и подаде на лудия 50 стотинки. За него работата беше свършена, щом е получил парите, и се обърна да си ходи. - Другия път – в пппетък. – рече Пончо и пъхна стотинките в джоба. - Добре, добре, ще те чакаме. А сега си свободен. - Свободата, Санчо, е на върха на мелницата. – дълбокоумно заключи Пончо и закрачи към вратата. – А аз и мммъха ще изчиссстя, ... друг път. |
| Нема страшно, много добре си го налучкал. Ако знаеш, доскоро, вече не следя, колко луди се занимават с идеи за машинен превод. Имаше даже един дето измислил универсален машинен превод - от всеки език на всеки. Що па некой да не е отишъл на село от тях? Мен ми е обаче много мъчно за една нишка сюжетна, дето умира, не си спомням кой я пусна, за една професорка, и Деветашки. Имаше там интрига, имаше, ама излиня. Щото все на секс ви избива, като гледам накъде сте тръгнали, трябва бързо да завършвате, докато не сте го ударили на Спайс Платинум. А кротки чувства и заспали спомени хич не ви вълнуват....  |
